
В бр.34 (663) от 1-7 септември списание ТЕМА помества обширна статия на Искра Ценкова за клуб „Един завет“
ИСТРОИЧЕСКИ РАКУРСИ
За честта на пагона
ИСКРА ЦЕНКОВА
Членовете на „Един завет“ могат лесно да бъдат разпознати. По еднаквите значки на реверите им. Отличителният знак не се продава, не се разменя. Получава се лично от жив възпитаник на ВНВУ и кавалер на ордена за храброст. Значките са произведени в Италия през 90-те години от офицери, част от старата емиграция, и са точно копие на значката на Съюза на запасните офицери, носена от офицерския корпус преди 9-ти септември. На повечето от снимките си като кмет на София ген. Владимир Вазов е с тази значка на ревера.
„Един завет“ е името на Клуба на потомците на царския офицерски корпус. Неформалната организация възниква през 1996 г. като младежка секция към Съюза на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища. През 2008г. клубът е преучреден като организация на потомците, а членовете й не са само младежи, обединява над 80 души на различна възраст – от 18 до 80 години. Разпръснати са из цялата страна, в различни краища на света. Като кръвни потомци на офицерския корпус от Третото българско царство и на Обществото на кавалерите на ордена за храброст, те претендират за правото да възкресят дълго потулваната и забравена история на предците си под пагон. Сред тях има и такива, които до скоро не знаят почти нищо за своите родственици, дълги години имената им са споменавани в семейството с половин уста. Тази част от фамилната история е била строго пазена тайна по време на комунизма, защото, нарушаването й се е наказвало с лагер в Белене.
Сабите, снимките, потретите, ордените
на героите от войните са били крити или ограбени от милицията при многократните обиски. Случвало се е тези семейни реликви да се загубят и при някое от поредните изселвания.
Историята на българския офицерски корпус е драматична, а за да бъде разбрана трябва да се върнем към 1907 г., когато се създава Съюзът на запасните офицери, разказва Борис Станимиров, председател на Клуба на на потомците на царския офицерски корпус. Борис е потомък на седем български офицери с името Станимиров, сложили пагон преди 9 септември. Дядо му по бащина линия Иван Станимиров е бил офицер и командир на мостовата дружина. Строил е мостовете при боевете на река Драва. По време на Втората световна война е ранен, награден е с орден за храброст.
Офицерският корпус на Третото българско царство не е многоброен, но е гръбнакът на държавата. Кадровите офицери, избрали пагона за свое професионално поприще, са малко над 8 хил. души. Толкова са кадрите на Военното на Негово Величество Училище (ВНВУ), изковани от създаването му след Освобождението до 1944 г. Голяма част от тях загиват по фронтовете. В офицерския корпус влизат и възпитаниците на Школата за запасни офицери, мобилизирани по време на войните. Уставът и членството в Съюза на запасните офицери давали право на бившите бойци под пагон да посещават приеми, да
обличат на Гергьовден старите си униформи,
да се събират на чествания. Така честта на храбрия български офицер е съхранена дори след излизането му от строя. Офицерското съсловия сформира и голяма част от държавния елит на Царска България – академици, политици, индустриалци, художници, писатели. Войните отвеждат младежите с дипломи от престижни европейски университети в Школата за запасни офицери, за да заминат за фронта под пагон. Униформата обличат художникът Константин Щъркелов, писателите Димитър Димов и Йордан Йовков, Кирил Христов, Чудомир, а басът Борис Христов е запасен поручик от Първи конен полк. Царски офицери са и наследниците на Каравелов, на Каблешков, на Райна княгиня. ВНВУ кове и бъдещите дипломатически кадри на България.
„Царските салони в сградата на ВНВУ са били най-луксозните му парадни помещения. В тях царят е приемал лично офицерите при производството им в чин. Сядал е до всеки, разговарял е с него, оказвал им е височайша чест. Цар Борис III е познавал отлично всичките си офицери. Професията е потомствена като традиция, много от възпитаниците на ВНВУ са били
второ или трето дори поколение под пагон.
Царят се е интересувал поименно от бащите им, от родствениците им“, разказва Борис Станимиров, който е и създател на патриотичния исторически сайт „Един Завет“.
Софийската организация на запасняците се появява в 1907 г. с благотворителна цел и идеята да обедини излезлите от служба офицери. Година по-късно софийският клуб се слива с клубовете от други градове в национална структура, която години наред ще участва в пренареждането на сложните и бурни обществени и политически промени в страната. Офицерите от запаса устройват кървави политически преврати, част са от противоречивите събития в страната.
След Ньойския договор от 1919 г. Съюзът на запасните офицери придобива особена мощ и влияние. Редиците му нарастват, подхранени са от влялата се в него огромна армия от запасни офицери, извадени под диктат от редовна служба. Клаузите на договора посичат редовната ни армия, забраняват съществуването на военна академия, флот, авиация, а випуските на ВНВУ са намалени до няколко десетки души. България има право само на погранична стража и жандармерия. За да се съхрани, армията ни минава в полулегалност. Създават се много граждански институции, които на практика функционират като военни. Железопътните войски скриват цялата инженерна част на армията, Морското на Неговото Величество Училище е замаскирано като Рибарско на остров Св. Кирик край Созопол. Войниците и подофицерите укриват по къщите и плевните оръжието, което трябва да се унищожи и предаде на съюзниците. В големите гарнизонни градове като Плевен и Шумен, ветераните от войните пренасят по цели нощи картечници и ги крият в тайници.
След 9 септември организацията е забранена като „фашистка”. Българското офицерство е унизено, жестоко разгромено и репресирано. Много от офицерите, проливали кръвта си за родината, са избити без съд и присъда още в първите дни след преврата. Председателите на Съюза на запасните офицери са разстреляни. Точно на 9 септември полк. Славейко Василев, който по това време оглавява организацията,
се самоубива, скачайки от прозореца.
Той е и последният й председатал преди разпадането й. Полк. Славейко Василев е офицер, герой от няколко войни, участва и в деветоюнския преврат през 1923 г., депутат е в няколко народни събрания, министър е в кабинета на Андрей Ляпчев, но най-вече е човек с железен характер. Самоубийството му и до днес е под съмнение. Само въпрос на поругана чест ли е?
В годините на социализма възпитаниците на ВНВУ се събират рядко на срещи на випуска. Стотици от тях са изпратени в концлагера в Белене. Тези, които остават отвън телените решетки, са зорко следени и преследвани. Досиетата им в Държавна сигурност преливат от доноси, включително и за това, че пеят на сбирките си националния химн „Шуми Марица“ и други патриотични песни.
След 10 септември 1989 г. офицерите от Третото българско царство се събират и през 1992 г. основават Съюза на Възпитаниците на Военното Негово Величество Училище. В организацията на бившите членове на офицерския корпус на Царство България членуват и кавалерите на Военния орден „За храброст“, завършили ВНВУ или Школата за запасни офицери. Учредителите са 570 души, а членовете– няколко хиляди в цялата страна. Събират се в клубове по випуски. Възрастта им е достолепна, въпреки това все нещо в стойката на тия доблестни мъже издава, че са били командири под пагон, че са се клели във вярност на Родината. Някога са учили заедно, след това са били бойни другари, днес пак са неразделни. Живите представители на випуските вече са се стопили до трима-четирима ветерани, но сбирка не прескачат. Срещат се във фиксиран ден и час,
клуб с клуб не си мешат фуражките, по-младите зачитат старшинството на випуските преди тях,
Повече от 20 години беловласите ветерани издават и свое списание – „Един завет“, наследник на юнкерското „Родна стряха“. Като млади са участвали в редакционната му колегия, ентусиазмът им не е секнал и до днес.
„Нашият клуб няма претенции да е в широк спектър патриотическа организация, нито военно-историческа в широкия смисъл – да разглеждаме битки, въоръжение, стратегии. Гледаме на тези аспекти косвено. Ние изследваме личността на българския офицер, съдбата му и така на практика се опитваме да обхванем целия офицерски корпус. Целта ни е да извадим от забвение колкото е възможно повече имена. Качваме на сайта пълните списъци за отделните випуски на ВНВУ. Успяхме да изровим от архивите и пълния списък с имената на загиналите при атентата в църквата „Света Неделя“ в 1925 г.“, разказва Борис Станимиров.
Работата на потомците по възстановяването на късчетата родовата, а оттук и националната историческа памет, е изцяло на доброволни начала. На този етап събират информация от наследниците и я обработват. Още не са стигнали до ровенето по прашните държавни архиви. Випуските преди 1929 г. са най-трудни за изучаване. За пръв път през 1929 г. юнкерите от 47-ми випуск събират фотографиите си в луксозен юбилеен албум и тази практика става традиция. Пети випуск, от който излизат капитаните и офицерите, участвали в Сръбско-българската война, също подвързва в албум ликовете си за 50-годишния юбилей от завършването си. Имената на офицерите, загинали във войните, пък са изписани на плочи в църквата „Светите архангели“ към Военната академия. Някога в храма са минавали за молитва и причастие всички юнкери. Произвеждани са в офицерски чин пред иконата, разказва Борис Станимиров. След 9 септември
светинята става склад за сено.
Едва преди две години Военната академия възстановява църквата с помощта и на спомените на живите възпитаниците на ВНВУ от Съюза. Възстановени са и унищожените плочи, на които са изписани по випуски имената на всички загинали на фронта възпитаници на Училището. Офицерските потомци подготвят проект за описване на гробовете на офицерите и генералите в Централните софийски гробища. Част от гробовете да минат под патронажа на общината или министерството на отбраната, за да има кой да се грижи за тях. Някой от офицерите нямат живи наследници, семействата им са били погубени до крак от комунистите.