Съюз на запасните офицери (1908-1944)


Учредяване
На 16 септември 1907 г. група запасни офицери от Софийския гарнизон основават клуб и приемат проекто-устав за създаването на градска организация на запасните офицери в София. На 1 октомври 1907 г. избират и Управителен съвет на софийския клуб начело с пет души запасни генерали: Бочев, Андреев, Балабанов, Цончев и Блъсков, четирима полковници, трима подполковнци, двама майори и един капитан. По данни от военния архив във В.Търново, още на 18 ноември 1899 г във.Варна е образуван клуб на запасните офицери с 367 члена, а в Русе на 28 май 1907 г.с 334 члена. На заседанието на Управителния съвет на Софийския клуб на 16 януари 1908 г. по повод настоятелните искания от образуващи се клубове от страната, се взема решение за свикване на Учредителен конгрес на СЗО, на 2, 3 и 4 май 1908 г. , а още от март същата година да започне издаването на печатен орган на Съюза. С протоколно решение на УС на софийското дружество под председателството на запасния генерал-майор Никола Бочев от 16 април 1908 г. се одобрява дневния ред на конгреса, на който да се одобри проекто-устава, правилника и програмата на печатния орган на Съюза, проекто-бюджета, да се определи знаме, патронен празник и да се избере Централно управление на Съюза на запасните офицери. Създаването на такъв съюз се посреща твърде враждебно от тогавашните леви партии. В Учредителния конгрес участват делегати от клубовете в София, Пловдив, Варна, Русе, Търново, Плевен, Стара Загора, Видин, Шумен и Оряхово. За председател на Съюза е избран запасния генерал-майор Рачо Петров Приема се устава, бюджета, правилника за издаване на седмичния „Военен глас”, за знаме на Съюза се определя трицветния национален багреник и за съюзен празник – 2 май – Св.цар Борис. Това е един от първите в света съюзи на запасни офицери. На 19-20 май 1909 г. се свиква Първия извънреден конгрес на Съюза по въпросите на пенсиите и спомагателните фондове. Решава се Съюза да подкрепи проекта на Военното министерство по пенсионния въпрос и се приема запасните офицери да бъда приети за членове на Спомагателния фонд и да се ползват от неговите облаги. За нов Председател е избран генералът от запаса Никола Боев. През 1910 г. Съюзът протестира срещу сливането на двата закона за гражданските и военни пенсии, с което пенсиите на някои офицери се намаляват с повече от 20 %. Вторият редовен конгрес на Съюза се провежда от 15 до 17 ноември 1911 г. За нов председател е избран запасният генерал-майор Андрей Андреев . Този конгрес за първи път избира редакционна колегия на в.”Военен глас” След войните от 1912-1913 г организацията не може да се съвземе до свикването на Третия конгрес на 22 – 24 юни 1914 г. Приети са изменения в Устава и съюзяването с юнашката спортна организация. За председател е избран запасния генерал-майор Петър Салабашев. Първата световна война прекъсва дейността на Съюза до 1920 г., когато се свикват два извънредни конгреса, в края на май и през септември 1920 г. По това време вестникът на Съюза спрян и затова за първия извънреден конгрес данни липсват.

Възстановяване след Първата световна война

Вторият извънреден конгрес е открит в София на 26 септември 1920 г, продължава до 30 септември . Председателстван е от запасния генерал Васил Кутинчев. Поради масовите уволнения след Ньойския диктат, положението на запасните офицери е потресаващо – заради мизерия сред тях има 12 самоубийства. Положението на голяма част от тях е било като това на уволнените след 9 септември 1944 г. – български офицери, които за да съществуват са принудени да работят като слуги, каруцари, хамали, надничари, фабрични работници, все на най-ниско платени длъжности. Затова този Втори извънреден конгрес приема резолюции за подобряване на социалното положение на запасните офицери, за подобряване отношенията им с действащите офицери и против домогванията на партиите да се месят в отношенията на съюзните членове. Послания до конгреса отправят Н.В. Царят и Председателят на Народното събрание, подчертавайки вниманието си към нуждите на запасното войнство. Конгресът приема обширна резолюция: ”Съюзът остава далеч от каквато и да е партия и ще дава подкрепата си на всяко правителство, на което народът окаже доверие”. За председател е избран генерал-лейтенантът от запаса Владимир Вазов. Третият редовен конгрес се провежда от 29 май до 1 юни 1921 г. Свикването на този конгрес е предизвикано от обстоятелството, че по време на Втория извънреден конгрес през 1920 г. изпълнителният комитет на БКП, под влиянието на Коминтерна от Москва започва активна пропагандна работа сред запасните офицери и подофицери и някои от тях стават членове и симпатизанти на БКП. Това именно налага свикването на Третия конгрес. Този конгрес излиза с декларация в която се казва, че Съюзът на запасните офицери е националистическа организация от което следва, че в нейните редове не могат да членуват запасни офицери – комунисти, борещи се за управление чрез диктатурата на пролетариата и те биват изключени. В резолюцията на конгреса се констатира: „ В страната е започнала систематична борба с цел да се представи пред народа, че най-възвишения идеал и най-великите подвизи на българската войска, са докарали Родината до националната катастрофа. Целта на тази пропаганда е да се обезвери народа ни и да се убие националното му съзнание. Някои политически течения пропагандират идеята, че спасението е в загубването на националната ни самостоятелност. Конгресът декларира, че ще се бори с всички сили и средства срещу тази пропаганда, която смята за измяна на Родината”. За председател е избран о.з.генерал Иван Луков. Четвъртият редовен конгрес се провежда от 28 до 31 май 1922 г. Отчита се, че не са постигнати задоволителни резултати при изпълнение на решенията на Третия конгрес за реализиране на срещи с шефове на политически партии. Продължава възстановяването на старите дружества и образуването на нови. Броят на дружествата е вече 42 с 4 261 члена. Съюзът става основен член на Федерацията на ветераните и запасното войнство, където членуват поборниците, опълченците, доброволците от Сливница, Македонската и Добруджанската организация. Предстои присъединяването и на спортните и туристически дружества. Конгресът излиза с решение за общограждански протести срещу решенията на Парижката конференция, срещу унищожаването на българската войска и замяната й с доброволци, срещу Правителството на Стамболийски, което спира правилното развитие на страната и има подкрепата на комунистите. Изключените от СОЗ през 1920 г. комунисти не са променили поведението си, дори са засилили противосъюзната си дейност, за което конгресът предлага тези хора да бъдат изключени завинаги. В своя вестник „Отечество” през 1922 г. съюзните членове пишат „че няма да забравят никога предателското поведение на Стамболийски и Райко Даскалов, които през 1918 г. инсцинираха войнишки бунтове и оперетната Радомирска република и то във време, когато чуждите армии нахлуваха в страната и нейното съществуване висеше на косъм”. Освен със земеделците СЗО влиза в остър конфликт и с БКП. Петият редовен конгрес, който се провежда от 28 до 31 май 1923 г., отчита, че резолюциите на Четвъртия редовен конгрес се изпълняват, въпреки преследването и поставянето под наблюдение на редица ръководни дейци на СОЗ. Образувани са 9 нови дружества, други са възстановени. Създава се дори дружество в Грац, Австрия. На 14 септември 1922 г. се осъществява един знаменателен акт – осъществява се федерирането на СОЗ със Съюза на запасните подофицери, оповестено с позив към българския народ с девиза: „Отечеството над всичко”. В същия позив се предупреждава, че на 10 август 1922 г. е създаден „Народен съюз” на запасните офицери и подофицери”, който се подкрепя от Правителството с цел да се разедини СОЗ. За председател на СОЗ е преизбран о.з.ген.-лейт.Владимир Вазов. Шестият редовен конгрес на Съюза на запасните офицери се провежда от 28 до 31 ноември 1923 г.

В резолюция на СЗО се подчертава надпартийната същност на Съюза, но конгресът отбелязва, че Съюзът не може да остане безучастен по основните национални въпроси от които зависи бъдещето на страната и народа. Седмият редовен конгрес за първи път се провежда извън столицата, от 19 – 23 юли 1925 г. във Варна. При откриването ген.Вазов подчертава, че „конгресът се открива във време, когато още се разнася зловещото ехо злодейския атентат в църквата „Света Неделя”, в дните когато се разкрива картината на една пъклена болшевишка конспирация”, за унищожаването с един замах военния и държавен елит, който ще дойде на опелото на убития ген. Константин Георгиев – подпредседател на СЗО. От взрива загиват над 160 души, от тях 11 генерали,12 полковници, 4 подполковници, 4 майори, 5 капитани, 1 поручик и 3 подпоручици. Убит е председателя на Софийското дружество на СОЗ – ген.Стефан Нерезов. Ранени са министър-председателя Александър Цанков, министърът на войната ген. Иван Вълков и председателя на СОЗ – ген.Владимир Вазов. След зловещия атентат в страната е въведено военно положение. Конгресът взема следните решения: формулирани са искания към правителството, СЗО е загрижен за съдбата на Родината, като не одобрява някои прояви на жестокост и насилие, излагащи доброто име на страната. Осмият редовен конгрес се провежда от 5 до 8 август 1926 г. в Сливен. Ген. Владимир Вазов прави преглед на историята по възстановяването на СЗО. Той отбелязва острия социално-класов сблъсък в българското общество.

Ген. Владимир Вазов – героят от Дойран със съюзната значка като председател на Съюза на запасните офицери. Още за мандата му начело на организацията ТУК

Председателят на СЗО ген.Владимир Вазов е избран за кмет на София, едно голямо признание и за Съюза и за войската. Съюзът на запасните офицери посочва разрушителната дейност на Комунистическата партия , надниква в училищата и посочва недъзите на училищната програма, застъпва се за повишаване ролята на патриотичното и физическо възпитание на младежта. Деветият редовен конгрес се провежда във Видин от 10 до 13 юли 1927 г. В приетата резолюция се констатира, че в страната е по-спокойно, което се дължи на действията на държавната власт и родолюбивите организации. Тежката и непосилна стопанска криза, като последица от наложените репарации се използва от единофронтовците за разрушителни действия в държавата, подпомагани от чужди сили и средства влизащи в страната под прикритието на легални организации. Конгресът поставя въпроса за нашите малцинства в Югославия, за възстановяване на наборната армия, за ограничаване достъпа на чужденци в страната. Десетият редовен конгрес се провежда в Търново от 9 до 12 септември 1928 г. В резолюцията та конгреса се повтарят исканията повдигнати на Деветия конгрес за наборна армия, за българските малцинства, борбата срещу разрушителните елементи в държавата, опазване на войската от партизанството. На конгресите винаги е преобладавал стремеж към безпартийност, въпреки, че в средите на запасните офицери са налице представители на различни политически партии. Единадесетият редовен конгрес на СЗО се провежда в София от 20 до 23 октомври 1930 г., което съвпада с 10-годишнината от възстановяването на Съюза. На конгреса за първи път присъства Н.В. Цар Борис ІІІ. От 91 дружества в работата на конгреса участват 51. Констатират се прояви на платени болшевики и единофронтовски дружбаши за провеждане на разбойнически акции в страната. През ноември 1930 г. в Пловдив се провежда Дванадесетия редовен конгрес на СЗО. На този конгрес се взема решение за ръководни органи на СЗО да не се избират членове, ангажирани пряко с политиката. Ген. Владимир Вазов сдава ръководството на Съюза на ген. Велизар Лазаров, но политическата обвързаност на последния много скоро става повод той да бъде заменен от ген. Борис Сирманов. От 25 до 27 октомври в Русе се провежда Тринадасетия редовет конгрес на ня СЗО. В него участват 224 делегата. Конгресът демонстрира единомислието и единодействието на съюзните членове по основните национални въпроси, засилвайки вярата на обществото в моралните сили на Съюза, борбата му срещу разрушителните елементи в държавата и безкористната му в служба на реда, законността и свободата в страната. На 18 декември 1931 г. Централното управление разглежда въпроса за създаване на Общ съюз на родолюбивите организации. В края на същата година, по покана на унгарските бойци от фронта отправена до германските, австрийските и българските съюзи на запасните офицери и подофицери, се провежда среща в Будапеща. Предвижда се създаването на блок за постигане, с общи усилия на ревизиране на тежките икономически и политически последици от Версайските мирни договори. През април 1932 г. Централното управление на СЗО решава да представи на Правителството сведенията с които разполага за комунистическата опасност в страната издигайки отново девиза „България над всичко”, като най-смислен в тази насока. През юни 1932 г. е изготвен Устав на Общия съюз на родолюбивите организации: Съюзът на запасните офицери, Съюзът на запасните подофицери, Съюз „Юнак”, Български народен съюз „Кубрат”, Съюзът на колоездачите в България. Основните цели на този съюз са: запазване върховните интереси на Родината, борбата срещу рушителите на устоите на държавата, запазване бащината религия, история и национален дух на народа ни, възпитание и спортуване на младежите. През септември 1932 г. о.з. генерал В.Лазаров подава оставка от председателството на Съюза, поради участие в други обществени организации с политическа обвързаност и до следващия конгрес го замества о.з.генерал Борис Сирманов,който по-късно е избран за Председател на Съюза. Четиринадесетият редовен конгрес се провежда от 23 до 25 октомври 1932 г. в Кюстендил.

Конгресът отправя приветствие до Царя и войската. Отправя и призив по законодателен път да се ограничи вредното влияние на печата. Приканват се отделните партии да свият своите партийни знамена, за да излезе страната от бедственото положение. На 16 януари 1933 г. Съюзът изготвя изложение до Министерския съвет в което споделя тревогата си от засилването на комунистическата пропаганда и евентуално последваща министерска криза. През март същата година към Съюза се създава Комисия за печатната пропаганда срещу комунизма. Висшият съюзен съвет гласува пълномощия на Централното управление да инициира съдаването на извънпартийно управление. Съветът посочва, че Работническата партия е оръдие на Третия интернационал. Петнадесетият редовен конгрес на СОЗ се провежда от 29 до 31 октомври 1933 г. в Горна Джумая. Съюзът заявява загрижеността си от все по-тревожното положение в страната, като последица от жестокия Ньойски мирен договор и пълното бездействие и разложение на политическите партии. Изказва готовността си за пълното преустройство на българския политически живот; за въвеждане на компетентно и непартийно управление в съгласие с конституцията и желанието на народа. Тази позиция Висшия съюзен съвет потвърждава в заседанието си на 28 април 1934 г. През 1934 г. е изградено и Общество на кавалерите на ордена „За храброст”. На 12 май 1934 г., СЗО, СЗП и Съюзът на пострадалите от войните решават да се създаде Общобългарски народен съюз, който да няма нищо общо с политическите партии. Легализирането на комунистическата партия и влизането на комунистически депутати в Парламента, показните убийства на изявени членове от двете крила на ВМРО, в това число и на запасния генерал Александър Протогеров и явната неспособност на Правителството да въдвори ред и законност в страната извиква отново на политическата сцена войската и запасното войнство. На 19 май 1934 г. е извършен държавен преврат от добре познати фигури на Военния съюз. Мнозина от тях са и с републикански разбирания начело със запасният полковник Кимон Георгиев, който, както се носи мълвата, в единия си джоб носи Указа за ново правителство, а в другия – акта за абдикация на Царя. Отношението но СОЗ към извършения преврат е видно от публикацията в съюзния вестник „Отечество”, в който пише: „Запасното войнство е удовлетворено морално от промените!” Много скоро обаче между управляващите военни започват разногласия и Кимон Георгиев подава оставка. Министър-председател става генерал Пенчо Златев. Той обаче няма куража и потенциала на Кимон Георгиев, за да се справи с положението и през април 1935 г. подава също оставка и е заменен с цивилния Андрей Тошев. Поредният опит на Военния съюз да се намеси фрапантно в политиката и пълното му фиаско в управлението на страната предизвиква недоволството на запасното войнство.

Първият ни боен пилот Радул Милков и летецът Стоян Терзийски. На ревера на Терзийски се вижда знака на Съюза

През ноември 1935 г. се провежда Седемнадесетият конгрес на Съюза. На този конгрес се предлага Военният съюз да бъде разтурен и да се изготви нова линия на поведение. Тези постановки залягат и в решенията на новото правителство на Георги Кьосеиванов, което през март 1936 г., със съдействието на верните на Царя армейски части разтурва Военния съюз и изпраща много от водачите му в затвора. Удовлетворени са основните искания на обществото – армията да се завърне в казармите. В България е установен безпартийният режим на Царя.  Софийското дружество на СЗО, начело с ген. Иван Шкойнов започва яростни атаки отдясно срещу политиката на подкрепа от страна на СЗО на кабинета на Георги Кьосеиванов. Напрежението расте  на Осемнадесетия конгрес на Съюза проведен в Стара Загора от 7 до 10 ноември 1936 г. Поставя се началото на разцепление в Съюза и по-специално в Софийското му дружество. Председателят на Съюза о.з.ген. Б.Сирманов си подава оставката и на негово място е избран о.з.полк. Славейко Василев, който затяга дисциплината сред съюзните редове. Всичко това налага и на 16 юни 1937 г. в Пловдив е свикан Третия извънреден конгрес. На този конгрес е изменен Устава на Съюза с което се ограничава самостоятелността на дружествата и увеличават правомощията на Централното ръководство. През 1938 г. се навършват 30 години от основаването на Съюза на запасните офицери. Първоначалната идея е Деветнадесетия редовен конгрес да се състои през май, като на 22 май се проведе и събор на Съюза. Поради това, че разногласията със Софийското дружество още не са уредени, конгресът се отлага на два пъти и се провежда чак на 28/29 ноември 1938 г. Преди конгреса се оповестява, че по вътрешни въпроси, които смущават съюзния живот, е постигната съгласие, за което е подписан двустранен протокол. Той ще бъде предложен за одобрение от Конгреса. За председател на Конгреса е избран о.з.ген. Тодор Кацаров. Основна тема на Конгреса е обединение на Съюза. През май 1938 г. се образува Федерация на запасните офицери, запасните подофицери,, бойците от фронта и Съюза на пострадалите от войните. За съпредседатели на Съюза са избрани Славейко Василев, Йасиф Робев, о.з.ген. Михаил Йовов и Георги Гиздов. През 1939 г. конгрес не се провежда. На 14 май заседава само Висшият съюзен съвет, който решава за пълното единство на народа да се създаде Закон за федериране на запасно войнство в единна организация под общото ръководство на държавата. Двадесетият редовен конгрес се провежда в гр. Шумен от 18 до 21 май 1940 г. Съюзът поздравява българския народ с готовността му да понесе всички жертви за подготовката на народната отбрана, като настоява за Закон федерирането на запасното войнство и за Закон за една държавна организация за школската и извъншколска младеж при задължително членуване в нея и на двата пола. Законът за запасното войнство е приет от Народното събрание и е обнародван в Д.В. бр.10/13. май 1941 г. С Указ № 1142/1941 г. на Царя за председател на Общия съюз на запасното войнство е нацначен о.з.полк. Славейко Василев. Двадесет и първият редовен конгрес на вече общия съюз на запасното войнство се провежда в Битоля от 23 до 25 май 1942 г. Делегатите са 350 души, които пътуват заедно с влак до Македония. Конгресът приема резолюция с която поздравява обединението на българския народ, за силна национално обединена България, за превъзмогване на стопанските, здравословните и образователни затруднения, изказвайки благодарност на Народното събрание за приетия Закон за Общия съюз на запасното войнство.

Забрана на организацията и разгром на офицерския корпус след 9 септември 1944

Общият съюз на запасното войнство с федерираните му членове е забранен с 1-во постановление на МС на Правителството на Константин Муравиев от 6 септември 1944 г. По-късно, със заповед № 4096 от 1 декември 1944 г., министъра на вътрешните работи Антон Югов, ОСЗВ е обявен за фашизирана структура е разтурен заедно с други организации. Санкциите не спират до тук.С 10-то Постановление на Министерския съвет от 20 юли 1948 г., са отнети всичките финансови средства и имущества но Съюза възлизащи на милиони левово. Някои от запасните офицери като Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Тодор Тошев, Крум Лекарски, Стоян Трендафилов, Кирил Станчев, Владимир Стойчев кап. Петър Илиев и др. взеха дейно участие в установяването на комунистическата власт на 9 септември 1944 г. за което бяха и набързо произведени от Отечественофронтовското правителство в генерали. След 9 септември 1944 г. и особено след завършването на войната, българският офицерски корпус е тотално разгромен. Унищожени са високопрофесионални кадри на всички нива на йерархията в командванията на войските. Много добре подготвени офицери загиват в боевете, други са тежко ранени. Останалите живи офицери са почти изцяло уволнени. Незавършилите още военното училище кадети и юнкери са също уволнени. Всички те са не само отстранени от войската, но и жестоко преследвани, осъждани на смърт или дългогодишен затвор, въдворявани в лагери, изселвани, изключвани от университети. Могат да работят само най-непрестижна и слабо платена работа. И въпреки нагнетения страх, отделни съвипускници си устройват срещи, къде случайно, къде целево, по домове и обществени места. Провеждат се срещи на годишнини от завършването на випуски на ВНВУ. Нерядко след подобни срещи следват арести, разпити и изселвания.

Съюзът в емиграция

През 1953г. в Париж български офицери – емигранти създават Съюз на бившето българско войнство в изгнание. През 1955г. седалището е преместено във Франкфурт, под председателството на майор Иван Банковски. Организацията издава списание „Български войн”. От него излизат 26 броя, всеки с тираж ок. 500 бр.

Възстановяване на организацията след демократичните промени. Съюз на възпитаниците на ВНВУ

На 20 март 1992г. в голямата зала на Военния клуб повече от 500 бивши офицери учредават на Съюз на възпитаниците на Военното на Н.В. училище, приемник на забранения през 1944г. Съюз на запасните офицери, на Обществото на кавалерите на ордена „За Храброст” и на другите забранени съюзи в забранения ОСЗВ. Вълнението е огромно – след 50 години унижения и издевателства, отново в тяхна чест звучи „Велик е нашият войник”, „Шуми Марица” и „Един завет” в изпълнение на военния оркестър, а почетен караул внася в залата старото знаме на Военното на Н.В. училище с надпис „Съ нами Богъ”. Новата организация, макар и партийно необвързана, партнира с демократичните сили и води безкомпромисна борба срещу БКП, преименувана на БСП. В устава на организацията е залегнала клаузата от стария устав на СЗО, според която членове (бивши и настоящи) на комунисточеската партия нямат право да членуват в Съюза. Подробна история на Съюза ТУК>>

Конкуренция отляво

Паралелно на нашия Съюз през 1990г. близки до комунистическата партия бивши офицери от БНА регистрират Съюз на офицерите и сержантите от запаса /отскоро и от резерва/. В учредителния им устав приет на 10 април 1990 г. и регистриран в СГС четем, че: – СОСЗР има постоянен адрес в Централата на БКП в София, ул.”Позитано” № 20; – СОСЗР активно ще участва във възпитанието на целия народ на Народна Република България в техните бойни и революционни традиции; – съюзът ще се бори за превръщането на НРБ в демократична социалистическа държава; – съюзът се обявява против влизането на България в НАТО. За отбелязване е обаче, че в този Устав не е посочено приемник и наследник на чий цели, идеи, активи и пасиви е СОСЗР. Едва при следващите промени в Устава си, залагат аналогични на нашия Устав текстове и те се обявяват за приемници на забранения от самите тях като фашистки СЗО. През 1996г. с указ на Министерски съвет Жан Виденов дава цялото държавно имущество, отнето от бившия СЗО във владение на СОСЗР. Този акт на гавара с паметта на българското офицерство не е поправен до днес.

Нашата първа стъпка – възстановяване на Деня на храбростта

Веднага след учредяването си, СВ ВНВУ иска среща с министъра на отбраната и настоява да се възстанови 6 май-Гергьовден като ден на храбростта и празник на Българската армия. Това не се случва и на 6 май 1992г, възпитаниците на ВНВУ излизат сами по софийските улици, начело със своето историческо знаме. През следващата година предложението им е възприето и Гергьовден официално е обявен за празник на армията. На парада, редом с офицерите, курсантите, школниците и войниците дефилира и блок на Съюза от 64-ма кавалери на ордена „За храброст”. На следващата година държавното ръководство настоява в парада да участва общ блок на двата ветерански съюза. Възпитаниците на ВНВУ категорично отказват да допуснат бившите комунисти под знамето на Военното на Н.В. училище, на което „народните” офицери никога не са били възпитаниците. Този въпрос се поставя отново всяка година, но старите герои са непреклонни. Втори парад на ветераните не е проведен. Подробности ТУК>>

__
Източници: Никола Ружеков. Съюзът на запасните офицери. Сп. Един завет
Любомир Банковски. Моят живот. Трагедията на едно поколение.
в. Военен глас
в. Отечество
в. Български войн – емигрантско издание

Веселин Янчев. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907-1945 (ВИ 2000)

About these ads

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 38 other followers

%d bloggers like this: