Две смърти няма, а без една не можем!

“Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертване…”
Така започва малката книжка “Съвети за строеви офицери” от Борис Дрангов, издадена в Скопската общинска печатница през 1916 г. и станала далеч по-известна като “Помни Войната!” Неслучайно тази книжчица, с общо съдържание от 100 страници, се превръща в истински военен катехизис на Българската армия, на военното възпитание и обучение, и не на последно място – на преклонение пред България.
Борис Стоянов Дрангов е роден на 3 март 1872 г. в Скопие. Начално и средно образование получава в родния си град. Завършва Скопското българско педагогическо училище. Борис от малък мечтае да бъде моряк. През 1891-а е зачислен в първа юнкерска рота във Военното училище в София.
Въпреки отличния му успех през 1894 г. е разжалван заради конфликт със строеви офицер и е изпратен във II конен полк. Все пак на 1 януари 1895 г. е произведен в чин подпоручик. Борис Дрангов вярва, че офицерът е преди всичко мислеща личност, възпитател и настойник на войниците, който в мир и бран ги учи преди всичко с личен пример. Той отлично разбира ролята на военната дисциплина, но не превърната в мъртва схоластика. Дрангов през цялата си военна кариера се стреми да не върши нещо, което да накърнява личното достойнство и творческата инициатива на подчинените си. Той не иска да възпитава послушници и угодници, а пламенни, решителни, предприемчиви и горди войници. За него войникът има не само ръце и нозе, но също сърце и глава.
През 1903 г. младият български офицер взема активно участие в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. Изявил се като способен командир, Дрангов е изпратен да завърши висше военно образование в чужбина – от 1904 до 1907 г. следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. През 1910 г. е назначен за преподавател във Военното училище в София. Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев, както и голяма част от българския обществен и политически елит между двете световни войни. Тогава започва да пише във военни издания, предимно в сп. “Народ и армия”. През Първата Балканска война (1912-1913), вече майор, Дрангов служи като началник щаб на бригада в състава на I пехотна софийска дивизия. Воюва при Булаир, Чаталджа, Одрин. През Втората Балканска война (1913) се сражава срещу сърбите на връх Бубляк. Първата световна война (1914-1918) е командир на V пехотен македонски полк от XI пехотна македонска дивизия. Воюва при Куманово, Криволак, гара Удово, Демир Капия. На Добруджанския фронт се сражава срещу румънци и руснаци. На 22 април, 1916 г. е назначен за началник на първата българска школа за запасни подпоручици в Скопие. През 1917 г. отказва работа в Щаба на войската и поема командването на 9-и Пловдивски пехотен полк.
На 26 май 1917 г. на Завоя на река Черна позициите на полка са подложени на ожесточен артилерийски обстрел. Полковник Дрангов със своя щаб, вместо да се оттегли, излиза на предните позиции, верен на принципа, че командирът трябва да бъде при своите войници. Тежко ранен от избухнал снаряд, той умира на 45 години. Оплакан от войниците от 5-и и 9-и полк Дрангов е погребан в родния си град Скопие.

Особено важен и интересен момент от неговата военна и житейска кариера е периода 1915-1917 г. като началник на Скопската школа за запасни офицери, випускниците на която веднага след производството заминават на фронта. Кабинетът на полковник Дрангов е на партера до караулното помещение. На прозорците на стаята по негова заповед не са поставени пердета. Мебелировката е от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Всеки войник може да види как живее и какво работи началникът на школата. Школниците, 500-600 души, повечето българи от Македония, през целия си живот помнят и разказват за лекциите и личния пример на полковник Дрангов. Това са най-хубавите дни в изпълнения с трудности живот на този забележителен български офицер. Дрангов е в родния си град, който вижда най-после свободен.

И на фронта Дрангов с нищо не изменя на принципите си и начина си на живот. Той продължава да служи на принципите си и навсякъде да дава личен пример. Върви пеша заедно с войниците по време на дългите походи, а командирският си кон предоставя на болните и ранените. Под неприятелския огън обикаля окопите, спира при всеки войник, насърчава го и укрепва вярата му в победата.
“България има насъщна нужда от сърцати юнаци и честолюбиви войници, които не от смърт, а от позор се боят.” “Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.

“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”

Родословие:
Борис Дрангов е син на богатия скопски търговец на дървен материал Стоян, който бил съдружник на бащата на Гоце Делчев. С жена си Гюргена имат 5 деца – Тодор, Михаил, Борис, Мария и Екатерина. Година преди смъртта си Стоян пише завещание.С него дарява много пари на двете църкви в Скопие, както и на обществото на бедните в града. На децата си оставя по-малко средства като казва, че най-голямото богатство е трудолюбието. Първородният му син- Тодор става търговец. Михаил е дълги години уважаван учител в Скопие, а двете му дъщери Мария и Екатерина имат талантливи деца, завършили висше образование – синът на Мария- Трайко, учи инженерство и медицина в Белгия и работи до края на живота си в Конго.

За разлика от братята си Борис мечтае да бъде юнкер във Военното училище в София. На 1-ви януари 1899 г. е произведен в чин поручик и е назначен във втори пехотен полк в гр.Лом. Тук, на брега на Дунава, Дрангов среща първата си голяма любов – Райна, дъщеря на Денко Николов Попов от с.Мало Нагоричане, Куманско. Денко е бил четник от четата на дядо Ильо войвода, взел участие в Сръбско-турската война. През Руско-турската война 1877-1878 г. той влиза с отряда на генерал Гурко в София. Участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и в Балканската война през 1912 г. като опълченец. Дядо Денко харесва от пръв поглед Борис за свой зет. Допада му неговата прямота и безкористен патриотизъм.
През 1903 г. Дрангов е семеен с две деца и трето на път. Под предлог, че отива по служебна работа, той се запътва към поробената все още Македония. От Кюстендил на 17 август й изпраща писмо: „…В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага…Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят…“
Всичките му деца: Кирил, Мария, Денко и Виктория, кръщават по-късно синовете си с името Борис. (Дрангов е имал и още един син -Стоян, който умира като дете.)
Полковникът възпитавал строго децата си. Държал да спят на дъски с обикновени одеала. „Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки“- казвал. Веднъж Кирил, който тогава бил на 12 години, накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Като видял това Борис Дрангов пратил войничето да занесе едно писмо до Военното училище. Пътят до там бил доста кален. Когато ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да му почисти обувките. „Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник“-казал той.

Кирил има интересна съдба Той следва право в Софийския университет. Когато е предпоследна година студент влиза във ВМРО и зарязва учението. После го продължава с прекъсване в Монпелие, Берлин и Инсбрук. Като приятел и съмишленик на Ванчо Михайлов е непрекъснато преследван в България. Семейството му постоянно се мести от град на град. Децата му Райна и Борис още помнят този тежък живот. Вечерта на 8 юни, 1946 година в София са избити 200 михайловисти. Между тях е и Кирил. Точно като баща си и той загива на 45 години. Неговата дъщеря Райна твърди, че баща й, както и дядо й обичали да казват: „В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България“. Райна К. Дрангова е завършила право в СУ „Св.Климент Охридски“. Брат й, свещ. Борис К. Дрангов /1937/ , който продължава името и фамилията на дядо им, завършва Духовната семинария. По-късно става асистент в нея по история на изкуството. През 1974 г. по искане на Македонската патриотична организация, Дрангов-внук заминава за Канада. Преди това е ръкоположен за свещеник. Сега ръководи българо-македонската църква „Св.св. Кирил и Методий“ в Торонто.
По Йордан Колев, Владимир Васев и др. материали от периодичния печат.

Книгата „Помни войната“ фототипно, благодарение на Dibo и KenSen