полк. Иван Рогозаров и „Доброволческият корпус“ – истина, митология, фалшификация

При нахлуването на Съветските войски в България на 8 септември 1944г. няколко български политически лидери – националисти успяват да напуснат страната. Във виенския хотел „Империал” (на снимката) обявяват Българско правителство в изгнание с председател лидерът на Народното социално движение проф. Александър Цанков и министри – проф. Асен Кантарджиев (водач на „Ратници за напредъка на българщината”), Христо Статев (лидер на едно от двете големи крила в „Български национални легиони”), полк. Ив. Рогозаров, полк. Никола Костов. Задграничното правителство настанява прииждащите бежанци от България, координира дейността на няколко десетки хиляди българи, които превратът е заварил като студенти, доброволци или работници в Германия и Австрия.  През ноември 1944г. задграничното правителство сформира т.нар. „Български доброволчески корпус”, като бойна част на страната на немския Райх.

Този епизод от историята е почти неизвестен и неизследван поради липсата на документи и малкия брой на участниците, оставили спомени. В празната историческа ниша се наместват митове, фалшификации, откровени лъжи и спекулации. В най-голяма степен това важи за „Българския доброволчески корпус” и неговия командир полк. Иван Рогозаров.
Спекулациите идват от няколко посоки:  Комунистите,  в желанието да оправдаят зверствата срещу българското офицерство и многобройните скалъпени процеси,  изкуствено раздуват дейността на корпуса като го представят като мощна конспирация. Описвайки българските офицери като „фашисти”, комунистите опитват да легитимират „антифашисткия” характер на своята антидържавна дейност. В последните години се роди модата на нео-нацизма – запленени от апокрифни конспиративни теории групи се вдъхновяват от расистката идеология и символика на Третия райх и най-вече от СС (огромната разлика между немската армия с вековни традидиции от рицарско време и партийните щурмоваци на расовата милиция е отделна тема). Тези  хора търсят вдъхновение в българско участие на страната на Третия Райх и го намират в Доброволческия корпус, като лансират митични  истории, звучащи романтично и героично. За основа на тази митология послужи една статия от руски любител – историк – Мих. Кожемякин, която днес може да се срещне на стотици места в мрежата. Няколко месеца след появата на статията, самият автор направи изявление, че се е предоверил на непроверени източници и изнесеното в статията не може да се приема за истина. Въпреки опровержението,  измислиците продължават да циркулират.

Ето как накратко звучи историята, разказана от Михаил Кожемякин:
Доброволческият корпус е оглавен от полк. Рогозаров – бивш министър на труда на България, началник на Трудови войски,  когото 9 септември заварва на официално посещение в Германия. Корпусът е наречен „Бронеизтребителна легия” към СС-формированията на Райха, а Рогозаров е произведен „щандартенфщрер от СС”. Легията бърза да влезе в бой с Червената армия за да мъсти за окупацията на България. В героичните боеве, в които участва тя нанася сериозни поражения на Съветските войски и дори успява да свали съветски самолет с противотанково оръдие. Легията разполаха със свой разузнавателен самолет, подарен лично от Гьоринг. Българите се бият до последните часове на войната. Полк. Рогозаров загива в бой в самия ден на капитолацията на Германия – 9 май 1945.
…В тази история няма нито една вярна дума. Освен военно-тактическите недомислици, в статията съвсем произволно са използвани имена на офицери, които по същото време се сражават срещу Германия в  състава на Първа българска армия като летецът Петър Бочев и майор Иван Гюмбабов – и двамата загиват- единият в Македония, а другият в Унгария. Наивна и зле скалъпена фалшификация, макар, трябва да признаем увлекателно разказана.

За да разбулим колкото е възможно истината анкетирахме широк кръг хора: потомци на колеги и близки на семейството на Иван Рогозаров, български офицери,  служили заедно с него в Трудови войски, спомени на изявени фигури от българската емиграция, политически активни в задграничното правителство, български офицери – свидетели и подсъдими в процесите срещу „фашистките конспирации” и горянското движение.

Най-напред ще разгледаме известните данни за семейството и личната биография на Иван Рогозаров:

В началото на XIX век в стария централен квартал на Ловеч – Вароша, разположен под средновековната българска крепост живее Кунчо Рогозаров. Неговите синове Драгой и Панайот (Пано) се изявяват като деятели на българското Възраждане. Пано Рогозаров (1842-1893) е сред първите възрожденски учители и създатели  на новобългарската просвета. Учи при Йосиф Ковачев в Щип, след което учителства в редица български градове – Плевен, Свелиево, Тетевен, Ловеч. Преподава на български, гръцки, турски и френски езици.  Даскал Пано е сред първите, които въвеждат звучната метода, на мястото на взаимоучителната. Участва в революционния комитет, а след освобождението на Ловеч е секретар на първата общинска управа при Временното руско управление. Даскал Пано Рогозаров се жени за Тодорица Попхинова – сестра на  революционерите Анастас поп Хинов (Ловеч)  и Данаил Попов (Плевен). В това авторитетно ловешко семейство се раждат двама сина: Иван и Христо. Отгледани в патриотична среда, и двамата решават да се посветят на офицерската професия.

Христо П. Рогозаров е роден през 1891г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1912г. с 32-ри випуск с профил иженерни войски. Производствата му са както следва: подпоручик 02.12.1912, поручик – 02.08.1914; кап.- 20.07.1917; Служи последователно в понтонната дружина,  2-ра понтонна дружина, 1-ва пионерна дружина, техническа дружина. Уволнява се през 1921г. През 1937г. е привлечен в новосъздадените Трудови войски и е произведен майор. Майор Христо Рогозаров е първият началник на Школата за подготовка на трудови офицери  през 1938г. и после отново в периода 1940-1941г. Христо Рогозаров е изкушен и от историята и публицистиката. През 1936г публикува студията „Апостолът на свободата Васил Левски в Тетевен”. Кавалер на орден „За храброст“ и на още 6 ордена.

Иван П. Рогозаров е по-големият от двамата братя. Роден е на 13.11.1887г. Завършва ВНВУ с 27-ми випуск през 1907г – пионерен профил. Производства: подпоручик – 15.08.1907; поручик – 04.09.1910; капитан – 01.11.1915; майор – 24.11.1917. Участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, Рогозаров получава два ордена „За храброст” – IV ст. 1 и 2 кл. Служи последователно в понтонната дружина, техническата дружина, началник на автомобилната школа, автомобилната дружина. В края на Първата световна война по време на  войнишките бунтове и обявяването на т.нар.”Радомирска република” майор Рогозаров оказва съпротива на дезертьорите на гара Кюстендил и при схватката е ранен. След войната, през 1919г. се уволнява. През 1936г. е привлечен като офицер в  „Трудова повинност” и е произведен подполковник. Подполк. Рогозаров работи като преподавател в създадената през 1938г. Школа за подготовка на трудови офицери. След 1940г. работи в щаба на Трудови войски и през 1944г. достига до началник-щаб.  Вероятно през 1943 е произведен полковник от Трудови войски. Главен редактор на списание „Трудово дело” и автор на множество професионални статии на военно-трудова тематика. Рогозаров е специализирал в немски пионерни школи. Като немски възпитаник и про-германски настроен офицер, често му е възлагано да придружава  немски военни делегации в България, откъдето има близки отношения с немските офицери пребиваващи у нас.

Полковник Иван Рогозаров никога не е бил министър в на Царство България преди 9 септември. Никога не е бил началник на Трудови войски (бил е началник-щаб, което е съвсем различна висша длъжност). Никога не е бил на служба в СС и никога не е обличал чужда униформа, различна от българската. Никога не е участвал в бой със Съветската армия и не е загинал в такъв бой в последните часове на войната. На 9 септември не е бил на офицално посещение в Германия.

От началото на 1944г. Рогозаров често пътува до баварския град Фюсен, където осъществява координация между българските и немски трудови войски. (Известно е, че за да спаси от депортация българските евреи, цар Борис III ги мобилизира в Трудова повинност в няколко трудови лагера, като постоянно изтъква пред Райха, че са му нужни като работна ръка и затова отказва да ги предаде на немците). Напуска българия на 5 септември 1944г, заедно със своя адютант. Няколко дни преди това е изпратил в Германия жена си Люба и 9-годишния си син  Ивайло.

След сформиране на емигрансткото правителство във Виена през септември 1944 , полк. Рогозаров заема длъжността министър на труда и трудовата повинност, като единствен от министрите не живее във Виена, а пътува от дома си във Фюсен. Неколкократно влиза в конфликт с проф. Кантарджиев, който е министър на войната, в резултат на което военния ресор е поет от министър-председателя Цанков. За да осигури политическата подкрепа на германските власти, емигрантското правителство е принудено да обяви създаване на доброволчески корпус. Това те правят по чисто дипломатически причини. Цанков и колегите  му са опитни политици и си дават ясна сметка, че войната вече е загубена. Задграничното правителство насочва усилията си към обединяване на българската емиграция и търсене на пътища да попаднат в зоната на англо-американците с гаранция че няма да бъдет предадени на Съветските сили или българските комунисти. Членовете на правителството всячески бавят сформирането на корпуса  и с половин уста се стараят да охладят ентусиазма на множеството доброволци – български студенти и членове на организациите Бранник и БНЛ. Някои декларации за постъпване в корпуса са „изгубени”, на други младежи се съобщава грешен час и те изпускат влаковете за фронта – с тези „саботажи” министрите в изгнание спасяват много доброволци от безмислена смърт. Така или иначе през октомври 1944г корпусът е съставен и базиран във военния лагер Дьолерсхайм, близо до Виена.  Командири са полк. Рогозаров, майор Тодор Жеков – син на ген. Никола Жеков (за него ще публикуваме отделна статия), полк. Никола Костов и кап. Иван Иванов. Корпусът се състои от 3 роти от по 150 души и се обучава от немски инструктори – запасни офицери. През април 1945г. възниква конфликт сред членовете на корпуса, част от състава е обвинен в дезертьорство и при престрелка са убити няколко десетки войници и подофицери. Корпусът никога не напуска базата си в Дьолерсхайм и не участва в боеве!  Ако е изпълнявал задачи, то това са само охранителни и патрулни мисии в тила, в близките райони около лагера. При настъплението на съюзниците корпуса се разпуска и военните облечени в цивилни дрехи се смесват с населението. Главните дейци на Корпуса и задграничното правителство под чужди имена търсят спасение в различни държави: Италия (полк. Н. Костов под името Йорданов. Става част от т.нар. „задгранично представителство“, съветник на цар Симеон II, почива през 70-те години в Мадрид), Германия (майор Т. Жеков заминава при баща си и цар Фердинанд в Кобург) или Южна Америка (проф. Катнарджиев заминава за Бразилия), за да предотвратят залавяне и предаване на руснаците или българската комунистическа власт. Някои се укриват с месеци и след това се предават на американците или заживяват под чуждо име (братята Александър и Асен Цанкови стават Цолови).
Полк. Рогозаров не е загинал в битка на 9 май 1945г., както твърди легендарната версия. Вероятно е вербуван от американските служби в края на 40-те години за целите на студената война срещу комунизма. Има непотвърдени сведения, че полковникът участва в организирането на диверсионните групи, които навлизат тайно в България от Гърция и подпомагат Горянското движение. Името на Рогозаров се споменава по време на разпитите в хода на процесите срешу заловени „диверсанти” като организатор на подпомаганите от САЩ военни бази на горяните в Гърция и радио „Горянин”. Иван Рогозаров почива през 1956г. във Франкфурт.

Възможно е единични  български младежи да са участвали по своя воля като доброволци в СС-части. Среща се информация за няколко българи,  участвали в немската армия, като дори получават немска пенсия след войната. Важно е да подчертаем, че не става дума за български офицери и със сигурност подобни  изолирани случаи не бива да се бъркат с Доброволческия корпус. Възможно е също така германското оперативно командване да е разработвало възможността за създаване на българска СС-част. Такава обаче ефективно никога не е сформирана.

Оценката за ролята на Доброволческия корпус е нееднозначна. Докато създаването на задграничното правителство има своята логика и намира  политически аргументи във факта на съветската окупация на България, то за действията на българските офицери нещата не стоят точно така. Офицерът по силата на клетвата и военния устав е длъжен да изпълнява безпрекословно заповедите на политическото ръководство на страната. Трябва да отбележим, че България обявява война на Германия с акт на кабинета на Константин Муравиев – редовно избрано и легитимно правителство, действащо от името на българския цар. Политическите аргументи на този акт може да са дискусионни, но едно е безспорно: за български офицер, който се е клел в царя участието в армия, с която страната е в състояние на война е нарушение на клетвата. Нашата армия е вкарана във войната срещу Германия против волята си. На фронта заминават не комунистите, а българските офицери и техните войници Както вече казахме, доброволческият корпус никога не влиза в битка, а охранява немския тил в Австрия. Но да охраняваш тила означава, че на твое място за фронта заминава един немски войник, който ще стреля по твоите колеги – офицери, по твоите братя по клетва, по твоите войници, по твоята кръв.
Другата гледна точка също има своите аргументи: С действията и намеренията си корпусът спомага за забавянето на съветската армия и задържа марша на болшевишката сган по Европа. Това ще признае всеки, който не приема безкритично либералната историческа парадигма, наложена от победителите, според която във Втората световна война побеждава Доброто, което отървава света от „кафявата чума”. Ако това съждение е в пълна степен вярно за европейските евреи, за англичаните и французите, то народите в Източна Европа могат с пълно основание да кажат „благодарим за такова „Добро”, което спасявайки някого от нацизма, завещава други  на комунизма, за да може в продължение на 50 години милиони човешки същества в половината континент да бъдат подложени на изтребление и унижение” Слава на Бога, днес в Европа най-после комунизма е осъден наравно с нацизма и обявен за престъпление срещу човечеството.  Този така закъснял акт на осъждане поражда нова морална дилема: Можем ли едностранно да осъдим онези българи, които подкрепиха последните издихания на Третия райх, след като техните колеги се сражаваха под командването сталинския комунизъм в състава на Трети украински фронт?  Българските офицери, които се биха срещу Германия бяха принудени да го направят – зад тях в България бяха техните семейства, техните командири, техните арестувани колеги – заложници на болшевиките. Те наивно си мислеха, че с участието си във войната ще откупят живота – своя и този на близките си. Много от тях останаха излъгани в тази своя наивност.

Много от бойците на Доброволческия корпус след войната се поставят в услуга на САЩ – в базите „Лаврион“ и „х. Кириякос“ в Гърция, а по-късно в т.нар. „Българска рота в НАТО”. Нова дилема: имаш ли морално право в името на борбата срещу комунизма да се поставиш в услуга на чужда държава, онази същата, която извърши верломно безчестие и уби стотици жени и деца под бомбения килим по улиците на София?

Къде остава достойнството на офицер, поставил се в услуга на чужда държава, независимо коя е тя и за какво се бори? С руснаците срещу германците, с германците срещу руснаците, с американците срещу българските комунисти… дилема пред клетвата на плаца на Военното училище, която всеки участник в събитията е решил според собствената си съвест.
В спомените на редица български офицери, които събитията от септември  1944 заварват на територията на Райха – като български военно-дипломатически представители, на обучение в различни школи или по лична работа в Германия, те гледат на Корпуса с гнусливо презрение. Повечето от тези офицери – немски възпитаници и антикомунисти предпочитат да се завърнат в България, давайки си ясна сметка какво ги очаква там. Без патос и излишнен драматизъм те приемат съдбата си. Не търсят спасение нито в Райха, нито при Съюзниците, въпреки че във военнопленническите лагери (германски – след 2 септември и американски – по-късно) им се оказва постоянен психологически натиск, придружен с примамливи предложения.

В заключение трябва да кажем, че днес, 65 години по-късно отношението на оцелелите „царски” офицери към участниците в Доброволческия корпус е спокойно и лишено от крайности и политическа оценка. За живите ветерани с които говорихме, Цанковите доброволци, а  по-късно и „диверсантите“, навлизали от Гърция  и Турция са просто тяхни колеги от Военното училище, които в сложна житейска ситуация са направили своя избор.

След като преминалите през всички кръгове на ада участници в събитията се въздържат от категорична оценка дори след 90-годишен житейски път, ние като едни обикновени читатели на историята също няма да го направим. Би изглеждало лековато и несериозно, дори обидно.

Последните  месеци от дейността на полк. Иван Рогозаров преминават в условия на тежък  морален, политически и чисто житейски избор. Каквато и да бъде оценката за неговите решения – от „Осанна“, до „Разпни го“, тя не може и не бива да замести приноса на военния деец Рогозаров за историята на армията на Царство България. В защита на честта на пагона  ще изтъкнем, че Ив. Рогозаров е преди всичко български офицер с близо 35-годишна образцова кариера, подагог, публицист, един от създателите на Трудови войски, решителен мъж, проявил героизъм срещу враговете на България, двоен кавалер на ордена „За храброст” и като такъв ще спи спокойно вечния сън на храбрите.

ОЩЕ ЗА ФАМИЛИЯ РОГОЗАРОВИ

––

Източници:
1. Христо Миевски. Бях царски морски офицер
2. Антон Чипев (емигрант в Канада, бивш секретар на Ас. Кантарджиев в задграничното правителство). Спомени и писма до д-р Здравко Цанков (емигрант, племенник на Ал. Цанков)
3. Румен Руменин. Офицерският корпус на България 1878-1944.
4. Мито Исусов. Цанковият корпус
5. Мих. Кожемякин – Болгарские части СС
6. Мих. Кожемякин – писмо- обръщение към българските читатели.
7. Дим. Колев. Майор Т.Жеков (сп. Един завет 2008г.)
8. Сп. Трудово дело – течение от 40-те г. под редакцията на подполк. Иван Рогозаров.
9. Албум 1-ви випуск на Школата за подготовка на трудови офицери.
10. Въоръжена съпротива срешу комунизма (статии от Н. Илиев)
11. Офицерите – фашисти пред Народния съд. (Г. Станкулов, „Народен обвинител“, 1946)
12. Спас Райкин – БНФ
13. Лични разговори и анкети с участници в събитията и офицери от 61, 63, 65 и 68 випуск на ВНВУ.

14. д-р Ивайло Ив. Рогозаров, Frankfurt, кореспонденция