Спомени от войната на Стефан Славов (63в.)

Стефан Славов (Графа) е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участник е в Първата фаза на Втората световна война като пилот на пикиращ бомбардировач. Награден е с орден „За храброст”. Записът е направен в кафене в центъра на София.
      Казвам се Стефан Атанасов Славов. Роден съм на 15 октомври 1922 г. в София. Моят баща беше търговец, а впоследствие имаше туристическо бюро. Всъщност той е един от основателите на „Балкантурист”, но после беше репресиран и почина рано. Майка ми беше родом от Троян, от не много заможно семейство. Имам и един брат, който почина.
      Аз постъпих като ученик в Софийската реална гимназия през 1938 г. След като завършихме гимназията, имаше конкурсен изпит за различните специалности: артилерия, инженерни войски, летци и т.н. Така постъпих във Висшето Военно училище за пилоти в град Казанлък. Аз се явих на конкурса за летците и там влязохме 28 души. Завършихме малко по-малко, защото единият от нас загина при тренировъчен полет.[1] Другите бехме разделени на две. Осем отидохме в щука-полка. На 3 март 1944 г. заедно със съвипускниците ми бях произведен подпоручик.
      След производството службата ми като летец-пилот започна във 2-ри въздушен щурмови полк в Граф Игнатиево. Там беше започнала подготовката на тези тогава съвсем нови самолети „Юнкерс 87”. Там заварихме четири-пет човека от 64-ти випуск, а ние бяхме 63-ти. Четири души от нас станахме изтребители, а останалите бяха обучени като наблюдатели, командири на самолети, разузнаване, навигиране и такива работи за командване на самолета. През пролетта и лятото на 1944 г. по ускорена програма завърших щука-предучилище в полка и преминах на самолет JU („Юнкерс”) 87 „Щука”.
      През 1944 г. на 9-ти септември на власт дойде правителството на Кимон Георгиев. Тогава съветските войски вече бяха в България и ние бяхме принудени да воюваме с германците, които беха наши съюзници дотогава.
      Аз съм участвал като летец във Втората световна война или, както някои я наричат, Отечествената война. Тя е отечествена за Съветския съюз, но за нас не е отечествена. Аз участвах в тази война в периода от септември до декември 1944 г.
      В годините 1943-1944 г. назряваха бурни събития. Съюзниците усилено се готвеха за откриването на Втори фронт. В края на 1943 г. в Европа вече се намираха един милион американски войници и офицери, хиляди танкове и самолети.[2]
      Усилията на Чърчил да спре напредването на съветската армия към Берлин чрез провеждането на главния удар през Средиземно море, през Гърция, България, Румъния и Полша бяха напразни. Това беше така, защото още в Техеран Сталин и Рузвелт осуетиха тази идея и фронтът беше открит в Нормандия.[3]
      Немските дивизии – армията на Ромел, които се сражаваха в Северна Африка и бяха разгромени от Монтгомери[4], започнаха да се прехвърлят на север, в Гърция. Те трябваше да се изтеглят бързо през Балканите и част от тях се изтегляха по долината на река Струма.
      Тогава за нас всичко се преобърна. Толбухин беше вече на северната ни граница, а СССР ни беше обявил война,[5] като бивш съюзник на Третия райх. Тогава нашите германски инструктори станаха наши врагове. Едни от нас се радваха, а други не знаеха какво ги очаква. Тогава на нас ни беше наредено да атакуваме изтеглящите се немски части. Тези сили, които се изтегляха, бяха предимно бронирани и моторизирани части, танкови колони и влакови композиции, които ние атакувахме. Това продължи около три месеца.
      На 9-ти септември нашият 2-ри щурмови полк се намираше на летище „Божурище”.
      В този период (от септември до декември) имам извършени 39 бойни полета срещу германските сили, изтеглящи се от Гърция. Участието ми беше в състава на 1-ви щука-орляк, като редови пилот.
      Задачите на българската бойна авиация бяха определени на 11 септември 1944 г. от главнокомандващия. След това се издават и други заповеди, които допълват първата и оформят основните направления и задачи, които бойната авиация трябва да изпълни. Това са бойни действия с противниковата авиация, оказване на авиационна поддръжка, атаки по противниковите превозни средства и въздушно разузнаване.
      По-късно бяхме преместени на летище „Враждебна”. Там гъмжеше от съюзнически самолети, но предимно руски. Още на „Божурище” до нас се разположиха съветски изтребителни полкове. Обслужващият персонал бяха изключително жени. Те спяха под крилата на „Яковете”[6]. Офицерите пилоти изглеждаха високомерни, но иначе усмихнати и любезни. Разменяхме си самолетите за опознаване на чуждата техника, а вечер понякога ги черпехме с нашата „Троянска сливова”.
      И така, полетите на щука-полка се ръководеха от Главния щаб, като непосредствен ръководител и командир беше капитан Димитър Караиванов – един прекрасен човек, пилот, навигатор и невъзмутим боец. Той се справяше блестящо и в на-сложните моменти на бомбардировъчните атаки.
      Целият ни полк имаше 28 самолета. Бомбите бяха от 100 до 500 килограма, като машините се товареха обикновено с по 1500 килограма. Оръдията на самолетите бяха две 20 милиметрови. Те се зареждаха с по 400 снаряда. Двойната картечница „Цвилинг” изстрелваше по 2000 изстрела в минута. Това беше една силна отбрана за ескадрилите, при евентуално изтребително нападение от към гърба.
      Нашите обекти беха бронирани колони по шосетата, влакови композиции, артилерийски батареи (леки или тежки), бункери и мостове.
      Германските войници съвсем не се шегуваха, лежаха по гръб в окопите и стреляха, излизаха от колите и на 10-15 метра от пътя стреляха непрестанно по нас.
      Почти всеки ден попадахме на огнени фонтани от леки оръдия или черни кълба от тежките батареи.
      Веднъж на връщане от Битоля, при нисък полет и доста лошо време, в дефилето при Царево село, два наши самолета бяха простреляни от упор и изгоряха като факли. Техни пилоти бяха подофицерите Димитър Минчев и Здравко Чолаков, а стрелци Пенчо Сергиев и Стефан Узунов. Бог да ги прости! Може би щяха да останат живи ако не беше ниската облачност, която ни притискаше към земята.
      Нямаше самолет, който да не е продупчван като решето от снаряди.
      Веднъж при атаката на танковете при Качанския проход, северно от Скопие, бяхме нападнати от два немски самолета. Моят стрелец Димитър Калпакчиев отчаяно стреляше. Виждах светлинните снаряди, които ни облизваха. И точно когато влизах в облака под мен, в дясно, видях една „Щука” да гори. В последните секунди два парашута се отвориха. След няколко месеца подпоручик Стою Кафеджиев се върна. Беше попаднал в германска колона. След това бил американски пленник. Другият човек, бордният телеграфист Георги Георгиев е бил пленен от албански партизани, изтезаван и убит жестоко.[7]
      Към края на ноември 1944 г. полетите бяха прекратени. Участниците в бойните действия бяха наградени с ордени „За храброст”.
      След края на войната преминах на самолет „Илюшин 2” в 12-ти щурмови орляк – Пловдив, Граф Игнатиево, където бях назначен за командир на крило. Преминах на „Илюшин 2”, защото тогава вече снабдяваха българската войска със съветски оръжия. Тази бойна машина на Източния фронт я наричаха „Черната смърт”.
      Това беше до средата на 1946 г., когато започнаха нашите уволнения. И аз бех съкратен от армията по разпореждане. Тези уволнения бяха по два параграфа. В интерес на службата и за груба фашистка дейност. От нашия полк двама бяха уволнени за груба фашистка дейност. Единият от беше от 62-ри випуск и се казваше Франц Палиев. И него го нарочиха, иначе той беше много свестно момче. А другият беше осъден на 15 години. В самия полк имаше ядро от диверсанти, членове на Българската комунистическа партия. Те извършваха саботажи. Например слагаха в маслото на нашите машини пясък, режеха кабелите за управление и ставаха катастрофи.
      Имаше един случай, когато при гмуркане на самолет, при показен полет пред военни от Сухопътните войски, след изправянето на самолета той се обърна по гръб и се заби в земята. Това според мене беше саботаж.
      След уволнението ми от армията аз станах студент по физика. От 1946 до 1949 г. учих. Оставаха ми още два семестъра. Но тогава имаше такава кампания – студенти с враждебно отношение към властта да бъдат изпратени на концлагер. И аз бех изпратен в Богданов дол. Една сутрин ме арестуваха и ме закараха на Военна рампа. Там имаше много такива като мене, но офицери почти нямаше. Иначе в Богданов дол заварих от моя випуск офицери – двама души, а по-късно дойдоха и старши офицери, имаше и генерали. В лагера персоналаът беха много лошо настроени към нас, беха много груби.
      Мината беше на три километра от лагера в посока към Перник. Мината беше за каменни въглища и обикновено ние работехме нощно време. Строявахме се в редица по четири човека и около 150-200 души ходехме на ударна работа в мината. С мене в мината работеше още един бивш офицер, 62-ри випуск. Той беше разузнавач. Имаше и един полковник Гълъбов, който беше награден с орден „За храброст”, той стоеше на входа на мината, понеже беше малко слабичък. Ние работихме в самите забои, копаехме мината. Най-напред копаехме дупки със свредели, след това вкарвахме вътре експлозив, взривявахме и те падаха върху едни ленти, а това, което беше отстрани, го товарехме на ръка. Тези ленти изсипваха товара върху вагонетки, а някои вагонетки се изкарваха ръчно, други ги прикачваха на хаспели, които ги изтегляха горе. По време на тези придвижвания милиционерите се държаха много грубо. Ритаха тези, които изоставаха, псуваха. Освен това устройваха и провокации. Имаше провокатори от лагеристите, които организираха бягства през отдушниците на мината, които излизаха на повърхността. И когато се организира такава група, горе ги чакаха милиционери и ги избиваха.
      Имаше един летец, който не беше от военното училище. Той беше високомерно момче, но много достойно се държеше. Той на два-три пъти се опитваше да избяга през оградата, нагоре по баира, но успяваха с кучета да го настигат. И той стоеше вързан на един кол на средата на плаца по 10-12 часа за наказание и назидание. После аз не знам какво стана с това момче.
      От лагера ме пуснаха през 1950 г. през лятото. Станах хамалин на Военна рампа, а после отидох да работя в „Софстрой”. По-късно един мой приятел-съвипускник ме назначи на работа в „Хранпроект”. Тази организация проектираше заводи за хранителната промишленост. Там работих до 1980 г. Тогава заминах за Либия на работа, понеже бех специалист по помпени станции, а там водата беше кът и търсеха такива хора. Милицията не ме пускаше да отида, но намерих един близък човек, тъй като аз по-рано бех касиер в проектантския институт. И този мой близък човек, архитект Бориславов, той много обичаше да живее, харчеше много пари и аз му давах пари на заем от касата на института. И така се сприятелихме, а пък той беше роднина на Тано Цолов[8]. И така Бориславов започна работа в Министерството на строежите, като отговарящ за техническите отношения с чужбина. И въпреки, че милицията не ме пускаше, той написа едно писмо, че се налага точно аз да замина, и така заминах.
      В Либия можех да стоя много, защото там работата беше много проста и лесна, и те търсеха такива хора. Но стоях само четири години и жена ми дойде да ме прибере през 1985 г.
      Аз съм женен от 1950 г. и имам две дъщери. И двете са електроинженерки.
        
       * * *
      Има един такъв интересен случай: Това е непосредствено след войната. Ние бяхме още с униформи, закичени с ордени. Една вечер аз и двама мои колеги – подпоручиците Франц Палиев и Стефан Георгиев, бяхме излезнали и пред една кръчма попаднахме на двама фронтоваци. Единият от тях козирува и започна разговор. Те веднъж били на позиция и били нападнати от артилерия и минохвъргачки. Било невъзможно да атакуват. И тогава изведнъж се появили „“Щуки”” с бомби. Те накарали германската канонада да замлъкне. Живите наши войници атакували и завзели хълма. Очите на тези войници тогава бяха изпълнени с благодарности и възхищение.
      Беше вярно, че ние сме спасили много български войници при Деве баир, Куманово, Подуево, Прищина, Битоля, Велес, Страцин, Кочани и други. Ние пикирахме отвесно и виждахме германските артилеристи да бягат в страни. Виждахме, когато бяхме вече ниско, как стрелят с автомати и картечници по нас. Ясно се открояваше всичко, като на филмова лента.
      По време на войната в нашите поделения имаше завидна дисциплина. Винаги отношението на офицерите към войниците беше човешко, както и обратното. Особено когато се връщахме от полет, усещахме уважението към нас на самите войници, ефрейтори и подофицери.
      Но никой нямаше представа новата власт, наложена от Съветския съюз, какво ще ни донесе.
      Няма да забравя, когато пътувайки по железницата, служебно или не, виждах арестувани офицери от Военното училище, охранявани от цивилни мъже, които имаха безмилостни изражения на лицата си.

 
Интервюто проведе Мариан Гяурски.

 

Източник: Tempipassati.org

 
[1] За подобни злополуки виж разказа на Иван Сердаров. Освен него за подготовката със самолетите съобщава и Дянко Марков (бел. съст. К. Г.).
[2] Вероятно Стефан Славов има пред вид концентрираните в Англия американски войски и фронтът в Италия (бел. съст. К. Г.).
[3] Т. нар. Втори фронт е открит на 6.VI.1944 г. (денят „Д”) с десант в Нормандия (бел. съст. К. Г.).
[4] Всъщност остатъците от немските войски в Африка се изтеглят през Сицилия и Италия, още през 1943 г. За повече информацив виж: Харт, Б. Л. История на Втората световна война, С., 2005, с. 421. През Балканите се изтегля група армии „Е” на Вермахта, която окупира Гърция (бел. съст. К. Г.).
[5] На 8-ми септември 1944 г. СССР обявява война на България (бел. съст. К. Г.).
[6] Яковете са съветските изтребители „Яковлев”, съкратено „Як”, кръстени на съветския конструктор Александър Яковлев (бел. съст. М. Г).
[7] За отвлечен и убит от албанците в Косово войник виж разказа на Антон Вълчев (бел. съст. К. Г.).
[8] Тано Цолов (1918-1990) е български политик от БКП – народен представител в VI ВНС (1946-1949), както и в II-VI ОНС (1954-1976). В периода 1957-1981 година е член на ЦК на БКП, а между 1959-1962 е и негов секретар. През 1952 година е назначен за министър на тежката промишленост при Антон Югов. В отделни периоди е и председател на комитета по промишлеността и техническия прогрес (1959), председател на Държавния комитет по планиране (1968-1971) и заместник-председател на Министерския съвет (1962-1971) и първи заместник-председател (1971-1981) (бел. съст. М. Г.).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: