В празната историческа ниша неизбежно се наместват лъжата и клеветата

Представяме част от интервю на Дянко Марков пред в. Детонация – Анти. Дянко Марков е на 87 години, бивш летец, завършил ВНВУ (63 випуск), кавалер на В.о.“За храброст“, възстановител и бивш председател на СВ ВНВУ, изявен обществник. Тежко репресиран от комунистическия режим – прекарал е 8 години по лагери и затвори. Повод за интервюто е предстоящото издаване на книга на Д. Марков с исторически свидетелства от дългия и богат жизнен път на бившия офицер. DMarkovВ пълния текст на интервюто Марков разглежда малко известна версия за убийството на Цар Борис III по нареждане на Сталин.

Господин Марков, как оценявате днешната наша политическа действителност?

– Най-силният негативен политически момент днес е продължаващото було над 65-годишния ни период. Истината е забулена или подложена на деформация, лъжа и клевета. В сила е формулата, датираща повече от две хиляди години на тогавашното римско общество, започваща с: Vae victis…  (Горко на победения, чиято история я пише победителят). Така днес отново, включително и по националните телевизионни екрани, се сипят хвалебствия за рушителите на българската държава – комунистите, които по заповед на  московските си господари обявиха на 24 юни 1944 г. война на своята българска държава. Като гавра над истината се поднася лъжливата и клеветническа версия за “Черните ангели”, които били разстреляли като “враг на народа” достойния български генерал и държавник Христо Луков. И това се поднася по Българската национална телевизия вечерта преди датата на разстрела му (13 февруари 1943 г.). Затуй съм готов да свидетелствам за тази епоха на всяка трибуна с благодарност към хората, които ми я  предоставят.

-Ти засягаш едно от главните неща в книгата, която ще издадем…

 – Това е завършекът на моя живот. По редица съвпадения на благоприятни обстоятелства  мога да свидетелствам за тази епоха повече от мнозина,  които са живи. Защото тези, които си отидоха, за съжаление много от тях, и можеха да свидетелстват, не оставиха след себе си сведения или бяха погубени. Това на първо място са хората, които съм нарекъл в публикацията “Великолепната петорка”. Петима артилерийски офицери от времето на Първата световна война, особено отличили се в сраженията, водени от нашата войска, изпратени на Западния фронт, за да си вземат поуки. Снимката, която имам на разположение, ще бъде едно от нещата към словесното изложение. На тази снимка са петима офицери, току-що наградени с Железния кръст за храброст – германското отличие, ген. Христо Луков, ген. Никола Михов – генерали по времето на Втората световна война, Първан Драганов, Иван Багрянов и братът на моята майка – д-р Дечко Караджов. Тези хора са  свързани в тясна приятелска дружба и са удостоени с изключително доверие от страна на Двореца. Единственият, спрямо когото Дворецът е снел доверието си и дори го уволни преждевременно, беше министърът на войната 1936-1937 г. до януари 1938 г. – ген. Христо Луков. За сведение генерал Луков беше човекът, който, поемайки върховното ръководството като министър на отбраната /тогава се казваше министър на войната/, на свой риск и отговорност   в нарушение на ограниченията на диктата от Ньой преустрои българската войска на съвременния принцип на дивизионно-полкова структура. Това първо. И второ, той успя, скрито от шпионските погледи,  в разстояние на няколко месеца да превъоръжи с модерно оръжие всички родове войски и да възстанови силата на българската войска, което бе показано по блестящ начин  през ранното лято на 1937 г. на маневрите в зоната на старите български престолнини Плиска, Преслав. Това именно видяха и западните сили, представени със своите военни аташета,    и комшиите, които дебнеха и със своя Балкански съюз смятаха, че са оковали безпомощна България во веки веков. Видяха, че има армия, с която всеки ще трябва да се съобразява – българското поредно военно чудо!

– Генерал Луков е патриот, подготвя България във военно отношение, пренебрегва разпоредбите на Ньойския договор. Обаче Дворецът го отстранява. Няма ли някакво противоречие в това?

 – Да, има противоречие в действията спрямо личността на генерал Луков, който  несъмнено бе родолюбец. Но над българския цар упражняваха влияние среди, представени от безотговорни хора – дъновисти, масони и т.н. Не искам да зясягам никого, но очевидно зад скъсването на отношенията между генерал Луков и царя интригата е играла голяма роля. Генералът е поканен от царя на ауиденция – януари 1938 г. – той знае, че срещата ще бъде нелицеприятна и предварително е написал оставката си.  На вратата на двореца – лично свидетелство на Луков пред баща ми – царят го посреща със стиснати и издигнати в юмруци ръце над главата си. “Ти мене ще ме засенчваш!”. Луков отвръща: “Ще Ви отговоря, Ваше величество, ако се успокоите”. Но царят не се успокоява, Луков изважда оставката си, поставя я на бюрото, отдава чест  и безмълвно напуска Двореца. Това е последната им среща.

– Стигахме до много важен момент – Цар Борис в навечерието на драматичните събития на фронтовете, когато той преценява, че България трябва да излезе от Тристранния пакт.

– Най-напред ще кажа нещо, на кое съм очевидец. Това е погребението на ген. Луков в църквата на Военното на Н.В. училище. Всъщност това е последната им среща – в църквата пред ковчега на простреляния  генерал. Легионерите бяха направили грандиозен шпалир по цялата Алея на победите, гъст шпалир с вдигнати ръце, с който легионерски поздрав изпратиха своя  главен водач. Ние бяхме блокирани в класните стаи на Военното училище. Аз бях дневален точно в тоя час, в който свърши опелото, и те се изтеглиха с шествието. Прозорецът гледаше към плаца между църквата и централната сграда. Царят остана с Богдан Филов и стояха като мумии един до друг и разговаряха повече от час и половина. За мене това беше една нужда на царя с предан нему и близък човек да сподели това, което го вълнува в този момент. Защото той не е можел да избегне историческата съпоставка между ролята на баща му за гибелта на Стамболов, когато  Фердинанд заповядва да бъде изключена възможността Стамболов да замине за чужбина  и с това го предава на убийците му, които го съсичат в центъра на София. По същия начин царят е разпоредил чрез Богдан Филов и министъра на вътрешните работи на никаква цена да не се позволява  Луков да замине за Германия. Очевидно той е бил шантажиран от злословници, които са казали: “Луков се готви да направи преврат, да си отмъсти и да прати армията на Източния фронт”. И той казва: “На никаква цена!”  Но по-късно разбира, че това не е истина. И още нещо. Когато царят се прибира в Двореца, само половин час след това в кабинета на д-р Пастухов /д-р Пастухов е млад кардиолог, специализирал в Германия, син на историка Иван Пастухов, който пък е бил приятел на баща ми от социалдемократическите времена и на двамата/ връхлита разтревожен интендантът на Двореца и съобщава: “Оставяйте инструментите и всички веднага в Двореца. Царят получи сърдечна криза.” Той получава сърдечната криза след опелото на ген. Луков. Следващата сърдечна криза шест месеца по-късно при съвършено други обстоятелства ще отнесе царя в небитието. Поразително е, че няколко месеца след убийството на генерал Луков, осъзнал необходимостта да изведе страната от ангажимента към Тристранния пакт, българският цар приема смел план, аналогичен на генералския. Давам хронологията по дати. На 1 август армада от четиримоторни летящи крепости, най-напред в Северозападна България, пресичат и отиват да разрушат петролните рафинерии край Плоещ. На връщане те търсят най-прекия път, защото излитат от Бенгази, Либия, където са имали разработен макет на всички сгради и са правили репетиции, за да знаят кой каква цел ще удари. И резултатът – унищожени са 80% от всички рафинерии в Плоещ. Предстои глад за течно гориво. Но така или иначе от тях са се върнали нищожен брой, които са кацнали на турска територия. Нашите свалят 4-5 самолета. На 7-ми царят приема победителите, водени от военния министър ген.  Михов, и ги награждава с Орден за храброст. Това са поручик Марин Петров. Осъден от т. нар. народен съд, екзекутиран, поручик Стоян Стоянов и подпоручик Петър Бочев. Многозначителни са думите, които произнася царят: “Отличавайки ви за вашия героизъм и саможертва в битката за небето над България, изказвам надеждата, че това ще бъдат първите и последни ордени за храброст, които раздавам в тази война.”

– Как тълкуваш тази мисъл на царя?

 – Два дена след това той заповядва на своя предан по това време военен министър от петорката ген. Михов да води маневрите в Софийското поле. Маневри във Софийско поле!? Какъв е мотивът за тази скъпо струваща операция? Оправдани са маневри в зоната на Черно море – репетирани на възможен съветски десант; в зоната на Беломорието, но в Софийското поле. Единствено оправдание е готвеното оттегляне на България от Тристранния пакт в неутрална позиция, при това почти сигурно с подобна акция на Италия… Два дена по-късно, на 11 август, идва настойчива покана от Хитлер незабавно да отиде на среща във Волфшанце – главната квартира, “вълчето леговище” на Източния фронт. Царят се опитва да отклони поканата, позовавайки се на фаталното число 13. Германската страна приема отлагане само с един ден. На 14 царят е на среща с Хитлер. На връщане в самолета царят споделя със съветника си Станислав Балан, който му е личният секретар. “Иска ми се да ни атакуват противникови изтребители и да се свърши всичко.” Но когато каца и се прибира в Двореца,  той звъни на княгиня Евдокия, неговата сестра, и казва: “18-а година няма да бъде повторена!” Това е свидетелство, което княгинята лично е споделила с Петър Константинов, председател на “Мати Болгария”, при среща с нея преди смъртта й. На 17 изпраща личния екипаж на Хитлер с четиримоторния кондор, на другия ден се качва на в. Мусала, където се среща с брат ми Георги Марков, Крум Бараков и Атанас Кузманов Павлов, абитуриенти от плевенската гимназия. И в тая среща царят споделя: “Всякога, когато съм преживял силно вълнение или когато ми предстоят важни решения, отивам в планината и търся спокойствие, насърчение и сила, която ми дава планинската природа”.

… И само два часа по-късно пада, повален от масивен инфаркт. А след още няколко дни борба за живот, в 17.00 часа на 28 август предава Богу обречената си и измъчена душа.  Така в течение на половин година бе осуетена за втори път възможността, великолепният шанс България да излезе от Тристранния пакт още в лятото на 1943 година и от страна, в позицията на строг неутралитет, да стане фактор, съдействащ за по-бърз край на Втората световна война при условия за народите, несъмнено по-благоприятни от тия, които диктуваше „империята на злото“, когато на следната година Червената армия нахлу на Балканите и реши в съвършено друг план съдбата на тези народи.

Advertisements

Един коментар to “В празната историческа ниша неизбежно се наместват лъжата и клеветата”

  1. Казвам се Иван Пастухов, син на д-р Пастухов, за когото става дума в статията. Бих желал да се срещна с Господин Марков, за да споделя хубави чувства от миналото с него, както и да му подаря книга за дядо си историка Иван Пастухов, която издадох съвсем скоро. Живея в Париж от двадесет и пет години и в момента съм в София до началото на месец ноември.
    Ще ви бъда благодарен ако ми помогнете да направя контакта.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: