Спомени от войната на Дянко Марков (63в.)

Дянко Марков е възпитаник Военното на Негово Величество училище. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач. Награден е с орден „За храброст”. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на негово величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Името ми е Дянко Георгиев Марков. Роден съм в град Плевен на 4 октомври 1922 г. в семейството на плевенски адвокат – Георги Марков[1]. Майка ми е била учителка по литература. Разбира се, след като в семейството се раждат четири деца, даже след раждането на второто дете, тя е напуснала учителството и се е предала на своето семейство. Аз съм учил до 5-ти гимназиален клас, значи малко преди да навърша 16 години, в Плевенската гимназия, след което съм постъпил с конкурс във Военната гимназия към Военното училище. В него момчетата постъпваха след завършване на 5-ти гимназиален клас. Това е 9-ти клас по сегашната система за първоначалното и средно образование.
Моята военна част беше 2-ро ято на 5-и бомбардировъчен полк.
Втората половина на 30-те години на ХХ в. беше един период не само на стопански подем, но и на спокоен политически живот, в който няма атентати, няма бунтове, метежи и няма гражданска война. За разлика от други периоди след Освобождението, когато подобни злощастни събития не са били редкост. Аз говоря за периода на 30-те години и особено за периода след превъзмогване на стопанската криза от края на 20-те, началото на 30-те години. Този период е свързан до известна степен с преврата от 1934 г. – в България беше установен един особен режим. Не може да се каже, че това беше, както некои изтъкват сега – фашизъм, защото нямаше партия. Това беше фактически един режим от компетентни лица, отговорни преко до монарха, който постепенно иззе функциите на изпълнителната власт. Във външнополитическо отношение цар Борис действаше самолично и той налагаше политиката, която го обвързваше със задължения или с противопоставяния на нашата страна.
След края на Първата световна война офицерската професия не само, че не се смяташе престижна, но дори в некои отношения водеше до унизителни условия на живота и на отношението към българския офицер. През втората половина на 30-те години обаче вече се усещаше в Европа и света, че назряват драматични и решителни събития, които ще бъдат от значение за съдбата на всеки един народ в бъдните десетилетия. Това вече издигаше престижа на българския офицер. Опитите за т.нар. разоръжаване под егидата на силите на страните победителки се провалиха, защото победителите във Версай се грижеха да осигурят своето господство в европейския континент и в света.
Моят избор не беше толкова да стана офицер, колкото да стана летец, а тогава просто немаше друга възможност, освен ако не бъдеш офицер. И така се явих на конкурс. На конкурса участваха 1200 души за 160 места. Един известен процент от тия 160 души беше предвиден за тъй наречените параграфисти – няколко параграфа. Те беха на момчета, които са имали под индекса, който дава достъп, но влизат, защото тези 30 места са запазени за този вид привилегировани. Това беха деца, дошли от български поробени области – Добруджа, Македония, Тракия. Също така тука влизаха деца на военнослужещи и като куриоз, останал още от първите десетилетия след Освобождението – деца на опълченци.
Аз се озовах в Кадетската гимназия, която включваше шести, седми и осми гимназиални класове. Акцентът на нашето образование беше върху математическите и природонаучните дисциплини. Същевременно по време на този курс на кадетската гимназия се изучаваха и предмети на военното изкуство, тъй като се предполагаше, че почти всички младежи, след като се дипломират, ще постъпят в специалните класове, когато ставаше разпределянето по род оръжие. До този момент всичките бяха пехотинци. Ние имахме като лично въоръжение карабината Манлихер, модел 1895 г.,[2] за която нашите командири казваха: „С нея сме загубили две войни. Докато не спечелим една война, няма да се откажем. Тя е едно чудесно оръжие.” Това го казвам с известна ирония, почиваща на нашите ограничени като държава материални средства, за да може да има усъвършенстване на оръжието и снабдяване на нашата армия. Ние бяхме в плен на органиченията, според които не можехме да имаме бойна авиация и морска военна флотилия.
След завършването на гимназиалното образование с вторичен изпит[3] постъпих във Военното училище. Отделно от това имаше още два изпита за летци: спортен и медицински.[4] Подготовката във Военното училище беше преди всичко теоретична. Тя обхващаше на първо място теория на летенето и навигация т.е. водене на самолета във въздушното пространство с оглед да постигне прелет от една до друга цел. Наред с туй: описание на моторите, описание на бордните уреди, въздушно право изучавахме. Това беше дисциплина само за летците. Тези предмети се изучаваха извън оня принципен обхват на военна подготовка, който требваше да изведе подпоручика да може да командва дружина[5].
Краят на първата година от нашето обучение съвпадна с началото на Втората световна война. Ние посрещнахме избухването на тая война с надеждата, че независимо как протекат събитията, нашата страна се управлява от разумни, мъдри хора и че след края й те ще изведат Отечеството в едно по-добро състояние, отколкото това, което беше тогава.
Когато нас ни произведоха, на 3 март 1944 г. вече се очертаваше, че този съюз, в който беше включена България – Тристранният пакт и Антикоминтерновският пакт (Германия, Италия и Япония) отива към катастрофа и че тази катастрофа неизбежно ще засегне и нашата страна.
Сега ще кажа няколко думи за нашата подготовка именно като летци. Тя включваше първоначално обучение в пилотаж. Половината от нашия випуск трябваше да бъдат определени за навигатори. Тоест те нямаше да продължат обучението си в пилотаж на машини. Обучението беше с български самолети с наименования „Чучулига 1”, „Чучулига 2”, „Чучулига 3” със самолетни мотори „Алфа ромео” и беха добри машини именно за един такъв начален период на обучение.[6]
В следващия период – вече отиването по частите, ние отивахме не съвсем подготвени за чисто бойна дейност. От нашия състав беха определени пет души за изтребители. Те, още преди да бъдеме произведени в подпоручици, беха отправени на летище Долна Митрополия, за да почнат бойната си подготовка не върху тези самолети, с които са се подготвяли, а вече самолети, с които ще се участва в битката за България.
Ние бомбардировачите не бяхме виждали – да не говорим да летим – на самолетите, на които ни предстоеше да летим. За бомбардировачи бяха определени само летците, които ще бъдат щурмани или наблюдатели, навигатори, тия хора, които стоят до пилота в пилотската кабина и които ръководят бомбопущането и контролират хода на полета, за да се изпълни задачата.
Веднага след производството ние отидохме в Школата за бойна подготовка на летци, която се намираше в Балчик. Там в обстановка на морската шир се поставяха мишени, върху които се извършваха реални бомбопущания с реални, истински бомби. По ръкав, влачен от самолет, се извършваха реални стрелби с патрони и се водеха попаденията в ръкава при обстрела от страна на съответния подготвящ се летец-бомбардировач. Това влизаше в нашата подготовка и смея да се похваля, че завърших първенец в тази школа. Още на паничките им хванах цаката на движещото се тяло, за да съобразявам мерната линия с ъгловата скорост на движение.
Първите бойни задачи, които получихме, бяха на българска територия срещу хората и средата, която обяви война на българската държава – срещу партизаните. За съжаление, ние нищо не сме допринесли в това отношение и докладвахме, че е невъзможно да се извърши реална бомбардировка над партизанските отряди, които са в гористи местности и които много лесно се прикриват. И е невъзможно човек да хвърля бомби отгоре върху човек, който седи примерно до стадо овце, даже да е убеден 100 процента, пак нема право да хвърли бомбите си така върху един неидентифициран обект. Във военно отношение това беха хора, които водиха битка срещу българската държава в един решителен, драматичен момент от нейното съществувание. Мога да ви кажа, че немахме колебания за участие в това. Но за наш личен късмет ние не сме извършили никакво убийство над партизански дейци в тези наши действия, които имаха по-скоро разузнавателен характер и които докладвахме съвсем добросъвестно. Така или иначе ние изпълнявахме тези заповеди, които ни се възлагаха от българската държава. Ние бехме офицери на България.
Имаше предложение от правителството до партизанските отряди да се приберат на определена територия, където да им бъде предоставена храна, ще имат възможност писмено да се сношават с близките си и да се дочака развръзката на събитията в спокойствие, да не се повече окървавява. Не други, ами един македонец, какъвто представлява професор Станишев, който при това е един от европейска величина, ако не и от световна, като хирург, беше поел вътрешно министерство, за да може да повлияе, за да се спре братоубийството в страната. И ако срещу нас имахме хора по български да разсъждават, това щеше да бъде един великолепен и достоен край на българското драматично участие в тая война. Но драмата се превърна в трагедия, защото тя дойде от обратната страна на това предложение. Мобилизация[7] на своите младежки среди, за да отидат по горите и по балканите.
На 6 септември 1944 г. правителството на Константин Муравиев обяви война на Германия, но още на 5-ти вечерта Съветския съюз обяви война на България. Това обявяване беше не само един ненужен, но и един осъдителен жест. При обявяването на войната аз бях дежурен по караул. В Пловдив бях, и след като бях обиколил постовете с мотоциклет, комендантския адютант ме вдигна отново, за да обиколя постовете и да предупреда войниците, че се намираме във война с целия свят и да бъдат по-внимателни от всеки друг път.
      Рано сутринта дойде една заповед от София, в която се казваше: „Немските изтребители на летище Крумово[8] да бъдат обезоръжени от силите на летище Пловдив”. И на мен ми се даде заповед: „Отиваш на летището при коменданта и гарнизонът да бъде обезоръжен. Ще ги настаните по бараките, след като ги обезоръжите.” И аз отивам там при един мобилизиран пехотен майор. И той вика „Не, не, не. Махни се от тука. Тука сега командва капитан Дюлгеров[9] и ще отидеш на него да я дадеш.” И когато му я дадох той: „Не, не, не. Аз съм по учебната част. Бегай от тука. Това не е моя работа.” Аз се сащисах. И така, аз отидох обратно при коменданта и казвам: „Вижте, аз ви нося заповедта и ви моля на плика да обявите, че нема да изпълните тази заповед и че съм ви я предал в еди-колко си часа.” И той тогава си прехапа устните и каза: „Чакай да видим какво можем да направим”. Докато си шушкаха и се чудеха какво да направат, събраха може би около 40 войничета, свободни от караул, дадоха им по 10 патрона и ги разположиха при бариерата на отклонението на магистралното шосе. И в тоя момент идват немците, един батальон със щаери[10], на всеки щаер един близнак картечница, противосамолетна. Изпитани бойци, до край. Там служеха само синове, останали единствени в семействата. И идват, а бариерата спусната. Те веднага разбраха, че става нещо и „оп” картечниците се свалиха долу, и всичките се наежиха. И се приближава един от нашите към техния командир, който беше един белобрад и беловлас подполковник – Линдеман. Той се знаеше с нашите командири, бил е в кафенетата и до вчера на една маса са били. И той ръкомаха и се чуди какво да прави сега. Но се вижда, че сражение трудно може да се предизивика. Германските войници наскачаха. Едни от тех явно имаха готовност, ако требва да си послужат с оръжие, но започнаха на българо-немски разговор с нашите войници, запалиха цигари и явно, че нищо нема да има. Тогава аз отидох с мотора да докарам командира на ескадрата, полковник Ножаров[11]. С мотора го настигам и аз му казвам какво става, но той явно знаеше и каза: „Кажи им нищо да не предприемат, докато не дойда, аз ще дойда най-много до 5-6 минути”. „Задръжте!”, каза полковник Ножаров. И идва Ножаров, но той подал радиограма, в която се казва: „Силите са крайно недостатъчни” и за да избегне кръвопролитие, че ще пропусне частта да замине към София. Той се приближи до подофицера, който стоеше до бариерата и каза: „Вдигни бариерата!”. И тогава подполковник Линдеман целуна ръцете на Ножаров. И те си тръгнаха, това е последния ешелон.
А по-големия ми брат по това време служи в Школата за запасни офицери, която по това време е евакуирана в Радомир. И той е присъствал, когато си тръгва последната германска част, която е охранявала там едно летище. И минават през Радомир тези, които си отиват. И едно малко момиченце, насърчено от родителите си, поднесло едно букетче на един от тези немски войници. И за този случай брат ми казва така: „Дали ще остане жив или не, но за този немски войник и за неговите другари, които присъстваха на тази сцена, това е един хубав момент, който ще им остане за целия живот”.
Такава е и раздялата с инструкторите. Тези инструктори например в щука-полка стояха до 3-4 септември. Тогава обаче те беха получили заповед по радиото да се прибират час по скоро, защото изведнъж може да се окажат в много тежко положение. Майор Кюлев е инструктор на изтребителите, събира немските инструктори и им казва: „Господа, моето отечество изживява трагични моменти. Призовавам ви на фронтовата линия. Аз заминавам. Разделяме се, но така, както се очертава развоят на събитията, може би утре ще се срещнем във въздуха като противници. Ако за нещастие това се случи, аз ви казвам: Изпълнете войнишкия си дълг и ме разстреляйте! Защото аз също ще изпълня моя войнишки дълг и ще ви разстрелям! Довиждане, господа!”
Имало един друг немец, който се качва на щуката да си тръгва и казва: „Довиждане, господа. След шест месеца сме отново тука.”
Това е една драматична обстановка, в която младите хора на Европа – и то на най-престижните нации на Европа, са изправени едни срещу други да се унищожават взаимно. И в този момент не мога да не подчертая величието на държавните ръководители – победители и победени. Военачалникът, националистът генерал Дьо Гол и Конрад Аденауер, които си подадоха ръка и казаха: „Повече нашата младеж нема да се изтребва по фронтовете на Европа, а ще живее щастливо!”. Това е началото на европейската общност. И това трябва да се запази.
Но тези случаи, за които ви казвам, тези последни срещи с достойнството, с рицарството и същевременно с обречеността: „Разстреляйте ме, защото аз ще ви разстрелям!”.
Още на 7-и срещу 8-и през нощта дойде категоричната заповед на правителството да не се оказва никаква съпротива, ако Червената армия предприеме нахлуване в България. На 8-ми железничарите обявиха обща стачка и прекъснаха съобщенията на София с Южна България, и проведоха един много сериозен митинг в Пловдив. На митинга беха отишли двама наши офицери, като цивилни и казаха: „Какво чакаме още, тука е отчайващо положението” и през нощта на 8-и срещу 9-ти септември се готвеха да заминат с Юнкерсите за Турция.[12] Това беше в 5-ти бомбадировъчен полк.
Какво стана? Дори мой съименник по презиме – поручик Марков, с който бяхме доста близки – дойде при мен и каза: „Дянко, за теб нема място!”. Аз казах, че ще се опитам да се добера до родния си град, за да вида какво става с моето семейство. На сутринта рано в 6 часа радио София започва с „Велик е нашият войник”. Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Антон Югов, Трайчо Костов и др. се чудят с какво да открият програмата. Това го знам от очевидец, войник който е бил там, комунист, с който бех в затвора. Антон Югов казва „Няма да почва със „Шуми Марица”, защото е компрометиран. Не може с „Шуми Марица”. Е, да измислим с некой марш, нещо все пак подгряващо да бъде.” И Дамян Велчев казал: „Абе, пуснете „Велик е нашият войник”. И те не възразили. Така че „Велик е нашият войник” беше реставриран на 9-ти септември 1944 г. После пак беше изхвърлен. Слушаме „Велик е нашият войник” и веднага след това: „Министър-председателят Кимон Георгиев ще прочете манифест към българския народ”. И почва да го чете, като в този момент по-старшите започнаха да се споглеждат и се чуха гласове: „Абе, господа, къде сме тръгнали ние?”. Защото на много от тях Дамян Велчев е бил началник във Военното училище. Той не получава дивизионна длъжност и за туй се обявява за голем републиканец. Това е истината за неговото трансформиране. И военните почнаха така: „Тия хора ще разчитат на нас, къде сме тръгнали ние? Айде, разтоварвайте самолетите!”. И още вечерта дойде заповед да отидем във Враждебна. Там се установихме на другия ден – 10-ти септември. Бехме разположени в още недовършената сграда на аерогарата.
След 9-ти септември се сформираха т.нар. Войнишки комитети, чрез които се целеше да се създаде войнишки контролен орган към дейността на офицерството на съответната бойна част. Аз бех изненадан, когато една вечер пеша се прибрах в летището от един бар в центъра на София. Когато се прибрах, на около 200-300 метра от аерогарата ме посреща един от поручиците, командирите на ята, и ми вика: „Къде ходиш до т‘ва време, бе?” – и аз: „Е какво, нали всичко е спокойно?” „Абе, войниците се разбунтуваха, формираха комитети и кроят планове, може да ти открият огън, там са заседнали. Ела, ще минеме отстрани” и ме преведе странично до аерогарата, за да заобиколим тази група. Тези войнишки комитети изиграха много нечиста роля. Те доведоха до съвършено ненужна смърт на редица командири, които стават жертва.[13] Тази роля, която беше изиграна от войнишките комитети беше усетена даже от ръководството на комунистическата партия, когато трябваше да се поведат хората да мрат не срещу кого да е, но срещу германската армия. И те усетиха тази грешка и заповедаха разтурването на тези комитети, като за сметка на това назначиха във всички части до рота политически командир. И по тоя начин упражняваха този контрол малко по-компетентно, защото те получаваха добре преценен инструктаж от компартията, която имаше интерес участието на българската армия във войната да бъде оценено по достойнство от великия брат. Защото се очакваше България да получи този статут, който например Италия получи – като съвоюваща страна.
Първата ни задача беше бомбардировка на германските части, които беха проникнали на Деве баир. Там на границата, където се слиза от Кюстендил към долината на Криворечна паланка.[14] Тогава се виде, че нема да бъде лесно, защото германците ни обстрелваха с тия 37 милиметрови оръдия, от които имахме попадения в самолетите си, но без да има некой тежко засегнат самолет. Тогава се реши бомбардировките да се правят от една по-голяма височина, където играеха решителна задача мерните уреди, които беха германски също. Ние воювахме с германски самолети, с германски уреди, с германски фотоапарати, бомби и всичко друго.
      Тая война не беше за нас желана. При това ние много добре усещахме, че това не е благоприятна ситуация за нашата страна. Ние действахме в чисто професионално отношение абсолютно добросъвестно. Ние мислехме, че се борим и за съдбата на нашите командири, на нашите близки хора, които бяха по един или друг начин уличени като сътрудници на предишния режим, като участници във фашисткото управление и в преследванията на народните борци и ала-бала по-натакъка. На 9-ти септември и следващите дни беше постепенно ликвидирана елитната част на българското общество. Това го казвам с пълно съзнание, това не е политически момент. Това е мое дълбоко убеждение. Моят баща го убиха, аз не знаех дълго време и съм един от тези хора – може да се каже тежко засегнати. Но аз останах на служба и ръководих подготовката по навигация на юнкерите, където вече имаше партизани, ятаци и други млади момчета, които поеха от нас, за да оглавят ръководството на военните части на нашата страна.
      И сега за условията на водената война срещу Германия аз имам да ви кажа неколко неща, които ще бъдат в разрез с нещата, които официално се пишат, или с официалните доклади от войната.
      Спомням си, че нашият преподавател по тактика на малките бойни единици ни казваше: „Да знаете, господа, вие ще воювате при коренно различни условия от тия, при които ще воюват вашите колеги от пехотата, инженерните, свързочните войски и артилерията. Вие ще бъдете по горни ризи в самолета, ще има пуснато отопление. В това време долу пехотата ще бъде в окопите, потънали в кал, в сняг, в такива тежки условия. Вие ще се връщате вечерта и баровете в София ще бъдат на ваше разположение. Затова пък вие ще дадете от пехотата три пъти повече жертви.” Но ние не дадохме никакви жертви в тази война, като изключа изтребителите.
      Изпълняваме първите задачи. В началото на октомври ни изпращат да бомбардираме германска пехотна колона, която се изтегля по шосето от Велес към Скопие. Тогава Страцин още не е пробит. Разпределят се курсовете, екипажите са назначени и излитаме. Казват ни навигаторите да си направят изчисления на база и от 5000 метра да извършат бомбардировка над моторните превозни средства, които се изтеглят. И какво се оказва? По шосето има само две или три коли на разстояние от 5, 6 или 9 километра една от друга. Ние това го виждаме от височина 5000 метра. Какво ше сипеш бомби, така ше изсипеш целото съдържание. Ние носехме по 20 бомби. За щастие германците немаха изтребители в тая зона. И докладваме добросъвестно, че нема колона, има единични коли, които се движат с голема скорост и е безсмислено да се бомбардират. Некой, който така по-самохвално подхожда докладва: „Струва ми се, че ударих една от колите.” И помощник-командирът беше един от изтъкнатите партизански ръководители от Южна България. Тези хора беха назначени чисто по партийна линия. Той каза тогава: „Как не ви е срам ! Народната власт ви е гласувала доверие и ви е дала да водите войната с тази скъпа техника, а вие докладвате смехотворни работи. Нищо не сте свършили, ще видим тази работа.” И ние се събираме и си говорим: „Те какво искат, да ги лъжем? Това е най-лесната работа”. И така започна предизвиканото самохвалство и започнаха доклади, които не отговаряха на истината, но които устройваха нашите командири, които да могат да се перчат, че се върши работа.
      Ние можем да се похвалим, когато ни изпратиха да бомбардираме площадно разположената батарея при Куманово, която спираше нашето настъпление и просто не даваше да се щукне напред. Батареята имаше противосамолетни оръдия с прав изстрел на мерене и начална скорост 1000 метра в секунда. Още като се приближихме от към Скопска Черна гора, немците спряха огъня по нашата пехота и се насочиха срещу нас. И моя пилот почна: „Хвърляй бомбите, хвърляй бомбите, бе-е!”, защото безспорно най-големата опасност съществува, когато бомбите седат в бомбодържателите, защото ако едно парче там удари бомбата, ще станеш на прах.
      Нашите командири беха капитани, тъй като по-големите чинове бяха осъдени от Народния съд. Значи, ние не само в Сръбско-българската война сме командвани от капитани, но и в тази война се стигна до това положение. Но това обстоятелство беше наложено от тази радикална промяна след 9 септември 1944 г.
      И при бомбардировката над батареята аз имах 15 попадения. Тогава явно некакво покровителство на съдбата ни е придружавало, защото с изключение на един самолет – който беше засегнат с прек удар на германската артилерия[15] – нямахме жертви. Смятам, че тази бомбардировка беше добре изпълнена, защото на другия ден тази батарея повече не действаше и на втория ден нашите влезнаха в Скопие, не само в Куманово.
      Така или иначе, истинската военна история не може да бъде написана истински, когато я пише победителя. Тя трябва да се пише едновременно и от победената страна, за да съдържа истината.
      Освен над тези територии ние участвахме и в бомбардировки над Прищина и Митровица.
      При бомбардировката на Прищина също сметам, че извършихме атаката си добре. Там ние требваше да разрушим на една гара вагоните, които беха предназначени да пренасят още на север немски военни части. Там преди нас щукарите бяха провели един начален удар с вертикално бомбардиране, който беше извел техната противовъздушна защита от строя, но тя сигурно не е била кой знае каква, може би една далекобойна батарея и други по-малки, които не можеха да ни стигнат. Ние направихме бомбардирането на гарата от 9 или 12 самолета, не мога точно да ви кажа. Площадно ги бомбардирахме на два пъти и ги извадихме от строя.
      Общо взето ние имахме шанса, че германците тука немаха никаква изтребителна авиация, иначе щехме да им бъдеме като мишени, защото нашите машини имаха три картечници. Едната на навигатора, едната на радиотелеграфиста и едната на бордния техник, която стреляше отдолу, ако има атака. От три посоки по една картечница, нищо и никакво. Не можеш да се бориш с един съвременен изтребител, ако е решил да те атакува, ти си му мишена. Ще те простреля като нищо.
      И така, нашето участие беше без загуби. Имаше много пробойни по самолетите, но от тях нито една трайно не засегна самолетите. След два дена самолета беше в строя. Запълнени и подшити тези разкъсвания.
      Последната бойна задача беше над Рашка, която беше и най-отдалечената. И там именно този, помощник-командира, пожела да лети при задачата на Рашка. Това беше не достатъчно разумно преценено. Пращат ни да атакуваме един мост, а този мост беше малък, каменен мост. Дори ако го бехме засегнали преко с наште бомби, ние повече от някаква половин метрова дупка немаше да направиме, която се запълва с неколко колички пръст или пясък. Съвършено безпредметна беше тази задача. И после командира вика: „Е жалко, че не уцелихте моста”. Това е все едно да целиш с лък комар, но така е.
      А за Страцин не знам дали знаете, но немците са пускали позиви, в които пише: „Недейте дава жертви. След два дена ние напускаме”. Но хвърлиха парашутната дружина, която беше много добре подготвена и въоръжена, и те дадоха огромен брой жертви. Как може така хазартно да се изразходва една елитна бойна част, която е подготвена за съвсем други решителни моменти?
      На 12 януари 1945 г. нашия 5-ти полк се евакуира от София на летище Граф Игнатиево. Летище Граф Игнатиево беше второто по големина и там беше предвидено да се настани нашия бомбардировъчен полк.
      А края на войната ме завари на летище Телиш, където бях изпратен на служба, за да водя подготовката по навигация и радионавигация на курсантите. Там ме завари края на войната.
      Сега ще ви кажа нещо повече за съдбата на нашето офицерство. Офицерският състав на българската армия беше първата професионална обществена среда, обречена на един унищожителен удар. Този удар не се проведе веднага. Трудно беше да се смени командния състав в условията на войната. Така например, когато махнаха полковник Генов, който изгради бойната танкова част на армията, Бронираната бригада. На негово място сложиха един нескопосан командир, произведения от капитан в генерал – Трендафилов. Той набута челната част на бригадата в дефилето между Нишка баня и Бяла Паланка. Германците прострелват първия танк, прострелват последния и унищожават 12-те танка, които той е набутал в едно неразузнато дефиле. Това нещо предизвиква бунт и войниците искат отново да си дойде Генов, който беше един суров командир. Нищо, той свърши живота си, като каруцар на магарешка количка на Троянския балкан – събирач на билки.[16]
      Офицерският корпус беше обречен, той трябваше да бъде обезглавен – три четвърти от командния състав на българската войска, включително най-елитните офицери.
      От Русия дойде и стана началник-щаб на войската генерал Кинов[17], който по мое мнение беше най-образованият и най-моралният от тия, които дойдоха от Съветския съюз. Кинов е участник във войната срещу Германия на Източния фронт. По-точно мисля, че той е бил в един от северните фронтове, защото той даваше некои примери, той упоменаваше или Финландския фронт или действия в Балтийско море, съвместно с флота. По отношение на клеветите и попълзновенията на помощник командирите към подполковник Смолянов той беше казал: „Докато Кинов е началник-щаб на войската, до него ще стои подполковник Смолянов, защото не съм срещнал български офицер, по-подготвен за мой помощник от него!”
      Но после те го осъдиха подполковник Смолянов. Знаете ли за какво го осъждат? Осъжда го Народната власт за това, че е бил десна ръка на генерал Попов, който беше осъден на до живот, като ръководители на военната конспирация „Неутрален офицер”. Има такава конспирация и тези офицери трябва да бъдат унищожени. Да бъде унищожена не само тяхната професионална насоченост в живота, но и целият им живот да бъде осакатен. Как може да бъде конспирация и да бъдеш неутрален?
      Аз, като ветеран от войната, имам некакво социално преимущество. Тези преимущества не са кой знае какви, но това е все пак едно признание.
      Така или иначе, като последица от участието ми във войната е опитът на един млад човек, какъвто бях тогава[18] в преценката на хората. Един от най-важните образователни моменти в израстването на личността и на духа на всеки млад човек е да може да слага верна преценка на хората. Това е от особено голямо значение за целото му житейско поприще.
      Непосредствено след 9-ти септември видях държанието на хора, които сметах, че са достойни и които рухнаха, оказаха се извънредно недостойни. Не може да понесе удара на съдбата. Някои от тези офицери се провалиха в наказателните институции – концлагерите и затворите. За разлика от други, които се държаха достойно до последния миг.
      Когато бех командирован на летище Телиш – в Школата за сляпо и инструментално летене – се оказа, че във Военното училище, където бяха постъпили като юнкери-летци комунистически младежи, бяха сменили седем преподаватели по тоя предмет. Това е така, защото измежду тия младежи, някои от които са излезли още като гимназисти в партизански отряди или са били осъждани и веднага с агитация постъпват във Военното училище… Те не можеха да решават един триъгълник – най-елементарната тригонометрична задача. А това е основата на навигацията. Собствена скорост, която дава единия вектор, сила и посока на вятъра – другия вектор и линията на полетата, спрямо земната повърхност. Това се решава в навигацията, но така е.
      След това ме преведоха във Въздушното училище във Враждебна за преподавател. Там ме посрещна помощник-командира, който после направи голяма партийно-политическа кариера. И аз отивам и се представям на него и той ми каза: „Поручик Марков, ние вас ви познаваме и то в детайли!”. Него го наричаха българския Гьобелс, той имаше дар слово и беше много остър и язвителен. И аз викам: „Не знам от къде ще ме познавате, не сме се виждали”. „Въпреки това ви познаваме в детайли! Никой от вас нема да иска това, което вие не сте готов да дадете. От вас ще искаме да научите нашите момчета на вашия предмет, да го овладеят.” И аз му казвам: „Господин полковник, аз обичам професията си и, разбира се, че ще дам на хората това, което зная, за да бъдат добри летци, български. Това ми е работата.” И той: „Добре, тогава няма да имаме проблеми с вас, но вие ако не го правите, защото знаем че можете да го направите, то ще ви накажем сурово. Свободен сте, поручик Марков.” Във Въздушното училище ме ценеха. Даже, когато ме арестуваха, майка ми отива, докато е траело моето дело, в Долна Митрополия, където се премести училището, това е много близо до Плевен. И тя отива да прибере моите вещи и я приел генерал Атанасов. Той е участник в Октомврийската революция и с доста похабен български език. Приел е майка ми и казал: „Госпожо Маркова, аз не съм назначил човек на мястото на вашия син. Ако той излезе оправдан, местото си го заема.”
      А попаднах в затвора по обвинение, че съм участвал в организация, поставяща си за цел чрез бунтове, метежи и други общоопасни деяния да събори установената власт. Това е организацията на Легиона.
      Аз бех съден по тези закони – тези глупаци юристи беха създали цела една серия от закони, които беха обединени под рубрика „Закон за защита на Народната власт“. В историята на правораздаването нема случай да се гласува закон за защита на власт. Закон за защита на държавата има всека държава, но на власт? Това значи, че ти, ако си позволиш да мислиш по друг начин, не да действаш, да мислиш по друг начин, ти си враг на тази държава.
      Аз влезнах в затвора през февруари 1948 г. и излезнах в началото на 1952 г. Четири години, без един месец и нещо. Това ми е второ висше образование и не съжалявам за него. Там се сблъсках с тази неустойчивост на хората, която противоречи на престижа на професионалния ранг. Там аз съм бил охарактеризиран като един наивен човек и една друга квалификация, която ми е дадена – аз съм добър човек. Аз съм убеден, че съм добър човек и това съм го манифестирал с отношението си към националната общност, към която принадлежа. Аз не изпитвам враждебни чувства към никой политически противник на своите разбирания. Чрез истината и справедливостта към хората, които са понесли удари в тази епоха, трябва да бъде превъзмогната пропастта в нашето общество, която започва с Владая. Когато изгарят под огнехвъргачките защитниците на Добро поле, а в това време резервните части на полковете, вместо да отидат да запълнат пробива, обръщат оръжието и громят Кюстендилската главна квартира и обявяват република и тръгват да громят столицата на България. И сега на тези рушители стои паметникът на Владая. Паметник на дезертьорите и на изменниците, а паметник на хората, които изгарят – няма паметник. Трябва да я знаете тази истина за епохата във всички детайли, за да можете да изработите критерия, чрез който да бъдете исторически съдници, а не за да пращате хората по затворите и на разстрели.
      Аз постъпих още в затвора, в рудника копач, после ме елиминираха, но това е друга тема. След това излезнах от затвора и станах стругар. А бех също и зидар. Имам седми разряд като стругар и като зидар. Автомобилен стругар бях и взимах най-тежките неща за поддържане на автомобилите, но аз бех надничар, не можех да бъда кооператор, защото бех лишен от права.
      И после моят най-малък брат, който почина преди 26 години ми каза: „Да се подготвиш, ще влезнеш в оркестър! Стига си се занимавал със стругуване и прахоляк! Ти свириш добре!”. И с течение на някои благоприятни обстоятелства аз влезнах в оркестъра на Музикалния театър като виолист. И мога да кажа, че бех много добър виолист. След девет спечелени конкурса в операта, на десетия ме назначиха заради това, че Катя Попова, покойната народна артистка, която ми беше комшийка, казала на ченгето на операта и на театъра генерал Георгиев: „Искам да вдигнеш забраната за Дянко”. И той казал: „Аз съм я наложил тая забрана, защо не си се обадила по-рано?” „Ами защото и той не ми се е обадил по-рано, но искам да я махнеш тая забрана.” И един ден ме среща ченгето на операта и ми вика: „Марков, абе я мини към операта. Твоя въпрос нещо май ше получи решение.” И аз отивам при Марин Големинов, директор на операта, той беше противник на комунистите par excellence. Това става през 1966 г. И отивам аз и му звъня от телефона на караулката: „Така и така, Марков се обажда…” – и той: „Не мога да ви назнача!” и аз викам: „Моля ви, пуснете ме да се кача да ви кажа две думи!” „Няма нужда да ви приемам!” – казва, така троснато. И аз му казвам „Добре извинявайте, аз мислех, че вие изслушвате и другата страна.” И той казва: „Аз изслушвам, ама какво да направя, като Де Се-то забранява да те назнача! Изчакай отвън!” И аз го чакам отвън на пейката да излезе. Той излиза от артистичен съвет и се приближава към пейката, подава ми ръка и вика: „Айде честито, то твойто назначаване мина през такива перипетии, ама какво да правиш, като са такива”. И такъв бех до края.
      Иначе аз сега съм разведен, но имам две деца – син и дъщеря. И от тях имам три внучета.

 
Интервюто проведоха Константин Голев, Мариан Гяурски и Кирил Чуканов.

 

Източник: Tempipassati.org

 
[1] „Той е социал-демократ по това време и даже народен представител от социалдемократическа обединена партия”. Това е в ХVІІІ Народно събрание, при което е подписан от Стамболийски в Ньой мирния договор.” (цит., Д. М.).
[2] 8-мм карабина „Манлихер” , обр. 1895 и 1895/34 г. (бел. съст. К. Г.).
[3] Под вторичен изпит Дянко Марков има предвид въведеният по това време психо-технически изпит (бел. съст. М. Г.).
[4] За подробна информация за естеството и характера на изпитите виж разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г).
[5] Дружина съответства на съвременното название „батальон“ (бел. съст. М. Г.).
[6] За подробни сведения относно практическото обучение също виж разказа на Иван Сердаров. За злополуки по време на обучението също виж разказа на Иван Сердаров, както и разказа на Стефан Славов (бел. съст. К. Г.).
[7] Дянко Марков има предвид мобилизация на партизанските отряди (бел. съст. М. Г.).
[8] „Това са два немски самолета, двумоторни “Щуки” „Юнкерс 88”” (цит. Д. М.).
[9] „.Капитан Дюлгеров по това време ръководи подготовката на бомбардировъчните летци в Пловдив (пилоти, наблюдатели и радиотелеграфисти) за полети в нощни условия, т.нар. „сляпо летене”” (цит. Д. М.).
[10] Немски тежкотоварни автомобили (бел. съст. М. Г.).
[11] Иван Петров Ножаров (1898-?) е роден в гр. Сопот. По време на Втората световна война е началник-щаб на летателните части и командир на въздушната ескадра. Уволнен е от армията през 1948 г. Повече по въпроса виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 205-206 (бел. М. Г.).
[12] За бягства на офицери-летци споменава и Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[13]”Например на 11 септември имаше такива убийства, но сега това не може да се признае, защото в закона се казва, че чак от 12 септември се признава реабилитация и некаква парична компенсация” (цит. Д. М.).
[14] Вероятно Дянко Марков има предвид Крива паланка (бел. съст. К. Г.).
[15] „Той успя с един мотор да се върне.”(цит. Д. М.).
[16] Полковник Гено Костов Генов е роден на 7.IX.1896 г. в Ловеч. Завършва Военното училище през 1917 г. и е произведен подпоручик на 1.VIII.1917 г. Командир на Бронираната бригада от 1943 г. Уволнен е на 13.IX.1944 г. Виж повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 36. Епизодът с нападението на Бронираната бригада е много популярен и се среща средразказите на много ветерани. Виж разказите на Димитър Медникаров, Горан Маринов и Иван Сердаров. Интересни, но непотвърдени сведения, за връщането на полковник Генов в Бронираната бригада виж в разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[17] Генерал-полковник Иван Кинов е началник на Генералния щаб на Българската народна армия от декември 1944 до 1949 г. (бел. М. Г.).
[18] При участието си във войната Дянко Марков е на 22 годишна възраст (бел. М. Г.).