Archive for the книги Category

Ако не сте чели…

Posted in книги, личности on февруари 17, 2012 by edinzavet

Ако не сте чели“ е заглавието на една от специалните рубрики в блога на Сула  Sulla.bg. В нея Иван Стамболов представя на своята аудитория книги, които са го впечатлили.

Подемайки челния опит на един от най-влиятелните блогове в българската мрежа,  и ние в „Един завет“ започваме с „Ако не сте чели“ представянето на една новоиздадена книга на издателство „Сиела“.

„Сула в огледалния свят“ от Иван Стамболов

Всъщност е доста нелепо и ние да представяме Иван Стамболов като блогър. Повърхностно е някак. Защото преди да е блогър, той е зам.председател на клуб „Един завет“. Негов дядо е  майор Стамен Радков от 43-ти випуск на ВНВУ, кавалер на Военния орден „За храброст“, уволнен от армията след 9 септември 1944г.  

 Иван Стамболов е потомствено ерудиран и наследствено културен, има невероятна немска овчарка и играе тенис преди изгрев слънце. Расъл в среда от грамотни и отворени към света личности (Вуйчо му Веселин Радков е един от умелите преводачи от немски език) Сула има университетско образование в областта на литературната теория, владее няколко езика и има богата култура в още дузина теми.  Иван е блогър, защото има какво да каже, за разлика от много други, който говорят, защото са блогъри…

Макар и със споменатите характеристики на  интелектуалец, Стамболов не е  застинал в академична поза мрънкащ творец. Напротив, той е сериозен човек от живия живот, с дългогодишен опит в медиите и рекламния бизнес. Човек, който носи отговорността да подписва договори, да плаща заплати, да дава дума и да я изпълнява. 

Точно тази сплав от потомствен градски ерудит с мечти в миналото и здраво стъпил върху настоящата кръгла земя човек правят от Сула интересен наблюдател и разказвач.

Рекламите и политиката създават паралелна реалност, в която  ни внушават страх, желание за притежание, подтикват ни към мисли и действия, управляват емоциите ни. Поставят ни в огледален свят. Този огледален свят с много приятен хумор и езиково изящество ни представя Иван Стамболов в своята книга.  Говори с несериозен на пръв поглед тон за сериозни неща и ни помага да приемаме по-леко абсурдите около нас.

Иван е от тези хора, на които е излишно да пожелаваме „нови книги и творческо дълголетие“. Желаем му само здраве и дълголетие! А новите книги сами ще си дойдат, защото „творческо“ е ефемизъм за „шило в торба не стои“.  

Стотици приятели на Иван Стамболов присъстваха на представянето на книгата в клуб „Библиотеката“ и вече трети ден се смеят на остроумните текстове.

Ако не сте чели „Сула в огледалния свят“, доставете си това удоволствие!

Проф. Иван Дреников, син на последния командир на ВНВВ полк. Г. Дреников

Posted in книги, личности on декември 21, 2011 by edinzavet

Крием самолети в плевници заради Ньойския договор
 Михаил Григоров, в. Българска армия, 09.12.2011

Професор Иван Дреников живее близо половин век във Венецуела, но е уникален родолюбец и син на легендарния полковник Георги Ст. Дреников – последният командир на Въздушните на Негово Величество войски, който има изключителни заслуги за изграждането на бойната ни авиация, летищата и безмоторното летене. Заедно с брат си Кирил професорът създава в Белгия най-големия исторически архив за България зад граница от 30 тона. Архивът е депозиран в Станфордския университет в Калифорния.

– Професор Дреников, как се възстановява българската бойна авиация след Ньойския договор?

– След ратификацията на договора в България идва международна комисия, която трябва да провери спазването му. В една от клаузите е записано, че страната ни няма право да има военна авиация, което на практика е означавало да не притежава самолети, чиито двигатели да са по-мощни от 180 конски сили. Когато у нас хората разбират, че ще идва такава комисия започват да разглобяват германските самолети „Албатрос” от Първата световна война. Така на части те скриват в плевниците в Пожарево и край летище Божурище около 12 самолета. Около 1925 г. България започва да мисли за създаване на авиация. Изпратени са две български комисии за закупуване на самолети. Едната комисия отива във Франция, другата в Англия, като задачата е да се закупят по шест самолета. Комисията във Франция избира самолета „Потез”, чийто мотор е с голяма мощност, като се договаря с французите да сложат номера на по-слаби самолети. Другата комисия в Англия харесва самолета „Бристол”, но англичаните монтират двигатели съгласно Ньойския договор. По тази причина тези самолети започват да падат, защото двигателите не отговарят на конструкцията на самолета, и да загиват пилоти и наблюдатели. Даже се говори, че това слага началото на военните гробища в София. Със създаването на Държавната аеропланна работилница през 1925-1926 г. започват да възстановяват „Албатроси”-те от скритите части. Така възниква Трето разузнавателно ято от самолети ДАР- 2, чийто първи командир е моят баща капитан Георги Дреников. ДАР-2 летят успешно до края на 1930 г.

 

– Как се развива по-нататък военната авиация?

– Аеропланната фабрика в Казанлък заедно с италианската фирма „Капрони” започва да строи изтребители по италиански образец. Тъй като нямаме право да строим бойни самолети, те го удължават и самолета се превръща в учебен. Така през 1928 г. се създава Първи армейски орляк. Командир на този орляк през 1934-1935 г. е моят баща.

– Как се създават първите военни летища?

– Баща ми е работил по създаването на много летища като интендант на въздухоплаването в периода от 1932 – 1934 г. Работил е по създаването на летище Пловдив , както и на летище „Орлино” в Доспатската долина на височина 1200 метра. Това беше най-високото летище на Балканския полуостров. виж пълния архив с интервюта на Ив.Дреников

„Войници на милосърдието“ – история за човещина и приятелство между българи и хървати

Posted in книги, личности on декември 17, 2011 by edinzavet

Музикалният салон на Военния клуб се оказа малък за да побере желаещите да приветстват българското издание на „Войници на милосърдието“. Книгата на българската журналистка, живееща в Хърватия Диана Гласнова представя историята на отношението на българските офицери и войници към хърватското население по време на втората фаза от участието на България във Втората световна война, когато частите на Първа българска армия преминават през хърватска територия. Десетилетия наред югославската комунистическа пропаганда рисува един негативен образ на българите. Книгата на Диана Гласнова опровергава клеветите и вади на бял свят истината – разказва история на милосърдие, приятелство и човечност, проявени от българските военни към традиционно приятелския хърватски народ.  Книгата „Войници на милосърдието“ представлява монументално тригодишно изследване на архивите на Хърватия, България, Сърбия, Русия и Украйна, стотици разговори и интервюта с възрастни хърватски граждани и български военни ветерани.

Книгата е създадена по идея на Рашко Иванов – председател на българската общност в Хърватия. Тя бе издадена в Загреб през 2009г. На премиерата в хърватската столица са присъствали над 300 души, сред които и много ветерани от хърватската освободителна война през 1991г. 

Освен за действията на българските офицери и войници на хърватска територия, книгата хвърля човешки поглед върху малко известната история на българо-хърватското военно сътрудничество преди 9 септември 1944г. Гласнова разкрива драматичната съдба на 16-те юнкери от Независимата хърватска държава, обучени във Военното на Н.В. училище с 64 и 65 випуск, разстреляни от титовистите на 15 септември 1944г. Споменава се и  Легията на хърватските военноморски сили, дислоцирани във Варна през войната и изпълняващи патрулни и миночистачни мисии. Хътватската част от 500 души под командването на кап. Андрьо Врътлян е действала под немска униформа, с хърватска емблема на ръкава.

Събитието бе почетено от пълномощния министър на Хърватия в София, г-жа Даниела Барешич.

Вечерта започна с Аве Мария от Шуберт в изпълнение на проф. Йосиф Радионов – цигулка и Зорница Радионова – пиано.

След това говориха:

Рашко Иванов – председател на българската общност в Хърватия

Божидар Петрач – председател на Съюза на хърватските писатели

Полк. Никола Рухчев в емоционално слово представи книгата и нейната история, като разказа за пътя на Българската армия в Хърватия, жестоката съдба на бежанските колони хърватски жени и деца, търсещи спасение от сръбските партизански части, проявената от българите човещина. Полковникът посочи сред присъстващите в залата живи участници в събитията като кавалериста Никола Шишков (65 в. , кВоХр), вдовицата на Марин Конов (ВоХр) и разказа за хърватските си съвипускници и за посещението си в Хърватия през 2009г. по пътя на историите, описани в книгата.

Капитан далечно плаване Атанас Илев (ВМНВУ, 64 в. ВоХр, зам-председател на Съюза) разказа за Военноморския флот на Независимата хърватска държава, дислоциран във Варна до септември 1944.

С кратки и смислени думи към присъстващите се обърнаха и полк. Севастиян Добрев от името на МО, българският издател Валентин Минев от ИК Вион,  Лука Станчев от Граждански клуб – Пловдив.

Авторката Диана Гласнова благодари на всички, допринесли за книгата, като подчерта, че истинските автори са десетките хора, които е интервюирала, а тя самата само е записала думите им. Авторката подчерта, че всяка дума в книгата е истина – публикувана, документирана или изречена от очевидци и участници в събитията, които стоят зад написаното с имената си.

След представянето гостите преминаха в съседния салон на чаша вино, а авторката даде десетки автографи.

Утре, 17. декември книгата ще бъде представена и във Военния клуб в Пловдив от клуба на СВ ВНВУ в града.

Диана Гласнова е член на СВ ВНВУ, а Съюзът има водеща роля за организацията на превода, издаването и разпространението на книгата в България. Книгата „Войни на милосърдието“ разбива клишетата на подменената история и изважда на бял свят закъснели истини,  истории за хуманизъм и милосърдие, с които българското общество може да се гордее.

Разказахме за Хърватските ветерани ТУК>>

За Хърватските юнкери във ВНВУ ТУК>>

Разказахме за хърватското издание на книгата ТУК>>

Интервю с Диана Гласнова можете да прочетете ТУК>>

Полк. Иван Бонев – герой в служба на дълга

Posted in книги, личности, съобщения on декември 12, 2011 by edinzavet

По-рано тази година информирахме нашите читатели, че председателят на клуб „Пловдив“, о.р. кап. д-р Боньо Бонев (67 в.) подготвя книга за своя баща  полк. Иван Бонев (38 в.), героят от Деве Баир, последният командир на 9-ти пехотен пловдивски на Н.Ц.В. Княгиня Клементина полк. Героят от две войни, любимецът на войниците и гордост на пловдивчани намира своя край в концлагера Росица.

Прекрасно е, че книгата излезе в годината на 125-годишнината на полка и стана част от тържествата по овековечаването на тази прославена военна част.

На 21 ноември книгата бе представена в Театралния салон на Военен клуб – Пловдив. Присъстваха десетки членове на Съюза, граждани, членове на родолюбиви организации, представители на пловдивската културна общественост. Специално за събитието от София бе дошъл председателят на Съюза полк. Рухчев.

Седмица по-късно, на 28.11. на разширено заседание на управителния съвет на СВ ВНВУ, редакционната колегия на сп. Един завет и ръководствата на софийските клубове (по випуски) полк. Рухчев разказа за премиерата в Пловдив, а зам.председателят к.д.п. Атанас Илев представи книгата пред софийските читатели.

 

„Поривът на гимназистите да кандидатстват в кадетските класове на Военното на Н.В. училище бе неудържим.  Двадесет и шест от тридесет и двамата ученици в нашия клас бяха подали документи и се готвеха за конкурса. Те виждаха себе си при всяка среща с млад офицер. Красива униформа, ботуши, шпори, сабя, пелерина, ръкавици, шапка с кокарда. По такъв офицер въздишаха ученички и млади госпожици.“

„Моята служба“ – военна автобиография на полк. Величко Величков

Posted in книги, личности on декември 7, 2011 by edinzavet

На 18 ноември 2011г. в салона на Съюза на военноинвалидите бе представена книгата „Моята служба“ – военна автобиография на полк. Величко Величков. За полк. Величков – командир на ПВО на София по време на англо-американските бомбардировки и за предишната му книга „Въздушна тревога“ вече сме разказвали подробно.

Книгата „Моята служба“ е издадена с усилията  на внучките на полковника – Лилия Христова и Виолета Енчева. Изданието е подпомогнато и от Обществен дарителски фонд – Средец.

Книгата проследява живота на Величко Величков от детството в родния Разград, през гимназията, стажът му като учител, годините във Военното на Н.В. училище (38-ми випуск) и служебната му кариера като артилерийски офицер. 

Величко Величков има художествена дарба и прави отлични карикатури. На представянето част от оригиналите бяха подредени в залата. Внучките на полк. Величков представиха историята на книгата и прочетоха избрани откъси. След официалната част членовете на „Един завет“ и гостите общуваха на малък коктейл.

Полк. Величков е възпитаник на 38-ми випуск, произведен по време на Първата световна война. Възпитаниците на випуска са в разцвета на кариерата си по време на  Втората световна война и представляват гръбнака на командването на българската армия. В своите записки Величков  споделя и младежките си спомени от Балканските войни с целия ентусиазъм и покруса.  Погледът към четири войни прави книгата особено интересна.

Списание „Един завет“ кн.2 / 2011г.

Posted in книги, съобщения on юли 20, 2011 by edinzavet

 

„Ехо от войната“ – сборник със спомени на ветерани

Posted in книги, съобщения on май 12, 2011 by edinzavet

Докторантите по история в СУ „Св. Климент Охридски“ Константин Голев и Мариан Гяурски издадоха сборника „Ехо от войната“ със спомени на участници във Втората световна война. Двамата автори са членове на клуб „Един завет“.

Сборникът беше представен пред публика на 9 май 2011г.  в залата на Съюза на военноинвалидите. В препълнената зала с колеги и преподаватели на младите историци присъстваха и много членове на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, които присъстват силно сред интервюираните в сборника. Пред публиката ветераните още веднъж споделиха своите преживелици от най-голямата война.

Желаем на Мариян и Косьо  още много успехи в разкриването на българската история!

Сборникът е финансиран по проект на Националния център за европейски младежки инициативи и се разпространява безплатно.

Разказите на участниците във войната са качени в текст и звукови файлове в специален сайт на проекта: Tempipassati.org

„Един завет“ препечатва разказите на членове на Съюза – възпитаници на ВНВУ, както и на един подофицер и по един представител на други ветерански организации – Съюзите на Военноинвалидите и на Ветераните от войните:

Венелин Попов (61в)

Владимир Матев (61в)

Стефан Славов (63в.)

Дянко Марков (63в.)

Атанас Илев (64в.)

Димитър Медникаров (65в.)

Никола Рухчев (65в.)

Никола Костадинов – Съюз на военноинвалидите и пострадалите от войните

Тодор Анастасов – Съюз на ветераните от войните в България

Петър Томов – подофицер, парашутист

Спомени от войната на Дянко Марков (63в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Дянко Марков е възпитаник Военното на Негово Величество училище. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач. Награден е с орден „За храброст”. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на негово величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Името ми е Дянко Георгиев Марков. Роден съм в град Плевен на 4 октомври 1922 г. в семейството на плевенски адвокат – Георги Марков[1]. Майка ми е била учителка по литература. Разбира се, след като в семейството се раждат четири деца, даже след раждането на второто дете, тя е напуснала учителството и се е предала на своето семейство. Аз съм учил до 5-ти гимназиален клас, значи малко преди да навърша 16 години, в Плевенската гимназия, след което съм постъпил с конкурс във Военната гимназия към Военното училище. В него момчетата постъпваха след завършване на 5-ти гимназиален клас. Това е 9-ти клас по сегашната система за първоначалното и средно образование.
Моята военна част беше 2-ро ято на 5-и бомбардировъчен полк.
Втората половина на 30-те години на ХХ в. беше един период не само на стопански подем, но и на спокоен политически живот, в който няма атентати, няма бунтове, метежи и няма гражданска война. За разлика от други периоди след Освобождението, когато подобни злощастни събития не са били редкост. Аз говоря за периода на 30-те години и особено за периода след превъзмогване на стопанската криза от края на 20-те, началото на 30-те години. Този период е свързан до известна степен с преврата от 1934 г. – в България беше установен един особен режим. Не може да се каже, че това беше, както некои изтъкват сега – фашизъм, защото нямаше партия. Това беше фактически един режим от компетентни лица, отговорни преко до монарха, който постепенно иззе функциите на изпълнителната власт. Във външнополитическо отношение цар Борис действаше самолично и той налагаше политиката, която го обвързваше със задължения или с противопоставяния на нашата страна.
След края на Първата световна война офицерската професия не само, че не се смяташе престижна, но дори в некои отношения водеше до унизителни условия на живота и на отношението към българския офицер. През втората половина на 30-те години обаче вече се усещаше в Европа и света, че назряват драматични и решителни събития, които ще бъдат от значение за съдбата на всеки един народ в бъдните десетилетия. Това вече издигаше престижа на българския офицер. Опитите за т.нар. разоръжаване под егидата на силите на страните победителки се провалиха, защото победителите във Версай се грижеха да осигурят своето господство в европейския континент и в света.
Моят избор не беше толкова да стана офицер, колкото да стана летец, а тогава просто немаше друга възможност, освен ако не бъдеш офицер. И така се явих на конкурс. На конкурса участваха 1200 души за 160 места. Един известен процент от тия 160 души беше предвиден за тъй наречените параграфисти – няколко параграфа. Те беха на момчета, които са имали под индекса, който дава достъп, но влизат, защото тези 30 места са запазени за този вид привилегировани. Това беха деца, дошли от български поробени области – Добруджа, Македония, Тракия. Също така тука влизаха деца на военнослужещи и като куриоз, останал още от първите десетилетия след Освобождението – деца на опълченци.
Аз се озовах в Кадетската гимназия, която включваше шести, седми и осми гимназиални класове. Акцентът на нашето образование беше върху математическите и природонаучните дисциплини. Същевременно по време на този курс на кадетската гимназия се изучаваха и предмети на военното изкуство, тъй като се предполагаше, че почти всички младежи, след като се дипломират, ще постъпят в специалните класове, когато ставаше разпределянето по род оръжие. До този момент всичките бяха пехотинци. Ние имахме като лично въоръжение карабината Манлихер, модел 1895 г.,[2] за която нашите командири казваха: „С нея сме загубили две войни. Докато не спечелим една война, няма да се откажем. Тя е едно чудесно оръжие.” Това го казвам с известна ирония, почиваща на нашите ограничени като държава материални средства, за да може да има усъвършенстване на оръжието и снабдяване на нашата армия. Ние бяхме в плен на органиченията, според които не можехме да имаме бойна авиация и морска военна флотилия.
След завършването на гимназиалното образование с вторичен изпит[3] постъпих във Военното училище. Отделно от това имаше още два изпита за летци: спортен и медицински.[4] Подготовката във Военното училище беше преди всичко теоретична. Тя обхващаше на първо място теория на летенето и навигация т.е. водене на самолета във въздушното пространство с оглед да постигне прелет от една до друга цел. Наред с туй: описание на моторите, описание на бордните уреди, въздушно право изучавахме. Това беше дисциплина само за летците. Тези предмети се изучаваха извън оня принципен обхват на военна подготовка, който требваше да изведе подпоручика да може да командва дружина[5].
Краят на първата година от нашето обучение съвпадна с началото на Втората световна война. Ние посрещнахме избухването на тая война с надеждата, че независимо как протекат събитията, нашата страна се управлява от разумни, мъдри хора и че след края й те ще изведат Отечеството в едно по-добро състояние, отколкото това, което беше тогава.
Когато нас ни произведоха, на 3 март 1944 г. вече се очертаваше, че този съюз, в който беше включена България – Тристранният пакт и Антикоминтерновският пакт (Германия, Италия и Япония) отива към катастрофа и че тази катастрофа неизбежно ще засегне и нашата страна.
Сега ще кажа няколко думи за нашата подготовка именно като летци. Тя включваше първоначално обучение в пилотаж. Половината от нашия випуск трябваше да бъдат определени за навигатори. Тоест те нямаше да продължат обучението си в пилотаж на машини. Обучението беше с български самолети с наименования „Чучулига 1”, „Чучулига 2”, „Чучулига 3” със самолетни мотори „Алфа ромео” и беха добри машини именно за един такъв начален период на обучение.[6]
В следващия период – вече отиването по частите, ние отивахме не съвсем подготвени за чисто бойна дейност. От нашия състав беха определени пет души за изтребители. Те, още преди да бъдеме произведени в подпоручици, беха отправени на летище Долна Митрополия, за да почнат бойната си подготовка не върху тези самолети, с които са се подготвяли, а вече самолети, с които ще се участва в битката за България.
Ние бомбардировачите не бяхме виждали – да не говорим да летим – на самолетите, на които ни предстоеше да летим. За бомбардировачи бяха определени само летците, които ще бъдат щурмани или наблюдатели, навигатори, тия хора, които стоят до пилота в пилотската кабина и които ръководят бомбопущането и контролират хода на полета, за да се изпълни задачата.
Веднага след производството ние отидохме в Школата за бойна подготовка на летци, която се намираше в Балчик. Там в обстановка на морската шир се поставяха мишени, върху които се извършваха реални бомбопущания с реални, истински бомби. По ръкав, влачен от самолет, се извършваха реални стрелби с патрони и се водеха попаденията в ръкава при обстрела от страна на съответния подготвящ се летец-бомбардировач. Това влизаше в нашата подготовка и смея да се похваля, че завърших първенец в тази школа. Още на паничките им хванах цаката на движещото се тяло, за да съобразявам мерната линия с ъгловата скорост на движение.
Първите бойни задачи, които получихме, бяха на българска територия срещу хората и средата, която обяви война на българската държава – срещу партизаните. За съжаление, ние нищо не сме допринесли в това отношение и докладвахме, че е невъзможно да се извърши реална бомбардировка над партизанските отряди, които са в гористи местности и които много лесно се прикриват. И е невъзможно човек да хвърля бомби отгоре върху човек, който седи примерно до стадо овце, даже да е убеден 100 процента, пак нема право да хвърли бомбите си така върху един неидентифициран обект. Във военно отношение това беха хора, които водиха битка срещу българската държава в един решителен, драматичен момент от нейното съществувание. Мога да ви кажа, че немахме колебания за участие в това. Но за наш личен късмет ние не сме извършили никакво убийство над партизански дейци в тези наши действия, които имаха по-скоро разузнавателен характер и които докладвахме съвсем добросъвестно. Така или иначе ние изпълнявахме тези заповеди, които ни се възлагаха от българската държава. Ние бехме офицери на България.
Имаше предложение от правителството до партизанските отряди да се приберат на определена територия, където да им бъде предоставена храна, ще имат възможност писмено да се сношават с близките си и да се дочака развръзката на събитията в спокойствие, да не се повече окървавява. Не други, ами един македонец, какъвто представлява професор Станишев, който при това е един от европейска величина, ако не и от световна, като хирург, беше поел вътрешно министерство, за да може да повлияе, за да се спре братоубийството в страната. И ако срещу нас имахме хора по български да разсъждават, това щеше да бъде един великолепен и достоен край на българското драматично участие в тая война. Но драмата се превърна в трагедия, защото тя дойде от обратната страна на това предложение. Мобилизация[7] на своите младежки среди, за да отидат по горите и по балканите.
На 6 септември 1944 г. правителството на Константин Муравиев обяви война на Германия, но още на 5-ти вечерта Съветския съюз обяви война на България. Това обявяване беше не само един ненужен, но и един осъдителен жест. При обявяването на войната аз бях дежурен по караул. В Пловдив бях, и след като бях обиколил постовете с мотоциклет, комендантския адютант ме вдигна отново, за да обиколя постовете и да предупреда войниците, че се намираме във война с целия свят и да бъдат по-внимателни от всеки друг път.
      Рано сутринта дойде една заповед от София, в която се казваше: „Немските изтребители на летище Крумово[8] да бъдат обезоръжени от силите на летище Пловдив”. И на мен ми се даде заповед: „Отиваш на летището при коменданта и гарнизонът да бъде обезоръжен. Ще ги настаните по бараките, след като ги обезоръжите.” И аз отивам там при един мобилизиран пехотен майор. И той вика „Не, не, не. Махни се от тука. Тука сега командва капитан Дюлгеров[9] и ще отидеш на него да я дадеш.” И когато му я дадох той: „Не, не, не. Аз съм по учебната част. Бегай от тука. Това не е моя работа.” Аз се сащисах. И така, аз отидох обратно при коменданта и казвам: „Вижте, аз ви нося заповедта и ви моля на плика да обявите, че нема да изпълните тази заповед и че съм ви я предал в еди-колко си часа.” И той тогава си прехапа устните и каза: „Чакай да видим какво можем да направим”. Докато си шушкаха и се чудеха какво да направат, събраха може би около 40 войничета, свободни от караул, дадоха им по 10 патрона и ги разположиха при бариерата на отклонението на магистралното шосе. И в тоя момент идват немците, един батальон със щаери[10], на всеки щаер един близнак картечница, противосамолетна. Изпитани бойци, до край. Там служеха само синове, останали единствени в семействата. И идват, а бариерата спусната. Те веднага разбраха, че става нещо и „оп” картечниците се свалиха долу, и всичките се наежиха. И се приближава един от нашите към техния командир, който беше един белобрад и беловлас подполковник – Линдеман. Той се знаеше с нашите командири, бил е в кафенетата и до вчера на една маса са били. И той ръкомаха и се чуди какво да прави сега. Но се вижда, че сражение трудно може да се предизивика. Германските войници наскачаха. Едни от тех явно имаха готовност, ако требва да си послужат с оръжие, но започнаха на българо-немски разговор с нашите войници, запалиха цигари и явно, че нищо нема да има. Тогава аз отидох с мотора да докарам командира на ескадрата, полковник Ножаров[11]. С мотора го настигам и аз му казвам какво става, но той явно знаеше и каза: „Кажи им нищо да не предприемат, докато не дойда, аз ще дойда най-много до 5-6 минути”. „Задръжте!”, каза полковник Ножаров. И идва Ножаров, но той подал радиограма, в която се казва: „Силите са крайно недостатъчни” и за да избегне кръвопролитие, че ще пропусне частта да замине към София. Той се приближи до подофицера, който стоеше до бариерата и каза: „Вдигни бариерата!”. И тогава подполковник Линдеман целуна ръцете на Ножаров. И те си тръгнаха, това е последния ешелон.
А по-големия ми брат по това време служи в Школата за запасни офицери, която по това време е евакуирана в Радомир. И той е присъствал, когато си тръгва последната германска част, която е охранявала там едно летище. И минават през Радомир тези, които си отиват. И едно малко момиченце, насърчено от родителите си, поднесло едно букетче на един от тези немски войници. И за този случай брат ми казва така: „Дали ще остане жив или не, но за този немски войник и за неговите другари, които присъстваха на тази сцена, това е един хубав момент, който ще им остане за целия живот”.
Такава е и раздялата с инструкторите. Тези инструктори например в щука-полка стояха до 3-4 септември. Тогава обаче те беха получили заповед по радиото да се прибират час по скоро, защото изведнъж може да се окажат в много тежко положение. Майор Кюлев е инструктор на изтребителите, събира немските инструктори и им казва: „Господа, моето отечество изживява трагични моменти. Призовавам ви на фронтовата линия. Аз заминавам. Разделяме се, но така, както се очертава развоят на събитията, може би утре ще се срещнем във въздуха като противници. Ако за нещастие това се случи, аз ви казвам: Изпълнете войнишкия си дълг и ме разстреляйте! Защото аз също ще изпълня моя войнишки дълг и ще ви разстрелям! Довиждане, господа!”
Имало един друг немец, който се качва на щуката да си тръгва и казва: „Довиждане, господа. След шест месеца сме отново тука.”
Това е една драматична обстановка, в която младите хора на Европа – и то на най-престижните нации на Европа, са изправени едни срещу други да се унищожават взаимно. И в този момент не мога да не подчертая величието на държавните ръководители – победители и победени. Военачалникът, националистът генерал Дьо Гол и Конрад Аденауер, които си подадоха ръка и казаха: „Повече нашата младеж нема да се изтребва по фронтовете на Европа, а ще живее щастливо!”. Това е началото на европейската общност. И това трябва да се запази.
Но тези случаи, за които ви казвам, тези последни срещи с достойнството, с рицарството и същевременно с обречеността: „Разстреляйте ме, защото аз ще ви разстрелям!”.
Още на 7-и срещу 8-и през нощта дойде категоричната заповед на правителството да не се оказва никаква съпротива, ако Червената армия предприеме нахлуване в България. На 8-ми железничарите обявиха обща стачка и прекъснаха съобщенията на София с Южна България, и проведоха един много сериозен митинг в Пловдив. На митинга беха отишли двама наши офицери, като цивилни и казаха: „Какво чакаме още, тука е отчайващо положението” и през нощта на 8-и срещу 9-ти септември се готвеха да заминат с Юнкерсите за Турция.[12] Това беше в 5-ти бомбадировъчен полк.
Какво стана? Дори мой съименник по презиме – поручик Марков, с който бяхме доста близки – дойде при мен и каза: „Дянко, за теб нема място!”. Аз казах, че ще се опитам да се добера до родния си град, за да вида какво става с моето семейство. На сутринта рано в 6 часа радио София започва с „Велик е нашият войник”. Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Антон Югов, Трайчо Костов и др. се чудят с какво да открият програмата. Това го знам от очевидец, войник който е бил там, комунист, с който бех в затвора. Антон Югов казва „Няма да почва със „Шуми Марица”, защото е компрометиран. Не може с „Шуми Марица”. Е, да измислим с некой марш, нещо все пак подгряващо да бъде.” И Дамян Велчев казал: „Абе, пуснете „Велик е нашият войник”. И те не възразили. Така че „Велик е нашият войник” беше реставриран на 9-ти септември 1944 г. После пак беше изхвърлен. Слушаме „Велик е нашият войник” и веднага след това: „Министър-председателят Кимон Георгиев ще прочете манифест към българския народ”. И почва да го чете, като в този момент по-старшите започнаха да се споглеждат и се чуха гласове: „Абе, господа, къде сме тръгнали ние?”. Защото на много от тях Дамян Велчев е бил началник във Военното училище. Той не получава дивизионна длъжност и за туй се обявява за голем републиканец. Това е истината за неговото трансформиране. И военните почнаха така: „Тия хора ще разчитат на нас, къде сме тръгнали ние? Айде, разтоварвайте самолетите!”. И още вечерта дойде заповед да отидем във Враждебна. Там се установихме на другия ден – 10-ти септември. Бехме разположени в още недовършената сграда на аерогарата.
След 9-ти септември се сформираха т.нар. Войнишки комитети, чрез които се целеше да се създаде войнишки контролен орган към дейността на офицерството на съответната бойна част. Аз бех изненадан, когато една вечер пеша се прибрах в летището от един бар в центъра на София. Когато се прибрах, на около 200-300 метра от аерогарата ме посреща един от поручиците, командирите на ята, и ми вика: „Къде ходиш до т‘ва време, бе?” – и аз: „Е какво, нали всичко е спокойно?” „Абе, войниците се разбунтуваха, формираха комитети и кроят планове, може да ти открият огън, там са заседнали. Ела, ще минеме отстрани” и ме преведе странично до аерогарата, за да заобиколим тази група. Тези войнишки комитети изиграха много нечиста роля. Те доведоха до съвършено ненужна смърт на редица командири, които стават жертва.[13] Тази роля, която беше изиграна от войнишките комитети беше усетена даже от ръководството на комунистическата партия, когато трябваше да се поведат хората да мрат не срещу кого да е, но срещу германската армия. И те усетиха тази грешка и заповедаха разтурването на тези комитети, като за сметка на това назначиха във всички части до рота политически командир. И по тоя начин упражняваха този контрол малко по-компетентно, защото те получаваха добре преценен инструктаж от компартията, която имаше интерес участието на българската армия във войната да бъде оценено по достойнство от великия брат. Защото се очакваше България да получи този статут, който например Италия получи – като съвоюваща страна.
Първата ни задача беше бомбардировка на германските части, които беха проникнали на Деве баир. Там на границата, където се слиза от Кюстендил към долината на Криворечна паланка.[14] Тогава се виде, че нема да бъде лесно, защото германците ни обстрелваха с тия 37 милиметрови оръдия, от които имахме попадения в самолетите си, но без да има некой тежко засегнат самолет. Тогава се реши бомбардировките да се правят от една по-голяма височина, където играеха решителна задача мерните уреди, които беха германски също. Ние воювахме с германски самолети, с германски уреди, с германски фотоапарати, бомби и всичко друго.
      Тая война не беше за нас желана. При това ние много добре усещахме, че това не е благоприятна ситуация за нашата страна. Ние действахме в чисто професионално отношение абсолютно добросъвестно. Ние мислехме, че се борим и за съдбата на нашите командири, на нашите близки хора, които бяха по един или друг начин уличени като сътрудници на предишния режим, като участници във фашисткото управление и в преследванията на народните борци и ала-бала по-натакъка. На 9-ти септември и следващите дни беше постепенно ликвидирана елитната част на българското общество. Това го казвам с пълно съзнание, това не е политически момент. Това е мое дълбоко убеждение. Моят баща го убиха, аз не знаех дълго време и съм един от тези хора – може да се каже тежко засегнати. Но аз останах на служба и ръководих подготовката по навигация на юнкерите, където вече имаше партизани, ятаци и други млади момчета, които поеха от нас, за да оглавят ръководството на военните части на нашата страна.
      И сега за условията на водената война срещу Германия аз имам да ви кажа неколко неща, които ще бъдат в разрез с нещата, които официално се пишат, или с официалните доклади от войната.
      Спомням си, че нашият преподавател по тактика на малките бойни единици ни казваше: „Да знаете, господа, вие ще воювате при коренно различни условия от тия, при които ще воюват вашите колеги от пехотата, инженерните, свързочните войски и артилерията. Вие ще бъдете по горни ризи в самолета, ще има пуснато отопление. В това време долу пехотата ще бъде в окопите, потънали в кал, в сняг, в такива тежки условия. Вие ще се връщате вечерта и баровете в София ще бъдат на ваше разположение. Затова пък вие ще дадете от пехотата три пъти повече жертви.” Но ние не дадохме никакви жертви в тази война, като изключа изтребителите.
      Изпълняваме първите задачи. В началото на октомври ни изпращат да бомбардираме германска пехотна колона, която се изтегля по шосето от Велес към Скопие. Тогава Страцин още не е пробит. Разпределят се курсовете, екипажите са назначени и излитаме. Казват ни навигаторите да си направят изчисления на база и от 5000 метра да извършат бомбардировка над моторните превозни средства, които се изтеглят. И какво се оказва? По шосето има само две или три коли на разстояние от 5, 6 или 9 километра една от друга. Ние това го виждаме от височина 5000 метра. Какво ше сипеш бомби, така ше изсипеш целото съдържание. Ние носехме по 20 бомби. За щастие германците немаха изтребители в тая зона. И докладваме добросъвестно, че нема колона, има единични коли, които се движат с голема скорост и е безсмислено да се бомбардират. Некой, който така по-самохвално подхожда докладва: „Струва ми се, че ударих една от колите.” И помощник-командирът беше един от изтъкнатите партизански ръководители от Южна България. Тези хора беха назначени чисто по партийна линия. Той каза тогава: „Как не ви е срам ! Народната власт ви е гласувала доверие и ви е дала да водите войната с тази скъпа техника, а вие докладвате смехотворни работи. Нищо не сте свършили, ще видим тази работа.” И ние се събираме и си говорим: „Те какво искат, да ги лъжем? Това е най-лесната работа”. И така започна предизвиканото самохвалство и започнаха доклади, които не отговаряха на истината, но които устройваха нашите командири, които да могат да се перчат, че се върши работа.
      Ние можем да се похвалим, когато ни изпратиха да бомбардираме площадно разположената батарея при Куманово, която спираше нашето настъпление и просто не даваше да се щукне напред. Батареята имаше противосамолетни оръдия с прав изстрел на мерене и начална скорост 1000 метра в секунда. Още като се приближихме от към Скопска Черна гора, немците спряха огъня по нашата пехота и се насочиха срещу нас. И моя пилот почна: „Хвърляй бомбите, хвърляй бомбите, бе-е!”, защото безспорно най-големата опасност съществува, когато бомбите седат в бомбодържателите, защото ако едно парче там удари бомбата, ще станеш на прах.
      Нашите командири беха капитани, тъй като по-големите чинове бяха осъдени от Народния съд. Значи, ние не само в Сръбско-българската война сме командвани от капитани, но и в тази война се стигна до това положение. Но това обстоятелство беше наложено от тази радикална промяна след 9 септември 1944 г.
      И при бомбардировката над батареята аз имах 15 попадения. Тогава явно некакво покровителство на съдбата ни е придружавало, защото с изключение на един самолет – който беше засегнат с прек удар на германската артилерия[15] – нямахме жертви. Смятам, че тази бомбардировка беше добре изпълнена, защото на другия ден тази батарея повече не действаше и на втория ден нашите влезнаха в Скопие, не само в Куманово.
      Така или иначе, истинската военна история не може да бъде написана истински, когато я пише победителя. Тя трябва да се пише едновременно и от победената страна, за да съдържа истината.
      Освен над тези територии ние участвахме и в бомбардировки над Прищина и Митровица.
      При бомбардировката на Прищина също сметам, че извършихме атаката си добре. Там ние требваше да разрушим на една гара вагоните, които беха предназначени да пренасят още на север немски военни части. Там преди нас щукарите бяха провели един начален удар с вертикално бомбардиране, който беше извел техната противовъздушна защита от строя, но тя сигурно не е била кой знае каква, може би една далекобойна батарея и други по-малки, които не можеха да ни стигнат. Ние направихме бомбардирането на гарата от 9 или 12 самолета, не мога точно да ви кажа. Площадно ги бомбардирахме на два пъти и ги извадихме от строя.
      Общо взето ние имахме шанса, че германците тука немаха никаква изтребителна авиация, иначе щехме да им бъдеме като мишени, защото нашите машини имаха три картечници. Едната на навигатора, едната на радиотелеграфиста и едната на бордния техник, която стреляше отдолу, ако има атака. От три посоки по една картечница, нищо и никакво. Не можеш да се бориш с един съвременен изтребител, ако е решил да те атакува, ти си му мишена. Ще те простреля като нищо.
      И така, нашето участие беше без загуби. Имаше много пробойни по самолетите, но от тях нито една трайно не засегна самолетите. След два дена самолета беше в строя. Запълнени и подшити тези разкъсвания.
      Последната бойна задача беше над Рашка, която беше и най-отдалечената. И там именно този, помощник-командира, пожела да лети при задачата на Рашка. Това беше не достатъчно разумно преценено. Пращат ни да атакуваме един мост, а този мост беше малък, каменен мост. Дори ако го бехме засегнали преко с наште бомби, ние повече от някаква половин метрова дупка немаше да направиме, която се запълва с неколко колички пръст или пясък. Съвършено безпредметна беше тази задача. И после командира вика: „Е жалко, че не уцелихте моста”. Това е все едно да целиш с лък комар, но така е.
      А за Страцин не знам дали знаете, но немците са пускали позиви, в които пише: „Недейте дава жертви. След два дена ние напускаме”. Но хвърлиха парашутната дружина, която беше много добре подготвена и въоръжена, и те дадоха огромен брой жертви. Как може така хазартно да се изразходва една елитна бойна част, която е подготвена за съвсем други решителни моменти?
      На 12 януари 1945 г. нашия 5-ти полк се евакуира от София на летище Граф Игнатиево. Летище Граф Игнатиево беше второто по големина и там беше предвидено да се настани нашия бомбардировъчен полк.
      А края на войната ме завари на летище Телиш, където бях изпратен на служба, за да водя подготовката по навигация и радионавигация на курсантите. Там ме завари края на войната.
      Сега ще ви кажа нещо повече за съдбата на нашето офицерство. Офицерският състав на българската армия беше първата професионална обществена среда, обречена на един унищожителен удар. Този удар не се проведе веднага. Трудно беше да се смени командния състав в условията на войната. Така например, когато махнаха полковник Генов, който изгради бойната танкова част на армията, Бронираната бригада. На негово място сложиха един нескопосан командир, произведения от капитан в генерал – Трендафилов. Той набута челната част на бригадата в дефилето между Нишка баня и Бяла Паланка. Германците прострелват първия танк, прострелват последния и унищожават 12-те танка, които той е набутал в едно неразузнато дефиле. Това нещо предизвиква бунт и войниците искат отново да си дойде Генов, който беше един суров командир. Нищо, той свърши живота си, като каруцар на магарешка количка на Троянския балкан – събирач на билки.[16]
      Офицерският корпус беше обречен, той трябваше да бъде обезглавен – три четвърти от командния състав на българската войска, включително най-елитните офицери.
      От Русия дойде и стана началник-щаб на войската генерал Кинов[17], който по мое мнение беше най-образованият и най-моралният от тия, които дойдоха от Съветския съюз. Кинов е участник във войната срещу Германия на Източния фронт. По-точно мисля, че той е бил в един от северните фронтове, защото той даваше некои примери, той упоменаваше или Финландския фронт или действия в Балтийско море, съвместно с флота. По отношение на клеветите и попълзновенията на помощник командирите към подполковник Смолянов той беше казал: „Докато Кинов е началник-щаб на войската, до него ще стои подполковник Смолянов, защото не съм срещнал български офицер, по-подготвен за мой помощник от него!”
      Но после те го осъдиха подполковник Смолянов. Знаете ли за какво го осъждат? Осъжда го Народната власт за това, че е бил десна ръка на генерал Попов, който беше осъден на до живот, като ръководители на военната конспирация „Неутрален офицер”. Има такава конспирация и тези офицери трябва да бъдат унищожени. Да бъде унищожена не само тяхната професионална насоченост в живота, но и целият им живот да бъде осакатен. Как може да бъде конспирация и да бъдеш неутрален?
      Аз, като ветеран от войната, имам некакво социално преимущество. Тези преимущества не са кой знае какви, но това е все пак едно признание.
      Така или иначе, като последица от участието ми във войната е опитът на един млад човек, какъвто бях тогава[18] в преценката на хората. Един от най-важните образователни моменти в израстването на личността и на духа на всеки млад човек е да може да слага верна преценка на хората. Това е от особено голямо значение за целото му житейско поприще.
      Непосредствено след 9-ти септември видях държанието на хора, които сметах, че са достойни и които рухнаха, оказаха се извънредно недостойни. Не може да понесе удара на съдбата. Някои от тези офицери се провалиха в наказателните институции – концлагерите и затворите. За разлика от други, които се държаха достойно до последния миг.
      Когато бех командирован на летище Телиш – в Школата за сляпо и инструментално летене – се оказа, че във Военното училище, където бяха постъпили като юнкери-летци комунистически младежи, бяха сменили седем преподаватели по тоя предмет. Това е така, защото измежду тия младежи, някои от които са излезли още като гимназисти в партизански отряди или са били осъждани и веднага с агитация постъпват във Военното училище… Те не можеха да решават един триъгълник – най-елементарната тригонометрична задача. А това е основата на навигацията. Собствена скорост, която дава единия вектор, сила и посока на вятъра – другия вектор и линията на полетата, спрямо земната повърхност. Това се решава в навигацията, но така е.
      След това ме преведоха във Въздушното училище във Враждебна за преподавател. Там ме посрещна помощник-командира, който после направи голяма партийно-политическа кариера. И аз отивам и се представям на него и той ми каза: „Поручик Марков, ние вас ви познаваме и то в детайли!”. Него го наричаха българския Гьобелс, той имаше дар слово и беше много остър и язвителен. И аз викам: „Не знам от къде ще ме познавате, не сме се виждали”. „Въпреки това ви познаваме в детайли! Никой от вас нема да иска това, което вие не сте готов да дадете. От вас ще искаме да научите нашите момчета на вашия предмет, да го овладеят.” И аз му казвам: „Господин полковник, аз обичам професията си и, разбира се, че ще дам на хората това, което зная, за да бъдат добри летци, български. Това ми е работата.” И той: „Добре, тогава няма да имаме проблеми с вас, но вие ако не го правите, защото знаем че можете да го направите, то ще ви накажем сурово. Свободен сте, поручик Марков.” Във Въздушното училище ме ценеха. Даже, когато ме арестуваха, майка ми отива, докато е траело моето дело, в Долна Митрополия, където се премести училището, това е много близо до Плевен. И тя отива да прибере моите вещи и я приел генерал Атанасов. Той е участник в Октомврийската революция и с доста похабен български език. Приел е майка ми и казал: „Госпожо Маркова, аз не съм назначил човек на мястото на вашия син. Ако той излезе оправдан, местото си го заема.”
      А попаднах в затвора по обвинение, че съм участвал в организация, поставяща си за цел чрез бунтове, метежи и други общоопасни деяния да събори установената власт. Това е организацията на Легиона.
      Аз бех съден по тези закони – тези глупаци юристи беха създали цела една серия от закони, които беха обединени под рубрика „Закон за защита на Народната власт“. В историята на правораздаването нема случай да се гласува закон за защита на власт. Закон за защита на държавата има всека държава, но на власт? Това значи, че ти, ако си позволиш да мислиш по друг начин, не да действаш, да мислиш по друг начин, ти си враг на тази държава.
      Аз влезнах в затвора през февруари 1948 г. и излезнах в началото на 1952 г. Четири години, без един месец и нещо. Това ми е второ висше образование и не съжалявам за него. Там се сблъсках с тази неустойчивост на хората, която противоречи на престижа на професионалния ранг. Там аз съм бил охарактеризиран като един наивен човек и една друга квалификация, която ми е дадена – аз съм добър човек. Аз съм убеден, че съм добър човек и това съм го манифестирал с отношението си към националната общност, към която принадлежа. Аз не изпитвам враждебни чувства към никой политически противник на своите разбирания. Чрез истината и справедливостта към хората, които са понесли удари в тази епоха, трябва да бъде превъзмогната пропастта в нашето общество, която започва с Владая. Когато изгарят под огнехвъргачките защитниците на Добро поле, а в това време резервните части на полковете, вместо да отидат да запълнат пробива, обръщат оръжието и громят Кюстендилската главна квартира и обявяват република и тръгват да громят столицата на България. И сега на тези рушители стои паметникът на Владая. Паметник на дезертьорите и на изменниците, а паметник на хората, които изгарят – няма паметник. Трябва да я знаете тази истина за епохата във всички детайли, за да можете да изработите критерия, чрез който да бъдете исторически съдници, а не за да пращате хората по затворите и на разстрели.
      Аз постъпих още в затвора, в рудника копач, после ме елиминираха, но това е друга тема. След това излезнах от затвора и станах стругар. А бех също и зидар. Имам седми разряд като стругар и като зидар. Автомобилен стругар бях и взимах най-тежките неща за поддържане на автомобилите, но аз бех надничар, не можех да бъда кооператор, защото бех лишен от права.
      И после моят най-малък брат, който почина преди 26 години ми каза: „Да се подготвиш, ще влезнеш в оркестър! Стига си се занимавал със стругуване и прахоляк! Ти свириш добре!”. И с течение на някои благоприятни обстоятелства аз влезнах в оркестъра на Музикалния театър като виолист. И мога да кажа, че бех много добър виолист. След девет спечелени конкурса в операта, на десетия ме назначиха заради това, че Катя Попова, покойната народна артистка, която ми беше комшийка, казала на ченгето на операта и на театъра генерал Георгиев: „Искам да вдигнеш забраната за Дянко”. И той казал: „Аз съм я наложил тая забрана, защо не си се обадила по-рано?” „Ами защото и той не ми се е обадил по-рано, но искам да я махнеш тая забрана.” И един ден ме среща ченгето на операта и ми вика: „Марков, абе я мини към операта. Твоя въпрос нещо май ше получи решение.” И аз отивам при Марин Големинов, директор на операта, той беше противник на комунистите par excellence. Това става през 1966 г. И отивам аз и му звъня от телефона на караулката: „Така и така, Марков се обажда…” – и той: „Не мога да ви назнача!” и аз викам: „Моля ви, пуснете ме да се кача да ви кажа две думи!” „Няма нужда да ви приемам!” – казва, така троснато. И аз му казвам „Добре извинявайте, аз мислех, че вие изслушвате и другата страна.” И той казва: „Аз изслушвам, ама какво да направя, като Де Се-то забранява да те назнача! Изчакай отвън!” И аз го чакам отвън на пейката да излезе. Той излиза от артистичен съвет и се приближава към пейката, подава ми ръка и вика: „Айде честито, то твойто назначаване мина през такива перипетии, ама какво да правиш, като са такива”. И такъв бех до края.
      Иначе аз сега съм разведен, но имам две деца – син и дъщеря. И от тях имам три внучета.

 
Интервюто проведоха Константин Голев, Мариан Гяурски и Кирил Чуканов.

 

Източник: Tempipassati.org

 
[1] „Той е социал-демократ по това време и даже народен представител от социалдемократическа обединена партия”. Това е в ХVІІІ Народно събрание, при което е подписан от Стамболийски в Ньой мирния договор.” (цит., Д. М.).
[2] 8-мм карабина „Манлихер” , обр. 1895 и 1895/34 г. (бел. съст. К. Г.).
[3] Под вторичен изпит Дянко Марков има предвид въведеният по това време психо-технически изпит (бел. съст. М. Г.).
[4] За подробна информация за естеството и характера на изпитите виж разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г).
[5] Дружина съответства на съвременното название „батальон“ (бел. съст. М. Г.).
[6] За подробни сведения относно практическото обучение също виж разказа на Иван Сердаров. За злополуки по време на обучението също виж разказа на Иван Сердаров, както и разказа на Стефан Славов (бел. съст. К. Г.).
[7] Дянко Марков има предвид мобилизация на партизанските отряди (бел. съст. М. Г.).
[8] „Това са два немски самолета, двумоторни “Щуки” „Юнкерс 88”” (цит. Д. М.).
[9] „.Капитан Дюлгеров по това време ръководи подготовката на бомбардировъчните летци в Пловдив (пилоти, наблюдатели и радиотелеграфисти) за полети в нощни условия, т.нар. „сляпо летене”” (цит. Д. М.).
[10] Немски тежкотоварни автомобили (бел. съст. М. Г.).
[11] Иван Петров Ножаров (1898-?) е роден в гр. Сопот. По време на Втората световна война е началник-щаб на летателните части и командир на въздушната ескадра. Уволнен е от армията през 1948 г. Повече по въпроса виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 205-206 (бел. М. Г.).
[12] За бягства на офицери-летци споменава и Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[13]”Например на 11 септември имаше такива убийства, но сега това не може да се признае, защото в закона се казва, че чак от 12 септември се признава реабилитация и некаква парична компенсация” (цит. Д. М.).
[14] Вероятно Дянко Марков има предвид Крива паланка (бел. съст. К. Г.).
[15] „Той успя с един мотор да се върне.”(цит. Д. М.).
[16] Полковник Гено Костов Генов е роден на 7.IX.1896 г. в Ловеч. Завършва Военното училище през 1917 г. и е произведен подпоручик на 1.VIII.1917 г. Командир на Бронираната бригада от 1943 г. Уволнен е на 13.IX.1944 г. Виж повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 36. Епизодът с нападението на Бронираната бригада е много популярен и се среща средразказите на много ветерани. Виж разказите на Димитър Медникаров, Горан Маринов и Иван Сердаров. Интересни, но непотвърдени сведения, за връщането на полковник Генов в Бронираната бригада виж в разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[17] Генерал-полковник Иван Кинов е началник на Генералния щаб на Българската народна армия от декември 1944 до 1949 г. (бел. М. Г.).
[18] При участието си във войната Дянко Марков е на 22 годишна възраст (бел. М. Г.).

 

Спомени от войната на Стефан Славов (63в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Стефан Славов (Графа) е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участник е в Първата фаза на Втората световна война като пилот на пикиращ бомбардировач. Награден е с орден „За храброст”. Записът е направен в кафене в центъра на София.
      Казвам се Стефан Атанасов Славов. Роден съм на 15 октомври 1922 г. в София. Моят баща беше търговец, а впоследствие имаше туристическо бюро. Всъщност той е един от основателите на „Балкантурист”, но после беше репресиран и почина рано. Майка ми беше родом от Троян, от не много заможно семейство. Имам и един брат, който почина.
      Аз постъпих като ученик в Софийската реална гимназия през 1938 г. След като завършихме гимназията, имаше конкурсен изпит за различните специалности: артилерия, инженерни войски, летци и т.н. Така постъпих във Висшето Военно училище за пилоти в град Казанлък. Аз се явих на конкурса за летците и там влязохме 28 души. Завършихме малко по-малко, защото единият от нас загина при тренировъчен полет.[1] Другите бехме разделени на две. Осем отидохме в щука-полка. На 3 март 1944 г. заедно със съвипускниците ми бях произведен подпоручик.
      След производството службата ми като летец-пилот започна във 2-ри въздушен щурмови полк в Граф Игнатиево. Там беше започнала подготовката на тези тогава съвсем нови самолети „Юнкерс 87”. Там заварихме четири-пет човека от 64-ти випуск, а ние бяхме 63-ти. Четири души от нас станахме изтребители, а останалите бяха обучени като наблюдатели, командири на самолети, разузнаване, навигиране и такива работи за командване на самолета. През пролетта и лятото на 1944 г. по ускорена програма завърших щука-предучилище в полка и преминах на самолет JU („Юнкерс”) 87 „Щука”.
      През 1944 г. на 9-ти септември на власт дойде правителството на Кимон Георгиев. Тогава съветските войски вече бяха в България и ние бяхме принудени да воюваме с германците, които беха наши съюзници дотогава.
      Аз съм участвал като летец във Втората световна война или, както някои я наричат, Отечествената война. Тя е отечествена за Съветския съюз, но за нас не е отечествена. Аз участвах в тази война в периода от септември до декември 1944 г.
      В годините 1943-1944 г. назряваха бурни събития. Съюзниците усилено се готвеха за откриването на Втори фронт. В края на 1943 г. в Европа вече се намираха един милион американски войници и офицери, хиляди танкове и самолети.[2]
      Усилията на Чърчил да спре напредването на съветската армия към Берлин чрез провеждането на главния удар през Средиземно море, през Гърция, България, Румъния и Полша бяха напразни. Това беше така, защото още в Техеран Сталин и Рузвелт осуетиха тази идея и фронтът беше открит в Нормандия.[3]
      Немските дивизии – армията на Ромел, които се сражаваха в Северна Африка и бяха разгромени от Монтгомери[4], започнаха да се прехвърлят на север, в Гърция. Те трябваше да се изтеглят бързо през Балканите и част от тях се изтегляха по долината на река Струма.
      Тогава за нас всичко се преобърна. Толбухин беше вече на северната ни граница, а СССР ни беше обявил война,[5] като бивш съюзник на Третия райх. Тогава нашите германски инструктори станаха наши врагове. Едни от нас се радваха, а други не знаеха какво ги очаква. Тогава на нас ни беше наредено да атакуваме изтеглящите се немски части. Тези сили, които се изтегляха, бяха предимно бронирани и моторизирани части, танкови колони и влакови композиции, които ние атакувахме. Това продължи около три месеца.
      На 9-ти септември нашият 2-ри щурмови полк се намираше на летище „Божурище”.
      В този период (от септември до декември) имам извършени 39 бойни полета срещу германските сили, изтеглящи се от Гърция. Участието ми беше в състава на 1-ви щука-орляк, като редови пилот.
      Задачите на българската бойна авиация бяха определени на 11 септември 1944 г. от главнокомандващия. След това се издават и други заповеди, които допълват първата и оформят основните направления и задачи, които бойната авиация трябва да изпълни. Това са бойни действия с противниковата авиация, оказване на авиационна поддръжка, атаки по противниковите превозни средства и въздушно разузнаване.
      По-късно бяхме преместени на летище „Враждебна”. Там гъмжеше от съюзнически самолети, но предимно руски. Още на „Божурище” до нас се разположиха съветски изтребителни полкове. Обслужващият персонал бяха изключително жени. Те спяха под крилата на „Яковете”[6]. Офицерите пилоти изглеждаха високомерни, но иначе усмихнати и любезни. Разменяхме си самолетите за опознаване на чуждата техника, а вечер понякога ги черпехме с нашата „Троянска сливова”.
      И така, полетите на щука-полка се ръководеха от Главния щаб, като непосредствен ръководител и командир беше капитан Димитър Караиванов – един прекрасен човек, пилот, навигатор и невъзмутим боец. Той се справяше блестящо и в на-сложните моменти на бомбардировъчните атаки.
      Целият ни полк имаше 28 самолета. Бомбите бяха от 100 до 500 килограма, като машините се товареха обикновено с по 1500 килограма. Оръдията на самолетите бяха две 20 милиметрови. Те се зареждаха с по 400 снаряда. Двойната картечница „Цвилинг” изстрелваше по 2000 изстрела в минута. Това беше една силна отбрана за ескадрилите, при евентуално изтребително нападение от към гърба.
      Нашите обекти беха бронирани колони по шосетата, влакови композиции, артилерийски батареи (леки или тежки), бункери и мостове.
      Германските войници съвсем не се шегуваха, лежаха по гръб в окопите и стреляха, излизаха от колите и на 10-15 метра от пътя стреляха непрестанно по нас.
      Почти всеки ден попадахме на огнени фонтани от леки оръдия или черни кълба от тежките батареи.
      Веднъж на връщане от Битоля, при нисък полет и доста лошо време, в дефилето при Царево село, два наши самолета бяха простреляни от упор и изгоряха като факли. Техни пилоти бяха подофицерите Димитър Минчев и Здравко Чолаков, а стрелци Пенчо Сергиев и Стефан Узунов. Бог да ги прости! Може би щяха да останат живи ако не беше ниската облачност, която ни притискаше към земята.
      Нямаше самолет, който да не е продупчван като решето от снаряди.
      Веднъж при атаката на танковете при Качанския проход, северно от Скопие, бяхме нападнати от два немски самолета. Моят стрелец Димитър Калпакчиев отчаяно стреляше. Виждах светлинните снаряди, които ни облизваха. И точно когато влизах в облака под мен, в дясно, видях една „Щука” да гори. В последните секунди два парашута се отвориха. След няколко месеца подпоручик Стою Кафеджиев се върна. Беше попаднал в германска колона. След това бил американски пленник. Другият човек, бордният телеграфист Георги Георгиев е бил пленен от албански партизани, изтезаван и убит жестоко.[7]
      Към края на ноември 1944 г. полетите бяха прекратени. Участниците в бойните действия бяха наградени с ордени „За храброст”.
      След края на войната преминах на самолет „Илюшин 2” в 12-ти щурмови орляк – Пловдив, Граф Игнатиево, където бях назначен за командир на крило. Преминах на „Илюшин 2”, защото тогава вече снабдяваха българската войска със съветски оръжия. Тази бойна машина на Източния фронт я наричаха „Черната смърт”.
      Това беше до средата на 1946 г., когато започнаха нашите уволнения. И аз бех съкратен от армията по разпореждане. Тези уволнения бяха по два параграфа. В интерес на службата и за груба фашистка дейност. От нашия полк двама бяха уволнени за груба фашистка дейност. Единият от беше от 62-ри випуск и се казваше Франц Палиев. И него го нарочиха, иначе той беше много свестно момче. А другият беше осъден на 15 години. В самия полк имаше ядро от диверсанти, членове на Българската комунистическа партия. Те извършваха саботажи. Например слагаха в маслото на нашите машини пясък, режеха кабелите за управление и ставаха катастрофи.
      Имаше един случай, когато при гмуркане на самолет, при показен полет пред военни от Сухопътните войски, след изправянето на самолета той се обърна по гръб и се заби в земята. Това според мене беше саботаж.
      След уволнението ми от армията аз станах студент по физика. От 1946 до 1949 г. учих. Оставаха ми още два семестъра. Но тогава имаше такава кампания – студенти с враждебно отношение към властта да бъдат изпратени на концлагер. И аз бех изпратен в Богданов дол. Една сутрин ме арестуваха и ме закараха на Военна рампа. Там имаше много такива като мене, но офицери почти нямаше. Иначе в Богданов дол заварих от моя випуск офицери – двама души, а по-късно дойдоха и старши офицери, имаше и генерали. В лагера персоналаът беха много лошо настроени към нас, беха много груби.
      Мината беше на три километра от лагера в посока към Перник. Мината беше за каменни въглища и обикновено ние работехме нощно време. Строявахме се в редица по четири човека и около 150-200 души ходехме на ударна работа в мината. С мене в мината работеше още един бивш офицер, 62-ри випуск. Той беше разузнавач. Имаше и един полковник Гълъбов, който беше награден с орден „За храброст”, той стоеше на входа на мината, понеже беше малко слабичък. Ние работихме в самите забои, копаехме мината. Най-напред копаехме дупки със свредели, след това вкарвахме вътре експлозив, взривявахме и те падаха върху едни ленти, а това, което беше отстрани, го товарехме на ръка. Тези ленти изсипваха товара върху вагонетки, а някои вагонетки се изкарваха ръчно, други ги прикачваха на хаспели, които ги изтегляха горе. По време на тези придвижвания милиционерите се държаха много грубо. Ритаха тези, които изоставаха, псуваха. Освен това устройваха и провокации. Имаше провокатори от лагеристите, които организираха бягства през отдушниците на мината, които излизаха на повърхността. И когато се организира такава група, горе ги чакаха милиционери и ги избиваха.
      Имаше един летец, който не беше от военното училище. Той беше високомерно момче, но много достойно се държеше. Той на два-три пъти се опитваше да избяга през оградата, нагоре по баира, но успяваха с кучета да го настигат. И той стоеше вързан на един кол на средата на плаца по 10-12 часа за наказание и назидание. После аз не знам какво стана с това момче.
      От лагера ме пуснаха през 1950 г. през лятото. Станах хамалин на Военна рампа, а после отидох да работя в „Софстрой”. По-късно един мой приятел-съвипускник ме назначи на работа в „Хранпроект”. Тази организация проектираше заводи за хранителната промишленост. Там работих до 1980 г. Тогава заминах за Либия на работа, понеже бех специалист по помпени станции, а там водата беше кът и търсеха такива хора. Милицията не ме пускаше да отида, но намерих един близък човек, тъй като аз по-рано бех касиер в проектантския институт. И този мой близък човек, архитект Бориславов, той много обичаше да живее, харчеше много пари и аз му давах пари на заем от касата на института. И така се сприятелихме, а пък той беше роднина на Тано Цолов[8]. И така Бориславов започна работа в Министерството на строежите, като отговарящ за техническите отношения с чужбина. И въпреки, че милицията не ме пускаше, той написа едно писмо, че се налага точно аз да замина, и така заминах.
      В Либия можех да стоя много, защото там работата беше много проста и лесна, и те търсеха такива хора. Но стоях само четири години и жена ми дойде да ме прибере през 1985 г.
      Аз съм женен от 1950 г. и имам две дъщери. И двете са електроинженерки.
        
       * * *
      Има един такъв интересен случай: Това е непосредствено след войната. Ние бяхме още с униформи, закичени с ордени. Една вечер аз и двама мои колеги – подпоручиците Франц Палиев и Стефан Георгиев, бяхме излезнали и пред една кръчма попаднахме на двама фронтоваци. Единият от тях козирува и започна разговор. Те веднъж били на позиция и били нападнати от артилерия и минохвъргачки. Било невъзможно да атакуват. И тогава изведнъж се появили „“Щуки”” с бомби. Те накарали германската канонада да замлъкне. Живите наши войници атакували и завзели хълма. Очите на тези войници тогава бяха изпълнени с благодарности и възхищение.
      Беше вярно, че ние сме спасили много български войници при Деве баир, Куманово, Подуево, Прищина, Битоля, Велес, Страцин, Кочани и други. Ние пикирахме отвесно и виждахме германските артилеристи да бягат в страни. Виждахме, когато бяхме вече ниско, как стрелят с автомати и картечници по нас. Ясно се открояваше всичко, като на филмова лента.
      По време на войната в нашите поделения имаше завидна дисциплина. Винаги отношението на офицерите към войниците беше човешко, както и обратното. Особено когато се връщахме от полет, усещахме уважението към нас на самите войници, ефрейтори и подофицери.
      Но никой нямаше представа новата власт, наложена от Съветския съюз, какво ще ни донесе.
      Няма да забравя, когато пътувайки по железницата, служебно или не, виждах арестувани офицери от Военното училище, охранявани от цивилни мъже, които имаха безмилостни изражения на лицата си.

 
Интервюто проведе Мариан Гяурски.

 

Източник: Tempipassati.org

 
[1] За подобни злополуки виж разказа на Иван Сердаров. Освен него за подготовката със самолетите съобщава и Дянко Марков (бел. съст. К. Г.).
[2] Вероятно Стефан Славов има пред вид концентрираните в Англия американски войски и фронтът в Италия (бел. съст. К. Г.).
[3] Т. нар. Втори фронт е открит на 6.VI.1944 г. (денят „Д”) с десант в Нормандия (бел. съст. К. Г.).
[4] Всъщност остатъците от немските войски в Африка се изтеглят през Сицилия и Италия, още през 1943 г. За повече информацив виж: Харт, Б. Л. История на Втората световна война, С., 2005, с. 421. През Балканите се изтегля група армии „Е” на Вермахта, която окупира Гърция (бел. съст. К. Г.).
[5] На 8-ми септември 1944 г. СССР обявява война на България (бел. съст. К. Г.).
[6] Яковете са съветските изтребители „Яковлев”, съкратено „Як”, кръстени на съветския конструктор Александър Яковлев (бел. съст. М. Г).
[7] За отвлечен и убит от албанците в Косово войник виж разказа на Антон Вълчев (бел. съст. К. Г.).
[8] Тано Цолов (1918-1990) е български политик от БКП – народен представител в VI ВНС (1946-1949), както и в II-VI ОНС (1954-1976). В периода 1957-1981 година е член на ЦК на БКП, а между 1959-1962 е и негов секретар. През 1952 година е назначен за министър на тежката промишленост при Антон Югов. В отделни периоди е и председател на комитета по промишлеността и техническия прогрес (1959), председател на Държавния комитет по планиране (1968-1971) и заместник-председател на Министерския съвет (1962-1971) и първи заместник-председател (1971-1981) (бел. съст. М. Г.).

Спомени от войната на Никола Рухчев (65в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Никола Рухчев е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участва във втората фаза на Втората световна война, като взводен командир в 11-та дивизионно-инженерна щурмова дружина. Дейността му на фронта се състои в обезвреждане на противопехотни мини. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Никола Димитров Рухчев, роден съм на 1 май – какъв хубав ден – 1924 година, град Карнобат, Бургаска област.
      Сега, първо това е много интересно, което няма да го има при другите – аз съм изпратен на фронта като портупей-юнкер. Последният курс – портупей-юнкер във Военното училище и нас ни изпратиха на фронта пролетта на 1945 година. Официално беше като боен стаж, но там веднага бяхме назначени като взводни командири по назначения в определени части.
      Аз специално бях назначен за взводен командир в 11-та дивизионно-инженерна щурмова дружина. Това е към 11-та дивизия, всяка дивизия има по една такава дружина. Там бях назначен за командир на Първи взвод от Първа рота – 1, 1, 11. Това е инженерно поделение, това е поделението, където аз бях.
      Командир на дружината беше майор Бръмбарски, не му помня малкото име. Командир на ротата ми беше поручик Ото Антонов, той обаче излезе в отпуска, друг го замести.
      Бях на 20 години на фронта. Старият закон беше пълнолетие на 21 години и така навърших 21 там, на фронта. Така, че твърде млад се сблъсках с неприятностите на войната. Не бях виждал ранен човек, но това по-нататък.
      Баща ми е офицер, стига до чин полковник, същевременно беше и инженер.
      Аз завърших Военната гимназия. Във Военната гимназия се постъпва след 5 гимназиален клас, тогава военната гимназия беше до 8-ми клас. Аз бях във Втора мъжка софийска гимназия и с конкурсен изпит през 1940 година постъпих. През 1943 година завърших Военната гимназия пак там и веднага преминавам във Военното училище, което е на същото място, като юнкер. Докато бяхме в гимназията, се наричахме кадети. Последният клас на гимназията – 8-ми, ставаме старши кадети. Сложиха ни една нашивка и когато постъпим във военното училище ставаме юнкери. По-висшата степен на юнкера е портупей-юнкер. Портупей – това е, където се носи сабята. Защото можеш да носиш сабя. А последната степен, както нас ни произведоха, преди да ни пратят на фронта, е фелдфебел портупей-юнкер.
      Фелдфебелът е старшина.[1] Преди да заминем на фронта, произведоха ни фелдфебел портупей-юнкери и оттука випускът замина за Унгария. Там в Печ ни посрещна генерал Стойчев, поздрави ни с отиването, отидохме в щаба на армията и ни връчиха там назначенията кой къде да бъде. Дотогава ние не знаехме кой къде отива, разбира се, по специалности. Аз там се явих на командира си и поех един взвод, защото взводният командир беше ранен, в болница, и взводът беше свободен.
      Това е март месец, края на март – началото на април 1945 година, това е след големите Дравски боеве. Те бяха от 6-ти до 19-ти и понеже имаше доста жертви, имаха нужда от офицери, млади офицери. Затова нашият випуск от 111 души заминахме веднага, за да попълним тия загуби.
      С влак стигнахме до Белград, оттам с камиони. И ние не знаехме кой в коя част ще бъде, и когато отидохме в щаба на армията получихме назначенията си. Така че в тая дружина бяхме двама души колеги с моя съвипускник Миро Митев, почина вече и той. И започнахме войсковия живот в една бойна част. По-нататък може би ще стане дума за това.
      Аз се явих в едно село, там беше щабът на моята дружина. Селото се казваше Даран, чисто немско село, говореше се на немски език, за мен беше лесно, защото аз учех немски. В Унгария действително имаше чисто немски села – това, разбира се, е остатъка от Австро-Унгарската империя.[2] Но веднага след това, разбира се, започнах дейността си.
      Какви задачи съм изпълнявал? Почти всички инженерни задачи. Още когато отидохме, най-напред участвахме в укрепяване, защото не се знаеше какво ще стане. Оттатък Драва още не беше започнало настъплението, германците бяха там и започна укрепяване главно на втората отбранителна полоса. Тя е на 12-15 км от фронта. За разлика от първата, където работи войската, във втората главно местно население. Разбира се, ние трябва да очертаем окопите, да ги трасираме с моите войници. И се извлича цялото местно население – всички момчета над 16 години, момиченцата над 18, всичко работоспособно отиваше да копае.[3] Това беше първата ми задача. Но след това много бързо се поставяха вече и други задачи.
      Когато започна настъплението южно от Драва, аз бях назначен в т.нар. (за вас е непознато) „минен отряд за заграждения”. Моят взвод с три камиона, на които са натоварени мини. Делят ни най-опасното място с готовност при пробив веднага да се преградят някои линии, (рубежи ги наричаме ние), с оглед да се спре противника. И противопехотни, и противотанкови мини. Разбира се, трябваше да проуча тези линии, да бъда в готовност по радиото всеки момент да изляза. Тази задача я изпълнявах около 12 дена.
      През това време нашите части – това трудно може да се види без карта – достигнаха до Барч. Това е едно градче в южна Унгария, на реката Драва, много красиво, много хубаво курортно градче. Но мостовете бяха разрушени. Тогава получих задачата да устроя переправа. Переправа е мястото, където се прехвърлят войски, без да има мост. Тогава се устройва пристан на двата бряга и с понтони или пък с гумени лодки[4] се прехвърлят войските, а на обратната страна се извозват ранени, убити, и т.н. Това беше една неприятна задача, в смисъл, че това място, където бяха разрушени мостовете – Прещерн, на южния бряг на Драва, бяха минни полета, които са поставяли съветските войски. Те са го дали това място на югославянските партизани, на Югославянската армия по-точно, но германците ги изтласкват. При бягането разрушени мостовете, много от тях попадат на тия минни полета и това място, където аз устройвах от едната страна переправата, от другата страна всичко беше осеяно с трупове. Коне особено. Една от най-неприятните задачи, която съм изпълнявал. Това е миризма страшна. Конете целите подути, хората целите. Аз на 20 години се сблъсках с ужасите, нещо което никога не съм го виждал. Човек не бях виждал така, без глава. Представете си на тази възраст какво представлява за един човек изобщо. До днес го помня някой път, като се събудя. И ме мъчи не само самата техническа работа като специалист: Какво да ги правим тия трупове, тия коне? Какво да ги правим? Копаем ями, дърпаме ги с въжета. То му се откъсне крака, вече изгнило. Ползвахме мрежи, маскировъчни мрежи. Около коня примерно – да не говоря за хората – да го хванем и издърпаме, да го вкараме в трапа, който сме изкопали предварително. А за да не губим време, трапа го изкопаваме с мини. Взривим една противотанкова мина да ни отвори път. Това беше необходимо, защото ставаше смяната на нашите части, които бяха действали южно от Драва. Те се прибират – това беше 3-а дивизия – а моята 11-а дивизия ги сменя и отива оттатък. Нямаше как другаде да бъде.
      Там изпълнявах друга инженерна задача. Переправата не може да бъде постоянен начин за прехвърляне на войски и получих веднага задача да построя мост. Така обаче на 250 м река как се построява мост? Тогава използвах падналите ферми на разрушените мостове, те бяха железни, решетъчни мостове. При падането на цялата ферма тя се забива в дъното и седи част отгоре. Върху нея аз вече достроявам и прокарвам път, по който могат и камиони, и каруци да вървят. Виждате колко разнообразни инженерни задачи.
      Много от тези неща аз не бях учил във военното училище. Само две години бях там като юнкер, специалист. Но човек трябва нещата да ги изучава там, на място.
      Когато знаеш принципите – след малко ще стане дума за това – можеш да намериш начин да решиш проблема. Аз след това, като се върнах от фронта, повечето от времето – 40-50 години, бях преподавател. След като завърших строително инженерство, много неща си обяснявах, вече научно. И от цялата моя практика като преподавател, аз исках да уча хората – бъдещи офицери, на принципите. Принципите, а не на изпълнението на конкретен начин. Ти като знаеш принципа, ще намериш начин как да го изпълниш.
      Интересно, в това градче Барч много близко се намира един замък. Пълно езеро и в средата една нимфа. На едни големи унгарски богаташи е бил този замък и на това място е бил сниман един филм по мое време – “Видение край езерото”[5]. Аз знаех, че е там и нарочно намерих време, някой час, да отида на това езеро с тази нимфа. В Барч бях отседнал, хубави сгради имаше, населението беше изселено, но тези, които не са пожелали да напуснат, бяха там. Отседнах в една много хубава, голяма къща, на една бивша балерина, която остана там. Не искала да напусне. Тя беше 86 годишна, с моя випускник отседнахме при нея, тя ни покани.
      Тя имаше една прекрасна библиотека, всичкото в масивна мебел. Разговаряхме по много въпроси. Ние млади хора, 21-годишни, гледаше ни като деца. И една помощничка имаше. Така че по време на войната срещаш и такива неща. Те в момента внасят известно не само разнообразие в бойния живот, но и четяхме много книги. Но и това време мина.
      Там останахме – значи то е било края на април, началото на май. Още не беше свършила войната. След това преминах оттатък и известно време съпровождах пехота в настъплението й за разчистване на мини.
      Обикновено, когато настъпва пехотата, единственият най-сигурен начин, че има минно поле, е да пострада човек. Настъпи, откъсне му крака. Веднага пионерите напред, ние бяхме пионери. Ние излизаме, започваме да чистим, да правим проходи, през които да се минава. Това е вече техническа работа, за която ни учеха. Ние срещнахме най-разнообразни мини, пак повтарям – принципът помага да се справиш с всяка една от тях[6].
      На 9-ти май свърши войната и ние бяхме в Лайбниц, в Австрия. След войната започна да става изтеглянето към България. Моята дружина обаче – 11-та дивизионно-инженерна, за разлика от всички други, които си тръгваха към България, я оставиха в Унгария още повече от месец след войната, да чисти мини. Ние бяхме върнати в цяла южна Унгария, особено в района, където са били Дравските боеве – Дравасоболч, Дравапалконя, всичките села. Целия май и половината от юни ние останахме там. Това е един труден, тежък период, защото, как се мотивират тези хора?[7] Много демобилизирани. Бащи, оставили семейства. Те от първата фаза воюват, ние бяхме във втората фаза, те от първата. Всички други си отиват по къщите. Това беше най-трудно – да ги мотивираме, да разберат, че ние трябва да оставим чисто унгарското поле, да могат тея селяни, тея хора да работят, да се прехранват. Моята база беше в едно градче, казва се Пшелие или Шелие. Там живеех, там беше взводът ми настанен в квартири, главно отделения в къщи. И в продължение на 30-40 дни разчиствахме най-разнообразни минни полета покрай реката Драва – от Драва навътре не повече от 5 км. Това е първата най-важна преградна линия, ако немците – както е било тогава – настъпят.
      Мините бяха най-различни. Най-много бяха от съветските войски, които са били там и са укрепявали и са минирали. Това е мината „ПМД 6”[8] – „Противопехотна мина дървен образец 6”. Тя е дървена, за да не се открива от металотърсачите и има 200-грамова тротилова шашка, но тя е достатъчна да ти откъсне крака долу, не целия. Там работех целия май, та до началото на юни, и стотици мини извадихме. Мините бях съветски ПМД 6, германски – германците и те минират Драва, като се изтеглят – унгарски “рибка”, защото приличаше на рибка. Противопехотни и противотанкови. Противотанковите германски бяха метални и с металотърсачния апарат ги откривах, но противотанковите съветски бяха дървени.
      Но имаше и железни мини, както и немски скачащи мини – с един взривател, който е нагоре, с едни рогчета. Като се натисне самата мина се изхвърля на 3-4 метра над земята. Там се пръска, а цялата вътре е пълна със сачми и метални парчета, и поразява голям участък. Всички видове, които аз съм изучавал, но и такива, които не съм виждал – например унгарската мина “рибка”, там се запознах с нея. Но казвам ви пак – принципа. Принципът е да отделиш взривателя от взривното вещество. Щом знаете този принцип, нещата са прости оттам натаътка. Разбира се има много подробности, много усложнения докато напипаш взривателя. За такива работи най-вече съм се занимавал към 30-40 дни. Стотици, хиляди мини сме обезвредили.
      Едно минно поле е от 120-150 мини. На ден по 3 минни полета. Всеки взвод дава по едно минно поле. Обикновено работим сутрин. Отиваме рано – към 7-8 часа, работим само до към 1-2 часа и се прибираме. Разбира се, много интересни моменти съм имал, много, много. Това е безкрайно да се разправят тия неща. За съжаление, много местни жители загиваха. Това време е, вижте, май месец, вече всичко изкласява. Техните ниви, те са ги засели предишната есен, всичко това отива нагоре. Не можеш да го задържиш. Навсякъде, навсякъде ние слагахме табели – “Окто!”, “Окто!”. На унгарски “окто” е мина. „Окто, окто!”, да не влизат. С кметовете на селата, с тях кореспондираме, те са сложили плакати никой да не излиза. Въпреки това някой селянин отива, все му се струва, че няма опасност и хоп – там си остане. Смъртта им настъпва от кръвоизлив – откъсва му крака, няма кой да му спре кръвоизлива и там го откриваме на сутринта.
      Аз специално в моя район, 9 взвода работихме – 3 роти, по 3 взвода, 9 взвода по 3 отделения, много нещо работеше. Аз в моя взвод всичките ги върнах, върнах ги, защото своевременно вземахме мерки. Там и много други неща са се случвали. Например, един ден един от най-добрите ми отдельонни командири. Отивам давам му задачата, още не бях тръгнал в другото отделение да дам задачата – взрив. и Живков, от Ихтиман, почна да се въргаля и да вика: “Олеле-олеле, крачето ми, крачето ми!” Още в началото на разминирането настъпва противопехотна мина и му откъсва крака.[9] Обаче излиза, че е настъпил някоя пръчица. Както е капака, крака не е точно стъпил върху тия 200-грамови шашки, а е стъпил върху някоя клечка или отстрани, щото бяха откъснати пръстите отпред половината, а петата му беше здрава.
      Веднага му викам: “Живко, спри да се мяташ!”. Той взе да се мята, с главата ще натисне друга мина, защото те са на 2-3 метра мина от мина, близко са. Спряхме го веднага. Първата работа е да се спре кръвта. Няма опасност от заразяване, защото тротилът изгаря при 6 хиляди градуса температура. Просто в първия момент няма и кръв. Спича се, опечено. Това е моментът, в който можеш да спасиш човека. Но кой ме е учил? Опитът. Веднага турникети[10] – един, два, три турникета, за да спрем кръвотечението. На 12 км беше Капошвар, където имахме военна болница. Откарваме го, там получих и първото си наказание като офицер. И единственото. Никога не съм бил наказван. Аз бях добър офицер и преди това юнкер. Там получих първото си наказание, защото когато отидохме, вкарваме го в болницата, веднага лекарите дойдоха – на операционната. Един млад лекар каза: “Пригответе го за ампутация!” – а аз му виждах крака. Той взел едни клещи, едни ножици и да чисти пръстите му – „щрак, щрак, щрак” ! Може ли да си представите какво е? И пред мен, на 21-на годишния човек! Да го прочистел! Аз не можах да издържа и викам: “Спрете бе, поне оставете го да го хване упойката, на какво прилича това нещо!” – и го хванах за престилката. Той се развика: “Коменданте, туй!”. Стана голям скандал, обаче в това време го хвана упойката докато ние се разправяме и той се успокои. А дойдоха главният лекар, главният хирург. А после разбрах, че това е стажант, последна година студент, който е изпратен на стаж. Хирургът каза: „Какви са тия работи?” И главният лекар погледна, видя това нещо и му каза – не му отразяха крака, спряха и той си остана с петата и допреди 5 години бяхме заедно. И след това ме арестуваха – уж де – и мина една заповед как ме наказват, с мъмрене беше. Но пък аз съм доволен, защото спасих човека.
      Имаше и един друг случай. Един ден прехвърлях наши части на разузнаване южно от Драва. Отсреща бяха германците. Драва е широка 200-220-250 метра и се прави разузнаване с бой. Изпращаме обикновена рота, тя влиза в бой с немците, за да се разкрият, това е отделната система. В боя се разбира колко части, къде се намират батареите, всичко се засича. И един ден получавам задача да прехвърля една рота южно от Драва с гумени лодки. Но получавам задачата късно, към 5-6 часа, стъмни се вече. Командирът ми, който ми поставя задачата, е и дивизионен инженер. И казва: “Ако не можете да разузнаете препятствието, няма да прехвърляте, ще оставите за другата вечер!” Трябва да разузная и аз отивам при командира на полка. Това е 41-ви пехотен полк,[11] полковник Дяковски,[12] който ми беше помощник-началник във Военното училище и ме познаваше: “О-о-о пионер, айде стягай се да преминавате!“ „Къде да преминаваме? Навън е тъмно!” “В 12 и 30 е запланувано да тръгнете, нощно време!” “А! – викам – няма да стане, господине!” – още “господин” сме. “Как няма да стане?!” ”Аз не знам къде да отида, къде да пуснем лодките, къде е нашия бряг, къде е отсрещния, каква е скоростта на течението, къде ще ме изкара! Дайте ми схемата по часове!“ „А не, ей сега ще ги прехвърлиш!” “Съжалявам, господин полковник, но моята заповед, както я е дал моят командир, е, ако не мога да разузная, не мога да изпълня тази задача! Утре ще ги прехвърля!” “Не ми трябва утре, ще те застрелям!” “Застреляйте ме, голяма работа, с това, ако смятате, че ще се спасите, няма да стане!” И той се обажда в щаба на дивизията. Тогава системата в дивизията беше така – командирът, моя командир на инженерна дружина, играе ролята на дивизионен инженер. В това отношение той е представител на командира на дивизията и на него командирите на пехотните полкове са му подчинени по отношение на тия работи, инженерните. Той не може да не изпълни заповедта и вика: “Махай се, отивай си!”“Добре, много хубаво!” Моите войници, вижте колко е хубаво така да ви обичат войниците. Те: “Ей, господин подпоручик, добре, че си отидохме!” “Защо бе? Щяхме да прехвърлим!”. Но те казаха: ”Дисциплинарната рота, като отидат, като легнат всички, немците нито крачка не правят, ще ни изтрепят всички! Ще ни изтрепят – вика – германците!”. Много хубаво, че „няма” и оттогава още веднъж ми се повиши авторитета, защото командирът там трябва да си пази хората. Това е много важно. Всичко трябва да правиш, но да си пазиш хората. Те са оставили дом, семейство, майки, бащи, деца. Това според мен е едно от основните неща в такъв период в работата на полка.
      Но имах и много интересен случай при едно от тия прехвърляния. Аз съм начело на голямата гумена лодка – тя е 7 души гребци и 18 души събира. До мен беше командирът на дружината, чак рота прехвърляме на разузнаване. Майор Гиздов от 13-ти пехотен полк[13] от Кюстендил. Как ги помня, тея неща се помнят. Аз сега новите неща ги забравям обаче старите не ги забравям никога! Не мога да ги забравя! Беше към 12 и 30 – тръгваме, най-напред се гребе тихо. Когато потапяш веслото, лопатата, съвсем леко и изваждаш внимателно като в масло – това се нарича “рейсът на тишината”. Да не ни усетят. Ако те усетят и почне огънят отсреща, тоя “рейс на тишината” се оставя и започва “рейсът на бързината”. Колкото се може по-бързо да се захапеш за брега оттатък. Иначе във водата си загубен. По-близо до техния бряг, бяхме преполовили реката, но започна веднага стрелбата. Още в първите редове, а те прострелват своето пространство и особено с тежките картечници – те ги застопоряват на нивото на водата, така че без да ни виждат дават огъня. Аз веднага давам команда “Бързо напред!” и един от техните откоси удря майора Гиздов в неговото ляво рамо, мен ме прескача и удря първия ми гребец вляво. И късмет ! Гребецът вика: “Ох, удари ме! Ох, удари ме!” А майора: „Удариха ме – казва – на рамото, тука обаче ръката я движа! И казва – Трай си, тихо, да не се разбере!”. Вижте командира! Много е лошо да се разбере и да се каже: “Убиха командира!”. О-о-о, това е страшно за войниците, да! “Трай си!“. И веднага изважда превързочния си пакет, аз извадих и моя – ние си имахме превързочни пакети, зашити за дрехите. Още докато беше в лодката, без никой да разбере, аз го връзвам. В действителност му беше счупена кост. Някъде тук меката част беше ударена, както е бил наведен така. И до края издържахме 2 часа – 2 часа и половина беше цялото движение, и се върна. Не знам какво стана с Гиздов по-нататък.
      Но, вижте това! Много е важно на какъв командир ще попаднеш и как той ще се държи. Да разберат: “Командирът е убит!” – това е ужас! И такъв случай съм имал с разузнаване през реката Драва.
      Такива случаи най-различни се явяват. Там пострада и един много добър мой приятел офицер, командирът на 2-а рота. Пострада, и то в последния ден на разминирането. Той умря преди година и половина. Аз свърших вече разминирането и с камионите – 3 камиона, всяко отделение на камион, се прибирам. Пеят войниците, работа свършихме, всичко. И го срещам в мотоциклета. Ние имахме мотоциклети с кош. И се спирам аз с камиона от кабината, и той се спира и вика: “Господин подпоручик, какво става?” “Абе, кой беше тоя Марко Тотев във взвода на Мильо, моя съвипускник, да пострада?”„Какво е станало?” „Ми, настъпил мина, та отивам да видя какво е станало!” Отива той – после научавам как стоят нещата – отива на мястото, където е минното поле, и вижда моя съвипускник, командирът на взвода, само той разминира! Вижте морала! Разберете какво е морал! Когато става тази работа остават още мини за разминиране. Той извежда всичките си войници извън минното поле – „Вън!” И те всичките стоят там, и той лично започва, пази войниците си. И когато ротният командир идва и вижда взводния си командир, той го изгонва от минното поле – „Мильо, вън!” И той, ротният командир, по-висшият започва да разминира. По-големият да обезвреди последните мини. И една от последните мини избухва в ръцете му. Едното му око изтича веднага, другото остана с 13 диоптъра, беше жив. Това е пак практика, да не ви разправям подробности. Каската, поне да запазиш едното око – на едната страна. И с едното око гледаш и ръцете напред. Мината не се вижда, ти ровиш напред. Горе-долу виждаш как е, личи, когато си набарал нещо – не може да няма някаква следа. Навеждаш главата, само с едното око поглеждаш и с пръстите, докато пипнеш взривателя. Хванеш ли го това нещо – край! Няма никаква опасност. Можеш да вдигнеш главата, вдигнеш, вадиш, хвърляш, край, свърши! От едната страна слагаш взривателя, от другата взривното вещество и така. А тая избухва в ръцете му. Разбира се, веднага го закарват в болницата. На другия ден отидох в Капошвар да го видя. Той целия бинтован, но по гласа ме позна. “Е-е-ех! – вика – Рухчев, аз съм бил тоя Марко Тотев, не е бил той! Аз съм Марко Тотев!”. Спасиха го, оздравя, даже 10 години служи. Продължаваше да служи, беше началник-щаб в ж.п. училището. Разбира се, и при другите ми колеги, навсякъде са ставали такива неща. Това беше най-неприятната ми, най-продължителна работа. Но и най-отговорна и то във време след войната. Това беше работата ми на фронта. От там се завърнах през юли.
      * * *
      Бях назначен в Първи армейски инженерен полк, след това ме пратиха в Никопол на служба една година. И 1947 г. ме върнаха кадър във Военното училище. Аз бях първенец на випуска от сапьорите, може би това е повлияло да ме върнат. Още повече, че моят взводен командир, който беше тука, пожела да ме вземат. И от тогава 12 години бях във военни училища да уча хората. Работа, която ми допадаше, по моите си специалности. Задочно завърших строително инженерство. През 55-та година ме уволниха. Бях от последните безпартийни може би. Бях уволнен и работех вече като инженер на различни места. През 74-та година се пенсионирах на 50 годишна възраст[14], макар че нямах трудов стаж, но години имах, което ми даваше право да се пенсионирам. И като се пенсионирах веднага, 25 години бях хоноруван преподавател пак по моите дисциплини във Военно инженерно строителното училище в Суходол. Там бях от 1974-та до 2000-та година. Много неща минаха покрай мен, какви ли не офицери съм виждал. Само тези 25 години по 100 души са 2500 души.
      Във военното училище бях 26 години и затова много хора познавах – познавам и познавах. И сега ми се обаждат някои, защото аз не мога да помня тези хиляди хора.
      Ама обикновено взводният командир от училище се помни. От казармата, който е служил, ще помни взводния командир. Той не може да помни всички, но него си го спомня, да.
      Ей това ми е моята военна служба и моето участие.
      Вижте какво, аз не съм срещал врага лице в лице, тъй като аз се борех с моя враг, който е в земята, който е много по-опасен, отколкото оня да го видиш. Така че аз нямам пряка връзка с врага, да го видя какво представлява и как да се държи с мен. Но с местното население съм бил всеки ден, месец и половина-два. Трябва да ви кажа, че нашите войници и офицери се държаха много добре с местното население, главно в Унгария, по-късно и в Хърватия. Даже една българка, която 18-та година живее в Хърватия, написа една книга на хърватски, която сега превеждаме на български – “Ратници на милосърдието”.[15] Това е една апологема, просто една апология, една възхвала на българския офицер и войник.
      Това са хърватски момчета, в нашето училище учиха заедно с мен, това са мои съвипускници. Те са в българска униформа, юнкерска, вижте ги как е.[16] Нещастници! Защото на 14-ти септември дойде един югославски офицер с един камион и си ги прибра. Съвсем легално. Казва: „Това са наши курсанти при вас, сега има нужда нашата армия, да служат”. Закарали ги до Пирот и там ги избиват, 15 души ги разстрелват.
      Ние не сме се били с усташи, за разлика от югославяните, които са воювали много жестоко.
      С руснаци съм се виждал само когато приемах минни полета, поставени от руснаците, от едно момче, капитан май беше. На територията, на която бях, като вие знаете, в южна Унгария, като отиват нашите войски, тя е била заета от съветски войски. Ние ги сменяме, заемаме техните места, а те се изтеглят към Будапеща за големите боеве, в които участват към Будапеща. И много от техните минни полета бяха с минни планове. И този офицер е оставен да ни каже къде са минните полета, да ни разясни. Добро момче, много добро, но епизодът, който ми направи впечатление, е много интересен. С него винаги вървеше някакъв адютант, свръзка. И като отидем в някое село в кръчмичката да обядваме, ние влезем вътре, а момчето войник остане на стълбите и седи. “Абе, защо така?!“, “О-о-о какво ще прави при нас? Другарю, другарю, обаче той е войник, какво ще прави с нас, ще си седи там!” Извадил си от торбата хляб и си яде. Неща, които ме изненадваха.
      Но това е било в един късен период от развитието на Съветската армия. Щото още 42-ра година след Сталинградските боеве се въвежда единоначалието. И чиновете се въвеждат. Дотогава са били комбат, комвзвод, комрот, вече се въвеждат чиновете[17] и мен ми направи силно впечатление това нещо. Така, че в тоя късен етап на войната съветската армия се отнасяше, дори и тя, добре с населението. Аз специално друг контакт с тях не съм имал. След това съм имал контакт в България. В поделенията, където служих, имаше един много хубав подполковник – съветник по инженерните въпроси към министерството. Също с него много добри други офицери имаше и т.н. С унгарците от местното население и с хърватите от местното население отношенията ни бяха много добри. Нещо повече, те търсеха да приемат и приемаха най-вече нашите войници, най-много бягаха от партизаните, югославянските. Ужас! Идваха да се молят: „Елате ни вие вкъщи!”.
      Най-напред нас, след това евентуално руснаците, най-много бягаха от югославяните. Те бяха много жестоки, много жестоки. Така, че аз не съм имал никакви проблеми. Живеех в къщата на една сладкарка, възрастната жена. Отдолу имаше сладкарничка. Единствената двуетажна къща и командирът, най-важният, комендантът, къде да бъде – в най-хубавата къща. Една стая – тя ме гледаше като дете, като син ме гледаше. Къщата отзад имаше една пристройка, където имаше една славонка[18]. Млада жена с бебе на ръце, мъжът й е бил мобилизиран в Унгария, унгарец, но си идвал, направил това бебе. То беше на ръце, една козичка имаше за мляко, а аз й давах от нашите продукти – ние вече бяхме зачислени на съветска разкладка – много богата – масло, захар, сол. Най-ценното нещо в Унгария по време на войната беше солта.
      Унгария няма сол. За сол можеш да получиш всичко. И аз на това детенце му давах масло, шоколад. Американски шоколад! Може ли да си представите американците какво са правили. За да стигне и до нас шоколад! Представете си какви параходи с шоколад са пращали! Иначе и селяните, и те се отнасяха добре с нас. Първите думи, които научих в Унгария, бяха “вон тоеш”. “Вон” е “има”, те нямат “ли” – задаването на въпроса е въпросителния “Вон тоеш?”. “Тоеш” е “яйца”.
      „Имате ли яйца?” „Вон, вон!” И ние всички плащаме, имахме много пари. Тогаз не бяха форинти – пенгю. Единицата беше пенгю и си плащаме. От тях си купувахме прясно месо, всичко се плащаше. Не е да реквизираш.
      През тоя период, когато разминирахме – месец, месец и десет дена, така се бяха сближили селяните с нашите селяни,[19] че нашите селяни, просто зажаднели за селска работа, помагаха на хората. Било в обора, било там за кравичката, туй-онуй или на полето, помагаха на местните хора.
      По време войната, това беше краят вече. Нещата бяха ясни. Ние не бяхме така жестоко засегнати и озлобени, както Русия и руснаците. Ние нямахме тази мъст, която определя и поведението на хората. Поради това аз не съм имал никакви проблеми с местно население. Поне аз, говоря за себе си. За други не знам.
      На война се размиват отношенията на началниците и подчинените. В края на краищата, и едните, и другите са изложени на ужасите на войната. Там не можеш да работиш с войника тъй, както се работи в мирно време. Тука строяваш да искаш. Създават се едни другарски отношения вътре, между различните военни, защото са с една съдба. Разбира се, когато става въпрос за бойна задача, няма компромиси. Но в ежедневието ние сме приятели.
      Всяка вечер в това селце, ние се хранехме в една кръчмичка, там беше нашият стол направен. Вечерно време се правеха вечеринки. И нашите войничета, особено по-младите, последният, поредният мой взвод беше половината запасняци, половината по-млади войничета 23-ти, 22-ри, 21-ви набор. Вечерно време вечеринки. Имаше един оркестър, цигански, имаха цимбало, контрабас и цигулка. Първото, което ги научих тия циганчета, е “Тих бял Дунав” да ми свирят. Когато аз влизам в кръчмата, веднага с погледа спират, моята маса, за коменданта, там стои знаменцето ми – спират, какво и да свирят, и “Тих бял Дунав” започва. После идва собственикът с бирата. В този крайния етап – аз не мога да ви кажа в Първата фаза какво е било – между подчинени и командири се размиват отношенията. Но на по-високо ниво не мога да ви кажа.
      Тогава мобилизационните поделения бяха на районен принцип. Моята дивизия е Софийска дивизия. От Софийските военни окръжия. Никакво напрежение, защото нямаше, да кажем, от Източна България. Всичките са били софиянци, от Ихтиман, от Горна Малина, от Долна Малина, тия. Така че нямаше напрежение, напротив. Вижте, много добри отношения се създават между войниците вътре, приятелски. Нещо повече: Когато давам задачата за разминиране на минно поле, има технология. Пехотните минни полета се отделят в три реда, те са през метър и половина – два метра и така като хванеш един ред, вървиш, докато ги разминираш. Групата е – един разминира, двама души са зад него. Този, който изважда мината, оставя вдясно взривното вещество. Проблеми не сме имали. Те се разбираха войниците помежду си, като братя, като бащи и синове. Та аз нали ти казвам – имах 22-23-ти набор, а взводният ми подофицер беше 36 годишен. Бог ми е свидетел! В тая тройка, младия вика: “Абе, бай Петре, я стой тука вдясно, а бай Йоан тука вляво!”. Тоя младия: “Ти имаш деца!” Той вади мината и я разминира, а тия отстрани изваждат взривното вещество в складче отзад. Братя, бе! Вътре никой не ги е карал, нито аз, когато разпределям, не им поставям задачата. Те вътре сами се разбират. Отношения между войниците вътре, приятелството. Ми всичките са поставени на един хал, бе! Всичките. Настаняваме се на ново място, оборудване. Тръгнат момчетата из селото да огледат момите. В това време по-възрастните ще направят наровете, ще сложат сламата, ще опънат платнищата, ще направят пирамида за оръжието, ще сложат дъска за сухарните торби, сами те, без аз да го казвам. Те си разпределят длъжностите вътре.
      Разбира се, и аз съм се грижел за друго. Реката Драва, тя гъмжи от риба. Можеш ли да спреш, да не хвърлиш 200 грама взрив? Не мога и аз да ги спра. Разреша им, хвърлят, отдолу с гумената лодка съберат рибата. С 200-400 грама взрив, по 50-60 кила риба са вадили. Ще се върнат в селото, че ни чакат и на магазина ще купят риба. Към 30 кг ще изпържи моят готвач за войниците вечерта в кръчмата, 30 кг риба продаваме, по 30 пенгю – 900 пенгю. „Боне, качвай се в колата, до Капошвар!” За 900 пенгю една бъчонка бира се купува. Пристига бирата, сядат – риба и бира.
      Аз ви казвам – там отношенията са съвсем различни. Излезе се на стъргалото, винаги е имало всичко, аз не съм им светил. Но съм имал такива случаи. Така, че отношенията по време на война са съвсем различни, от тези в мирно време.
      Психологическите последици са индивидуални. Зависи от психиката на отделния човек. Особено хора, които са преживяли някакви по-силни моменти. На мен не са ми оказвали някакво влияние. Аз успях да се запазя и една от другите причини е, че аз почти не сънувам, така че мен лично не. Зависи от психиката на отделния човек.
      На мен войната ми даде много. Първо, ранно съзрях, аз узрях на война, на 20 години. Научи ме да уважавам хората, всички. Научи ме да разчитам на приятелите и те да разчитат на мен. Благотворно влияние. Ако, грубо казано, една война може да бъде благотворна. Не, не съм и бил раняван, за да имам преживявания. Аз ви казах за тия картини, с които съм се сблъсквал. Получих много уроци, уроци във всеки един случай. Например един от уроците е, че трябва да се пазят много пръстите и нежни ръце да имам, за да мога да галя. А ръката ми трябваше да бъде нежна, за да може да напипа мината долу, да опипа всяка една гънка. Представи си, дето показах това нещо. Ако това щифтче беше малко извадено и само да го пипнеш, да падне. Та това с ръцете е най-първото – да го напипаш и да го извадиш. Ей, има и такива подробности, които не могат да се кажат.

 
Интервюто проведе Мариан Гяурски и Кирил Захариев.

Източник: Tempipassati.org

 
[1] „Сега тази дума “фелдфебел” я няма, старшина, се използва.” (цит. Н. Р.).
[2] В Унгарското кралство още през средновековието се заселват много немци – предимно саксонци миноьори. Освен в Трансилвания, която е известна с богатите си сребърни и златни рудници, немски заселници има и в други части на страната. Преселенията на немскоезично население продължават и в по-ново време, като при управлението на австрийската императрица Мария Терезия се наблюдава нова голяма вълна – т. нар. шваби. Известни са така, защото при отпътуването си от Германските земи се концентрират в Швабия, но всъщност са от най-различни области (бел. съст. К. Г.).
[3] Подобно описание на задачите, изпълнявани от инженерно-щурмовите части, виж в разказа на Тодор Анастасов. Тъй като той също служи в инженерно-щурмово отделение, разказът му има множество сходни моменти с този на Никола Рухчев (бел. съст. К. Г.).
[4] „Понеже аз бях инженерна част нямахме понтони.” (цит. Н. Р.).
[5] За същия филм споменава и Илия Челавров (бел. съст. К. Г.).
[6] „Сега да обяснявам техническата част. Аз не знам дали тук нямам една съветска мина ПМД 6, ако имам да ви покажа, ако я намеря. (показва мината и демонстрира принципа на обезвреждане – бел. съст. М. Г.). Защото съм изнасял доклади. Един ден по телевизията половин час съм показвал как се обезврежда мина, хората искат да видят. И това трябваше да направя.”(цит. Н. Р.).
[7] Никола Рухчев има пред вид войниците от своята част (бел. съст. К. Г.).
[8] По времето на Втората световна война ПМД-6 е най-масовата съветска дървена противопехотна мина (бел. съст. М. Г.).
[9] За инцидент с противопехотна мина виж разказа на Тодор Анастасов, за инцидент с противотанкова мина виж разказа на Владимир Матев (бел. съст. К. Г.).
[10] Турникет е приспособление за осъществяване на кръвоспиране в крайник. Това става чрез опасването и пристягането му с лента, стегната превръзка, колан, маншет за мерене на кръвно налягане или специално изработени турникети (бел. съст. М. Г.).
[11] 41-ви пехотен полк в състава на 11-та пехотна дивизия (бел. съст. К. Г.).
[12] Иван Христов Дяковски е роден на 11.XI.1896 г. в Дупница. Завършва Военното училище през 1917 г. и е произведен подпоручик на 1.VIII.1917 г. От ноември 1944 г. е командир на 41-ви пехотен полк. Участва във Втората фаза. Уволнен е през 1946 г. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 55 (бел. съст. К. Г.).
[13] 13-ти пехотен Рилски полк (бел. съст. К. Г.).
[14] „Тъй като служещите в армията са по първа категория, пенсионират се на 50 годишна възраст.” (цит. Н. Р.).
[15] „Тази, тя е българка, женена е за българин от хърватски произход, както и да е. Тя е написала една изключително интересна книга. Което е много интересно, показва отношението на българския офицер и войник към местното население.” (цит. Н. Р.)
[16] Никола Рухчев показва снимки на хърватските юнкери, от книгата „Ратници на милосърдието”, издадена в Хърватия (бел. съст. К. Г.).
[17] Всъщност описаната от Никола Рухчев смяна на младшите командирски звания в Червената армия става през 1935 г. По време на заключителната фаза на Сталинградската битка, която завършва окончателно на 2.II.1943 г. се премахват старите отличителни знаци – петлиците и се въвеждат пагоните (бел. съст. К. Г.).
[18] Не е ясно дали става въпрос за жителка на хърватската област Славония, за словенка или словачка. Съдейки по факта, че съпругът й е унгарец, може да се предположи, че жената е била словачка, тъй като от изброените страни в тази страна живеят най-много унгарци – днес около 520 000 (бел. съст. К. Г.).
[19] Никола Рухчев има предвид българските войници от селски произход (бел. съст. К. Г.).

Военни спомени на Никола Костадинов – военен парашутист

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

 Полк. о.з. Никола Костадинов (Бачо Кольо) е бивш председател на Съюза на военноинвалидите и пострадалите от войните.Никола Костадинов е възпитаник на Школа за запасни офицери. Участва в Първата фаза на Втората световна, като част от българската парашутна дружина. Участник в боевете при Страцин и Стражин. Ранен при овладяването на Николяне и остава военноинвалид. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София. Награден е с орден „За храброст”.
      Казвам се Никола Василев Костадинов. Роден на 27 април 1922 г. в село Казичане. Произхождам от знатен селски род, едни от първите заселници на село Казичане преди повече от 650 години. Фамилията ни Ламбови е четвъртата, която се заселва в Казичане, дошли от Кремиковци. Избирали най-хубавите места в Казичане, за да си построят къщите, да се устроят домовете и т.н. И сега в Казичане има един квартал, един район, който се казва Войнишкия. Войнишки, защото там са събрани именно всички тия фамилии от т. нар. Ламбови. Пра-прадядовците ни се казват Ламбови и се нарича Войнишката махала, защото повечето от семействата са имали войници, които са воювали, които са били в казармата и от там Войнишката махала.
      По време на конфликта бях навършил 21 години, като войник, служил с 21-ви набор.
Първоначално бях в летищната дружина във Враждебна. Меракът ми е бил винаги да летя, да стана най-малкото летец, но слабоватичък бях тогава. На конкурса, на който се явих, комисията, която ни гледаше казаха: „Добре, момче, но не отговаряш, малко си височък, малко си слабичък, не си за летец.” И така стана, че меракът ми остана да служа само в летището. И през 1941 г. постъпих в казармата. Обявява се решение на Министерство на войната да се създадат парашутни десантни части в България, тъй като ние поизоставаме малко. А има като Русия, като Германия, Италия и другите страни, където този вид въоръжени сили вече се разрастват и на тях се възлага изключително голяма надежда. През 1941 г. излиза това решение, но не се осъществява. През 1942 г. излиза едно ново разпореждане на министъра на войната, до всички части, с което се обявяват кандидати за парашутисти-десантчици, войници, подофицери и офицери, които желаят, и аз бех един от кандидатите. Най-напред се минаваше през медицински преглед в самото поделение, а след това през месец май и юни 1943 година се явихме на изпит – медицински, психотехнически, спортен в летище Враждебна. 5000 души бяхме. На тях им трябваха офицери, подофицери и войници и една комисия, съставена от наши специалисти, лекари и летци от въздушни сили[1] провеждаха изпита. Аз за щастие може би бях по-пораснал, по-така възмъжал и влязох в първата десятка, като парашутист. А изпитите бяха: 5 км бягане, спортно скачане на дължина, скачане на височина, барокамера и особено тия – „тестовете” сега ги наричат, а тогава бяха специални изпити, за да се види общата култура, образование на кандидата и как реагира. Защото все пак трябва да се реагира при такава специалност.
      И така стана, че през месец декември 1942 г., натоварени на влак ние заминахме на две групи за Германия. Защо заминахме за Германия? Защото в България нямаше къде да се обучаваме, нямаше оборудване, нямаше инструктори, нямаше и специалисти. Тогава избират между Италия и Германия – Германия.[2] И заминахме именно там. 284 човека беха хората, разделени на две групи. Първата група се водеше от командира, който след това загина – капитан Любомир Ноев Ноев[3], а втората от капитан Георги Велинов Алайков. Трябваше да пътуваме нощно време, защото война беше все пак. Това е 1942 г. есента, зимата вече наближава и трябваше прикрито да се придвижиме до Германия, град Брауншвайг – Военно парашутно училище, където трябваше да се обучим.[4]
Какво е характерно за Парашутното училище в Брауншвайг? Това е едно модерно за времето си парашутно училище с всички екстри, свързани с подготовката на парашутисти-десантчици.
Значи, първо трябваше да се подготвят и да се научат да скачат. За да стигнат до скока, трябваше да мине един етап на така наречената земна гимнастика – падане напред, падане назад, падане встрани, превъртане, скачане от височина и т.н. Имаше два макета самолети – единият беше „Юнкерс 52”, от който се скача, той е транспортен самолет двумоторен. А другия макет беше на „Хенкел 111”. Разликата от единия до другия е, че Хенкел 111 е бомбандировач-изстребител. Той няма врата, от където да се скача, а има люк от който се пускат бомбите. Именно това е сложното при подготовката за скачане от тия самолети. И има един малко така неудобен момент, че Хенкел 111 е именно тоя макет, от който ние се учехме да скачаме. До тогава нямаше достатъчно предложения, за да скачат немските парашутисти от него. Нямаха просто още може би опит. Изпитатели е имало, които са скачали от него. Естествено, изпитатели са скачали, както на самолети навсякъде, но масов парашутен десант не е имало.
      И така стана, че след като направихме по три скока от „Юнкерс 52”, командването една сутрин рано-рано – това беше през месец февруари – ни завежда на летището, така на полето. Да наблюдаваме техен парашутен десант от самолета „Хенкел-111”. Виждаме ние – в далечината летят трите самолета, от там излизат парашутисти, скачат, парашутът се разтваря, падат долу, обаче не стават. На нас ни направи впечатление, но викаме: „Може би има такава задача, която им е поставена.” А те са били чучели, не истински парашутисти. Но независимо от това, ние трябваше да скачаме с него.[5] Помня, че от тоя самолет трябва да подскачаш като пате свит на долу, за да улучиш съответно люка, от където да излезнеш. Иначе, ако не улучиш дупката, нема как да паднеш, то е много неприятен случай. Аз, помня че понеже съм малко по-височък,[6] ударих си жестоко главата. Но имаме каска – специално подготвена парашутна каска, отвътре с корк, която предпазва. Ударих си главата, позавърте ми се малко така, но все пак това са три хиляди метра, не са малко – има време така да се успокоиш, да се съвземеш. Скочих благополучно, бих казал. Но при този скок, един Георги Желев от Езерово, Бургаско, парашутът му първоначално се разтваря, а след това се образува така наречения „рибарски възел”, стига до купола, затваря купола и той пада на земята с вкарани крака в тялото, и така загина. Той е първият наш парашутист, който загина. Ние приехме, че това не е по негова вина, а от големата скорост, която се получава от този самолет.
      Ако ви каже някой, че десантните парашути не се отварят автоматично, значи не е запознат добре. Вътре в самолета има едно железо, има карабинер,[7] закача се вътре, вървиш един подир друг, ако проявиш страх – фелдфебела отзад те ритне.
      Това е единият случай, когато загина наш човек. Вдигнахме малко там бунт, не искахме да вечеряме, а и не искахме да обядваме. Арестуваха ни около 9 човека групичка – беше и Костадинов, моя милост. Но на другия ден ни пуснаха, защото нашия командир Ноев се ползваше с добро име и после не трябваше да става конфликт. Все пак през този период ние сме били съюзници.
            И сетне завършихме ние благополучно. Изпита се признава, когато си скочил шест скока и тогава вече немското командване, вместо отделно удостоверение или некакви други документи, закача немската парашутна значка с пречупения кръст. Завършихме малко по-рано, вместо за шест месеца – три месеца. Да, три месеца, което за нас не беше никак достатъчно. Защо не беше достатъчно? Защото ние научихме само специално парашутната подготовка. А парашутистът-десантчик има и друга подготовка. Това е специалната подготовка, или както сега са командосите – скачане в тила на врага, извършване на акции, извършване на скрито придвижване през нощта и т.н. Всички онези неща, които сега са в обучението на тези командоси. Само малко ръкопашен бой ни учеха, но това бе малко, времето не ни достигна.
Дойдохме през месец март, края на месец март, в летище „Враждебна”. В края на май, началото на юни, наш’то командване искаше да провери що за парашутисти сме и дали действително сме подготвени добре. Тъй като на 18 март 1943 година излезе едно поверително писмо на командира на Въздушни войски, генерал Димитър Айранов, че се създава специално парашутна част в България и се узаконява нейното съществуване, с правото на летателна дейност.
Всички онези права, които са имали летците по отношение на обличането, храната, възнаграждението, беха и при нас, като парашутистите се признават за въздухоплаватели. Всеки отделен скок се плаща. И трябваше ние да покажем все пак какво сме научили. В началото на месец юни 1943 г. с пет самолета, наши „Юнкерс-52”, натовариха дружината на два етапа. Първият, едните пуснаха, след това другите. Трябваше да овладеем моста на река Искър, където е Враждебна, некакъв укрепен пункт и съответно този район – такава беше тактическата задача. Действително, направихме десанта и тогава писано или неписано, поставихме световен рекорд по ниско отваряне на парашута – 80 метра. Толкова рискован скок не беше никога правен, като имате предвид, че ние трябваше да скачаме от 300 метра. Какво направи един от наш’те там самолети не знам, но той стига до височина 100 метра, Защото 100 метра е границата на риска да се скача, но той е объркал, или пък нарочно е дал 20 метра по-малко – 80 метра.
Некои се закачиха на електрически стълбове, тополи, но за щастие имаше само леки натъртвания, немаше други произшествия.
Командването тогава оцени високо наш’та подготовка, произведоха ни – тогава получих първата си нашивка „ефрейтор” за това учение. А на командването, на офицерите, изказаха служебна благодарност.
И от тогава вече започна същинската дейност и подготовка на парашутната дружина. Парашутната дружина се състоеше от пет роти, щабна рота, командване, заместник-командир по строевата част и командира капитан Любомир Ноев Ноев. Капитан Любомир Ноев Ноев е роден в Самоков през 1909 година. Убиха го на фронта, в Унгария го убиха. Той е конен състезател,[9] даже с Крум Лекарски[10] и Владимир Стойчев[11] са участвали, но не е от тяхната класа. Естествено, той е бил далеч по-малко. И продължихме по нататък подготовката с тия роти.
      Естествено, ние знаехме, че в историята има примери, когато учениците са се биели срещу своите учители. Даже е имало случай, когато един немски офицер-летец казва на нашите летци, преди да стане войната между България и Германия: „Ние сега сме заедно, ние се обучаваме. Но ако утре стане война, ние сме врагове и трябва или вие мене, или аз вас.” Аз лично за себе си, очаквал съм. Знаех от събитията, показваха накъде отиват нещата – че рано или късно няма да успеят, че Хитлер няма да победи. Но за участие във войната – не съм предполагал, че ние ще воюваме. Не съм предполагал. Но след това, като вече започнаха нашите след 9-ти септември войната и вие знаете какви условия беха поставени на България: „Вашите претенции отпадат, но вие трябва да участвате във войната!” Но само воюващи: „Но няма да бъдате признати за съвоюващи!” Така и стана. И беше дадена гаранция, че ще бъдат запазени сегашните територии на България, което действително и стана.
Да се върна малко по-назад: След като приключихме тази подготовка, непосредствено веднага след учението избраха десет души, най-добрите парашутисти и моя милост, за да завършат летателна школа за запасни офицери в град Казанлък. Там имаше такава летателна школа и нас ни изпратиха там. Десет човека завършихме успешно, представихме се добре. Даже, ако трябва да бъда точен, бех един от добрите курсанти и когато почина царят, аз бех представител на школата за запасни офицери, заедно с един офицер, на погребението. Но така стана, че позакъсняхме малко и дето се казва, огледахме опашката на тази церемония.
      Но дойде вече края на годината, събитията вече назряват, това е 1943 година. Ние трябва да се подготвиме за следващия набор и тогава ме произведоха в чин фелдфебел-школник. И заминах в поделението си заедно с тия десетте човека, които бяхме в школата. И през 1944 г. трябваше да ни освободят нас – 21-вия набор, тъй като беха дошли вече подготвени войници 23-ти набор. Следващият набор, 22-ия набор го немаше. Значи ние бехме 21-ви – 22-ри не беха взимали – и направо 23-и.[12] Те се обучаваха пак от немски инструктори, които ги подготвяха на летище Кралево близо до Белград , за да се скъси разстоянието.
Основният набор беше 23-ти, който воюва заедно с кадровите, които беха всичките от първите парашутисти – и офицери, и подофицери и т.н.
Последният бой 1944 г., месец ноември, дойдоха около сто и неколко човека, именно от тия, които беха обучени в Брауншвайг, за да заменят тези, които са вече загинали, защото тогава доста много загинаха – 59 души през време на войната, 151 ранени, от тия 23-ма останаха военно-инвалиди, включително и моя милост. Но така стана, че войната завърши с победа, както знаете. Аз в Първа армия съм служил, в Парашутната дружина. И за победите, които имахме при Стражин, при Страцин, пред Куманово, Старо и Ново Загоричане, Николяне, беше дадено правото на нашия командир Любомир Ноев да произнесе словото на победителите на площад „Алескандър Невски” на 24 ноември 1944 година.
      На 11 октомври 1944 г. в Кюстендил се проведе един скромен боен парад на частите – ние, които требваше да дойдеме, да подсилиме тези, които се бият пред мостовете при Страцин. Вече няколко атаки, неколко боеве са безуспешни и трябваше да дойдат допълнителни части. И тогава на парада в Кюстендил генерал Стойчев се обърна към нас[13] и каза: „Парашутисти, синове мои, вие ще бъдете челика на моята стоманена армия!” И от следващия ден, 12-ти, започна наш’та подготовка за участието ни в боя. Но минава 12-ти, минава 13-ти, 14-ти – нас ни оставиха да се подготвяме в едни бараки в Гюешево. Но когато не му дадеш на войника с какво да се занимава, той мисли какво да прави. Ние си бехме взели от летище „Враждебна” т. нар. „танкови юмруци”, гранатомети и почнахме там да ги пробваме в скалите, да видиме как действат. И действително, в първия бой на Стражин, на 18-ти октомври 1944г. ние ги използвахме. Не всичките, но голема част от тях. Боят започна в шест часа и една минута. Може би ще ме попитате, чакайте, вие сте парашутисти, а защо сте действали като щурмоваци? Поради няколко причини, които според мене все пак не са много изяснени. Едната от причините е, че не сме имали достатъчно самолети, които да извършват такъв десант с нас на тази позиция. И после, не е много подходящо било в тия чукари да се рискува животът на тези парашутистите. Второ – дали ние, единствената елитна парашутна част в България, е трябвало да бъдем пуснати в такъв неравен бой? И обяснението – че може би понеже ние сме немски възпитаници с други убеждения: „Дай да се отървеме от тях!” Генерал Стойчев след това дава отговор на тоя въпрос. Казваше: „…че трябваше да действат парашутистите, защото ние разчитахме именно на подготовката, на бойния им дух, на смелостта им, на храбростта им. Само те можеха да пробият тази отбрана на Стражин, заедно с другите!” Не само ние естествено, и малко несъответстващо с тактиката, бойния устав, който тогава действа… Една малка дружина 429 души пуснаха на един фронт от 3 км. И то в главното направление, което води от Кюстендил към шосето за Скопие. Големо пространство в такава местност и първия ден в боя ние загубихме 35 човека, 64 бяха ранени. Защо стана така? Ние устремени напред – „Ура”, както обикновено прави българският войник. Стигаме до окопите и започваме ръкопашен бой. Като цяло не сме отстъпвали в боя. На първата позиция, където вече застанахме, нито една крачка не сме направили, просто си останахме на нея, а те след това полекичка се поотдръпнаха[14], за да си вземат втората отбранителна позиция. Ние първоначално повечето бехме със шмайзери[15]. В ръкопашния бой може некои и през това време да са убити. Ние си имахме лопатки, имахме си такива специални парашутни ножове, когато се правят парашутни десанти, ако нещо се обърка, да може да се освободиш. Как да ви кажа? Аз помня нашия команден пункт на 18-ти октомври какво беше. Командирът на дружината и помощник-командира са в един полу-окоп, главите им, половината от тялото стърчи над него. Това беше. Въобще окопаване, мога да кажа, не сме имали. Освен това първото окопаване при първия бой, който се проведе, и първото спиране на атаката, която беше на 18-ти октомври 44-та година, към десет часа.
При Страцин беше трудно, защото аз тогава имах специално поставена задача. Две усилени отделения, едното се командваше от мене. Командирът на дружината ми възложи усилено да разузнаем Страцин, да видим укрепените му пунктове, къде са огневите точки и т.н. И аз с 13 човека парашутисти, подбрани, тръгнахме за Страцин, с това отделение – на 18-ти беше боя при Стражин, ние тръгваме на 20-ти. От дясната страна, по посока на Страцин – моя милост, а от лявата страна подпоручик Иван Пенчев Стефанов, командир на взвод от Втора лекопарашутна рота. През нощта беше лошо времето и имам такъв спомен: Като се придвижваме през нощта, издърпвам тел (или може би канап) на мина – излиза, обаче не гърми, не се възпламенява. Ако действително тая мина се беше възпламенила, то тогава щях да си остана там на. А може би причината е или във влагата, или в некаква неизправност. Но когато вече наближихме Страцин, виждаме отгоре слиза Иван Ненков Кирилов заедно с една група немци – седем човека. Те носят на гърба си сандъци с патрони, а той ги пленява. Ротите са малко по-напред от нас, от щаба дето бехме. И те успяват да се доближат преди нас, до бункерите – единия от нашата страна, другия от другата страна. И пленяват в самия бункер немските войници. Единият, Михаил Папазов – шест, а другият, Иван Кирилов – седем човека. Между тия немци имаше и австрийци. Тия австрийци ни помогнаха, ние ги изпратихме назад. Те беха подготвени да се разправят с тях, това е забранено по закон, това е страшно, това не бива да се прави. Изпратихме ги назад, стигат до щаба и австрийците дават обяснения – не само австрийците, може и некои от немците – какво е разположението. Така, че ние със шест човека се отървахме само при Страцин. Е, за съжаление, остави си един кракът там, Ценко Дочев Йотов.
      Боят започна към 2 часа. Първият бой, както ви казах, те ни приковаха на позицията, когато достигнахме първите немски окопи. И по-нататък ние не можехме да се придвижиме. Мина времето, ние потърсихме командира на дружината, от там потърсиха артилерийска помощ[16] и се подготви втората атака. И в тая втора атака в 2 часа ние наново започнахме настъплението. И пак тръгваме. Обаче идва втората вълна от укреплението на немците, това е било до известна степен примамка – идват и ни заковават на место. И затуй първият ден ние дадохме доста жертви. И настъплението беше много жестоко. А гранатите, които хвърляха немците, от нашите парашутисти един фелдфебел – Искро Йотов, командир на взвод – хвърляше обратно. Още невзвривена тая бомба, той я взима и я връща обратно. Даже има един, не знам дали сте чували за него, Желязко Колев Демирев[17]– Така нареченият Император. Той е нумизматик. Картечар – раняват го и стана военно-инвалид. Именно на този бой обаче прояви голяма храброст. Той хвърли най-много от тези гранати обратно. Ти трябва да поемеш риска да не избухне, докато я хвърлиш обратно! И действително тогава ние успяхме, прогонихме ги и до към 4-5 часа напреднахме, противникът се изтегли далече в дълбочина.
      Тежкото беше, когато започнахме след това да събираме труповете. Това е една жестока, тежка, незабравяща се ситуация.
Иван Живков Моров[18] беше в едно отделение на парашутната дружина – така нареченото впоследствие “отделение на смъртта” – където трябваше да отидат само доброволци. Усилено отделение от около 16-17 човека, което да установи контакта с гвардейците от 50-ти пехотен полк.[19] В това отделение на смъртта загинаха половината. Там в тази група беше и синът на старшината Живко Моров[20] – Иван. Една трагична, много тежка ситуация. Той беше много хубаво момче, буйно, непослушно, но храбрец беше.
      Привечер чуваме ние във въздуха, че лети самолет – каца „Щорх”. Генерал Стойчев идва заедно с един от неговите съветници и двама пилоти. И ние, дет‘ се вика, ближехме раните си. Още на бойното поле от боя димеше, на барут миришеше, а ние събирахме там труповете на тези герои. Отидох при командира, казах му: „Господин капитан, така и така, Генерал Стойчев вероятно е дошъл!”. Той си поопъна малко така винтягата… На 26-ти октомври 1944 г., на самия връх Страцин, когато почиваме след боя, генерал Стойчев награждава всичките и произвежда в по-горно звание командира Любомир Ноев Ноев[21]. Ние, офицерите, получихме ордени, и войниците получиха ордени. И за отплата, по предложение на генерал Стойчев, парашутистите за проявената от тех храброст са погребани тука, в София, в Алеята на парашутистите – парцели 71 и 72. И оттогава вече 64 години, догодина ще стане 65[22], ние честваме паметта на тия герои. Това е традиция, която е създадена от останалите живи техни бойни другари, както и от близките на загиналите.
      Искам да ви кажа, че Ноев първия боен ден имаше щастие. Може би и той щеше да загине тогава, както загина помощник-командира Димитър Захариев.[23] Един куршум минава от лявата му страна, в джоба, където е винтягата и през портмонето, където е свита пачката му пари. Той е получил тогава заплата и се спира куршума точно в гънката на пачката. И по такъв начин се спасява. Бърка той, по едно време, отваря и казва на Захариев, помощник-командира: “Захариев, гледай какво е това! Захариев вика: „Това ви е спасило!”
      Но сетне тоя, който даваше съвета, Захариев, загина в първия бой на 18-ти октомври 1944 година. Първа рота, първи взвод е спрян на линията от силно укрепен район на противника, който се отбранява там и с огневи точки, и с един от тия бункери, които се намират на Стражин. Това става след обяд, когато втората атака се подновява Захариев вижда, че взводът е закъсал, не може да се придвижи по-напред. И той решава да помогне, взима шмайзера и тръгва напред. Тия му викат: ”Захариев, Захариев, къде, къде, чакай, не е времето сега!” Обаче той не слуша и картечницата го пронизва още при приближаването към взвода. Тогава го убиват. Димитър Захариев отива, за да повдигне духа на взвода, защото действително почти всички огневи точки на противника са ликвидирани. Само тази е останала и не дава възможност по-нататък да се придвижва парашутната дружина по тоя фланг.
      В този взвод напред се изнася ефрейтор Никола Паскалев Николов. Докато върви с картечницата напред, пада на едно място и не мърда. Куршумът го удря в лявата ръка, Паскалев преодолява тая болка и използва мъртвото пространство да се доближава до бункера. Минава бункера отзад, към вратата – така предполагаме – влиза вътре и се самовзривява – защото ние носехме вързани на коланите си яйцевидни бомби. Така загива. 
      Какво е характерното? Характерното е, че ние парашутистите, историята го е написала, бехме първи на Стражин, първи на Страцин, първи в Куманово. Това е отбелязано навсякъде. И другите с нас идват, но ние първи.
      Последният боен ден беше за овладяването на Николяне, това е една височина пред Куманово. Аз съм началник-щаб[25] и тогава командирът на дружината беше отишъл в София, в Щаба на армията, по некаква задача. Заместваше го поручик Станимир Николов Станимиров, командир на Втора парашутна рота. Ние сме заедно с него на командния пункт пред тази позиция. И започва боят, но както и първия бой при Стражин, доста трудничко. Все пак се даваха жертви. Един от взводовете, който се командваше от фелдфебел-школник Неделчо Иванов Неделчев, позакъса малко. И тогава Станимиров започна да търси начин да им помогнат от другите роти. И аз поисках разрешение: „Мога ли да участвам там в боя, да отида до взвода, където позакъсаха?” Той вика: ”Може!” и тогава се включих в боя със шмайзера. Както се води боят в тоя щабния взвод пред Куманово и на около 50 метра от мене, както стреляха – попадат два куршума в лявата ми ръка, един до друг. И така падам зад един камък, и стоя около три часа. Не мога да се изтегля, защото боят още не е свършил.
      И вечерта, като разбира Неделчо Неделчев,[26] казва: ”Господин подпоручик, аз ще дойда, стойте там, не мърдайте!” Но аз след това съм загубил съзнание от многото кръв, тъй като тука вената ми е скъсана, счупена е костта и три часа съм лежал зад този камък. Той обаче успява заедно с един войник – Мишо Милев Настев,[27] намират едно магаре, качват ме, най-напред ме превръзват тука. И отиваме в превързочния пункт на 1-ва дивизия, там ми правят превръзки и ме изпращат в Кюстендил, където да ме лекуват вече в болницата. Когато отивам в болницата, още не съм се съвзел, още се намирам в такова състояние, една сестра на парашутист – който служи заедно с мене – ме познава и разбрала от лекарите, че трябва да ми ампутират ръката, тъй като не могат да я спасят. Тя рискува и заедно с един полковник от щаба на генерал Стойчев, с една линейка, която през нощта тръгва за София, за да спасят него, урежда документите ми, качва ме и мен на носилката. И по такъв начин пристигаме в Александровската болница.
      В Александровската болница дежурен е професор Филип Филипов Велинов, неврохирург. Вижда какво е положението и, за щастие, той е пък наш близък. „А, това на бай Васил момчето!” Едно време баща ми е носил мляко на неговите синове. Прави операция, зашива ме без упойка, без нищо – нерв радиалис, който движи ръката. Гипсира го след това и така шест месеца. За щастие нервът зараства, не напълно се възстановява, но зараства. Загубвам силата на ръката и така шест месеца докато свалих гипса и вече се чувствах по-добре.
      По време на гипса съм извършил парашутен скок, за да покажа, че мога да скачам. Това беше на летище “Петте могили” – Враждебна. Вече командир беше друг – Алайков. Те винаги с предишния командир беха в такива отношения, кой да води бащина дружина. Този Неделчо Неделчев беше дошъл в болницата. Това беше месец май. Аз все още сам там в болницата, не съм излезнал. И казва: ”Господин подпоручик, ние утре ще имаме парашутен скок!” “Къде, бе?! Ами как ми се иска да скачам!”“Как ще скачаш, я виж ръката?!” Викам: “Добре бе, уверявам те, че мога!” Като в нашата подготовка, имайте предвид, че лявата ръка не действа, в лявата ръка носиш шмайзера. Ти трябва да се справиш само с дясната. И действително на другия ден излъгах началника на болницата, че имам важни причини вкъщи. Пуснаха ме и отидох на летището, облекох се в комбенизон, каска, парашут от самолета – и скачаме над „Петте могили”. За щастие всичко върви добре, излизам от самолета, разтваря се парашута, слизам на долу, наближавам към 50 метра. За нещастие се получава един вихър, който ме вдига обратно нагоре. Какво да правиш?! А през това време мене ме е страх, защото знам, че Алайков като ме види, че скачам, ще си имам големи неприятности. И от лявата страна нашия десантен парашут има една катарама. Аз съм я отворил, за да мога бързо да се освободя с парашута. И стоят тука коланите ми, обаче не са вързани, а само като раница. Като започна да ме вдига нагоре вихъра, викам: „Отивам!” И инстинктът за самосъхранение – с дясната ръка успявам да хвана коланите и дърпам насам, за да не се разтвори сбруята. Мина вихрушката, почвам да слизам надолу и пак втората беля – падам върху един куп от пресна тор, с извинение и целият… По това време виждам, че идва командирът на дружината майор Алайков и вижда. Аз ставам и викам: „Господин майор, подпоручик Костадинов изпълни 96-ти парашутен скок!” И той вика: „Твойта мамка да еба, подпоручик Костадинов, ти нали си в болницата? К’во правиш тука?!” Така се случи.
      Когато се подготвя участието на България във втория период на войната, генерал Стойчев си подбира хора, които ще му помагат. Той се обръща тогава към Ноев да дойде с него като офицер за свръзка към щаба на армията.
Ноев казва: “Съгласен съм, обаче искам да си взема и моите момчета за разузнаване и за охрана на щаба!” И тогава взимат 82-ма души. Как става изборът? След Първата фаза загиналите на фронта са около 56 човека. В Унгария загинаха само трима души – командирът на взвода Иван Димитров Иванов и един войник, а всички останали 56 човека загиват именно през Първата фаза. И останали сме малко, към сто и два-трийсет човека, аз не съм лично присъствал, защото бех в болница, аз бех ранен.
      И като се строяват, Ноев казва: “Така и така, възложена ни е задача да участваме във Втория период на войната, но аз с вас искам да ходя! Които искат да дойдат с мене, да направят две крачки напред!” В първия момент, естествено, не всеки се съгласява, но след като ги е уловила лудостта всичките тръгват. И той вика: “А, не така, така нема да стане!” И тогава взимат 82-ма човека.
      * * *
      Ние бехме приравнени към въздухоплаватели, а те се ползваха с особена таблица за хранене, и ние по отношение на храната, на облеклото нямахме никакви проблеми. Освен това, ние парашутистите бехме въоръжени и с „Парабелуми”[28], всички носехме „Парабелуми” от лявата страна като немците. И това създаваше у нас едно особено самочувствие на известно предимство. Не искам да подценявам никой, защото всеки, който е войник, той все пак е изпълнявал определени задължения към Родината си, но това ни създаваше при нас самочувствие и малко повечко буйствахме. Имахме една кръчма, тогава на бившата Регентска – казваше се “Смелият парашутист”. И като отивахме там, в тази кръчма, понапивахме се малко – става въпрос, когато ни пускаха в отпуска – и вечерта вече наближава 12 часът, трябва да се прибираме. Там имаше един трамвай – десятка, който вървеше от Подуене до Сухата река. Взимаме трамвайчето дотам, слизаме и пешком до летище „Враждебна”. От ръководството на трамваите се оплакват на командира: „Така и така, имаме информация, че вашите парашутисти взимат трамвая!” Командирът ни събира и казва: „Правят ни осма забележка! Добре де, ползвали сте го трамвая, поне един да остане да го върне!”
Ние бехме изучили да караме трамвай, да управляваме кола, имахме такава подготовка, която парашутистът допълнително трябва да знае. Не всичките можеха да управляват, но се намираше кой да кара трамвая.
      Винаги съм се гордял, винаги съм носел със чувство на гордост и униформата си, и медала си, и ордените си, и всичко.
      А във войната ние имаме едно правило: ако ти – както беше казал оня генерал – не стреляш, той ще стреля! За мене след като е започнала войната, тоя, който е отсреща, е врагът. Даже в Германия като бехме, един от инструктурите – унтерофицер Хунг, имаше слабост към мене. Като се хранехме на обяд, все гледаше да ми пробута нещо повечко, или некоя консерва. И така в мисълта ми по некой път идва: „Ами сега, ако е отсреща тоя Хунг, как ще постъпиш, как ще постъпиш? Требва да воюваш. Друг начин нема. Това е войната. Ако е унгарец и той е враг срещу тебе, няма как, и него ще стреляш.”
      И с руснаците сме се виждали. След 9-ти септември имаше така наречен “Черен влак”. С този влак избягаха онези, които са имали престъпления в България, немци, разни дипломати и т.н. Тогава идват на летище Враждебна руски самолети и нямат със себе си парашутисти. Обръщат се към командира да отидем с тях парашутисти. Това е още преди да заминем за фронта. Ние сме още във Враждебна и те искат парашутисти, едно отделение, в един самолет, за да могат там при случай на нужда да ги пуснат. И тогава един, Богораев, който е половината руснак[29], знае чудесно руски език, става командир на това отделение – Иван Костадинов Богораев, така се казва. И заедно с тях – качват ги там, разхвърлят ги по самолетите и заминават за фронта. Обаче това става малко по-късничко. Вагоните са откачени, обградени са тези, които са се скрили там в района, и парашутистите участват в преследването.
Влака са го хванали и като спират влака, те искат да се скрият, за да могат да се спасят. Обаче частите ги изпреварват и тогава нашите от парашутното отделение започват да действат въоръжени, като бойци с автомати. Единият от тях е Константин Богораев, както го записват руснаците, че участва с парашутистите. Двайсет години минават след войната и от Министерството на войната търсят кой е тоя Богораев. Неговият син Бранимир Богораев е първенец на Техническия университет. Английската кралица всяка година давала правото на един първенец от социалистическите страни да учи. И действително, Бранимир Богораев като първенец го изпращат там. Баща му изплашил се малко, когато започват да го търсят от министерството. Той[30] идва при мене и вика:”Кольо, така и така, викат ме в Министерството, дали нещо с Бранимир не е станало?!” Викам: „Еми, ще отидеш!” Какво друго е можело да стане. И той отива, и те му дават от Министерството орден – награда за храброст. Идва той при мене наново с една бутилка коняк “Слънчев бряг” и вика: ”А-а-айде, Кольо, ето!” Толкова години беха минали. И това са ми впечатленията, иначе аз немах възможност във Втората фаза да участвам, щото бех в болницата и не съм могъл да се срещам очи в очи с тях.[31] Но, преди да заминем на фронта, в летище “Враждебна” се виждахме.
      А немците, те са студени хора. С тях не може да общуваш много. Не сме общували, само когато провеждахме състезания – волейбол, когато играехме футбол. Но ние, понеже винаги ги биехме, бехме далеч по-добри от тях и те викат: ”Да, вие сте избирани всичките, а наш’те са на фронта и затуй ни биете!” и т.н. Това ни е било общуването. Нито сме се хранели заедно с тях, нито сме ходели некъде заедно. Е, като ни пуснеха отпуска, имаше една улица “Бухщрасе”, с червени фенери, където мнозина от наш’те хора прескачахме. Други отиваха до фабриките, както ви казах, с тоя, Димитър Димов. Инструкторите, които ни тренираха, беха старшини, подофицери. А офицерите си ги подготвяха инструктори-офицери на по-високо равнище. Щото тяхната програма, на офицерската група, беше малко по-друга. Тя изисква малко по-различна програма за подготовка. В скачането, в земната гимнастика всичко беше еднакво. Но по отношение на тактиката е малко по-друга програмата.
      Имаше случаи, когато младши подофицери посягаха,[32] нанасяха побои, имаше разни други разправии, от тия изопачените наказания – с клечка да мериш пода. При нас парашутистите в парашутната дружина такова нещо нямаше. Значи, имаше голямо единство, може би рискът, който е имал всеки от нас като парашутист, го е карал да разчита на другаря си, и ние не сме имали абсолютно никакви такива случаи на издевателства. А освен това с голяма любов се ползваше командирът на дружината. Той действително беше изключителен човек – Ноев. Много хубав човек. Даже когато посрещна генерал Стойчев първия боен ден, когато загинаха 35 момчета, в рапорта, които той даде на генерала, рапортува така: “Г-н генерал, парашутната дружина изпълни възложената бойна задача, но с цената на много жертви. Загинаха ми момчетата!” И сълзи му капеха от лицето. А Стойчев се обърна към него и му вика : “Ноев, война е, без жертви не може!” И не случайно и Ноев, и Паскалев са вписани във вечния списък на героите на България. И на 3-ти март техните имена – ефрейтор Никола Паскалев и майор Любомир Ноев Ноев, ги четат заедно с командира на Танковата дружина във Втората фаза на войната майор Иван Гюмбабов. Те загиват заедно с Ноев. По разкази, които имам от мои войници, участвали там – започва се атаката при Ястребац, обръща се Гюмбабов към Ноев[33] и му казва: “Ноев, дай моля ти се, от твоите парашутисти за охрана на танковете!” По такъв начин да ги използва като гренадири, заедно с танковете да действат.[34]
И действително, отбиват атаката, прогонват немците, и там са ранени трима души парашутисти в този бой. След боя, привечер седат на един от танковете на командира Иван Гюмбабов, отварят консерви и пият от манерката по малко там водчица, каквото е имало. Там се намират командирът на дружината на танкистите Гюмбабов, Ноев – нашият командир, командирът на взвод Иван Димитров и един войник, Георги Апостолов, който е свръзката на командира на взвода. Пада една мина от едната страна на танка, втора мина и тогава викат: ”Господин Ноев, господин Ноев, махнете се, бягайте оттам!”А те наш’те герои не бягат. И трета мина пада точно върху тях и ги убива всичките. Така загиват те.
След това ги изпращат – строяват се от едната страна парашутистите, от другата страна са танкистите, напред са поставени ковчезите, и ги изпращат. Ноев го погребват тука, в София, Гюмбабов не знам къде е погребан.
Преди две години с полковник Рухчев отидохме в гробището в Харкан. Това е в Унгария. Той полковникът произнесе там слово, беше много хубаво, и по едно време аз попитах тоя, който ни придружаваше от нашето посолство: “Така и така, имам един човек, наш – викам – Георги Апостолов се казва, от Павликенско, но не можах да разбера тука ли е загинал? Къде е погребан, може ли да разберем? И той вика: „Кога си заминавате? Викам – След два дена”. И на другия ден идва и казва, че на 27-ми април 1945г. Апостолов е починал от раните си и е погребан в общ гроб, там в Чурго. Така че от 59-те човека[35] само един – този Георги Апостолов, не е погребан в България, а е останал там.
      Ние винаги сме се старали да поддържаме добри отношения с всички родове войски. Не сме се гордели, че сме нещо повече, макар че самочувствието ни вътрешно винаги е било по-високо, няма какво да си кривя душата. Но не сме имали конфликти. Е, имахме конфликти само с милицията[36] по едно време, защото като се връщахме от “Смелия парашутист” и некой път така малко по улицата поподвиквахме. Имахме така една схватка с милицията, но не беше продължителна. Ние бехме много така самонадеяни с пищолите. Гръмнахме по неколко пъти там, два-три, имахме малко неприятности, но отмина.
      Доколкото знам от това, което са ми казвали, унгарците са се държали изключително любезно, внимателно и гостоприемно.
      Един от войниците, от Пловдив, беше мой войник, беше ранен. Той е един от тримата ранени по време именно на тоя бой при Ястребац. Когато го раняват, при него идва командирът ни Ноев, разбрал, че е ранен нашият парашутист. И той ми разправя, като се върнахме: „Кольо, нямаш представа, бех се предал, но като дойде Ноев и ме пита „Как си, какво си, горе главата!” и като че ли ми вдъхна сили!” И вика “Ето, виждаш ме сега.” Остана инвалид.[37] Но все пак, как да ви кажа, любовта, обичта, вярата в командира е силна.
Имам и друг случай. Един от командирите, участвал не само в боевете, но и в разузнаването, този случай е описан от Борис Чолпанов. В една книжка е описал как наш’те парашутисти са заловили един подполковник немец. Подпоручикът и трима души войници преминават заедно река Драва с гумена лодка. Хващат пленника и по време на връщането им обратно, точно към брега на Драва, немците успяват да продупчат гумената лодка. Обаче те преплуват и стигат до щаба. В щаба той си разказва всичко. И действително това е една проява на героизъм.
Кирил Дамянов Тодоров се казва, Киндата му казваха, чудесен футболист. Дълго време беше тука, в стадион “Васил Левски”, по охраната, по контрола беше. Заедно с тоя Кирлев, другия парашутист, героят. И даже са играли футбол с англичаните в Клагенфурт. Приятелски мач. От Първа армия излъчват футболисти и там играят двама души от парашутистите. Командирът, този Кирил Дамянов Тодоров, и един друг войник. И нашите ги бият с два на един. Има го някъде, това е записано даже по документи.
      Или трябва да победиш, или трябва да загинеш. Всеки, естествено тръгва със страх – дали ще може да победи или не. Да, и този страх се преодолява. След като започнеш – поне по себе си знам – след като започнеш да се биеш, започнеш да стреляш, никакъв страх немаш. Ти се стремиш само тоя, който стреля срещу тебе, да го ликвидираш. Това е, това си мисля. Това е горе-долу като скачането с парашут. Първоначално изпитваш този страх, но след като се отвори парашутът – ти гледаш върти се парашутът, гледаш природата, гледаш пътища, гледаш селища, приятно ти е. Гледаш реките, как приближава земята. Пак наново се явява този трепет, този страх, но като скочиш, всичко минава.
      Тъй като стрелят, ти не може да го видиш противника така срещу тебе. Но имам такива впечатления, че именно този, който ме е стрелял, са го довършили после, там. Който ме е уцелил, да. Ликвидирали са го после нашите там.
Какво да ви кажа? Когато бех председател на Съюза на военноинвалидите, дойдоха от една редакция и ме попитаха: „Господин Костадинов, какво е становището ви по отношение нашето участие в Ирак?” Аз му казах: “Човек, който е бил на война, който е видял как загиват негови другари, който е видял пораженията, които нанася войната, никога не може да се съгласи и да подкрепя идеята за война!” Сега нашите, които са във Ирак… Може би политиката, може би такова е сега положението, но аз лично не одобрявам участието в такива мисии на наши войски. Защото ето – от парашутистите загинаха четири човека! Ние даже им споменаваме сега имената, честваме ги. И те загинаха под знамето. Чакай, те са загинали далеч зад границите на България, те са защитавали чужди интереси – но те са загинали. Те са изпълнявали дълга си към Родината. Аз така го разбирам. Загинали са под знамето, независимо къде.
      Приятеля, който съм видял убит, това е Димитър Захариев, помощник-командирът, а вече други не знам. Аз говоря лично за хората, които познавам. Другият приятел, който е загинал, е командирът на Първи взвод, Първа рота, подпоручик Кольо Маринов Колев. Заедно с него ние сме завършили школата и той е първият, когото убиха. Именно него. Същия ден, 18-ти октомври, заедно с един подофицер – Димитър Стойков Добрев се казва.[38] И преди да загине, той изпраща на брат си писмо с една снимка, в която пише на него: “Ето това е последната снимка, братко, която ще видиш, защото друга няма да има кой да ми направи! Довиждане!”. Едно вътрешно некакво чувство го е накарало да напише.[39]
      Мъката, мъката по загиналите другари. Това е. Като наближи 18-ти октомври, когато трябва да правиме традиционната панахида, боледувам преди това цела седмица и може би след това 3-4 дена. Изживявам го, връщам се назад в спомените си, виждам лицата на тези, които са загинали, на тези, които са ранени, болките, стенанията. Ето това е споменът, който действително не ме напуска. Но има и друго, което ми е останало от армията. Чувството, че съм все още човек, как да ви кажа – живея. Живея в този смисъл, че в сънищата си скачам, летя, прескачам и т.н., което показва, че онова, което съм учил някога, което съм изживял, останало е некаква дълбока следа във мене. Това са спомените ми. Сънувам сраженията. Даже чувствам, че съм ударен, че съм ранен – това, което го имам, го изживявам. Ами да, не може, това не се забравя. То е дълбоко оставило следа.
      Какво да ви кажа за съдбата? Мойта съдба е малко така по-превратна. Аз съм и щастливец, и нещастник. Щастливец съм това, че съм имал три случая, когато съм прескочил смъртта – с мината през време на войната, скачането с оня парашут и че съм оцелял след операцията. Това са тия случаи.
      Другите, нещастните са това, че пътуваш от София за летище “Божурище” и четеш във вестника – помня го и сега, вестник “Отечествен Фронт” – списъка на враговете на България. Пише там имената на офицерте и на едно място гледам – подпоручик Никола Василев, нема го Костадинов. Обръщам на другата страница и виждам Костадинов. Не, това не предполага, че ще ме уволнят. Мотивите са, че съм военноинвалид, че не съм бил готов за парашутист, но защо са ме включили там? Това не мога да разбера, това не мога да си обясня, разбирате ли? На личностна основа беше, но това се коригира след това.
Втората ми специалност, не знам дали знаете, аз съм танкист. Завършил съм Военно-танково училище, след това и съкратения курс във Казанлък, със 68-ми випуск. Това е първият танков випуск, който е бил като подпоручици, на служба в Танковата дивизия в Казанлък. И от там вече започна и мойта служба. Бех преподавател в Танковото училище в Ботевград, когато се сформира. Провеждах изпити, провеждах огневата подготовка, стрелба с танково оръжие и т.н. Аз след това си бях военен десет години, във Военното издателство работех, след това работих редактор за военно-техническа литература. С конкурс бях, но пак стана онова време и на 39 години ме пенсионираха.
      А ръката ми пречи. Даже днеска не са ми я вързали, иначе пречи, то не може. Може да е шито, може всичко, но там, където е минал куршум, оставя следи.
      След това като ме пенсионираха, една година близо немах право да работя никъде. Защото имаше един такъв закон – пенсионерите немат право да работят. И тогава един мой приятел, който завеждаше “Товарни таксита” към “Слатина” вика: “Кольо, ела, ти имаш документи, ела да станеш механик при мене, на хонорар.” Защото немаш право там да получаваш заплата, на хонорар. Та една година.
След това една година бех директор на естрадна група, която пътуваше и в чужбина. Музикалната дирекция към Министерството на културата ме беше удостоила с вниманието да водя тая група. И аз я водих. Бяхме във Полша и цял месец със Маргарет Николова, певицата, сме били на една седалка – аз като ръководител на групата. Но съм се държал прилично, не съм имал никакви отклонения и така мина.
      Аз съм семеен съм, имам двама сина. Единият догодина ще стане на 60, а другият на 50 години. И двамата са вишисти – икономисти. Имам трима внуци и една внучка. Най-големият, Николай, трите имена ми носи.

Интервюто проведоха Мариан Гяурски, Константин Голев и Кирил Чуканов

Източник: Tempipassati.org
[1] „Даже имаше и един немец – поручик, който беше в тази комисия.” (цит. Н. К.).
[2] „Защото е по-подготвена, по-добро оборудване има и по-големи специалисти.” (цит. Н. К.).
[3] Подполковник Любомир Ноев Ноев (1909-1945) е роден в гр. Самоков. Завършва Военното училище през 1930 г. и е произведен подпоручик на 6.IX.1930 г. Майор е от 24.X.1944 г. Командир на парашутната дружина е от 1944 г. и участва активно в бойните действия през Втората световна война. Загива в Унгария на 16 април 1945 г. Посмъртно е повишен в звание „подполковник”. Виж повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 105 (бел. съст. М. Г.).
[4] „Преди войната съм бил ученик и след това от ученик веднага ме взеха в казармата като 21-ви набор. Тогава имаше такъв закон – които са завършили средно образование, трябва да отидат най-напред в казармата, независимо от набора. Аз съм 22-ра година, обаче ме взеха да служа с 21-ви набор Три години съм бил войник и след това съм се развивал в йерархията съответно до чин полковник в танковите войски.” (цит. Н. К.).
[5] Никола Костадинов има предвид, че е трябвало да извършат скок от Хенкел 111 (бел. съст К. Г.).
[6] „Вторият, който бях по височина в наш‘то отделение.” (Цит. Н. К.).
[7] „Аз го пазя още карабинера от един от моите скокове, просто съм си го запазил, имам си го за спомен.” (цит. Н. К.).
[9] Виж разказа на парашутиста Петър Томов, който разказва, че при заминаване за обучение в чужбина Ноев е натоварил конете си на влака, за да ги вземе със себе си. Тъй като Томов също е парашутист, но от по-младия 23-ти набор, между неговия и настоящия разказ има много допирни точки. За да не натоварваме текста с излишни бележки, ще отбележим само най-важните от тях (бел. съст К. Г.).
[10] Крум Георгиев Лекарски е роден на 5.V.1898 г. в Кюстендил. Завършва военното училище през 1919 г. и е произведен подпоручик на 1.I.1919 г. За антимонархическа дейност е уволнен през 1935 г.Член е на Военния съюз 1935-1944 г. Участва в превземането на Военното министерство на 9.IX.1944 г. С МЗ № 116 от 11.IX.1944 г. е повишен в звание „генерал-майор” и няколко дни по късно е назначен за помощник-министър на войната. От 18.XI.1944 е генерал-лейтенант. След войната е първи заместник-министър на войната в периода 1946-1947 г. Уволнен е през 1948 г. Допълнително за военната му кариера виж в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. Крум Лекарски е един от пионерите на конния спорт у нас. Спечелва първи места на Балканските игри през 1931 и 1933 г. Участва на Олимпйските игри в Париж (1924), Амстердам (1928), Хелзинки (1952) и Рим (1960 ). През периода 1954-1958 е преподавател по конен спорт във Висшия институт по физкултура (бел. съст К. Г.).
[11] Генерал Владимир Стойчев е бил олимпийски състезател по конна езда (бел. съст К. Г.).
[12] Виж разказа на Петър Томов, който е 23-ти набор и също съобщава за обучение с германски инструктори в Кралево (бел. съст. К. Г.).
[13] „Той имаше слабост към нас до последния ден от живота си.” (цит. Н. К.).
[14] Никола Костадинов има предвид германците (бел. съст. М. Г.).
[15] 9-мм. картечен пистолет „Шмайзер”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[16] „Имаше щурмови оръдия.” (цит. Н. К.).
[17] Желязко Демирев–Императора (1923-2000) е роден в с. Мрамор, Тополовградско. Участва във Втората световна война, като парашутист, но е по-известен с дейността си на иманяр, трафикант на културно-исторически ценности и колекционер, за което многократно е осъждан. Убит е от друг иманяр в къщата си в с. Мрамор (бел. съст. М. Г.).
[18] Иван Моров се споменава и в разказа на Петър Томов, който е бил негов приятел (бел. съст. К. Г.).
[19] „После в един разговор, който имах с Иван Неделев, който участва в боя, той стана след това полковник, каза: Ако не беше вашият командир поручик Боян Радулов Пончев, с неговите момчета, немаше кой да ни командва, той просто ни спаси!” (цит. Н. К.) Става въпрос за 50-ти пехотен Нишавски полк. Към полка е придадена Трета българска народоосвободителна бригада „Г. Димитров”. Взема участие в овладяването на Стражинската и Страцинската позиция. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 279 (бел. съст. К. Г.).
[20] „Той не беше парашутист, но беше деловодител-старшина и работеше в парашутната дружина. (цит. Н. К.).
[21] „ От капитан на майор.”(цит. Н. К.).
[22] Интервюто е проведено през 2009 г. (бел. съст. М. Г.).
[23] „Сестра му е полковник Митка Захариева, ама те се различават много един от друг.” (цит. Н. К.).
[25] „Най-напред съм бил командир на взвод, след това станах адютант и началник-щаб. Адютант, началник-щаб на поделенията тогава нямаше, адютантите изпълняваха и тази длъжност. И аз като адютант след това изпълнявах длъжността началник-щаб.” (цит. Н. К.).
[26] „За съжаление умря от рак на гърлото, горкичкият.” (цит. Н. К.).
[27] „И той почина, от Хасково.” (цит. Н. К.). Никола Костадинов има предвид, че Настев е починал след края на войната (бел. съст. К. Г.).
[28] 9-мм пистолети „Парабелум” (бел. съст. К. Г.).
[29] „Майка му е рускиня, баща му е българин.” (цит. Н. К.).
[30] „Костадин Богораев работеше в една цинкография, кутийките на пастата за зъби “Поморин”.” (цит. Н. К.).
[31] Никола Костадинов има предвид руснаците.
[32] Никола Костадинов говори за българската армия (бел. съст. К. Г.).
[33] „А Ноев е дошъл при Трети корпус, където е бил Гюмбабов.” (цит. Н. К.).
[34] Виж разказа на ПетърТомов, който малко преди раняването си охранява един танк, като част от тези действия. Томов описва своето раняване и на един от неговите другари, когото се опитва да го изтегли. Томов описва по подбен начин ситуацията около смъртта на Ноев, но с малки разлики – напр. храненето е било на обяд, на другия ден (бел. съст. К. Г.).
[35] Никола Костадинов има предвид загиналите парашутисти (бел. съст. К. Г.).
[36] По време на схватката все още названието е било „Полиция” (бел. съст. К. Г.).
[37]Всъщност Никола Костадинов говори за Петър Томов, макар, че не споменава името му. Изключително интересен случай на преплитане на разкази, тъй като интервютата на двамата са провеждани съвършено независимо едно от друго, съответно в София и Пловдив. Въпреки това Костадинов описва същия епизод, разказан по-късно в първо лице от самия Томов (бел. съст. К. Г.).
[38] „Неговият племенник, работи сега в Министерство на отбраната – полковник Севастиян Добрев.” (цит. Н. К.).
[39] „Това го знам от него, от подполковника.” (цит. Н. К.).

Спомени от войната на Венелин Попов (61в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Венелин Попов е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в първата фаза на Втората световна в Македония и Косово, като командир на щурмово оръдие. Два пъти кавалер на ордена „За храброст“. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Венелин Атанасов Попов. Роден на 20 януари 1921 г. На 90 години ставам след 10 дена. Роден съм на брега на тихия бял Дунав, в град Оряхово.
      Баща ми беше директор на гимназията в родния ми град, майка ми беше домакиня. Това е, нищо особено няма. Така, дребно буржоазно семейство, както го наричат някои.
      Във Военното училище аз бях в Първи кадетски корпус. Този корпус имаше 6-ти, 7-ми и 8-ми клас. След това ни произвеждаха в юнкери, също три години юнкери, портупей юнкери и фелдфебел портупей, по-нататък. За тези 6 години се оформявахме не само физически на изпитания, но психически, морално и политически. За Военното училище, за неговите порядки, за неговите традиции може да се говори много, цяла книга може да се напише, както ви казах.
      В училището постъпих в София през 1937 г. на 17 септември, в 5-а рота. Септември месец вече положихме клетва, преминахме единичното обучение, започнахме да даваме наряд и така нататък.
      Войната започнах в новосформираната щурмова артилерия. Това е Второто поделение. Имаше Първо в София, създаде се Второ пак в София с оглед да отиде към Втора армия в Пловдив, а то фактически отиде в Хасково. Командирите ми? Командир на Второ щурмово артилерийско отделение беше капитан Недков, от 50-ти випуск мисля, че беше. А на фронта се срещнах при Деве баир с командира на 9-ти пехотен полк – Пловдив полковник Бонев. Командир на дивизията беше новопроизведеният генерал Генчев[1].
      Генерал Генчев е участник в преврата от 1934 г. и е бил уволнен като капитан. А в момента беше генерал, командир на 2-ра дивизия. Искам да кажа сега специално за генерал Генчев. Този човек е бил уволнен в чин капитан. Какво е било положението през 1934 г. аз не мога да ви кажа, защото бил съм много малък – едва на 13-14-години. Въпросът е, че тоя човек аз виждах, че той в своята същност е останал с познанията на капитан. А беше генерал! В същото време той се движеше с преметнат шмайзер в първите редици на войниците, което импонираше. Но мястото му не беше там. Даже веднъж си позволих и аз, макар и млад подпоручик, да му кажа: “Господин генерал, мястото ви не е тук, мястото ви е в Щаба на армията!”.
      И оттогава му станах може би толкова симпатичен, че той в края на войната, когато ми написа атестацията, малко я беше попресилил, в смисъл положително за мен. Та, такова беше положението. А по отношение на участието ми в армията, трябва да кажа съвсем откровено, че аз заминах с едно чувство, с едни намерения, с едни въжделения и в края на краищата се върнах от войната оцелял, съвсем друг.
      Ние заминахме в края на септември. Бяхме евакуирани обаче всички от Втори армейски полк, към който бяхме придадени, по селата. Ние бяхме в село Узунджово. Това е септември 1944 г. Тогава моята бъдеща жена получи назначение като аптекар, получи мобилизационно в Борисовград, който е съвсем близо до Узунджово. Дойде при мене и заедно с цялата композиция тръгнахме за фронта, а пък тя остана в Първомай, тогава Борисовград. Та, споменът ми от този момент е – казах си: “Абе, ти като че ли не отиваш на война, ти като че ли отиваш на сватба”.
      А действително аз бях с чувството си, че още сме в онзи момент, когато българският войник е атакувал с натъкнат нож – „Напред на нож!”. А времената се бяха изменили, войната по своята същност се беше изменила. Аз вече бях командир на едно най-ново съоръжение. За съжаление, никой не беше обучен как да бъде въведено това поделение в боя. И често пъти се получаваше много смешно. Ние не се различавахме от танковете. Едно щурмово оръдие[2] беше 24 тона, един танк беше 25 тона, с 1 тон по-голям. Но ние бяхме с екипаж в състав от 4 души – 1 водач, 1 мерач, 1 командир на оръдие и 1 радио-телеграфист. Щурмовото оръдие беше най-новата тактическа и материална част във войската. Това беше германско оръжие. Обаче, въпреки че по външен вид почти не се различаваше щурмовото оръдие от танка, освен по броя на своя състав, разликата беше в това, че щурмовото оръдие нямаше средство за близка отбрана. Т.е. нямаше пети човек – картечарят.
      В края на септември 1944 г. полковник Бонев ме посрещна на Деве баир и ме прегърна и каза: „Дай един изстрел да разберат германците, че имаме немски оръдия”. Това беше, може би, към 20-ти – 25-ти септември. Моят първи бой всъщност беше боят за Крива паланка. Тази година ние посетихме Крива паланка, аз можах някои работи да си възстановя. Един от недъзите на новото воюване беше разузнаването. Ние фактически почти нямахме никакво разузнаване или имахме погрешно разузнаване – както и за Крива паланка. Например, дават ми задача с една батарея, с моите оръдия – даже не бях пълна батарея – да влезем в Крива паланка. И в края на града имало изостанали немци, просто да прочистим къщите, и да освободим Крива паланка. Какво се оказва обаче фактически? Първо, оказа се съвсем друго. Ние пак влязохме с т.нар. придружаваща пехота. Всяко оръдие имаше по 7-8 пехотинци, които бяха прикрепени към оръдието отвън, да не допуснат никой да се доближи до оръдието. Защо? Защото германците бяха въоръжени с танкови юмруци, имаха и магнитни мини, ще ви кажа после богато какво представлява тази магнитна мина, защото беше залепена и на моето оръдие, вече при сражението за Стражин.
      Но първо за Крива паланка. Нашите предни части са достигнали и овладели височините над Крива паланка. Утре предстои щурмуването на града. Това беше последната дописка, която пратих. Сега вече и аз се превръщам в боец и ще взема лично участие в щурмуването. Началник-щабът ни представя на капитан Недков, командир на щурмовото отделение. Той ни приема много добре, настанява ни във втората кола и веднага потегляме напред. След нашата кола вече заплашително стърчат дулата на танковите щурмови оръдия. Колоната се движи бавно. Стигаме един мост и спираме. Германците са го разрушили напълно. Излишно! И без това нашите тежки коли нямаше да могат да минат по лекия дървен мост. Спираме челните коли и изчакваме бронираните чудовища. Насреща ни се задава колона пленници. В очите им личи още ужасът на преживяното. Брадясали, изкъсани и боси! Това ли са гордите и надменни тевтонци, които само преди месец и половина заявяваха, че ще победят. Използвам случая и повеждам разговор. Двама от тях са поляци.[3] Запитвам подофицера откъде е. „От Бреслау съм – и веднага тревожно запитва: Ще ни застрелят ли? Какво ще стане с нас?”
      Неволно си спомням, че само преди два дни дойдоха при нас избягали български войници от германски плен. На двама от тях показалците на десните им ръце бяха отсечени. „Джентълмените” искали завинаги да ги обезвредят. Същите разказаха, че имало и убити. Та понятен ми стана страхът на „хер” подофицера. Успокоих го: „Ние не убиваме пленници и беззащитни хора!” Давам му цигара. Смуква жадно. По изпитото му лице минава тъжна усмивка.
      Колоната отново поема печалния си път.
      Стигаме подножието на Киселец. Нататък пътят е миниран. Пионерно-инженерната дружина разчиства пътя. На едно място изкопаваме 7 мини. Встрани – набързо изградена от камъни землянка. Влизаме. Личи, че е скоро напусната. Вътре над 20 сандъка противоброневи и картечни патрони. В бързината на бягството те не са могли да вземат даже най-необходимото. В единия ъгъл още стои тенджерата с чорба. Стигаме последния мост преди града. Обискираме поста. И тука личи бързината, с която са бягали. Тоя път има и за нас. Залавяме няколко кутии сапун.
      Крива паланка е само на 500 метра пред нас. Последните къщи ясно се очертават в заника. Заповедта е да атакуваме сутринта в 7 часа. Оставаме да нощуваме в боен строй.
      На утринта потегляме първи. Аз и Милованов – фоторепортерът, сме във втората бойна кола. При първите къщи скачаме долу и напредваме пеша под закритието на колата. Странна тишина ни посреща. Минаваме по главната улица. От двете ни страни зеят зловещо изкъртени прозорци и врати. Никой не се показва. Бавно първата кола минава центъра. Изведнъж срещу нас затраква картечница. Залягаме и откриваме огън. Оръдието се придвижва още няколко метра, стреляйки. Оглушителен гръм. Колата затреперва на място и спира. В същия момент точно отгоре ни посипва град от куршуми. Хлътваме в някаква врата. Точно зад танка, от прозорците куршумите се сипят. Надниквам. Изпразвам пистолета срещу прозорците. Пръстът ми натиска с все сила спусъка. Напразно. Нямам и втори пълнител. Тръгнал съм и без каска. Само с едно кепе на главата си. Скачам и залягам в първата врата. Стрелбата продължава: „так-так-так”. В джоба си имам още 4 куршума. Изваждам ги и зареждам пистолета. Стрелбата намалява. Подавам глава навън. От съседната врата капитан Каленски също се подава, насочва шмайзера си към прозореца и стреля. Веднага градушката отново се изсипва върху ни. Капитанът залита и се сгромолясва навътре. Дочувам викове: „Убиха командира! Командирът падна!”
      Надниквам отново. Улицата пуста. Първото оръдие се опитва да се промъкне през тясната улица и да се изтегли. Отгоре цялото е засипано с тухли и греди. Друг изход няма и за мен. Решавам да се изтегля. Пропълзявам и се прислонявам зад някаква опушена стена. Оглеждам се. В дъното се присвили и двама войници. Домъквам се до тях. И те свършили патроните си. Тук е малко по-спокойно. Изтичваме. Зад нас куршумите скачат по калдъръма. Стигаме училището. Тук е събрана една по-голяма група. Един от тях е ранен в ръката. Предава пушката си на един от другарите си, чиято пушка била избита от ръцете му, и се присъединява към нас. Не виждам малката група. Към края на града един санитар ни чака. Преглежда ръката на ранения, превързва я и ни предупреждава да се пазим, защото накрая на лозето, отсреща имало германци, които обстрелват точно шосето. Благодаря му. Предупреждението ни спаси. Едва се показали, куршумите запищяват и яростно съскат около главите ни. На 5–6 крачки пред мен виждам яма. Навярно някой снаряд я е изровил. Изтичвам и се хвърлям в нея. След мене идват и другите. Най-критичният момент. Изглед за измъкване никакъв. И в тоя момент дочувам зад нас грохот на оръдието, което се изтегля. Спасение! Скачаме, когато то минава покрай нас, и под негова охрана минаваме опасния сектор.
      Колата спира. Първите жертви – поручик Драганов, ранен в лицето и Борис Стойчев, тежко ранен в тила. Влизаме във връзка по радиото с останалите две оръдия и казвам: „Подпоручик Венелин Попов, слязъл от оръдието си, е поел охраната на останалите в училището групи. Жертви няма. Германците обстрелват училището с мини.”
      Сражението продължи през целия ден. Частите на нашите пехотни полкове овладяха постепенно всички височини. Отделните гнезда бяха последователно разчистени. Привечер, около 7 часа, оръдията влязоха в града и подпомогнати от партизани и щурмоваци, разчистиха източната половина на града. С едно от оръдията се върна и Милованов. Той не можал да се изтегли и целия ден стоял в една сграда с още 16 души под огъня на германските мини.
      През цялото време нито една мина не улучи училището, щеше да стане лошо, ако ни беше улучила. И така цялата нощ и на сутринта рано покрай реката се изтеглихме. Пресрещна ни първата охрана: „От къде идвате?” “От Крива паланка.” “А, елате тука!” Заведоха ме при генерал Стойчев. По една бяла риза той пиеше чай: “От къде идваш, бе?!” “От Крива паланка! Какво ни давате сведения, че е изпразнен, когато той е пълен с немци?!”. И така нататък. И той говори по телефона нещо и ми казва: “От днес имаш удостоверение номер 12, награден си с „Орден за храброст”!” И това беше първият бой.
      Вторият бой беше боят за Стражин. Стражин е най-укрепеното място и там действаше парашутната дружина. Бях придаден към парашутната дружина и капитан Ноев, командирът на дружината, даже помоли единият от прислугата ми да излезе и той да влезе и от оръдието да командва дружината. Но в последния момент дойде една друга такава особена заповед – аз да не атакувам с Ноев направо към целта. Там имаше бункер един, на който дадоха много жертви. Ако беше с оръдието, просто с 1-2 изстрела унищожаваш бункера и край. А ме изпратиха вляво от дружината да пазя левия й фланг и тила, случайно да не минат германците, щото там имало германска част. И действително, с тази германска част аз водих страшен бой. Те вдигнаха с танкова мина най-дясното ми оръдие, от което остана жив само водача на оръдието, който е най-отпред, а тримата вътре са взривени от тази мина. После го чух как я лепна мината на моето оръдие и веднага заповядах едната верига да остане на място, а другата да направо 360 градуса. Смазахме го, а мината не избухна, до скоро я пазех отгоре, на гардероба.
      А знаете ли какво представлява магнитната мина? Магнитната мина представлява два подковообразни магнита. Те имат за цел само да се закрепят за тялото на танка или на оръдието, а самата мина представлява един флакон, който като изтеглиш шнурчето, развива такава температура, че стопява желязото. Стопява го колкото една дупка и това, което е стопено влиза вътре и действа поразително върху прислугата.
     И то да ви разправям за самия бой е много дълго, но какво да ви кажа. Няколко пъти се вдигаха да ни атакуват германците. Тогава ние, по моя команда, вдигахме капаците, оръдейните командири излизаха до кръста, също и радио-телеграфистите. Радио-телеграфистът закачваше картечницата, ние с автоматите и ги връщахме. И това няколко пъти – 5-6 пъти беше. За това нещо, разбира се, поддържахме връзка с генерал Генчев, когато приключи боя, те се бяха отказали вече, и парашутната дружина, макар и с големи жертви, можа да превземе тоя бункер. Той се отправи към нас и ни определи къде ще се срещнем, за да ни награди. Ние се бяхме спрели и се построили, и той тръгна най-напред към мене, към първо оръдие. Но понеже видя, че имам орден „За храброст”, върна се към адютанта и взема другия орден, по-големия – „Първа класа” и ми го окачи. Е това беше, какво да ви кажа?
     А от немска страна сигурно имаше много жертви, защото те тръгваха и смятаха, че ние веднага ще се оттеглим или че ще настъпи някаква паника. А напротив. Ние бяхме 8 души. Всъщност 4 оръдейни командири и 4 телеграфисти, които излизаха с картечниците, значи 4 картечници и 4 автомата – 8. Е, с тия 8 оръжия ние ги връщахме. Страшно поражение даваше. И те се оттеглят и после парашутната дружина превзема бункера.
     След боя на Стражин, на Страцин, след това на Пчиня и Куманово. На Куманово загина Бочев, мой съвипускник, един от най-големите храбреци-летци от нашата авиация.
     Той загина по един нелеп начин. Ние сме над Куманово, виждаме един самолет „Месершмит”, като се приближи по знаците познахме, че е наш. Той се завъртя няколко пъти над Куманово, изглежда забеляза някаква цел и започна бавно да се спуска, пак кръжейки. И слезе почти, не знам дали имаше 2 хиляди метра или по-малко и изведнъж изригна една малокалибрена германска батарея. Изригна. Много хитро постъпиха. И загина тоя храбрец, който има няколко награди – 2 крепости има свалени и т.н. Най-интересното е, че когато го свалиха, ние не видяхме той да падне, нито да скочи. И когато на другия ден слязохме и намерихме самолета, нямаше никаква следа от него, никаква. И там даже самолетът не беше взривен, беше паднал и разбит. Значи той може да е скочил с парашут и да е паднал, но ако е паднал и убит, щяхме да намерим някакви следи. Нищо. Така, трябва да ви кажа, че аз като се върнах от фронта за една акция в Родопите, в която участва нашето отделение, бях съден от Народния съд. И по това време бях в затвора, вече произнесени присъдите, и следях по „Работническо дело” имената на всички, които идваха като студенти, като инженери, като специалисти, били в Германия и т.н. Неговото име не се появи никъде. И до ден днешен е странно. Официалната версия е че той е свален, вярно свален, ама няма никаква следа от него. Абе едно копче няма, там дето е седял копче, нещо, парче от дрехата да се види. Нищо няма.
     А октомври ли, ноември ли,[4] влизахме в Скопие, точно на моста, вече бяха титовистите. Не пускаха. Спряха колата на Стойчев. А той беше с някаква трофейна кола, искаше да мине. Но онзи го спря. И тогава аз излязох от оръдието и му казах : “Господин генерал, я се дръпнете насам!” И аз минах с оръдието и така го притиснах почти до стената. До бордюрите, не, ами до каменната стена на моста. И му дадох път спокойно да мине и след него и аз минах. Имаше такива случаи.
     А имаше и един такъв случай: От Скопие ми дадоха задача към Прищина някъде да отида и да установя последната граница на немците. Последните части, да мога да ги установя. Когато стигнахме към Прищина, спряхме там. Пак титовисти много. Питаме за немците и “Нема!”. И един от моите войници дойде при мене и вика: “Бе, господин подпоручик, този от титовистите – един офицер, иска да говори с вас.” Викам: “Добре. Къде е?”. Той ме заведе при него. Този човек започна да ми говори, ама на завален руски език. И ми каза “Аз не съм сръбски офицер, аз съм от Intelligence Service.[5] Аз съм придаден към тях. – и започна да ми разправя – Във вас положението е много неизвестно какво ще става.” Аз съм в Прищина, къде е Прищина, къде е България. И той казва: “Не се знае какво ще стане. Имам едно предложение към вас. Разбрах от вашите войници, че вие сте кадрови офицер, награден сте, тука виждам и ордени „За храброст”. Аз ви предлагам да останете при мен. Веднага ще ви прехвърля на запад и ще ви изпратя в Англия. Няколко месеца ще бъдете там за усвояване на езика, ще подпишете договор за 10 години във войската и след тези 10 години ще станете английски гражданин, с английска пенсия и т.н.” Сега, аз не знам какъв е бил манталитета на тези английски офицери, аз просто се усмихнах и му казах: ”Извинете, ама аз съм български офицер, каквото и да стане, аз ще се върна в нашата страна!” Както се и върнах, както и ме подведоха под отговорност и съдеха, след това ме реабилитираха 2 пъти, след това 1995 г. чак Върховният съд ми отмени присъдата по Народния съд. И така, това е животът.
     След Прищина се върнах. На 15 или 16 декември се върнах от фронта. От там ме изпратиха за обучение на младите войници след това, вече беше декември месец. И какво? Получи се една заповед – превеждат ме от Второ щурмово поделение в ШЗО тука в София, Лозенец. Ей там. И там дойде заповедта, че ме търси обвинителят в Борисовград. И оттам се предадох в щаба на „Патриарх Евтимий”, в комендантството, оттам ме закараха в Борисовград и така.
     Иначе специално за войниците, като например немците, мога да кажа първо, че те са много дисциплинирани и второ, вече бяха 3-4 години воювали, настървени, с голям опит. Все пак спокойно да се приближиш до едно щурмово оръдие – спокойно, защото познаваш го най-напред това оръдие, знаеш, че то няма средство за близка борба, за да стреля. Той трябва да вдигне капака и да се покаже. Значи ти можеш спокойно да се доближиш до него, да поставиш магнитна мина или танков ужас[6] или танков юмрук[7], в зависимост, каквито има. То напоследък[8] цяла Македония беше изпълнена с тях.
     И с руснаци сме се виждали. Как да ви кажа? Едни от тия, които са се вдигали на нож, са и руснаците. Това са българи, руснаци, германци и отчасти сърбите. Това са войските, които са се вдигали на нож. При тях политическата конюнктура е била заменена с водката и с другите подкрепления отзад и т.н. Това са много сложни и много, как да ви кажа, зависими неща от едно от друго. Много фактори са действали.
     През войната бяха запазени още отношенията на войниците към офицерите и на офицерите към войниците, в една част от тези, които са били преди войната. Имало е и някакво изменение. Аз не знам дали тука трябва да се отклоня и да ви кажа. Ами, вижте какво. Днес се говори много срещу българския народ, скапан, недодялан, не знам какво. Какви ли не лошотии, без да се забравя това, че веднъж 200, веднъж 500 години е бил под робство и е запазил своето самосъзнание. Самосъзнание на българин. Аз ще ви говоря за един такъв случай. Това беше след 9-ти септември вече, в Хасково беше направен митинг на новата власт и се бяха отправили към казармите на армейския полк, където беше и Второ щурмово.[9] Фактически ние бяхме вече по селата, но имаше и една специална батарея, която си остана на място при полка. И което направи т.нар. побратимяване. Комунистите бяха определили кой да се убие. Тогава убиха командира на полка. И бяха се заканили, че ще дойдат да се разправят с щурмоваците в Узунджово. Вятър работа. Тях ги беше страх само като чуеха думата “щурмоваци”. Но ние бяхме изкарали всички оръдия около самото село. И така и аз с моята батарея, с взвода, който командвах – Първи взвод, три дена денонощно. Чакаме ги да дойдат, ама вятър работа, никой не дойде. Третата вечер, преуморен ли, какво ли, просто съм приклекнал до едното оръдие, съм паднал и съм заспал. Заспал. От преумора, от изтощение физическо и психическо, най-вече психическо. На сутринта се събуждам. Как? Върху един шинел и покрит с други два шинела. Разтърсвам глава и виждам трима войника зъзнат по летните ризи. Това е преди 15-ти септември, тогава се сменяше униформата. Такива бяха нарежданията едно време. До 15 септември с лятната униформа, лятната риза, върху нея през нощта можеш да облечеш шинела и да се запазиш, но върху лятната риза. Такива бяха нарежданията. Нищо не можах да кажа. Само станах бързо и казах: ”Обличайте се!”. Те зъзнеха момчетата. И това не бяха някакви специални, привилегировани или нещо на специална почва момчета. Не. Това бяха обикновени войници. Питам се аз – кое накара тези войници да си свалят шинелите или въобще да не ги обличат, а да ги постелят на своя подпоручик, взводния командир? Това какво е? Внимание, почит и не искам да кажа любов, но все пак. Какво внимание!
     Това е първото, което аз видях в сърцето на българина – че има положително нещо. И второ нещо. Вече съм на процеса в Борисовград, в Първомай. И вадят ни от полицейското и карат ни в читалището, където се води процесът. И минаваме по улицата. Процесът свършва, мен ме осъждат на доживот, закарват ни в Хасково, в затвора. И след една седмица близо, нямаше и една седмица, викачът вика моето име. Аз бързо ставам от наровете, нахлузвам налъмите и тичам: “Какво, бе?” “Имаш свиждане!” – а никакво свиждане не очаквам. И заведоха ме там, в стаята на свиждането. Една възрастна жена и някакъв пакет във вестник пред нея. И тя ми казва следното: “Сине, всяка сутрин те прекарваха под прозореца на моята къща. Аз те бях избрала тебе и се молих на Бога всяка вечер да те оставят жив! Много съм благодарна на Господа и за това дойдох да ти кажа!” И ми бута вестника. Във вестника едно сварено пиле. Тази жена! Нищо не можах да й кажа, името й не знам и никога не научих. Само притеглих съсухрената й ръка и я доближих до устните. Това беше всичко. Това все пак показва, че в душата на българина има нещо добро, има нещо велико.
     И трети случай. Пак това време беше – началото на закарването ми в хасковския затвор. Моят баща беше дошъл на свиждане, защото два дена преди четене на присъдите бяха изгонили от града всички близки, които имат някакви в процеса. И това е било вероятно след като се е видял с мене, е излезнал от затвора и наблизко имало нещо градинка ли, пейка ли, и той седнал там. Както седнал му потекли сълзите по очите. Минала една жена и го попитала: “Господине, ама защо плачете?” И той казал “Абе, по-малкият ми син е осъден тук на доживотен затвор, аз съм от Оряхово и дойдох да го видя!”. “Е – казала – затова не се плаче, затова се радва само! Това са политически присъди, вие знаете ще мине месец-два, година-две, всички ще излязат. Няма защо. А къде сте се настанили?”. Той й казал: “Ами никъде още, сега ще си търся хотел.” “Ами аз мога да ви поканя вкъщи, ние имаме голяма къща, елате тука, голямо семейство сме.” И той се съгласил и отишъл. Действително, приели го много внимателно, настанили го вкъщи и се уговорили – тя вземала моето име да идва всяка седмица в деня на свиждане и да ми носи новини. А всички колети, които баща ми праща от Оряхово, ги праща не до затвора, а до нея и тя да ми ги носи. И тази жена се казва Велика. Нейното име съм запомнил и никога няма да го забравя, защото беше един велик човек. Обръща се към един непознат човек, приютява го, взима го вкъщи, свързва се с мен дълго време. Тя, веднъж или два пъти, идва и до София, идва ми вкъщи и така до края на живота си имаме връзка. Ето какви българи има и как в сърцето на всеки един от тия българи има доброта, има обич, има любов.
     Вижте какво, един-единствен път има от София до Скопие и цялата тая армия, всичкото беше по тоя път, не можеше да се разминем. Добре, че немците нямаха авиация. Те, ако имаха авиация, просто не знам какво щеше да се получи. Та нямахме контакт с местно население, нямахме. Специално ние, щурмовите оръдия, бяхме пък много, как да ви кажа, затруднени в придвижването. Защото тежки машини, немците на определени места минираха. А като се минира едно оръдие, това да свалиш веригата, да го изтеглиш настрани, па да сложиш новата, па да закачиш – това са страшни мъки, разбирате ли? И всичко това забавяше, така че контакт – не. Разбира се, още беше положително, нямаха те настроения срещу нас, които сега съществуват или по-късно. Ние току-що се бяхме оттеглили, даже някои части не бяха се изтеглили. Така че населението беше дружелюбно, българско население.
     Абе, вижте сега какво. Как да ви кажа, войната, така наречената Отечествена война, не беше популярна. Нашият войник не искаше да се бие. Ако направите една материална справка, ще видите, че това беше войната на подофицерите и на офицерите. Ще видите колко души са загинали процентно – колко души офицери и подофицери в така наречената Отечествена война и колко са били в трите войни преди това – в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Причини – не искат да се вдигнат. Един отсреща германец, и то ранен, виждах го, с коса така разчорлена, с шмайзера и като даде един-два откоса и нашите легнат и не искат. И командирът на дружината вика: “Господин подпоручик, не мога да ги вдигна!” “Абе, как – викам – няма да станат?! Я, ставайте тука, внимавайте, щото аз ще стрелям, ако вие не станете!” И така нататък. И изобщо за тези работи е много е трудно да се говори. Трудно е, защото това е несъвместимо с истинската същност на българския войник, с неговата храброст.
     Преди да замина на фронта, когато поглеждах към старите офицери, винаги търсех ордена „За храброст”. Ако нямаха, за мен те не бяха истински офицери. След като се върнах разбрах, че това няма никакво значение.
     Промени ме коренно войната. И добре, че ме промени. Виждате вече 60 и няколко години, като изключим локалните войни, малките спречквания и с Югославия тука, всичко това се запази – мирът. Мирът се запази. Никога не е имало повече от 20 години мир, а сега се запази. Войната е лошо нещо. Много лошо нещо. И като имаме предвид, че се изменя и характерът на войната. Ами, вижте в момента войната не се води между войниците, а се води главно между цивилното население. Най-напред гледа да се удари цивилното, морала и след това се обръщат към редовната войска. Изменя се характера на всичко.
     Когато ме осъдиха на доживотен затвор, годеницата ми дойде, помоли началника на затвора да я пусне за един ден вътре и се оженихме в затвора. След три години получих амнистия и излязох на свобода.
     Ами, вижте какво. Животът на един такъв човек, като мен, съден от Народния съд, естествено ще протече тежко. Но не най-тежко. Защо? Защото, когато ме изключиха от Университета – аз завършвах право и последния изпит трябваше да взимам и ме изключиха – един от първите. И след много години реших, отидох тук личния състав, дадох си книжката: “Я ми кажете, по тоя номер, защо съм изключен от университета?” И рови се, рови се тя и вика: “Ами, тука някаква бележка има от затвора”. “Е! – викам – Ясна работата!” Значи защо? Съден от Народния съд, враг, край. Но дойде момент, когато престанаха да искат бележките за Университета. И аз кандидатствах. Обаче се си имах едно на ум нали, шубе. Обаче един ден, една привечер, като се връщам вкъщи и отварям пощенската кутия и съобщение от университета „Карл Маркс”, че съм приет задочно по „Планиране на народното стопанство”. Приеха ме и вместо за пет години, за три години и половина го завърших.
     Бяхме една група. Група 3-4 жени и аз от мъжете. А от мъжете при влизането бях пръв по успех. Успехът ми от Военното училище, пък трябваше да го прехвърлям, с таблици от 12-бална система на 6-бална, беше една, как да ви кажа, бъркотия. За всеки случай с тези жени, бяхме се уговорили, явявахме се групово на изпити и най-после през втората година решихме да поискаме да се явяваме, щом сме готови, без да дочакваме сесията. И евреин беше на нашия факултет, как се казваше, забравих му името. Няма значение. И почнахме така и вместо за пет години за три и половина, няма и четири завършихме.
     След това, разбира се, не искам да ви казвам. Когато излязох от затвора, трябваше да търся работа, ама трябваше веднага на работа, защото, който е без работа, го прибират. И Първа градска болница беше в строеж, в изкоп, дълбок изкоп. Първа градска на „Патриарх Евтимий”. А там беше ръководител съгражданин мой. Той съгражданинът, ученик на моя баща, който го изключил от гимназията. И той станал предприемач, обаче успешен предприемач. Руси Блажев се казва. И въпреки, че е изключен, е преуспял, така стана, че той ме хареса и ме взема. И след няколко месеца получих една заповед: „Скрил обстоятелства”, които не биха допуснали назначението ми. Уволнявам се.
     Уволниха ме, хубаво. И трябва да предам на някого, ама на кого да предам. Кой става магазинер на обект, където бетонното желязо е хиляди тонове, тухлите, цимента, всичко това е на открито? И няма на кой да го предам. Има един нощен пазач, един полусляп човек. И какво? Те нощно време идват, вместо през деня, когато е там магазинерът да прояви някакъв контрол – когато се стоварва, да кажем, циментът, нахвърлят го така, че нито може да се преброи, нито нищо, половината го окрадат. Ами минаха 3 месеца, никой не идва да приеме. И тогава, имахме на групите политически отговорници – един, който беше юрист. И там на партийното събрание казал: “Абе, вижте какво, в края на краищата 3 месеца нито го освобождаваме, нито го преназначаваме. Еми до кога ще седи? После този човек е съден, сега дали е бил виновен или не е бил виновен, излежал си е присъдата, излязъл си е!“ И така, възстановиха ме пак магазинер. И не мина 2-3 месеца, повишиха ме. Направиха ме началник-склад и т.н. След това пак, след 1 година ме съкратиха – тогава излезе тази мода неудобните да се чистят чрез т.нар. съкращения. Добре, съкращение хубаво, значи се съкращава длъжността, ама аз заведох дело веднага и след няколко месеца ги осъдих, и ми платиха и за тия 3 месеца, и ме върнаха. Ама аз не съм глупав да се върна пак там.
     Иначе имал съм късмет, някакъв личен късмет ли, какво да кажа, съдба ли е това. Ето преминал съм през тези премеждия обаче досега съм жив.
     Имам дъщеря, имам 3 внуци правнучка, която е вече в 11-ти клас, завършва гимназия.

Източник: Tempipassati.org

[1] Полковник Иван Бонев (1895-1946) е роден в с. Кара Топрак (дн. Черноземен), Пловдивска област. Възпитаник на Военното на Н. В. училище с 38-ми випуск. Участник в Първа световна война, в т.нар. „Клементински” полк, намиращ се на позиция при завоя на р. Черна, на Битолския фронт. Командир на „клементинци” е легендарният военачалник подполковник Борис Дрангов. По време на Втората световна война полковникът участва лично в боевете при Деве Баир. На 5 септември 1944 г. е получена заповед полкът с придадени артилерийски и бронеизтребителни подразделения да формира самостоятелен отряд и да се изнесе най-бързо в района на град Кюстендил, като прегради пътя за Крива паланка и не позволява на немски части да преминат старата граница. Позицията е удържана, полковник Бонев е награден с орден „За храброст” и провъзгласен за почетен гражданин на Кюстендил. Полкът участва в сраженията при Варовище, Крива паланка и Стражин. С присъда от 9 март 1945 г. полковник Бонев е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. На 5 април 1946 г. е реабилитиран, но в началото на юни е арестуван отново и изпратен в концлагера „Росица”. През есента на 1946 г. умира на 51-на годишна възраст, в следствие на травмите, получени при престоя в лагера. Виж повече в: Ташев, Т., Българската войска – 1941-1945, С., 2008, с. 21;
Електронен портал – „Един Завет” – https://edinzavet.wordpress.com/2010/07/23/bonevi-p/ ;
Генерал Никола Генчев (1897-?) на 11 септември е произведен в чин генерал-майор, а четири дни по-късно за командир на 2-ра пехотна Тракийска дивизия. От 20 юли 1945 г. е командващ 3-та армия. От 20 декември 1945 е началник на Канцеларията на Министерство на войната. Уволнен на 1 октомври 1946 г. По-късно е осъден и изпратен в лагера в Белене. Виж повече: Ташев, Т., Българската войска – 1941-1945, С., 2008, с. 37 (бел. съст. М. Г.).
[2] Това щурмово оръдие е Щурмгешюц III (на немски: Sturmgesch?tz III), използвано през Втората световна война. В началото е предназначено като мобилно, бронирано артилерийско оръдие за поддръжка на пехотата, но след многобройни модификации е широко използвано като унищожител на танкове (бел. съст. М. Г.).
[3] За пленени поляци виж също разказите на Тодор Анастасов и Боян Ненов (бел. съст. К. Г.).
[4] „Не знам, вече не мога да си спомня.” (цит. В. П.).
[5] Разузнавателни служби – англ. Венелин Попов има предвид британските разузнавателни служби, които са известни под това име (бел. съст. М. Г.).
[6] Panzerschreck – нем. „Танков ужас”. Германски ръчен противотанков гранатомет за многократна употреба (бел. съст. К. Г.).
[7] Panzerfaust – нем. „Танков юмрук” или „Брониран юмрук”. Германско ръчно противотанково оръжие за еднократна употреба(бел. съст. К. Г.).
[8] Венелин Попов има предвид по време на сраженията (бел. съст. К. Г.).
[9] За събитията в Хасково виж разказа на Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).

Спомени от войната на Атанас Илев (64в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Атанас Илев е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участник във войната, като командир на миночистачен кораб „Кирил Попов” в река Дунав. Носител на орден „За храброст” и съветски орден „Червена звезда”. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Атанас Христов Илев, роден съм в град Казанлък на 6 август 1923 г. Моята майка беше домакиня като всички домакини, баща ми имаше содолимонадена фабрика, работилница, но тогава му казваха фабрика. Имам една сестра и двама братя. Сестра ми е по-малка от мен, едно патриотично семейство. И двамата ми дядовци са свещеници, което на мен ми дава много силно религиозно възпитание.
      В 1939 г., ей така на шега, постъпих в Морското училище, благодарение на това, че 4-5 висши приятели в реалната гимназия „Свети Свети Кирил и Методи” в Казанлък имахме голяма страст към туристическите походи и между тях разменяхме мисли за нашето бъдеще. Веднъж получаваме едно писмо съвсем изненадващо от наш приятел, една година по-възрастен от нас, който първата година постъпи в Морското училище. Той започна да ни изпраща картички, започна да изпраща и други писма с романтика, запали ни и ние започнахме вече като всички младежи да мечтаем да постъпим в Морското училище. Аз въобще не бях виждал дотогава море. Ние 9 души се явихме от Казанлък, 5 души бяхме приети. И след 3 годишно обучение в Морското училище – което тогава беше в Созопол, на остров „Свети Кирил“ – първите 12 души по успех бяха отделени да продължат своето висше военноморско образование тук в София във Военното училище. Аз в Морското училище бях причислен към 39-ти випуск и се включихме в 64-ти випуск във „Военното на Негово Величество училище”. Тук ни изпращаха, защото тогава основното въоръжение на корабите беше артилерийско и трябваше много добра артилерийска подготовка да получим. През летните месеци продължавахме нашата военноморска практика в базата на военноморския флот във Варна. След производството от първи офицерски чин тогава моряците имаха съвсем други офицерски наименования: мичман първи ранг, мичман втори ранг. Производството в мичман втори ранг отговаряше на пехотинското подпоручик. Това става на 14 септември 1944 година, веднага след събитията на 9 септември. Дадоха ми 15 дена отпуск и автоматически ме изпращат по корабите.
      Именно в Морското училище за първи път виждам море, пристигаме с влака някъде късно вечерта в Бургас, веднага отиваме на моста, безлуние, морето не се вижда, но се чува едно шумолене на морското вълнение. Аз се уплаших, направо се уплаших, казвам: „Къде съм тръгнал аз да ставам моряк, когато това е толкова страшно?”. И споделям това с моите съграждани, които се явяваха и решавам на другата сутрин да се върна в Казанлък и да не участвам, да не се явявам в Морското училище. На другата сутрин обаче, август месец, един хубав изгрев, тихо море, спокойно, абсолютно никаква вълна и волю-неволю вече решавам да се кача. Тогава имаше само една лодка, параходче някакво от Созопол, то извършваше превозите между Бургас и Созопол. Качваме се там, за първи път аз пътувам на море. Едно малко, но разбъркано мъртво вълнение и точно пред нос „Света Анастасия” – започват още по-големи разклащания на кораба, стомахът се обърква, отивам на кърмата, крия се. И у мен се поражда ново желание, пристигна ли в Созопол, веднага да се върна. Но влизайки в залива на Созопол, лодката се успокоява.
      Нещата се успокоиха, издържах изпитите. Помня, че щяха да ме скъсат на коремното там. Задължително имаше физически и гимнастически изпит и задължително трябва да направим коремното. Предната вечер аз се упражнявах в двора на училището тогава, съвсем на близко бяхме на квартира. Направих коремното, на другия ден отидох на изпит. Издържах плуване и плуване с дрехи, за да разберат каква е морската ти нагласа. Това е 50 метра плуване, обаче ни съпровождаше спасителна лодка, защото се навеждахме и всеки един може да тръгне като желязо, като тежък товар надолу. И на другия ден на изпита, на коремното трябва да се вдигнете на ръце, за да се преметнете през лоста. Хванах се на лоста, както се казва като желе, стоя, но не мога да се преместя, от страх ли, от вълнение ли, не знам. Идват тогава тези, които провеждаха изпитите, бяха корабници или фелдфебелите, по старому, на ротите, вдигнаха ме, минах и казаха: „ако другите бележки по изпитите ти са добри и отлични, ще премълчим за това нещо”. Слава Богу, всички други бележки бяха успешни и мене ме приеха в Морското училище. Аз след туй не се научих коремното да го правя. Когато станах взводен командир, тоест командир на кораб, задължително беше преди да излязат моряците в отпуска, да направят коремното и тоз, който не може да направи коремното също не излиза в отпуска. Трима-четири души не правиха коремното, веднъж един казва: „господин мичман вие го направете да им дадете пример”. Дали мога да го направя? Така че винаги, когато съм ги пущал в отпуска моите моряци, съм треперел някой да не каже: „а сега дайте ни пример, ние не можем, ами вие можете ли да направите коремното?”. Както ви казах, 12 души идваме тука във Военното училище, но ни приемат малко враждебно, защото ние моряците поначало сме с по-свободолюбив дух, разбиранията са малко по-други. Освен това във Военното училище имаше така една надпревара и естествено тя пораждаше и завист, защото тоз, който е по-напред в успеха, избира гарнизон. Да кажем първите трима-пет души примерно в София, останалите в Пловдив и онези, които са последни по успех отиват вече по границата, в дълбоката провинция и така нататък. Така че при тях имаше едно такова скрито подгонване, скрит егоизъм. При нас нямаше такова нещо, защото 3 бяха базовите гарнизони: Русе, Бургас и Варна, всичките до един приемливи за един млад офицер. Мен ме разпределят в Русе и веднага след свършването на отпуската на 16 октомври 1944 година ме назначават за командир на тогавашните патрулни кораби „“Беломорец”” и „Черноморец”.
      Иначе превратът точно на 9 септември 1944 г. ние не го почувствахме така болезнено. Първо, на нас възпитанието ни беше такова, че ние по клетва, обречени да служим на Родината, обречени да изпълняваме нашите офицерски войнски задължения. Бехме в Банкя, когато стана превратът. Казваше се, че евентуално ще се предприеме нещо към Военното училище, но предполагам, че Дамян Велчев тогава е изиграл основна роля и той само след пет дена на 14 септември ме произвежда в първи офицерски чин заедно с офицерите от школата за запасни офицери. Така че лично аз абсолютно нищо така не почувствах и нямаше някаква антинагласа или някакво противодействие във всичко онова, което по-нататък върху нас трябваше да се упражни, да ни се възложи.
      И отивайки в Русе, обстановката беше съвсем нормална, още „господине”, молитви се четяха, въобще цялата военна традиция се беше спазила. Обаче някъде към 20-ти или към края на октомври от Беломорието изтеглят военноморските сили и всички моряци, които бяха в база Кавала, база Дедеагач, идват повечето в Русе – едни отчаяни, брадясали, недоволни. Повечето мобилизирани в момента, не са демобилизирани и се създава едно така войнствено настроение, революционно настроение. И една сутрин идвам аз на работа на кораба “Беломорец” и след 10 минути идват няколко от беломорските моряци със натикнати щикове, със пушки и ни арестуват. Всички офицери ни арестуват, без командира капитан Паспалеев[1] – той остана в щаба. И ни набутват в каютата на офицерската столова без абсолютно да кажат „защо”, „как”, никакви цивилни хора, това бяха само така наречените беломорски моряци. След това моите моряци, предполагам поради това, че се държах като хора с тях, а и всички офицери се държаха като хора – уважавахме се, само искахме от тях дисциплина в името на клетвата, която сме дали, пълна справедливост, абсолютно никакво грубо отношение към тях, и към два и половина три и половина моите моряци се вдигат идват всичките и поставят ребром въпроса: „Освободете нашия командир или не знам, може би кръвопролития да стават!” В този момент хората с ОФ-ленти, които са градската команда от ръководството на град Русе, идват. Те виждат, че се прави нещо, което не е съгласувано със тях, това е само някаква такава моряшка революционна недоволна инициатива, и освободиха абсолютно всички моряци. Само след 5 дена получаваме 5 кораба от вече сформираната Дунавската миночистачна флотилия, която беше предадена към Трети дивизион на Червенознаменния Дунавски съветски флот.
      Това бяха 5 кораба, аз бях командир, назначен на „Кирил Попов”, другите кораби бяха „Искър”, „Тибър”, „Христо Ботев” и „Осъм”.
Това бяха миночистачни кораби, единият само – „Христо Ботев”, беше въоръжен от немците, а останалите бяха мобилизирани влекачи, които в период на една седмица се превъоръжиха на миночистачни кораби. Те бяха изключително познати на нас, немско производство, защото немците, когато напуснаха Русе, оставиха цялото си миночистачно оборудване в Русе. Бързо тези кораби се въоръжиха, приспособиха се за товарене и ние още на петия-шестия ден с много добра теоретична, но абсолютно с никаква практична подготовка, се качваме на кораба. Няма как, война, тръгваме и аз се чувствам така … известна част от моряците и екипажа, щото те много по-стари от мене, опитни, с една такава несигурност, с насмешка приеха назначаването на командир с толкова малко практически опит. И аз чувствах, как чакаха някакъв момент те да подчертаят, че човекът, който ги командва, не е с достатъчно опит. И първото ми представяне беше във Видин с кораба, след като потеглихме от Русе и аз се вълнувам, първо представяне. Теорията знам: как да подходиш винаги срещу течението, обаче теорията е едно, а практиката е съвсем друго. Направих необходимия полурод, дадоха се съответните команди в началото с боцмана, той е тарторът така да се каже на кораба, гледам едни такива ехидни погледи, а той вика: „Тоя младок сигурно сега ще блъсне парахода или ще направи неудачна маневра”. Аз ви казах предварително, много съм религиозен, едно прекръстване и малко напред, малко назад и така случайно става, но стана една образцова маневра, погледите учудени на наште моряци и от този момент разбраха, че наистина могат да разчитат във всяко отношение на мен.
      Какви бяха задачите на нашата миночистачна Дунавска флотилия? Три кораба бяха предназначени да напущат нашите териториални води – това бяха „Искър”, „Кирил Попов” и „Христо Ботев”, а „Тибър” и „Осъм” останаха да чистят само в териториалните води на България. Немците, но най-напред англичаните, бяха осеяли реката със страхотно много магнитно-акустични мини. Те ги хвърляха, прелитайки над България, отивайки към Плоещ, използвайки бомбардировките, те пущаха магнитни мини. Немците също така при тяхното отстъпление направо осеяха река Дунав с магнитно-акустични мини. Това е един скрит враг и затова ние казваме, че воюваме срещу враг, който не се вижда, докато при земни условия виждат се окопи, има враг, разузнаване… Тези мини са магнитно-акустични, защото се взривяват, възбудени от собственото магнитно поле на кораба. Всеки кораб си има естествено магнитно поле, което придобива още при построяването на кораба. И затова закон божи е в корабостроенето, когато започва най-напред построяването на кораба, залагат се тези първоначални ребра, скелети в посока само север и юг, за да може колкото се може по-малко да влияе земното магнитно поле върху тези железни части на строящия се нов кораб. И това собствено магнитно поле (дълбочината на Дунава е малка), възбужда специалните възпламенителни устройства на мината и те избухват. Но те стават още по-опасни, защото имаха така наречените степени и ги нагласяват преди да бъде хвърлена мината в реката. Има 12 степени и примерно те се нагласяват на 6 или на 7 степен. Това значи, че 5 кораба ще минат безопасно над нея, ще мислят, че няма минни заграждения, а на шестия (понеже устройството е така нагласено), експлодира и по този начин те стават още по-коварни. Това са така наречените магнитни линии, а има и акустични мини, които пък се възбуждат от вибрациите и шума от витлото на кораба. Те са още по-чувствителни. Средствата за миночистене, за унищожаване на тези мини са така наречените магнитни торпеда. Това са едни големи торпеда, които се влачат на 200 метра зад кораба и в тях се индуктира силно електромагнитно поле, толкова силно, че превъзбужда предварително тези взривни устройства и съответно ги взривява. Това е лошото, че ако взривяването стане на 10-12 метра от кораба, торпедото се запазва, а ако стане точно под неговия кил, то също така експлодира и се разрушава и трябва да се търси ново торпедо, за да се продължи плаването. Фактически съоръжението, което допълнително се поставя на корабите, са генератори, които възбуждат ток и съответно го изпращат в торпедата. На корабите си имаше една предпазна мярка: понеже от взрива се получава голям отскок на мостика, кабините бяха без покриви, защото имало такъв случай при немците и при руснаците при наличие на покриви – толкова е бил силен взривът, толкова е бил голям отскокът на хората, които са били в мостика на кораба, удрят си главата. Не умират от взрива, а умират от удар на главата в тавана на мостика.
      Беше много страшно. Моряците имаха така едно настроение, все още знаеха, че трябва да си изпълнят дълга, ние знаехме тука какво става в страната, победите на нашата Първа българска армия също така ние ги улавяхме и всичко това нещо, страхът, който имаше. Даже двама-трима души намерихме им написани завещания, които са така предполагали, че няма да се върнат. Съвсем случайно техни приятели в момент на една малка закачка казват и издават, че този е вече предмет на малко одумване, че ето виждаш ли той е мислел, че ще си отиде. С руснаците поддържахме така добри отношения, те ни дадоха съответните заявки. Всеки ден се правеха така наречените оперативки и единственият чужд моряк, ако мога така да кажа, беше свързочник, който трябваше да приема съответните техни команди с флагове.[2] Единственият, който беше на кораба като връзка, за да можем да изпълняваме всички техни разпореждания, беше руснак. При нас беше един много симпатичен украинец – Сашко, много симпатично момче, възпитано момче. То още в първия момент не можа да разбере в каква среда беше, по пътя ме попита: „Защо нямате червен кът, защо нямате агит-табла, защо се кръстите, защо се обръщат към вас с „господине”, а не с „другарю”, защо нямате политически офицери?” Всичко това на него му правеше впечатление и няма да забравя, когато се разделяхме, това беше някъде април месец 1945 година, тръгвайки обратно за България, при раздялата с него прегърнахме се и неговите думи още звучат в ушите ми: „Другарю командир, много неща видях, мога само да Ви пожелая след края на войната ние да бъдем като Вас, а не Вие като нас”. Той още тогава подсказа колко много неща не са така, както може би предварително са ги предполагали.
      Той беше обикновен моряк с две линии, не ги знам какви са техните звания, но той беше сигналчик, имаше приятелка млада, получаваше от време навреме писма – човек, човек! Също така човек беше и капитан втори ранг Охременко, който беше командир на съветския дивизион, към който ние бяхме прикрепени. Един ден получаваме заповед да пътуваме от Парчево към Славкамен. Това е малко над Белград. Нас ни предвождаха, понеже не познавахме Дунава, сръбски пилоти.[3] Просто те казваха къде е талвега, къде е дълбочината на реката и евентуално някои от тях може би имаха представа къде е най-наситено с мини.
      И пътуваме малко преди залез слънце. През нощта се почива, нощно време носът на кораба се забива някъде на брега или пуща някъде котва, и на следващата сутрин се продължава отново. Понеже голяма част от светлинните знаци по реката през време на войната бяха почти унищожени и ориентирите малки, за да може ние действително да се насочиме правилно и да не се получи някаква авария. И виждаме привечер, към сръбския бряг стадо зайци – гонят се, тичат, премятат се към реката. И този сръбския пилот Савич (помня му и името) казва: „Стоп, аз съм фаталист, когато се види толкова много и лудо да бягат и да се търкалят по стръмния бряг зайци, корабът го чака нещастие! Това е наша повеля от памти века, ние знаеме да го спазваме този обичай. За това може да ме разстреляте, обаче аз трябва да спра!” Но ние предвождаме другия кораб, на който е Охременко и ние трябва да вземеме от него разрешение, защото около час и половина още трябва да пътуваме. И чрез Саша (сигналчика) му казвам: „Така и така, сръбският пилот е фаталист и трябва да спрем. И на другия ден да продължим.” И той казва: „В никакъв случай, вие спрете тогава! Ние продължаваме! Аз попитах руския командир дали е видял това стадо зайци на брега. Той каза: „И аз съм ловец и съжалявам, че нямам в момента пушка, да отстрелям тези зайци!” Спряхме ние, изпълнихме волята на сръбския пилот, тяхната отколешна традиция. Другият кораб продължава, минава покрай нас най-тържествено (корабът се казваше „Бесараб”) и само след 200 метра попадат на мина.[4] Засяда им кърмата, плитко ляга долу и командира Охременко идва с лодка на нашия кораб. Веднага пита къде е пилота, стиска му ръката и казва: „За малко и мене, комуниста, да ме направите също така фаталист, но отсега нататък ви обещавам щом съм в сръбски води, ще пазя тази традиция.” След това имахме случай на десант над Будапеща, имаше сведения, че някаква си германска група се укрива или се окопава около град Естергом на няколко километра от Дунава.
Това беше в края на януари 1945-та година. И немците в Естергом – някаква такава откъслечна група, нашите части са много по-напред изнесени и оставаме ние моряците – нашият кораб и още един кораб с едни стари пушки да правим десант. Подготвяхме се за този десант.
      Само българи, двата кораба – „Христо Ботев” и „Кирил Попов”, трябваше да направим десант. За първи път, речен десант даже не съм учил и във Военното училище теоретически. Но горе долу имах представа за някои десанти, които през време на войната са правели германците на река Дон и на Днестър. Съставихме известен план, помогна ни руският капитан Охременко, и вечерта се изнасяме на позиции. Беше почти разрушен мостът пред Естергом и трябваше след като минем моста да заемем позиции. Към 5 часа сутринта даде се знак да спуснем лодките и да направим съответния десант. Спущаме лодките и, още недостигнали брега, се получава съобщение, че немците са унищожени, те са били някаква си малка група и ние се изтегляме. На този мост при Естергом се създава едно страхотно бързо течение. Там има 3-4 предупредителни знака, къде евентуално да се мине към левия или към десния бряг в зависимост дали по течението или срещу течението се минава. И торпедото е зад нас, като водовъртеж – най-пълен ход, възможния най-пълен ход на машината, за да може да се движи по течението на реката и това силно течение създадено от моста. То прави нещо като улей и знаете, че там вече водата набира много по-голяма скорост и торпедото нещо се откъсва. Нашето торпедо се откъсва, не можем да минем моста, ще трябва да догоним торпедото. Течението бавно така се носи вече, Дунава е по-спокоен след моста и трябва да догоним торпедото и да го хванем. Наближаваме торпедото и аз като командир трябва да дам пример, да скоча с намотано въже, да се качим на торпедото и съответно да завържем въжето и да може да го изтеглим. В този момент идва Найден – моряк, рулеви, казва: „Господин капитан, в никакъв случай, вие сте нужен на кораба!” Аз трябваше всичко това да го впиша в дневника, че не аз давайки личен пример, а еди кой си натоварвам да скочи във водата, защото не дай Боже, нещо, ако се случи да знаем какви са причините. Той скача, няколко пъти така маха, още виждам как течението го носи. С въже (на 10 метра някъде беше торпедото), яхна го – завърза го с една кука отгоре, изтеглихме го и всичко мина спокойно и щастливо. От този момент някак си взаимоотношенията с моряците бяха много по-добри.
      Имах един много сериозен и опасен момент. Това е спасяването на 9 съветски моряка в румънското пристанище Молдова. Това е на входа на Железните врата. За това получих съветския орден за храброст „Красная звезда”. Нашият кораб „Кирил Попов” трябваше да се зареди с гориво и с продукти в Молдова, това беше някъде към февруари месец. Мога да кажа, че 1945 година беше една безледовна година. Нямаше обичайния ледоход по Дунава, нямаше това замръзване и миночистенето продължи доста дълго време.
      Пристигаме ние към Молдова, пристанището на Румъния, завързваме кораба вече – правим маневрата на завързване за кея и от този момент завива пристанищната сирена. В първия момент помислих, че това е въздушна тревога, но само след секунда от пристанището тичат руснаци, румънци и сочат към понтона, който е някъде 100-150 метра зад кея. Там гори съветски бронекатер № 229 с девет души моряци. Огънят облизва въжетата, с които бронекатера е задържан за понтона и те изгарят. Течението понася бронекатера, само на 500-600 метра са железните врати. Моряците не могат да запалят никаква машина, пожарът е в машинното отделение. Видяхме, че вече почва да лази по палубата и не дай Боже, ако достигне горивните им резервоари, експлозията е неименуема. Нема какво да се прави. Риск голям, защото и ние сме парен кораб и не дай Боже, доближавайки се, той да експлодира – и ние отиваме във въздуха, но в тоз момент просто не се разсъждава. Друго е да помогнеш, машината беше спряла, топла още и веднага давам команда „Отблъсни”, тоест корабът да бъде освободен от въжетата, за да може да спестим минути и да догоним вече носещия се по течението на реката бронекатер № 229. Отблъскваме, зад кораба на около 100-150 метра – потънал шлеп, аз веднага изпращам моряк наблюдател на кърмата и той почва да докладва. На 90 метра до кораб, 40 метра машината още не може да запухти и когато вече каза: „Не дай Боже да се наденем на този потънал шлеп” – 20-25 метра преди да достигнем шлепа машината заработва, правим пълен оборот и доближаваме катера. Найден,[5] Камен и още двама моряка с пожарогасители скачат на катера, веднага взимат полузашеметени вече, деветимата съветски моряка, взимаме ги на кораба, бързо с куки отблъскваме катера и само след 5-6 минути катера експлодира. Моряците чуха, те още не могат да разберат дали са на катера, или са на друг кораб. Посрещнаха ни като герои на пристанището и това беше голяма, бих казал моряшка и човешка наша постъпка да спасим 9 души моряци. Нашият авторитет след между румънци, сърби, хървати и унгарци беше много голям.
      Много добре ни посрещаха нас. Даже имахме една такава малка неприятност, защото ни посрещат в едно румънско село. Хората знаят какво значи война, донесоха ни един заклан овен за благодарност, че им помагаме. И наистина нашата основна цел беше Дунава да бъде чист и ние се борихме за чисти води. Руснаците видяха това нещо с овена, не им стана някак си много приятно и идват след два дена и казват: „Сваляйте българските флагове и вдигайте на вашия кораб „Кирил Попов” съветски флаг”. Аз казвам: „Не мога да изпълня тази заповед, защото ние само тактически сме придадени към вас, а всички заповеди, съгласно нашия устав и нашата клетва може само и единствено да получа от нашия щаб в Русе.” „Не изпълнявате ли?” „Не!”.
      И ни арестуваха руснаците. Вдигнаха те флаговете, а мен и моят колега Стамен ни закарват на „Бесараб” и два дена ни държаха там, без нищо да правим, затова че не изпълняваме заповедта. Докарват политическия офицер на Дунавския флот, със самолет ли с какво го докараха и след ден и половина-два идва. Попилиев се казваше политическият офицер, извиква ни двамата, наруга ме, как може ние да не се чувстваме достойни да се бием под съветски флаг. И аз казах: „Господин капитан трети ранг, дайте ми заповед! Щом ми дадете заповед, аз ще я изпълня!” Той носи заповед, но предварително каза, че не е трябвало да чакаме заповед. Но ние сме възпитани да изпълняваме, защото, ако няма дисциплина, няма войска. Както е сега в момента. Даде ни заповедта и на другия ден ние тръгнахме със съветския флаг. Един-два дена хората питат, подпитват – ние се движим и правим така наречените миночистения в определени райони и задължително трябва да минем на едно и също място, което ти е определено да чистиш 12 пъти, защото ви казах, че са 12 степенни мините. И винаги така се случва, защото си срещу течението, не можеш, повече от 3-4-5 километра, най-много, да се движиш с това тежко торпедо отзад. Затова тръгваме от едно място и се връщаме вечерта пак, обикновено на някой малък пристан или на удобно пристанище. И хората ни питаха: „Защо, къде са ви флаговете?!”. Руснаците така подразбраха това нещо и само след 4 дена дойде заповед отново да вдигнем българските флагове и така започнахме да правим. В жест на добра воля от тяхна страна – вика ме този, извиниха се, разбира се, вика ме техния политически офицер и казва: „От какво имате нужда?” А ние бехме закъсали за червен пипер. Руснаците снабдяват корабите, обаче те обичат белите манджи, немат червен пипер и ние нямахме. И казахме: „Имаме в момента нужда от червен пипер.” Само след 4-5 часа ни донесоха 2 килограма червен пипер. Някой го носи казва: „Това е подарък и ние сме доволни и сме възхитени, че вие мигом изпълнявате вашите задължения”.
      Малко преди края на войната на „Христо Ботев” му разрешиха да отиде да направи 2-3 проплавания в австрийския Дунав и той беше единственият кораб, който на 9 май участва в парада на съветската дунавска флотилия. Това е единственият български кораб, участвал в парада след победата над Германия. Така, че в този период отношенията между нас и между тях бяха в рамките на допустимото, нямахме абсолютно никакви забележки от наша страна.
На мене дадоха ордена. И тримата ми колеги починаха, единственият жив още миночистачен офицер от Втората световна война по Дунава съм останал аз. Дано Бог дава още сили. Така че ние започнахме най-напред в направление: български, румънски, югославянски води, Унгария и съвсем малък отрязък от Австрия. Така да имате представа. Нашата основна задача беше, че по отделен участък ние предвождахме кервани, защото Дунава беше основната снабдителна артерия, за да се доставят муниции, храни, жива сила на Третия Украински фронт и на Първа българска армия. Ние пренесохме частите от Петроварадин, това е град срещу Нови Сад, Петроварадин, пренесохме може би няколко дружини с кораби, които след това участваха във форсирането на река Драва.[6] Така че нашето основно задължение[7] беше: когато някой голям керван се сформира и трябва да пренесе от тук до огневите позиции, ние задължително по няколко миночистача заставахме пред кервана, почиствахме реката и давахме, така да се каже, зелена светлина, че те могат спокойно да минат. Ние сме провели около 3000 шлепа, което представлява товара на 13 500 ж.п. вагони. Около 210 мини са взривени, общо.
      Единствената психологическа последица от войната е, че моята любима, като се върнах тука, след като ме уволниха, казва: „Ма как може, аз съм се влюбила в офицер със жълти копчета и така нататък” И аз вече не съм офицер, хвърлих моята офицерска тужурка на едно дърво и казвам: „А сега обичай дървото, а не мен!” Това е психологическо. Всичко беше спокойно, изпълнявахме си дълга, имаше си страх, имаше си напрежение, но всичко беше в рамките на това да върнем кораба и да останем живи и здрави.
Имаше само един колега, който беше назначен на миночистачен кораб, но баща му беше някакъв началник, също морски офицер и знаете каква е обстановката. Малко хора понякога се връщат живи от миночистене и го изтеглиха от Дунава във Варна. А във Варна още не беше почнало активното миночистене тогава, то започна много по-късно, но материалната база там беше много по-добра, отколкото другата. Между другото искам да кажа, че за сигурността на кораба имаше така наречените размагнитни дистанции, на всеки 3-4 месеца отивахме в специални пристанища, където размотаваха кабели и пущаха обратно на земното магнитно поле, което до известна степен намаляваше активността на корабното магнитно поле. Трябва да ви кажа, ние бехме много далече от всички тези събития, информацията, която получавахме на фронта беше изключително военна, свързана с военни действия, свързана със снабдяването и частично писма, които нашите близки ни пращаха.
      Ние никога не мислехме, че така ще се посегне на нас, аз след като даже получих и съветския орден, в България ме посрещнаха много тържествено с цветя и с музика, с поздравления, наградиха почти всички офицери на петте кораба с орден за храброст и по наше предложение тез, които ви ги казах – Найден, Камен, всички които взеха така активно участие, бяха наградени с ордена „За храброст”. Аз един, два, четири месеца бях отново на Дунава, взаимоотношенията с моряците бяха много добри и един ден получаваме съобщение от щаба на военноморските сили в София: да дойдем тука в София. Започнаха вече да се проявяват някои некоректни, обидни действия, дойдоха вече политическите офицери на всеки кораб, във всяка рота, във всеки взвод имаше политически офицери. Един випуск ли да кажа, група ли да кажа от моряци, изявили се като партизани получиха и съответните морски чинове и от този момент, когато ни извикаха в София, ни дадоха заповедите за уволнение по съкращение. Веднага издадохме службата, взеха ни пистолетите и оръжието. Аз отидох във Варна, там с мои приятели започнахме обща работа и след 4-5 месеца получих съобщение да напусна Варна и да си отида в родното място. Там отидох,[8] работих в дизеловата централа и това ми даде известна надежда да потърся начини да продължа образованието си. Тогава за да те приемат в университета ти искат ОФ бележка, знаете ги тези неща. Без разрешение на съответния ОФ партиен комитет не може даже да си подадеш документите за следване. И ми го дадоха с една препоръка от ръководството на централата, където работех. Три години следвах електроинженерство във Варна. Тогава откриха Техническия университет. Само след 3 години започна поголовна чистка и всички офицери, които бяха приети в университета ни уволниха, 24 часа не ни дадоха да напуснем Варна. Дойдох тук в София, тук ни проработи щастието, току що се организира електромоторна фабрика и за директор беше назначен комунист, но завършил Морското училище.[9] Трима души бехме приети на работа в този завод и той ме извика и каза: „Вие знаете, че ви наблюдават под лупичка, бъдете внимателни, знам какво е възпитанието, образованието, какъв е темелът, който дава морското училище и как всеки един човек, който е завършил морското училище просперира в живота. От вас искам само работа и абсолютно нищо друго.” И ние работехме. Той ни направи всички началници на цехове, след време пък една случайност ме среща с мой съвипускник и аз му казвам къде работя, той беше навигационен директор на току що образуваното дружество „Тексим”[10], което беше с чужди капитали. И ми казва: „Какво си се заврял в този завод, ние търсим морски специалисти”. Веднага аз му казах, че трудно ще ми дадат паспорт за зад граница, но той каза: „Това е мой проблем”.
      Това беше 1968 година и така се уреди всичко – издадоха ми паспорт и постъпих на работа като капитан. Обаче започвам от най-ниската степен, 4-ти капитан, защото едно е да бъдеш военен и то през време на войната, а съвсем друго е да бъдеш капитан на кораб. И започнах в „Тексим” 4-ти капитан, 3-ти капитан, 2-ри капитан, старши-помощник капитан и капитан. И съм обиколил целия свят. И сега съм член на „Съюза на възпитаниците на Негово Величество училища”. Това е.
      За други войници какво мога да кажа? Имахме само Рорен ли беше, да, Рорен, който в морското училище, докато бяхме в Созопол, той имаше така контакти с нас, водеше се като градинар, а след това се оказа, че той е от SS войските – изпечен, опитен разузнавач. Ние, доста наивно може би, сме споделяли с него някои неща. След края на войната един мой колега каза, че го е срещнал в момент, когато напуща София и той само е казал: „Много поздрави, вие бяхте всички отлични момчета!”. Това е единственият ми контакт. Спорове сме имали само с политическите офицери, с руснаците дето подразбраха за знамето, но иначе, докато не напуснахме кораба, обстановката беше такава, каквато наистина уставно, ако така мога да кажа, съществуваше в нашата армия.
      За загинал човек, това беше по време на войната, обаче още не бяхме се изнесли по Дунава: Христо Пишманов също от нашия випуск, също назначен на кораб, получи една задача да направи известно разузнаване, като мине по река Дунав. На кораба му обаче имаше двама моряка от село Пиргово, то е съвсем близко до Русе, прочуто с хубавите вина, лозя и така нататък, и той след двудневното патрулиране по Дунава поиска разрешение близко до Русе да спрат на кея за Пиргово. И, естествено, отишли са там на гости, може би са се почерпили и на връщане. Но там е доста голямо течението, може би така на метър отделен от кея, между кораба и кея, едно така доста голямо течение и има така наречения трап или скоба, която съединява кораба с брега, по което слиза и се качва човек, за да се качи на кораба. Той първи минава по тази скоба и тя не е била добре закрепена в края, стъпва, пада във водата, тя го грабва и след ден и половина може би на около 5-6 километра го откриваме – образът на смъртта тогава видяхме.
      Вторият образ на смъртта, обаче образът вече не го видяхме, е капитан, забравих му името, също така специалист по минното дело. Те беха открили близо до Русе плаваща мина, която изтеглят на носа на крайбрежната лодка, с която са пътували по брега на Дунава, а той смята, че доста добре познава устройството на мината. Съгласно правилника я слага само на носа, от там трябва или да се огледа или да се прехвърли на брега. Той я изнася на капака на кораба, започва така да пипа тук-там, нещо което може би на него не му е било познато, мината се взривява и от него не остава абсолютно нищо. На кораба само една малка пробойна, понеже взривът е повече във вертикална посока и отива във височина, а от корабът една малка носова пробойна. Това ми е така споменът, мъртвешките спомени, ако мога да кажа, от войната и се гордея с това. През цялото време нашият кораб и нашата Дунавска флотилия в тези тежки условия не даде нито една жертва. Всички моряци вкупом, както отидохме, така и се върнахме. Даже един от наште моряци – затова му дърпахме ушите – си взе Илонка, унгарка, докарахме я с кораба в България, без да имаме право за това, щото тогава на корабите по принцип не се разрешаваше да има жени. Даже мога така спокойно да кажа, в паметта ми е Охременко, когато често разговаряхме с него, той казваше: „За много неща съм съгласен и за много неща не съм съгласен с вас, но много уважавам, че нямате жени на кораба. Защото при много жени винаги интриги, винаги интриги и така се получава, че най-грозната жена, която е една на кораба, тя е най-големата красавица”. Това е, което мога да кажа за войната.
Интервюто проведоха Константин Голев, Мариан Гяурски и Кирил Чуканов.

Източник: Tempipassati.org
[1] Валентин Иванов Паспалеев е роден на 1 май 1903 г. в гр. Кюстендил. Завършва морското училище, а по време на Втората световна война служи в Дунавската флотилия. От 14 октомври 1944 г. е командир на Дунавския флот. Награден с орден за храброст ІV степен, 2-ри клас и съветски орден „Червено знаме”. През войната е капитан, майор и подполковник. След войната става командир на Черноморския флот, а през 1948 г. е назначен за началник-щаб на морските войски. Пред 1949 г. е арестуван, осъден за шпионаж и екзекутиран на 20 август 1950 г. Вж. повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 110 (бел. съст. М. Г.).
[2] „Знаете флажна сигнализация, морзова сигнализация.” (Цит. А. И.).
[3] Атанас Илев има предвид лоцмани (Цит. М. Г.).
[4] „Корабът получи малка пробойна, но бързо го оправиха.” (Цит. А. И.).
[5] „Тоз, който яхна торпедото.” (цит. А. И.).
[6] За преминаването на Дунава виж разказа на Тодор Анастасов, чиято част е била натоварена с прехвърлянето на войските през реката (бел. съст. К. Г.).
[7] „Освен самостоятелно чистене.” (цит. А. И.).
[8] „Защото на нас ни дадоха и техническо образование.” (цит. А. И.).
[9] „Инженер Палов се казваше директора на електромоторната фабрика. От 26-ти випуск, а аз съм от 39-ти випуск.” (цит. А. И.).
[10] „Тексим“ е външно търговско предприятие, ръководено от Георги Найденов, част от икономическа групировка „Български търговски флот”, която достига оборот от стотици милиони долари в края на 60-те години. „Тексим“ се закрива в края на 1969 г. по указание на Тодор Живков след натиск от Москва поради опасения, че провеждат политика, противоречаща на плановата икономика (бел. съст. М. Г.).

Спомени от войната на Владимир Матев (61в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Владимир Матев е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Служи в Македония от 1941 г. Участва и в двете фази на войната срещу Германия. Сражава се с Унгария, при Драва Соболч и е ранен. Награден е с два ордена „За храброст” и немски орден „Железен кръст”.
      Казвам се Владимир Иванов Матев. Аз съм трето поколение офицери от Българската армия – дядо ми, баща ми и аз. И тримата сме наградени с по два ордена за храброст.
      Дядо ми е бил като взводен подофицер, мобилизиран в Сръбско-българската война 85-та година и при атаката на Мека Цръв неговата рота участва. Убиват ротния, заместника му убиват и той поема командването на ротата. И ранен продължава атаката на Мека Цръв и след като бива овладен Мека Цръв, ранените ги изпращат към превързочния пункт. В туй време минава княз Александър Батенберг и вижда групата ранени, между другите му показват дядо ми и на място го произвежда подпоручик. И така дядо ми започва военна кариера и стига до чин майор, като граничен офицер. Заболява и се уволнява.
      Баща ми е кадет от 12-годишна възраст във Военното училище и е произведен 1907 г. подпоручик. Служи до 36-та година полковник, командир на полк. Той е награден в Балканската война и вторият орден е в Европейската. Той е участник в Дойранската епопея и там е награден с втори орден за храброст.
      Роден съм в Плевен на 5 октомври 19-та год. Обаче съм израсъл в Пловдив. Абе, аз съм израсъл в Сливен, в Станкето – в Дупница. Баща ми, където е служил по гарнизоните. Но най-вече съм израсъл в Пловдив. Там, като съм започнал първо отделение до 5-ти клас. Карах 5-ти клас в Сливен и след това 37-ма година постъпих във Военното училище като кадет 8-ми клас.
      Като постъпих на приемния изпит, бях два пункта под приетите. И влизам във Военното училище по параграф „Потомствен”.
      И баща ми е съвипускник на генерал Луков. Баща ми е завършил генерал-щабна академия в Ленинград. Обаче още като кадети с Луков не са се много обичали. Не са се мразели, обаче се са имали пререкания. И 37-ма год. Луков става военен министър. Баща ми се уволнява и отива да си получи обезщетението. И Луков го среща и му казва: “Абе, Иванчо, как можа твоят син по милост да влезе във Военното училище?” Баща ми се обижда и след един месец престой във Военното училище ме извади. Напуснах Военното училище и си завърших гимназия в Пловдив. Обаче съдбата човек не може да си избегне. Трябваше да отида да уча ветеринарна медицина, понеже дядо ми след като вече се уволни, прави едно голямо селско стопанство, той е селски човек. И иска да завърша ветеринарна медицина и ми привежда 100 хил. лева, за да следвам. Обаче, тогава не можеше, без да си служил в армията, да отиваш в чужбина. У нас тогава нямаше ветеринарна медицина и трябваше да отида в Словения да уча, обаче не ме пуснаха и аз постъпих в Школа за запасни офицери. Излезох първенец и ме пратиха обратно във Военното училище. Съдба! А майка ми много не желаеше да бъда офицер, щото техния офицерския живот – чергарски.
      Като постъпих във Военното училище в туй време, по Ньойския договор на България бе забранено да има противовъздушна артилерия, армията намалена, голяма част от офицерите ги уволниха. Имаше 20-хил. армия само, по Ньойския договор. Обаче 36-та г.[1] падна забраната по Ньойския договор и тогава се създаде противовъздушна артилерия у нас, като нямаше подготвени хора и имаше курсове. Кавалеристи (понеже кавалерията вече отпадна като род войска, заместиха ги танковите войски) и пехотинци караха курсове за противовъздушници. И тогава ми се създаде възможност да отида да уча в Германия, в Хановер. Там в немското противовъздушно артилерийско училище. И аз заминах 38-ма година да уча в Хановер. Пак с протекция, защото имах там близки на баща ми във Военното министерство и ме изпратиха да отида да уча противовъздушна артилерия.
      По време на службата ми в Германия: При едно честване на Национал-социалистическата партия в Хановер. Честването трябваше да стане в един спортен комплекс. Тоя спортен комплекс беше обкръжен с едни високи тополи. И поставени бяха прожектори, които фокусираха, така че беше обградено цялото със светлини. И строиха всичките части там, между които и нашето поделение. Ние бяхме чуждестранен взвод – имаше вътре хървати, сърби, унгарци. И при идването на Хитлер барабаните започват да бият тържествено. Дойде, ние бяхме близо до естрадата, представителните лица и нашият взвод беше на първа линия. И Хитлер дойде и ни представиха кои сме – дойде и се ръкува с нас. Аз бях в първата линия и се ръкувах с Хитлер. Аз с цар Борис още не съм се ръкувал, ама с Хитлер съм се ръкувал. И така, това ми е срещата с Хитлер.
      И така, 41-ва година завърших противовъздушното училище и се върнах тук, в България. И бях разпределен при представянето си на генерал Айранов[2], който беше шеф на въздушните войски, (а противовъздушната отбрана беше подчинена на въздушните войски) в противовъздушен полк, тука в София. Най-напред един майор искаше да остана в щаба на противовъздушните войски за свръзка с немците. Обаче началникът на противовъздушната отбрана[3]: „Не! – вика – той е още млад, трябва да иде в строя!” И не ми разрешиха да остана в щаба.
      Обаче аз с тези 100 хил. лева, дето ми беше дал дядо ми да следвам, бяха на мое име и си купих едно БМВ. От Германия си го докарах. 100 хил. – кола! Открита, спортна. Идвам си тука в София и като ме вижда баща ми, че съм си купил кола: „Абе, ти – вика – вместо да си купиш апартамент, кола ще ми купуваш!” Той току що се беше уволнил, ама ме строяваше, мен ме третираше като войник. И първата ми заплата, която получих като подпоручик, я изпихме с мои съученици от Пловдив, тука студенти. А аз нямам ключ да си влизам свободно когато си искам, ами прибирам се 12 ч. вкъщи, баща ми излиза по пижама и вика: „Където си бил до сега, там да заспиш!” И ме изгони. И аз отидох, та спах при един от тея…
      И като излезе една заповед, който иска да служи в новите земи, аз бях първият, който подадох рапорт. И отидох да служа в Скопие, 5-та армия, защото с баща ми не можехме да се погодим вече. Той ме строява и ме третира като негов подчинен. И избягах по този начин от София, от Първи противовъздушен полк, и отидох в Скопие. Обаче в Скопие няма противовъздушно поделение. И тогава ме назначиха адютант на на генерал Бойдев[4], командира на 5-та армия.
      И тогава за първи път се срещнах с Негово Величество цар Борис, ще ви разправя: Получи се една заповед за решаване на тактически задачи във Военното министерство. И събираме се всички – командири на армии, адютантите, началник-щабовете и командирите. И в министерството има една заседателна зала, към 10 метра с една маса, елипсовидна и царят е отпред. И аз като най-младши, защото всички адютанти беха майори, капитани, а аз подпоручик. По старшинство се нареждат всички и аз на тая страна. А аз с царя не съм се виждал и се притеснявам. И почвам да се потя, зачервявам се, туй-онуй. Царят, изглежда му направи впечатление тая история и дадоха почивка. И царят идва при мене и ми вика: “Абе, младо, ти що се притесняваш, бе? Ти трябва да си горд, че между толкова старши има и един младши!” И това ми е първата среща. А пък началник-щаба беше полковник Ничо Георгиев[5] – много ме строяваше.[6] Караше ме да уча стенография, машинопис, туй-онуй. А пък аз още 22-23 годишен, мен акълът ми другаде. И Ничо Георгиев, като вижда, че царят идва при мене, идва и вика: “Ти от къде познаваш царя, бе ?” “Ами – викам – сигурно познава баща ми, туй-онуй.” От тогава вече не ме закачи. Обаче, до края на 42-ра година бех адютант. В туй време, след Ал-Аламейн[7] и Тобрук,[8]когато Ромел загуби в Африка танковата битка, вече германците почнаха да се оттеглят от Африка и да се придвижват по посока на Германия. И тогава имаше две колони: Единият ешалон движението беше от Солун-Скопие-Белград-Германия. А вторият ешалон беше от Солун-Албания[9] нагоре пак Германия. А междувременно в Скопие германците имаха една молибденова фабрика. Там от Треча[10] те вадеха молибден и в тази флотационна фабрика с тоя молибден обогатяваха стоманата.
      И тогава се създаде една противовъздушна батарея за охраняване на фабриката в Скопие. Германците понеже нямаха жива сила, сключиха споразумение с 5-та армия – ние да дадем живата сила, те да дадат оборудването. И мен ме назначиха за командир на батареята. Аз станах тогава противовъздушник. Германците ни дадоха “Ферлинги” – най-новите им 20-мм противовъздушни оръдия, които стреляха като картечница. С четири цеви – 360 изстрела едно оръдие дава на минута. Без щит, те са открити. И започнах аз обучението на хората. А междувременно, за охрана на Скопие и гарата, където се товареха, (понеже почнаха да бомбардират американците) дойде един тежък 8 и 8[11] немски полк и аз бях в огнево отношение подчинен на него, а в дисциплинарно отношение бях подчинен на 51 пехотен.[12]
      Тогава започна моята служба. И имам свалена крепост. Първото ми бойно кръщене – минаха един налет от американци и ние стреляхме сватбарски към 700-800 снаряда. И понеже те са много скъпи нашите снаряди, защото са със светеща следа, ни забраниха без разрешение на тежкия полк да стреляме. Имаше командно место, където обработват данните на тежката артилерия и оттам получавахме команда за стрелба.
      И един налет дойде от Фоджа. Това е 43-та година, юни-юли, лятото. Дадоха бойна тревога и застанахме при оръдията… През деня. Ние нощна стрелба не можем да провеждаме, защото нямаме прожектори. Това беше към колко… към 11 часа. И ние само застанахме при оръдията да чакаме евентуално. Ние можехме да стреляме до 2 км., дотогава нашата стрелба беше действителна, докато тежката артилерия 8 и 8 имат 8 хил. метра поражение. Налетът замина, дадоха отбой и се пръснаха войниците.
      И към 12 часа зададе се един самолет, американска крепост – единичен. От Ниш по посока обратно, връща се. Като наближи Скопие, нашите дадоха веднага бойна тревога. И тежката артилерия започна да го обстрелва. Почнаха пукотевици около него, на снарядите. Той, за да избегне тежката артилерия, слезе ниско, на 2 хил. метра, може би. Щото тежката артилерия, когато е ниско не може. Обаче аз не получавам заповед за стрелба, на мен ми е забранено да стрелям. А там Вардара минава през едно дефиле. И самолетът се движи към дефилето да се скрие. И аз, като виждам, че ще го изпусна, на моя отговорност разреших стрелба. Един откос му отряза вертикалния стабилизатор и той падна в разположението на батареята. Четири взвода бяха, на по един километър разстояние около фабриката. И той падна там.
      Двама скочиха, които бяха картечарите на опашката, с парашути. Другите не са могли да скочат, щото, като го отряза вертикалния стабилизатор – аз го наблюдавах – той се помъчи като, ранен орел налево-надесно, запуши от опашката един дим някакъв и влезе в тирбушон[13] веднага. От налягането във въздуха те не можаха да напуснат самолета. И десет души вътре паднаха, изгоряха в самолета. Двама само скочиха – те оживяха. Самолетът, като експлодира – храни, каквото имаше всичко пръсна. Имаше италианци пленници, будольовци[14], които търсеха непрекъснато разни бисквити, бонбони, разни конфитюри, туй-онуй. И 15-20 дена войниците събираха такива продукти, особено италианците.
      И по едно време стана въпрос, че аз стрелям без разрешение, а то е наказуемо. Обаче германците се застъпиха за мен и вместо да ме накажат, ме наградиха с немски орден за храброст – с Железният кръст. Понеже самолетът щеше да избяга. А това е била командирска крепост, която е била ранена към Ниш от наши изтребители и изглежда са се съмнявали дали ще им стигне резервоара с гориво, за да се върнат във Фоджа и се е върнал обратно. И така аз получих, после и от нашите, първия ми орден за храброст – за проявена съобразителност. И германците и наште ме наградиха с орден за храброст. Парашутистите ги прибраха, ние си ги прибрахме. Те нямаха немска част такава, нашите охраняващи части. Имаше един офицер, който беше завършил Американския колеж[15], ги разпитваше и ги изпратиха в лагер за военнопленници в Шумен.
      След тая случка ходихме на стрелби в Сарафово. Там провеждахме стрелби и 44-та година дойде 9-ти септември. Аз бех току-що се върнал от стрелби. Ние по взводове отивахме на стрелби. Товариха ни на влак, отивахме на стрелби и се връщахме 4-те взвода, поред. С първият взвод аз бех на стрелби и се върнах от Сарафово. Преди 9-ти септември един ден ме вика полковник Хаберщайн, командирът на тежкия полк. И ми казва: „Така и така, ние скоро ще напуснем Скопие и ще отидем към Каченик[16] в Албания.” Почна да ми разправя, че има вероятност да бъдем окупирани от руснаците. И вика: “В Катин знаеш какво стана с действащите офицери!” И ми предложи да организирам батареята да се изтегля с тях в Каченик.[17] Цялата батарея, с оръдията да се изтегля. И вика: „Ние ще ви третираме като германски воини.” А пък той е имал син на моята възраст, който е загинал в Русия. И имаше хубави чувства към мен. „Аз – вика – поемам грижата за теб!” В първия момент аз се съгласих.
      И връщам се в батареята. Аз имах кон, щото то беше на 7-8 км позицията от Скопие и ходих на свръзка с коня. Връщам се и гледам войниците наклали огньове и аз веднага им забраних. А след акцията със сваления самолет имаше срещу нас наказателна акция. Американци ни нападнаха с тия двутелните изтребител – „Лайтингите”. Те ни обстрелваха с картечници… Лайтингите ни нападнаха, обаче ние всички се изпокрихме, защото до оръдията имахме землянки. Обаче един учител беше, мерач, успя да излезе, откри огън и те избягаха, повече не можаха да ни обстрелват. Нямахме ранени и убити, нито един от тази акция…. Не си спомням, дали го наградиха после. И тогава им казах: „Помните ли огъня – тогава беше надвечер – ще вземат англичаните пак да ни обстрелват!”[18] И закриха огньовете и в тоя момент, както си седя на коня си викам: „Абе, те моите войници беха все мобилизирани!” – те беха от 25 до 35-годишна възраст и в момента ми хрумна на акъла: „Бе къде ще ходя аз с тея момчета, те женени, имат деца…” Даже не слезнах от коня и се върнах. Отивам при полковника на командното място и му казвам: „Извинявайте, господин полковник, ама това, което обещах, не мога да го изпълня!” Той ме разбра, дойде, прегърна ме и каза: „България, има нужда от теб!”[19] И така се свърши цялата работа.
      Обаче на 6-ти септември 5-та армия се изтегля, а аз съм на позиция, никой не ми съобщава. Войниците ми казват: „Абе, господин подпоручик – още бях подпоручик – знаете ли, че 5-та армия се изтегля?” Викам: „А!?” Възседнах коня и отивам в щаба.[20] Отивам – празно, няма никой! Връщам се и им нареждам: „Зарязвайте оръдията!” Каквото имахме продукти натоварихме на една кола, с която се снабдявахме от 51-ви пехотен полк, имахме и към 15 автомата, взехме автоматите. А бяхме въоръжени не с карабини, а с пехотните тежки пушки. Взехме си автоматите и да се изтегляме. Те сутринта в 6 ч. 5-та армия се изтеглила, а аз към 11 ч. почвам да се изтеглям. Знаехме, че с немците сме във война, вече аз разбрах какво е положението.
   И германците в посоката на Куманово се насочват, за към България. И когато стигаме в центъра на Скопие, трябва да пресечем Вардара, за да отидем в посока на Куманово. Шосето за Куманово е отатък Вардара, от лявата страна на реката, а ние сме от дясната страна. Обаче германците турнали два танка на изхода на моста, оръдията ей така… И един подофицер – Ausweis[21] иска, разрешение, да мога да мина през моста. Обаче аз нямам такъв Ausweis и не ни пуска. Чудя се какво да правя – бегах веднага при тоя Хамерщайн, командира на въздушния полк. Той ме качи на един мотоциклет заедно с него, отиваме при комендатурата в Скопие, щото комендатурата става вече немска. И те ми написват един Ausweis, благодарение на полковник Хамерщайн и така преминахме отатък Вардара.
      Германците спират 5-та армия над Куманово.[22] Искат или да я обезоръжат или да тръгнат с тях. И тогава полковник Бачийски[23], командир на 51-ви пехотен полк, става командир на 14-та дивизия.[24] 5-та армия се състои от 2 дивизии – 14-та и 15-та дивизия. 14-та беше в Скопие, а 15-та беше във Велес. Там те водиха боеве велесчани – полковник Младенов (на Мила Младенова баща й) изтегля 15 дивизия с боеве, той е командирът на артилерийския полк.[25] А пък Бачийски става командир на 14-та дивизия.
   И той спира и почва преговори и благодарение на това ние успяхме вечерта да стигнем до тях. Да ги настигнем малко преди Скопие бяха. И германците – „Принц Ойген” дивизията някъде там е била и тя именно засича пътя на 5-та армия. И с 5-та армия се изтеглят и граждани, чиновници, всички вкупом с армията… Не, жандармерия нямаше, ама полицаи сигурно е имало. 51-ви полк гонеха партизаните, дето правеха зулумуците. Имаше такива партизански дружини[26], които ходеха да преследват партизаните. И на 7-ми или 8-ми беше, не си спомням, Бачийски не е съгласен да тръгнем с германците и те казват: „Ще ви обезоръжим!” И започва най-напред обезоръжаването на офицерите. Най-напред Бачийски отива, вади пистолета си, целува го и им го хвърля. Германците са кавалери в това отношение, видеха този жест и му върнаха пистолета. Той казва: „Ще го получа, обаче няма да вземате пистолетите и на другите офицери!” И те се съгласиха. И тогава вече почна една дружба след този жест между германските офицери и нашите офицери. И Бачийски трябваше да отиде на командното място да преговаря да се изтегляме. Качиха го на една кола и отидоха там.
   После той разправя, че цяла нощ са го държали, никакви преговори не са правили – сутринта. Обаче той решава следното – ще ги излъже, че ще тръгнем с тях, та да може малко да има време какво да правим… Щом ще тръгваме с тях, не ни вземат оръжията. И връща се, те го качват да подготви тръгването с германците, обаче германците отидоха към Скопие, той остана там при нас, събра ни всичките и каза: „Положението е следното – или пленници ще бъдем, или кой както види!” И тогава, това беше към шест часа сутринта, офицерите събраха частите и тръгнаха по посока, кой както намери, горе-долу познавахме там терена. Аз, понеже имахме тактически задачи с командира на армията, познавам терена – тръгнах по Пчиня. Обаче в това време един германски „Щорх”[27], наблюдава какво става. За щастие падна една мъгла, дал Господ. Падна една мъгла и цялата 5-та армия се пръсна, а там гора… Всеки си прибра войниците и тръгна с тях. „Трънливият път на 5-та армия” е това. Противозъдушните оръдия? А кой ще ни пита?! Те нашите, тях не ги интересува, те са немски оръдия. Абе, те останаха и оръдията, а в туй време в Скопие се създаваше 5-ти противовъздушен полк, на гарата бяха 8 и 8 оръдия, прожектори имаше, всичко остана така.
      Аз имам произшествие по време на отстъплението. Тръгваме по Пчиня, посока България. Към обед войниците ми казват, че забелязват партизани да се придвижват към нас. И голяма част от войниците се пръснаха самостоятелно да влизат в България. Моята батарея беше от 150 човека, с мен имаше към 50-60 човека. Една част от тях с други земляци се събрали и се изтеглят. Ние имахме само петнайсет автомата, пушки нямахме. И по едно време дойде един партизанин – и иска да ни прибере автоматите.[28] И войниците ми викат: „Господин подпоручик, я хвърли пагоните.” и дадоха ми една войнишка риза да облека. Обаче отдолу офицерски панталон и ботуши. И викат: „Те много мразят партизаните български офицери.” Щото те са ги преследвали. И направихме ние кръгова позиция, ежова позиция, да се отбраняваме, ако ни нападнат, щото дойдоха малко хора. Обаче по едно време, като се събраха – 3 пъти повече от нас, партизаните. И сега какво да правим, какво да правим, и аз викам ще предаваме оръжието, няма как. И ни обезоръжиха. Обаче някой от войниците казал, че аз съм командира на батареята и двама партизани ме прибраха. Войниците ги оставиха.
      И сега ще ме водят при техния щаб, да ме разследват. Водиха ме там в една воденица беше щаба, обаче те не успяха да вземат решение, сигурно другаде е било по-главното… Там преспах в щаба и на другия ден ще ме водят при другите командири. Ма, то е доста далече. Водиха ме – единият върви отпред, другият зад мен. Аз имах един часовник жълт, той не е златен, ама такъв метал. Час по час ме питат колко е часа. И аз реших да им го дам, щото викам да ги умилостивя. И им го дадох. Обаче единият взе часовника, другият нищо не е взел. По едно време, те бяха с едни скъсани обувки, взе събу ми ботушите. Взе ми ботушите и ми дадоха едни други. И по време на ходенето на едната обувка ми се откърти подметката, почна да хлопа и отпадна. Краката ми се подбиха. То там балкан такова… нито балкан, нито равнина.
      Съдбата ми беше на косъм! А аз бях буен и си мисля сега какво мога да направя. По едно време единият изглежда разстройство ли получи, имал ли е? От време на време единият само седи зад мен, а другия ходи по нужда. И аз викам: „Сега, как ще се справя с тоя, който ме охранява?” Те имаха едни автомати, като „Максим-Шпандау” картечниците, кръгли и цевта излиза като за охлаждане. Те английски автомати някакви, обаче нема каишка, а със сиджимка[29] вързан тука. И аз сега като вървя, като се спъна и като ме заболи крака клекна и оня ме ръгне, с автомата в ребрата да ставам. И аз реших – единственият начин да се отърва е като оня отиде там до тоалетна, да се препъна и да му[30] грабна автомата. Направих няколко опити така и в един момент: той ме бута с цевта в ребрата и аз му хванах автомата, издърпах го и му скъсах сиджимката. С такава сила е било, ама то…. За живот и смърт. Откъснах го и го насочих към него. “Немой, немой, брате, немой, брате!” – обърна се и побягна. И той като побягна, и аз побягнах. Колко съм бегал, тогава в стресова ситуация съм бил, не помня нищо.
      И сутринта едно куче почна да лае около мене. Кога е било, кога съм влезал, в един шубрак съм се забутал. А пък аз имам страх от шубраци, от змии. И съм влезъл вътре в тоя шубрак и кучето ме е събудило. Изпаднал съм в безсъзнание ли, какво е било, не помня нищо. Помня само, че му взех автомата, той побягна и аз побягнах. И излизам от шубрака и виждам кучето, то ме лае, и гледам едно овчарче отсреща. А тука един херпес ми е излезнал, боли ме…. От стреса сигурно. Отивам при овчарчето, ама аз съм като партизанин. С една обувка и с окъсани дрехи и отивам при овчарчето и му викам „Абе, друже – ама почвам по македонски да му говоря – друже, камо са наши другари?” „Не знам, Бога ми, не знам, не знам!” „Бе – викам – и я съм партизанин и я съм загубил наши другари!” И то по едно време ми каза: „Овде са.” А-а-а, щом са тука, аз в другата посока. И жаден… видях един мочур, жаби вътре, и съм пил вода от нея.
      И тръгнах по посока и по едно време чух, нашите почнаха да стрелят – артилерията на Деве баир.[31] И се ориентирах. И по едно време изкачвам се и отивам на едно наблюдателно място и един мой познат – подпоручик, пловдичанче, също офицер, командир на батареята. Вика: „Бе, Матьо, какво правиш тука, бе ?”. И му разправям, какво е, що е… Гладен, два дена нищо не съм ял и той ме прибра в палатката, даде ми едно канче с фасул, едно пане и половин хляб. И аз всичко изядох, па като ме хвана един корем… И оттам ме закараха в болницата и оттам седях два дена в Кюстендил и ми дадоха ново назначение в Първи армейски артилерийски полк, не противовъздушник.
      Оправиха ме за два дена и отидох, явих се в Първи армейски артилерийски полк, който беше пък по посока на Скопие. След 9-ти септември, вече на 12-ти – 13-ти септември. Представих се, полковник Лисицов беше командир на полка. А той беше командир на Първи противовъздушен полк в София, после стана на Първи армейски артилерийски полк. Представих му се и ме направиха батареен командир, отидохме в Скопие, и се върнахме пак в Първи армейски артилерийски полк. От Първи армейски артилерийски полк пък, демобилизираха го и от нас създадоха едно артилерийско отделение за Унгария, в което влизах и аз… Взел съм участие в Първата фаза, ама в бой не съм влизал.
      И след тази история, капитан Диловски ни стана командир на артилерийското отделение и 3-ма души батарейни офицери, командири на батарея ни направиха. И с оръдията, натовариха ни на влака, слезнахме в Белград, там пренощувахме една нощ, и оттам отидохме в Унгария… Оръдия 8 и 8 – 2, 56. В Унгария на Нова година прекарахме в Печ. След това заехме позиция срещу усташите при Осийек. Там прекарахме може би месец и половина. Първи армейски артилерийски, ей тия оръдия,[32] тежката артилерия, ние стреляме на 20 км, по карта. Ние сме на позиция до февруари, до 15-ти – 20-ти.
      От там, щаба на отделението на граф Естерхази[33] в двореца, там живеехме ние. Там имаше много свинско.[34] Ние готвихме, щото ние си носехме кухни, всичко, ние сме моторизирана артилерия, бързоподвижна и свинско имаше в изобилие. Там разни ферми се разпуснали и войниците вадеха капсулите от ръчните гранати, турнат го в един картоф и го хвърлят. Ония гладни и като рече прасето да смучи, то гръмне и те го хванат, правят го на пържоли… Вино колкото искаш има. Почнахме да проверяваме, щото ние сме моторовлачени, резервния бензин източваха го, хвърляха го, чистиха и туриха в тубите вино. И проверявахме непрекъснато. Разрешавахме само една туба да има вино…
      Нямаше бойни действия. Не сме и стреляли, щото не ни обстрелваха и ние не стреляхме. Там имаше пехотни части, те може да са водели бойни действия. Оттам ни туриха резерв на Първа българска армия. Армейски резерв бяхме. И дойде март. Значи от януари до началото на март нямахме никакви бойни действия. Обаче през нощта получихме нареждане, това беше на 5-ти март, както бехме резерв, да заминем веднага на Балатон. Германците, „принц Йоген“[35] дивизията атакува, като иска във фланг да овладее Първа българска армия.
      И там започват действията, обаче изглежда руснаците не са били много защитени там, на Балатон, и ни пращат наш‘та част да им помогнем. Щом стигнахме там, веднага ни върнаха обратно. Цяла нощ, през нощта отидохме на Балатон и веднага ни върнаха към Драва Соболч, защото пък тука германците правят предмостие, минават Драва, Драва Полконя и Драва Соболч и имат инвазия. И нашите веднага ни върнаха и заехме позиция на Драва Соболч, там има една височина – Виноград.[36] Там ни беше наблюдателното място и заехме позиция. И руснаците ни накараха да наредим оръдията – една батарея от тея оръдия се състои от 3 оръдия, а отделението се състои от 3 батареи, значи 9 оръдия. Накараха ни един руски офицер да ги наредим в един ред да стреляме. Обаче додоха там други, наши специалисти и веднага казаха, че това не е начин, тактически не е правилно. Тогава дойдоха „Катюши”, да подпомогнат. Виноград – то е като курортно място имат селища. Виноград значи лозя, и имат къщички, като отгоре е къща, отдолу е зимник – в земята изкопано. Бъчвите им колкото половината на тая стая и вътре с вино. Ние стреляхме през цялото време стреляхме, ама не сме водили някакви специални стрелби. Ние стреляхме с открит мерник, с оптически мерник, защото то всичко се вижда. Обаче ние много не стреляхме, защото нямахме достатъчно снаряди и правихме икономия. Те атакуваха повече.
      И 4-5 дена наблюдавахме боевете на нашите, даже 29-ти Ямболски полк аз лично съм го наблюдавал как побегна и остана артилерията му на открито. Тогава разколебаха нашата пехота и получихме нареждане ние да излезем напред с моторната тяга да дадем кураж на пехотата, да може да се върне. За да покажем, че сме с големи оръдия. Така направихме и даже една от батареите при един завой на оръдията, понеже то тежко оръдието – откъсва се от теглича и се обърна и до края на войната тая батарея беше само с две оръдия.[37] Те ни обстрелваха, ама нашите бързо преминават. И след като фронтът се стабилизира, трябваше нашите вече да атакуват, да отхвърлят германците на другия бряг. И мен ме назначиха офицер за свръзка между артилерията и пехотата.
      Сега обяснявам боевете на Драва Полконя и Драва Соболч, които започват. Около 20-ти, точно не си спомням, около тая дата там беше, на 10-15 дена след инвазията на германците. И ние трябваше да се престреляме, щото в 4-5 часа, сутринта рано атаката трябваше да почне. А пък ние трябваше да пристреляме, ние си имаме обекти, които трябва да стреляме. И най-напред се качих аз, там имаше фабрики, на един комин. Обаче времето беше ветровито и аз не знаех, че като се качиш накрая на комина той има отклонение в ляво – в десно. И аз викам: „Ще падне комина!” и веднага слезах долу. И взех един телефонист, дойде той с мене и отидохме напред. Ще се проведе вечерта към 4-5 ч. стрелбата, да коригираме огъня на артилерията. И взехме позиция ние, излезнахме пред пехотата. С мен дойде помощник-командира, защото страх ги беше да не избягам с германците, да ме контролира. Обаче докато излеземе напред, взе да се стъмнява и тогава поисках един подофицер да дойде с ракети да ми осветява обектите. Но този подофицер вместо да даде високо лампиона, той го дава напред и ни откриха германците. Той, след като вече ни откриха, си отиде в поделението. И останахме трима – помощник-командира на поделението, аз и телефонистът. И германците почнаха с мини. Обаче ние – не ни пука, седиме на обратния скат, те минават мините зад нас и викат: „Връм-връм-връм Буум” „Връм-връм Буум”…. Първата мина мина, втора, трета, четвърта, пета… И ние: „Тая не е за нас, тая не е за нас…” Ама една дойде за нас! И помня, както седим – падна, видях едно огнено кълбо, експлодира и аз реших, че си отивам. За щастие попадам в мъртвия конус на мината – телефониста на парчета. Аз помня само това: взрива, огъня и взривната вълна ме е подигнала така, щото дрехите ми в болницата като ме закараха, (бяха бойни дрехи, шаячени) – както памука, как се дърпа, така дрехите ми бяха разнищени. Помощник-командирът е избягал, той си отишъл в поделението, оставил ме е мен. След като пада мината той смята, че аз съм умрял и телефонистът, и той умрял, и се изтеглил. И каза: “Матошката – той ми викаше Матошка на мен – Матошката и телефониста са мъртви!” И мен ме водят там, че съм умрял.
      Сега по едно време чувам шум някакъв и от безсъзнание се събуждам и инстинктивно се опипвам. И гледам всичко в кръв. И се уплаших за първи път в живота и изпадам пак в несвяст. А пък като ме е вдигнала взривната вълна, аз си помислих: „Значи душата ми се възнася! Значи съм праведен бил!” – това помня. И изпадам в безсъзнание и се събуждам в превързочния пункт сутринта към 7-8 ч. Нашите като са ги отблъснали[38], са ме взели на носилка и са ме завели в превързочния пункт и оттам в Печ, в болницата. Значи те са минавали и немци и наши, ама аз съм бил в безсъзнание. И оттам в Печ, в армейската болница, там седях два месеца. Ето следите ми още…[39] Виждаш ли ? Тука цялото ми лице беше синьо от барута. А тука така ме е ударила в земята взривната вълна… Като ме блъсна в земята, ето виждаш ли… Скалп. Не, нямах каска. С кепе, то каска още по-лошо, тя можеше да ми разбие главата. И едно парче ми е влязло в окото, в дясното око…
      В Печ трябваше да ме оперират след като ми оправиха лицето. И денят за операция е утре, обаче лекарят, офталмологът, каза, че ще се опитат с магнит да го извадят (предполага се, че е желязно парче). Обаче същия ден при едни показни учения, на един полковник влезло парченце от мина в окото и решили най-напред него да оперират, мен ме отложиха за другия ден.[40] Обаче, когато са му извадили парчето с електромагнит, то му скъса нерва и ослепя. И докторът ми каза: „Никаква операция на теб!” И до ден-днешен си седи парчето вътре. Калцирано е вече. Е, малко ми е намалено зрението. И така, горе-долу, за мен войната свърши… Вторият орден ми го дадоха за раняването от мината при Драва Соболч. Десет дена след като ме изписаха от болницата и ме върнаха в частта, войната свърши. Ние бяхме на позиция, на Надканижа. Почна всичко живо да стреля… А ние останахме пък окупационни войски в Унгария до юни, в Печ. Това е бойният ми път.
      * * *
      Абе, виж какво, аз съм немски възпитаник и не мога да кажа нищо лошо за германците. Те бяха кавалери. Виждате как тоя полковника ме разбра и напротив ми каза: „България има нужда от такива като теб”. Така, че за германците не мога нищо лошо да кажа.
      Сега, за руснаците… Ние сме настроени така отрицателно към комунизма, към самите руснаци ние нямаме лошо отношение. Обаче към политиката на комунистите не сме били благосклонни. Ние се бихме срещу германците, въпреки че не ги чувствахме като врагове. Нито унгарците ни бяха врагове, нито усташите ни бяха врагове, нито белогвардейците ни бяха врагове. Ние се биехме срещу тях и изпълнявахме заповедта на нашето командване. За това се биехме.
      Какво да ви кажа? Много контакт с руски части не сме имали. Имали сме контакт с руснаците, ама сме се държали приятелски. Тея отношения са взаимни. Ние не сме говорели за политика, ние сме били аполитични. Българският офицер беше аполитичен, но не е безразличен към тежненията на народа си. И когато ставаше такива истории, каквито сега имаше, армията се намесваше, ликвидираше политиците, правеше военно положение, 2-3 години и нови избори. Ей това беше. Имаше положително отношение.
      Отношенията между частите в нашата армия? Нормални, другарски. Ние примерно – той пионер, аз артилерист, като се видим – прегръщаме се. Най-дружелюбни, приятелски са били отношенията между нас.
      Напрежение заради географски или етнически произход? Не. Дума да не става, бе. Ние сме всичко едно, бе!
      Месното население в Македония? Същото, приятелски. Бехме приятели, гаджетата ни бяха македонки. С тях дружахме, семейства. Даже аз като адютант на 5-та армия живеех в квартира, където живееше секретарката на най-главния от приставите на полицията там. И на хазяйката сина беше обвинен в убийство на някакъв полицейски агент. И беше задържан. Аз ходатайствах чрез тази, секретарката, да го освободят някак си. Обаче какво стана, не помня, не знам. Така че отношенията ни бяха най-дружелюбни. В Унгария също дружелюбни бяха отношенията със семействата, където отивахме. Ние не ги чувствахме врагове.
      Ами нали ти казах как видях смъртта. Аз я видях смъртта! Виж сега какво – преди да почне атаката, ходих на разузнаване. И имаше една рекичка, където минаваха бронеизтребителните части, те бронеизтребителните оръдия се влачиха от два коня. И наблюдавах как германците, като отстъпили, те търсят проход, където да могат да минат рекичката и са заложили мини. Сега, може би е минал миночистач, обаче не е открил мината. И минава оръдието с конете и точно, когато задните крака на коня стъпват на мината,[41] тя експлодира и им откъсва задниците, а на оръдието отпред седат двама – мерача и помощник-мерача, и техните крака откъснати.[42] И единият ми вика: „Господин поручик!” – аз бех вече поручик, нас ни произведоха поручици на 30 януари, на фронта – „Господин поручик, разстреляй ме, бе!” Обаче такава картина – разкъсваща, свидетел съм на това нещо… Ма те откъснати краката им, и двата крака от колената откъснати и на конете задниците. Само разстрелях конете да се не мъчат и чаках да дойде санитар да ги отнесат. Какво стана с тея хора не знам… Това съм свидетел. Не знам, аз си отивам към частта, те вече имат други хора, които се занимават. А пък от нашето отделение имаме само един убит. И то не убит от куршум, а напил се и взел да си играе с гранатата, и тя експлодира, и умря.
      Военни престъпления? Виж какво, като командир на батареята ние бяхме на гара Жостов. Тя е сточна гара на Скопие. Тя беше срещу фабриката за молибдена. И там германците имаха ешалони – кангали мед за Германия. И един подофицер и двама души войници от нашите се опитват да откраднат един кангал с мед. И после ще го продават ли, какво ще го правят, не знам. Обаче охраната ги хваща. И ще ги търсят[43] , военен съд да ги съди за мародерство. Обаче ние сме възпитани нашите хора, тъй както се грижа за моето дете, моят подчинен ми е все едно дете. А коменданта на гарата, подполковник един, аз се запознах – той бил съвипускник на моя баща. И имахме хубави отношения. И благодарение на мен той не подаде рапорт и тея войници не ги съди военен съд. Ей това е престъпление, на което съм бил свидетел. И когато в първите дни след 9-ти септември отидох в Първи армейски артилерийски полк да си сдам, тоя същият подофицер беше задържал взводния си командир, защото бил много строг. И отидох при него и го сгазих, той ми се подчини и освободи взводния командир. Значи ми беше благодарен.
      Към местното население военни престъпления? Не, не, не. Нашата батарея беше в една овощна градина. Хазяйката ни в Македония си имаше къщичка, имаше една таванска стаичка, аз там живеех, а те си живееха долу.[44] И бехме в най-добри отношения. Даже ми разправяха, че моята свръзка я ухажвал. Перяла му дрехите и моите дрехи тя ги перяла. Отношенията са били човешки.
      Психологически последствия? Само съм сънувал тези дето му скъсаха предницата на коня, кошмари такива, разбираш ли. Щото изживях го много лошо… Като бех в болницата.
      Съдбата ми е такава: 46-та година ме уволниха, по списъците. Щото съм царски офицер. 46-та година юни, последния списък. Не съм за груби фашистки прояви уволнен, в интереса на службата съм уволнен. Записах студент – икономика, аз съм инженер-икономист. Завърших, обаче ме изключиха. Преди да завърша, пред дипломна работа ме изключиха. Ами Държавна сигурност много следеше, непрекъснато. Както ходя по улицата, дойде джип, вкарат ме в джипа – И: „С кого приказва, какво приказвахте? Пиши сега!” Това е, коя година… 49-та 50-та – ей т‘ва време.
      Аз завършвам семестриално всички изпити, дипломна работа нямам и получавам назначение. Обаче не бех си взел дипломната работа. А аз съм инженер-икономист, и ставам заместник-директор на фабриката. Обаче баща ми почива, жена ми е изключена от университета и тя (зъболекарство следваше), защото мъжът й е бивш офицер, а баща й е съден от Народния съд.[45] И майка ми получава половината от пенсията на баща ми – 34 лв. И аз трябваше да работя и да се готвя за изпит, за да мога да си издържам семейството. И директорът на фабриката ми разрешава три месеца отпуска. И аз се връщам, обаче в тая ситуация аз работя, не мога да се подготвя за дипломната работа и отивам втори път да искам удължаване. Тоя директор ми каза: „Ти си изключен студент, получихме сведение че си изключен студент и на твое място има назначен друг човек.” А Държавна сигурност ме следеше непрекъснато и по нейно нареждане ме изключиха. И нищо, накрая станах шофьор. Еми така, станах шофьор и се пенсионирах като шофьор. Шейсет години като навърших се пенсионирах, това е горе-долу 80-та. БМВ-то го продадох след като се върнах от фронта.

Интервюто проведоха Константин Голев и Мариан Гяурски.

Източник: Tempipassati.org
 [1] Ограниченията по Ньойския договор за България отпадат през 1938 г. (бел. ред. В. С.).
[2] Димитър Василев Айрянов е роден на 6.IX.1893 г. в Стара Загора. Завършва Военното училище през 1912 г. и е произведен подпоручик на 12.XI.1912 г. Генерал-майор е от 3.Х.1940 г. Командир на Въздушни войски от 23.VIII.1941 г. Уволнен е на 13.IX.1941 г. Според Ташев е осъден на доживотен затвор от Народния съд и умира през 1950 г. – Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 7. Според други сведения е осъден на 15 години затвор, като впоследствие наказанието му е намалено. Тази версия твърди, че когато идва време Айрянов да излезе от затвора, той така и не се появява, защото вероятно е убит в затвора, но официално се води безследно изчезнал (бел. съст. К. Г.).
[3] „Беше полковник, забравих му името как се казваше.” (цит. В. М.).
[4] Васил Бойдев (1893-1983) заема редица отговорни длъжности: началник-щаб на Осма Пехотна дивизия, началник–щаб на Втора Военна инспекционна област, началник на Въздушните войски (1935–1936 г.), командващ Пета армия (1941 г.). командир на Въздушните войски (1936-1941) и командир на 5-та армия (1942 – май 1944) През 1941 г. при сключване на споразумение и протокол за навлизане на немските войски в България, преговорите са водени от ген. Васил Бойдев с щаба на 12-та немска армия през януари в Синая, Румъния. Уволнен е от армията през 1944 г. Виж също така: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 21 (бел. съст М. Г.).
[5] Генерал-майор Ничо Георгиев (1895-1945) е началник-щаб на 5-та армия от 1932 г., а на 10-та пехотна дивизия от 1942 г. Уволнен е през 1944 г. Осъден е на смърт от Народния съд и разстрелян на 21.04.1945 г. Виж също така: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 40 (бел. съст М. Г.).
[6] „Той после стана генерал и беше командир на 16 дивизия. На 9 септември го ликвидираха.” (Цит. В. М.).
[7] Първата битка при Ел Аламейн е от 1 до 27 юли 1942 г. между силите на Оста командвани от Ервин Ромел и Съюзниците, командвани от Клод Окинлек. Тази битка спира най-далечното (и последно) настъпление на силите на Оста в Египет. Втората битка при Ел Аламейн е повратна точка в Северноафриканската кампания на Втората световна война. Битката продължава от 23 октомври до 5 ноември 1942 г. Генерал Бърнард Монтгомъри поема командването над британската 8-ма армия от Клод Окинлек през август 1942 г. Победата в тази битка бележи окончателния обрат в Северноафриканската кампания. Изходът на сражението премахва надеждите на страните от Оста да окупират Египет, да контролират достъпа до Суецкия канал и да получат достъп до петролните полета в Близкия Изток. Битката при Ел Аламейн бележи края на експанзията на Оста в Африка (бел. съст. М. Г.).
[8] Обсадата на Тобрук е продължително сражение между силите на Оста и Съюзниците (основно австралийската 9-та дивизия) по време на Северноафриканската кампания от Втората световна война. То започва на 10 април 1941 г., когато Африканският корпус на генерал-лейтенант Ервин Ромел атакува укрепения град, обсаждайки го за 240 дни. Тобрук е най-дългата обсада във военната история на Британската империя и е първия неуспех на Африканския корпус. Въпреки всичко Ромел превзема Тобрук през 1942 г. по време на битката при Газала. Сред пленниците е основната част от южноафриканската 2-ра дивизия (бел. съст. М. Г.).
[9] „Черна Гора – Крайбрежието: тоя път през Албания беше, по Адриатика.” (цит. В. М.).
[10] Най-вероятно става дума за Трепча, миннообогатителен комплекс в Северно Косово (бел. съст. М. Г.).
[11] Има се предвид калибърът на немските противовъздушни оръдия, по всяка вероятност оръдията са от същия модел, на който е служил и Румен Гогушев (Бел. съст. К. Г.).
[12] Владимир Матев има предвид 51-ви пехотен Вардарски полк (бел. съст. М. Г.).
[13] Има предвид свредел (бел. съст. М. Г.).
[14] По името на маршал Пиетро Бадолио (1871-1956), активен участник в заговора срещу Мусолини. След след свалянето на Дучето, на 24.VI.1943 г. заема поста министър-председател на Италия (бел. съст. К. Г.).
[15] За сведения, че при подобни разпити на пленени летци също се използват български офицери, завършили Американския колеж, виж разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[16] Правилното название на града е Качаник (бел. съст. М. Г.).
[17] За подобен случай разказва и Венелин Попов (бел. съст. К. Г.).
[18] „Щото англичаните въобще нощни бомбардировки правиха, докато американците бомбардираха през деня, те бяха спецове по дневните бомбардировки.” (цит. В. М.).
[19] „В тоя момент винаги много се вълнувам.” (цит. В. М.) Просълзява се (бел. съст. К. Г.).
[20] „Където днес е Народното събрание на македонците, там беше щабът на армията и на дивизията.” (цит. В. М.).
[21] Пропуск, паспорт (нем.) (бел. съст. К. Г.).
[22] „А командирът на армията, генерал Бойдев го уволниха юни. Заповедта му беше за несправяне с партизаните, много добре знам за какво го уволниха, затова!” (цит. В. М.).
[23] Полковник Стойне Бачийски (1897-1948) през 1942-1943 година е командир на 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие и като такъв участва в преследването на партизани в Македония. След преврата от 9 септември 1944 г. Бачийски е подведен под отговорност от „Народния съд”. Връщайки се от фронта той успява да се укрие и впоследствие се присъединява към горянската чета на Герасим Тодоров и заема ръководно място в нея. Заловен на 20 март, след като четата е разбита, осъден на смърт по чл. 1, ал. 1, 4 и 9 от ЗЗНВ и екзекутиран (бел. съст. М. Г.).
[24] В достъпната ни литература не открихме сведения Бачийски да е бил назначаван официално за командир на дивизията. Титулярният командир на дивизията, полковник Стефан Савов Недев е бил уволнен чак на 13. IX. 1944 г. Виж: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 100. Въпреки това е възможно полковник Бачийски фактически да е ръководил оттеглянето на дивизията (бел. съст. К. Г.).
[25] По това време полковник Димитър Марков Младенов (1895-1951) е командир на 15-ти дивизионен артилерийски полк от 1942 г. От 4. IX до 5. X. 1944 г. е временен командир на 15-та пехотна Охридска дивизия. По време на Прилепските боеве съумява да изведе частите на Прилепския гарнизон от града и да ги върне в границите на България. Умира в лагера Белене на 20. IV. 1951 г. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 95-96; 173-174; 284. (бел. съст. К. Г.).
[26] Терминът се използва в смисъл, че са създадени да преследват партизани, а не че са партизански дружини (бел. съст. К. Г.).
[27] Германски разузнавателен самолет (бел. съст. К. Г.).
[28] „Сръбски партизанин. Ама де да ги знаем тези македонци… Не го знаем какъв е.” (цит. В. М.).
[29] Стар израз за верижка (бел. съст. К. Г.).
[30] На другия (бел. съст. К. Г.).
[31] Сражението при Деве баир е между 9-и пехотен пловдивски полк и немски части на 5-и септември 1944 г. Полкът, подкомандването на полк. Иван Бонев, прегражда пътя от Крива паланка и не позволява на немските части да преминат старата граница. Позицията е удържана (бел. съст. М. Г.).
[32] Показва снимка (бел. съст. К. Г.).
[33] Естерхази е унгарска аристократична фамилия, която през 1626 г. получава от Хабсбургите графска, а през 1712 г. княжеска титла. Естерхази са най-крупните земевладелци в Унгария през Хабсбургския период и описаният тук техен дворец е само едно от множеството им имения (бел. съст. К. Г.).
[34] Това изобилие се дължи на множеството свинеферми в тази част на Унгария. За него споменава и Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).
[35] Владимир Матев има предвид СС дивизия принц Ойген (бел. съст. М. Г.).
[36] „Така се казва местността.” (цит. В. М.).
[37] „И после намерихме едно подобно оръдие 8 и 8 немско (от германците останали, след погрома на Германия вече), та го въоръжихме, та се върнахме с 3 оръдия.” (цит. В. М.).
[38] Като са отблъснали немците (бел. съст. К. Г.).
[39] Показва раните си (бел. съст. К. Г.).
[40] За раняването на полковника виж разказа на Тодор Анастасов, който е служил под негово командване и е присъствал на този епизод (бел. съст. К. Г.).
[41] „Противотанкова мина.” (Цит. В. М.).
[42] За подобен епизод разказва и Никола Рухчев. Тодор Анастасов също споменава подобен инцидент, но става въпрос за много по-леко раняване (бел. съст. М. Г.).
[43] В смисъл, че ще ги овбиняват (бел. съст. К. Г.).
[44] „Той беше агроном някакъв, хазяина.” (цит. В. М.).
[45] „Той беше заместник-министър на железниците, отговаряше за Южна България и го съдиха, че бил дал път на Бекерле да избяга. Това не е вярно. Осъдиха го на 3 години затвор, конфискация на имуществото и 100 хил. глоба. Той като излезе от затвора, умря.” (цит. В. М.).

Спомени от войната на Димитър Медникаров (64в.)

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

 Димитър Медникаров е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в Първата фаза на Втората световна война, като ротен командир в 15-ти пехотен Ломски полк. Сражава се на територията на Сърбия и Косово. Записът е направен в неговата къща в град в град Велико Търново.
      Роден съм в град Велико Търново на 8-ми ноември 1923-та година. Баща ми е гимназиален учител, майка ми също е била учителка, произхождам от стар търновски род, моят баща, както и аз, е родственик на Велчо Джамджията[1], свързан с въстанието на Велчо Джамджията. Паметникът е в центъра тука на града.
      Преди войната бях възпитаник на Военното, наречено „Военно на Негово Величество училище.” Това е историческо наименование и днес също се води такова. Първоначално постъпих като кадет на 16-годишна възраст. Преминавайки през специалните юнкерски класове, бях произведен на 14-ти септември 1944-та година. И целият випуск, който беше първи офицерски чин, беше изпратен на фронта, със съответните полкове.
      По време на войната не бях навършил даже 21-годишна възраст. Бях на 20 години към 21-вa. Участник съм в Първата фаза на войната, която започна края на месец септември.
Бях изпратен в 15-ти пехотен Ломски полк. Този полк е известен още от Първата световна война, вий знаете там – „Червената стена”, Чеган, има и военен марш „Чеган”. Известни са епичните боеве на този полк.
      Да ви кажа първото ми впечатление за тази война. Това беше най-непопулярната война за българската армия. Дотогава всички войни, които се водеха от България, са били национално-освободителни войни, при които българският войник и българският народ участва с възторг. Защото те са свързани с обединението на българската нация. Докато тази война беше абсолютно непопулярна, съвсем неправилно, не само неправилно, ами демагогски назована като „Отечествена война”. Тя беше наложена на окупираната от Съветската армия наша държава, при което всички офицери изпълниха своя дълг. Това беше война, която се проведе от съществуващата стара българска армия, ръководена от българските офицери, завършили „Военното на Негово Величество” училище, както и мобилизираните офицери, завършили ШЗО.[2] Българският офицер беше употребен в тази война, защото след нея последваха масови действия на комунистическата власт, при които целия офицерски кадър беше абсолютно разгромен. Преди това върховните или висшите командири, командири на армия, на дивизии, даже на полкове, бяха ликвидирани физически. Убити, съдени от Народен съд и т. н. Така че българската армия тогава беше ръководена от лица, които нямаха необходимата подготовка. Те бяха завършили Военното училище, но т‘ва бяха запасни офицери, които принадлежаха към кръга „Звено”, който участваше в така наречения „Отечествен фронт” с министър-председател Кимон Георгиев, който също е запасен офицер[3], възпитаник на Военното училище. Така че висшето командване беше ликвидирано и командирите на дивизии и на армии бяха лица, които не бяха подготвени.
За осъществяването на тая война се формираха три армии: Първа армия, Втора армия и Четвърта армия. Задачите на отделните армии бяха следните: На Втора армия – която беше най-многобройната – се заповяда да настъпи в направление на Ниш, Косово поле. И тя осъществи така наречената „Нишко-Косовска операция”. На Първа армия се постави задача да настъпи в направление на Страцин, Куманово – „Страцино-Кумановската операция“, посока на Скопие. Тя действаше в района на Вардарска Македония. На Четвърта армия беше поставена задача да осъществи така наречената „Брегалнишко-Струмишка операция“, пак в посока на Косово. В изпълнение на тези задачи армиите се съсредоточиха на границите на Югославия и осъществиха поставените задачи с цената, разбира се, на доста много жертви.
      Аз бях в състава на Втора армия, която беше най-голямата, към която беше придадена и Бронираната бригада – едно ново, модерно войсково съединение. В състава на 15-ти пехотен Ломски полк, както ви казах, бях първоначално командир на минохвъргачна рота, след което непосредствено в началото на бойните действия бях назначен за командир на пехотна рота. Тъй като пехотата беше на първа бойна линия и имаше много убити и ранени пехотни командири, имаше нужда от пехотни ротни командири.
      15-ти пехотен Ломски полк аз заварих вече на съсредоточие. Полкът имаше седалище на границата, в град Белоградчик. Той беше вече съсредоточен в района на Пирот, направление Бела паланка. Аз пристигнах заедно с моя съвипускник – двама души бяхме изпратени в полка. Първоначалните бойни действия бяха насочени към завладяване на Бела паланка. Там наистина се водеха упорити военни действия. Преди това Бронираната бригада беше направила опит с фронтално нападение да превземе Бела паланка.[4] Предприе фронталната атака на Бела паланка по прибързана заповед – съвсем неправилна, погрешна заповед, която не се е съобразила с обстоятелството, че действа в планинска местност. Че танковите части са подложени на опасност в такава планинска местност, че са неподходящи за въвеждане в действие, още повече че това беше една елитна бойна единица в българската войска. Една колона от танкове напредва в направление към Бела паланка, по шосе, планинска местност, от двете страни пропасти със сипеи. Макар че взема мерки за разузнаване – отпред се изпращат мотоциклетисти да разузнават, но германците от закрити позиции с бронеизтребителни оръдия с премерени вече мерници, в даден момент стрелят внезапно, нанасят удар върху първия танк, последния танк, и унищожават десет коли. По тоя начин се нанася голяма загуба на танковите части, даже там беше убит един випусник, мой близък – подпоручик Станев. Той беше от 63-ти випуск. И това беше един неуспех.
      Така че, взе се решение, пехотните части да осъществят обход, да се избегне фронталната атака, и в тези действия за освобождаване на Бела паланка участва 15-ти пехотен полк, респективно и мойта рота. И наистина, чрез обход и с бойни действия, германците бяха принудени да се оттеглят и полкът премина през Бела паланка, вече освободена. Действията по-скоро водеше Първа дружина, аз там съм стрелял с минохвъргачки, минохвъргачен огън. Минохвъргачките са артилерийски установки, които са част от пехотата. По-нататък действието се развиваше в посока на направлението към Ниш, тъй като първата операция беше Нишката операция. Ниш беше един град, който беше силно укрепен.
      Отварям една скоба – в Ниш беше седалището на известната дивизия „Принц Ойген”. Там беше и германското бойно училище. В това бойно училище се изпращаха офицери за усъвършенстване на подготовката. Моят випуск, 64-ти випуск, през месец август 44-та година беше изпратен в Ниш за подготовка. Там бяха германските части. Та ние преминахме курса на военна подготовка в град Ниш. Обучението ставаше при пълна действителна бойна обстановка. По това време съюзниците масирано бомбардираха град Ниш[5] и там беше убит един наш съвипускник. Съществуваше опасност за други случаи на убити. С цел за опазване на живота ни ние прекъснахме обучението и се оттеглихме към София.[6]
      Това отклонение правя, защото ние – полкът и Втора армия, се сражавахме с тази дивизия „Принц Ойген”. Така че наш‘те военни действия се осъществяваха против противник, който ни е обучавал. Искам да кажа, че подготовката на немската армия беше много добра, те бяха се просто професионализирали. Във всъщност историческа истина е това, че те осъществиха своя замисъл. Целта на германските прикриващи части беше да осъществят свободно преминаване, изтегляне на групата германски армии „Е”, която се намираше в Гърция. Значи основната маса се оттегляше по посока на Белград, Будапеща, Виена, Германия. И тя се изтегли. Тези части, с които ние се бихме, бяха прикриващи части. Много добре снабдени с леки, пехотни оръжия, тъй като в тази планинска местност не можеше да се употреби по-тежко оръжие. Много добре снабдени с минохвъргачни съединения, с бронеизтребителни части и с леки артилерийски оръжия. А основната маса се изтегляше, като за да се освободи от техниката, тежката техника, по време на бойните действия тя я изостави – камиони, тежки артилерийски установки… Което малко така се приписва, че ние сме ги пленили. Те се освободиха и наистина, когато ние заехме Ниш, от двете страни на пътя, посока вече на Ниш, Нишки бани, Куршумли, Куршумлийски бани и така нататъка, от двете страни имаше масово изоставено тежко въоръжение.
      Сега, връщам се към военните действия. Полкът действаше в планинска местност, просто направи се обход на Ниш. При превземането на Ниш участваше и артилерийският полк на Бронираната бригада. Но ние бяхме първата част, най-предната част на Втора дивизия, която първа влезе в съприкосновение с укрепилите се германски части в района на Ниш, чиято цел беше да задържи, да печели време, а не да води военни действия. Там се разрази сражение. При това сражение аз също участвах с минохвъргачната рота, с обстрел на окопи на германците. И полкът,[7] като първа част на дивизията, първи влезе в Ниш. След това другите части също нахлуха в Ниш, където наистина се проведе сражение, германците дадоха там жертви доста, но се оттеглиха. Имаше и пленени.
      Влязохме в Ниш, останахме там, мисля, че два дена, тогава аз разгледах този град, като си спомних за наш‘то пребиваване там, за обучението. Отидох даже в сградата, наречена „Солдатенхайн” – това е военно помещение за отдих на германски войници и офицери. Там имаше доста предмети, между които пури. Спомням си като подробност, бях страшно шашнат. Та доста пури взехме от там, аз ги раздадох на войниците, защото не пуша. А мойта рота преспа в една винарна. Пихме вино, та част от войниците се понапиха доста. Стана весело, но след това се получи заповед от Тито да напуснем града. Полкът и всички съединения напуснаха града заради опасения, че едва ли не ще го окупираме. Въобще поделенията на Тито – това бяха едни по-скоро дезорганизирани части, лошо въоръжени. Фактически само придружаваха наш‘та армия, приписвайки си, че те действат заедно с нас, омаловажавайки военните действия.
      Та това бяха придружаващи, дезорганизирани части, които имаха за цел да следват българската армия, приписвайки си, че участват, пък те нямаха ник‘во участие. Бяха снабдявани от българската армия и след това окупирваха освободените населени места от армията и не допускаха ние да оставаме там. Даже в някои отношения имаха враждебно отношение. Така, с превземането на Ниш приключи първата оперативна задача, осъществяването на Нишката операция.
      Последва заповед за осъществяване на Косовската операция. Първо трябва да кажа, че Косово и тогава беше населено изключително с албанци. Албанците бяха на страната на Германия, подкрепяха германците. И даже отделни стрелци – тя не беше организирана армия, но отделни единични части нахлуваха, стреляха, пак се оттегляха. Албанците напълно подкрепяха германците. Албания по времето на Втората световна война беше окупирана от Италия, както ви е известно.
      Тогава аз вече поех командването на пехотна рота. Действията на полка се развиваха при много неблагоприятни условия – в района на Косово поле и планината Голак, които бяха укрепени и трябваше да бъдат пробити позициите на германските прикриващи части. Военните действия бяха затруднени от обстоятелствата, че при тази планинска местност противникът беше се окопал. Открит често не виждаш противник, стреляха. И действията се развиваха епизодично в тази планинска местност, при която се дадоха доста жертви, в смисъл, че ранените войници и офицери, а доста много жертви дадоха офицерите, не можеха да се транспортират – трябваше през нощта с катъри и голяма част измираха по пътя. А военното гробище, където бяха погребани убитите, беше в Ниш. Не знам какво е станало с това гробище, предполагам, че то е сринато със земята. Имайте предвид, че всичките тези военни гробища и знаци, където са погребани, са унищожени, варварски унищожени от сърбите! И също и гърците направиха по време на Първата световна война. Както знаете, сега вече се вземат мерки за опазване на войнишките паметници. Примерно в Македония, където действахме – жалко за македонците, които също извършваха посегателства и са непризнателни…
      Бойните действия бяха извършвани в планинска местност, при която действието на наште части бяха затруднени в смисъл, че не можеш да видиш противника или ако го видиш, той беше много силно укрепен. Сраженията се водеха все на планински възвишения. Ние сме на едната страна – отсреща противната страна. Много добре организирани[8], много добре укрепени в скални масиви. Стреляха предимно с артилерийски оръдия, артилерийски установки (те носеха по-леки) – стреляха с право мерене. Неблагоприятно беше за нас, с бронеизтребителни оръжия предимно. Минохвъргачките наситено, с тежки картечници, леки картечници, въобще много добре подготвени. При което се даваха жертви, и помня на кота… мисля че е 1005. Ние бяхме укрепени на тая кота. След размяна на обстрелване от една страна на германците, от друга страна на наш‘та планинска артилерия – към полка беше придадена една планинска батарея. И нямаше възможност да действа артилерията там, нито пък танкови съединения. Германците след може би 4-5 дневни позиционни действия организираха една контраатака, и заеха този връх, ние се оттеглихме. Там дадахме доста жертви. Така че при тези епизодични действия загубихме много пехотни командири – взводни, ротни… Аз бях пети пехотен ротен командир… Да петия, тъй като един беше убит, другите ранени… разбирате ли?! Тя една злощастна рота – 9-та рота, която все пак успях да върна обратно в полка. Войниците ме носеха на ръце. Във военните действия там доста много жертви се дадоха.
      Просто ме преведоха в пехотата, защото нямаше офицери. Убиват ротния командир, замества го да речем взводният командир… Това се наложи, тъй като аз съм професионален военен, завършил военно училище. На всички офицери от Училището, които отидоха на фронта, се възложиха длъжности на ротни командири. Поради това, че нямаше офицери на нас ни се възлагаха пехотни роти.
      Въобще при тези действия не можеше да видиш противник – стреляш, не виждаш. Както и с минохвъргачките, не можеш да видиш противник просто, укриване. А това бяха немногобройни части, но много добре организирани. Това са професионалисти, направо казано. Така че по тоя начин извърши се пробив на позициите на германските части. Осъществихме го, но с цената на големи жертви. Впрочем тоя пробив просто се забави. Те имаха за цел да забавят. Всъщност, реално казано, те постигнаха задачата си – да осигурят изтеглянето на армиите, които бяха в Гърция. Затова ви казвам, че тая е една война, която не беше напълно оправдана.
      Какви бяха последиците от тая война? Ненужна война! България не беше призната като съвоюваща. Така че, ако можеше да се избегне, можеше да се избегне, но нашето комунистическо управление тогава изпълняваше безусловно нарежданията на Москва. Впрочем тези три армии бяха подчинени на генерал Толбухин[9], на Трети Украински фронт.
      За въоръжението. Знаете, че след Ньойския договор, това беше 1919-та година, България беше обезоръжена напълно. Забранено й беше да купува военно въоръжение. Забранено й беше да използва авиация, военно морски сили и т. н. Едва след 30-та година е това нещо, 36-та[10] година вече денонсира се този Ньойски договор и България започна да въоръжава войските. Обаче нямаше достатъчно възможности. Разбира се, тя закупува предимно от Германия и запази своето въоръжение още от Първата световна война. Така че нейното въоръжение беше старо въоръжение. По отношение на пехотата: Пехотата беше основно въоръжена с пушки „Манлихер” от 1895-та[11] година на производство. Друго – тежки картечници „Максим-Шпандау”,[12] те са тежки, тежки, голяма тяжест, само триножника й беше 34 килограма! Освен това с водно охлаждане. Като се загрее, трябва да поставяш вода, за да охладиш. Иначе вече прекъсва. Не са динамични, както другите картечници: „Трак-так-так”, а това нещо нямаше голяма скорострелност. Имаше, разбира се, внесени други тежки картечници – „Райнметал”, но те бяха малко.[13] А нямаше въведени така наречените картечни пистолети.[14] „Шмайзери”,[15] както се наричат. Тези „Шмайзери” бяха рядко явление, само отдельонните командири носеха. Другите бяха с пушки предимно. Докато германската армия беше въоръжена със скорострелно оръжие, пехотата със съвременни оръжия. При нас леки картечници „Брен”[16] например, също рядко явление. Имаше, обаче много рядко. Минохвъргачките също от Първата световна война – „Райнметал” – 80 мм.[17] Артилерийското въоръжение горе-долу същото, преимуществено конска тяга,[18] която не можеше да действа на планинска местност. Не може да се премести. Общо взето пехотните командири, старите пехотни командири бяха добре подготвени, но недостатъчно подготвени за една нова, съвременна война с един противник, който доминираше. Ние имахме предвид като противник съседите – гърци, румънци, сърби и т.н. В наш’то въоръжение с тях бяхме равностойни, но не бяхме равностойни с германците.
      Ами след като поех ротата, продължиха бойните действия пак през планински и гористи местности. Накрая ние достигнахме до Косовска Митровица. Там действахме със съдействие на руски самолети, щурмовики, които обстрелваха Косовска Митровица. Ние бяхме в обход, германците тогава предприеха контраатака и то фалшива контраатака. Ние отвърнахме и – разбира се – противник, когото не виждаш. След което се оттеглиха. Впрочем те многократно пущаха позиви: „Българи, излишна е тази война, защото ние се оттегляме.” Така че, съвсем реално казано, те си постигнаха целта. Само ние ускорихме тяхното отстъпление и не дадохме възможност те да се изтеглят с тежкото си въоръжение. Но те си запазиха военната сила и постигнаха целта си. Жертвите бяха, както знаете, 37-хиляди души убити, ранени и изчезнали[19] и така нататък. Нашите жертви. Те дадоха малко жертви, сега няма какво… Благоприятно за нас бе, че не действаха военно-въздушни сили на Германия, само отделни разузнавателни самолети – предимно „Щорх”, минаваха. Те ни обстрелваха в гористата местност, но ние се укривахме, нямаше жертви, причинени от авиацията. Просто това бяха прикриващи пехотни части. Разбирате ли? Косовска Митровица беше превзета, ние действахме като обкръжаваща част, не пряко. Прищина беше по-вляво, тя също беше заета и с това се свърши Първата фаза на войната.
      Преминавайки през тази позиция на Голак планина, ние навлязохме в равнинното Косово поле. И полкът се оттегли и се прибра в седалището си, в град Белоградчик.
      Там аз останах две години. През тези две години до наш‘то уволнение ние също бяхме употребени, тъй като това правителство комунистическо, нямаше подготвени офицери.
      Противниците? Ами аз ви казах! Добавям това, че се биехме с един противник, с който бяхме съюзници. Това дето се говори за някво въодушевление и така нататък, това е изопачаване на нещата. Сега трябва да подчертая обаче, че ние – офицерите, завършили военно училище, изпълнихме достойно своя дълг. Ние бяхме така възпитани. Макар че още на фронта, идоха и задържаха, арестуваха български офицери – по-старите от нас випуски или някои мобилизирани, под претекст, че били участвали против партизани и т.н. Просто ги арестуваха и ги връщаха във вътрешността. Имайки предвид, че имаше и помощник-командири, които въобще не се виждаха на предна линия. Това беше към дружините и към полка. Аз не съм виждал помощник-командир, да дойде на предна линия. На които сега вече приписваха едва ли не някакви героични подвизи. Те се наричаха „Помощник-командири”. Без пагони, нямаха и чинове, казваха се „Помощник-командири”. В този полк, тоя факт трябва да кажа, помощник-командир беше Велко Палин[20], който накрая заемаше най-голямата длъжност във войската, по-нататък стана генерал Палин. Той е от Видинския край. Ние с него останахме в мирновременна военна служба. Движехме се заедно, близки бехме. Видимо се държеше възпитано, той се очертаваше като по-интелигентен човек, със средно образование, с така по-широка култура. Докато другите – дружинните, бяха съвсем елементарни и прости хора. Единият беше дърводелец, другият беше май обущар. Месеха се, заплашваха, идваха по ротите. Междувременно аз бях ротен на пехотна рота. Завършилите Военно училище бяхме четири души, заедно с по-висшите. По-младите офицери останаха четири души. Другите бяха заварени, завършили Школа за запасни офицери и така вече до края на войната произведени подпоручици, поручици. По отношение на нас се проведе една дискриминация, тъй като ние бяхме по-старши от заварените офицери, които са завършили Школата. Премахнаха това отношение и ни приравниха с тях, гледаха прослужени години. Това беше по-накрая, преди уволнението. Иначе се държеше добре Велко Палин, аз даже правих опит да бъда освободен. Подадох молба да се освободя, просто реших да напусна, тъй като аз междувременно записах право. Признаха на участници във войната веднага да си избереш специалност без конкурси. Записах право и им казах: „Аз съм записал право!” Даже си земах учебници и си учех „А – вика – нищо подобно! Ние имаме най-положително отношение към вас. Аз те ценя специално тебе!” Даже имах възможност да дойда тука в Търново, изпратиха друг. Викам: „Аз съм от Търново, защо не изпратите мене?” „Защото – казва – нямаме офицери.” Такива едни… бях принуден да остана. И след това, след две години, това беше през август 46-та година, последва една заповед с която бяха уволнени може би около 90 на сто от всички офицери.[21] Всички заедно, бях уволнен и аз.
      И после вече настъпват другите, да не говорим за това време на така наречения Народен съд, където бяха напълно унищожени, чрез един масов геноцид в най-различните си форми на жестокости, от убийство до съдене, лагери и така нататък. Пострадаха по-старите офицери, нямаше основание за нас, защото ние бяхме изпратени направо от военното училище на фронта, но все пак ние бяхме преследвани, бяхме наречени „царски офицери”, за тях това бяха врагове. И вече много трудно протече нашия живот. Но въпреки това ние съумяхме. Голяма част завършиха висше образование с най-различни професии и създадохме един съюз на „Военното на Негово Величество училище”, историческо наименование, което сега се ползва с най-голямо уважение. След ноември 10-ти, разбира се, и то напоследък.
      Аз завърших след това право с доста неприятности, с голяма опасност да ме заличат, защото много бяха заличени, но понеже курсът ни беше много голям, тогава трудно ме намериха. След завършване големи пречки ми правиха, не ми даваха да стажувам и ми трябваше ОФ-бележка. След като вече и стажа си завърших, пък не ми даваха пак ОФ-бележка. Единствено можех да стана адвокат, нищо друго не можеше, аз бях белязан. Завърших, чаках близо една година, за да ми позволят, да ме впишат като адвокат. От адвокат не ни оставяха тука, по така нареченото разпределение, пратиха ме в Павликени. Стоях там пет години. След това се върнах, заличиха ме. Заличиха ме, обжалвах там, както да е – оправи се. И така протече живота ми, водех се, разбира се, като царски офицер, враг. А моят син, който завърши със специалност метеорология – земя, космос, атмосфера, специалист метеоролог. Не му разрешиха, въпреки че беше разпределен в Горна Оряховица, не му позволиха да работи. Поради това, че аз съм царски офицер. Едва след като една година работи като строителен работник го назначиха и днес той е един от най-уважаваните метеоролози, ръководи в София цялата метеорологическа военна служба в страната.
      Червеноармейци? Лично аз не съм се срещал с военни поделения, които непосредствено участват съвместно с полка. Не, нямам никакви впечатления с червеноармейците, тъй като полкът, в който аз бях, нямаше съдействие…
      Германските части, имам впечатления най-напред при преминаването през Търново. Това беше една много дисциплинирана войска. Обективно съвсем казано. Това бяха хора, много възпитани, много дисциплинирани, личеше културата. Много чисти. С много положително отношение, никакви издевателства не е имало от страна на германски войник. Ние бяхме съюзници, ние бяхме стари съюзници още от Първата световна война. Добре, много добре подготвени, обучени, това ми е впечатлението. А при престоя в Ниш те ни обучаваха. Много добре с преводачи, най-напред провеждаха подготовката с карти и с онагледяване…
      Отношенията между войниците и командирите? Виж сега, това бяха старата армия, защото тези армии, които се формираха, те бяха на основата на съществуващите полкове, към които се прибавяха мобилизирани. Така че това бяха традициите, запазени в отношенията на командир и войник. Просто ние се стремяхме, така беше обучението, да даваме личен пример и на второ място да запазим живота на войниците. Не да ги хвърлим, както руснаците, в тази война.
      Конфликти между различни части на армията? Не! Не е имало никакви… За мене всичко онова, което се създаваше, беше резултат на тези политически офицери. Даже там, в този, мисля че 4-ти полк, на който заместник-командир на полка е бил така известният Чочоолу.[22] Той убива български войник, влиза и застрелва български войник, защото не изпълнил заповед. Това е факт. Има една книга, на моя съвипускник Митко Косев, той е непосредствен очевидец. Да, застрелва войник пред очите на моя съвипускник Райко Алтабанов, командир на войника. Чочоолу, който остава след това за помощник-командир на дивизия във Враца.
      Войници от друг етнически произход? Не, там действаха войници, някои от които бяха католици. Власи, те бяха от влашки произход, но не цигани. Дискриминационно отношение? Разлики в тяхното поведение на фронта? Не, няма. Пак повтарям, постъпил войник в старата армия, той си знае всичко останало. Не се прави никакво различие, нито пък в подготовката. Защото по-малограмотните вземаха трудоваци, цигани и така нататък – трудоваци ставаха. Войската, в редовната войска бяха приемани предимно български войници. Разлики в отношението? Абсолютно няма разлика.
      Междувременно искам да кажа, че командирът на полка[23] беше арестуван, даже преди още да се върне полкът, съден и накрая остана в затвора. След освобождаването и пращане на лагер[24] остана да чука щайги и умря в мизерия.
      Местното население? В Косово поле населението беше се изтеглило. То беше прогерманско. Съвсем примитивно. Примитивен живот, те живееха… Къщите им, стаята им е свързана с другата стая, в която имаше добитък. В тези каци, в които подготвяха там зимнина – ред чушки, ред обезмаслено сирене – е така, примитивен живот. Това са албанци.
      О, ние нямахме никакво съприкосновение със сръбското население. Не. Щото много малко пребивавахме, те се разбягаха там. След това те влязаха и окупираха, те просто не ни допускаха да оставаме в техните градове.
      Не! Не сънувам никога, то толкова време мина, че просто…
      Смъртта по време на военните действия? Вижте какво, ние тогава бяхме много млади и тръгваме с едно самочувствие, с никакъв страх. И понеже на нас ни бяха поверени като командири, пехотни роти, преди всичко страхът се потискаше от факта, че ти трябва да даваш личен пример. Ти не трябва да изразяваш никакъв страх! Затова този страх не съществуваше у нас.
      Дали са убивали хора пред мен? Ами убивали са, разбира се! Аз като ротен командир имам командно място да командвам взводовете. Ами убивали са, разбира се! Когато се върнахме, при оттеглянето си в Косово поле гледаш убити… Убивали са, разбира се, как?!? Тези бяха погребани в Ниш. Другари? Не говоря за другари, говоря за войници, говоря за войници. Беше убит, например, при мене командирът на 8-ма рота, един поручик, той до края на войната ли беше?[25]. Предния ден бяхме с него в една землянка, поручик Цанов се казваше. Ние още когато пристигнахме в Белоградчик, той остана с попълваща част, която трябваше да дойде. Нас веднага ни изпратиха на фронта – аз и моя съвипускник, а той остана. Той пристигна самостоятелно и пое командването на 8-ма рота. Тогава с него цяла нощ бяхме, той ми сподели живота си, щото още мирновременно в Белоградчик се познавахме, много симпатичен човек. И той предчувстваше смъртта си. „Аз – казва – няма да се върна, мен ще ме убият!” И наистина го убиха.
      Сега има един интересен случай на предчувствие на смъртта. Аз имах един приятел, съвипускник, казваше се Яранов[26] – 64-ти випуск. След като ни произведоха, дадоха ни там 5 дена отпуска, тука в Търново прекарахме. С него заедно бяхме и когато тръгнахме. Той тръгна много потиснат, пътуваме за влака, той заминава за полка си, 34-ти пехотен полк в Оряхово. И по пътя беше много потиснат и казва: „Мен предчувствието никога не ме е лъгало, аз ще бъда убит!” Аз нямах такова…Викам: „Абе, недей така, бе!” И наистина – убиха го. Още в първите бойни дни, първите действия. Той – командир на рота, начело на ротата. Той беше в състава на Първа армия. Там при Македонския фронт – Страцин, Стражин и така нататък. Подкоси един откъс картечен, убиват го и го погребаха тука в Търново. То е психологическо състояние, но повечето не са имали такова чувство. Всеки отиде, никой не се е страхувал! Нито един случай няма на дезертирали,  нито един случай за честта на българския офицер. Макар, че по отношение на нас имаше пълна дискриминация. Всички изпълниха дълга си. Това трябва да се подчертава.
      На връщане от Косово… А когато се приключва, там бяха убитите, понеже свърши войната и веднага – заповед за връщане. Връщаме се и в последните бойни действия там бяха ранени и убити маса… И между другото, голяма част от тези убити и ранени бяха доброволци, кой знае дали бяха доброволци или принудително пратени доброволци, които са били от състава на въздушните войски, земен персонал. Всички тея хора абсолютно неподготвени! Разбирате ли? Голяма част от тях, нямайки никакава елементарна подготовка, да си предпазят живота, да се окопаят и така нататък – бяха убити. Искам да кажа, че тогава минавайки, тези убитите и от ротата ми и от полка, бяха просто изложени там и транспортирани, за да ги погребват в Ниш. Събрани на куп, да. Аз ги видях.
      Знаете, известно е, какво да ви напомням, че по време на сключване на мирния договор с България през 47-ма година, не само Англия и Америка казват да не се признава за съвоюваща страна, (ние бяхме във война с тях), но и Съветският съюз, Молотов е бил против. Следователно, тая война беше абсолютно ненужна! Една ненужна война!
      Военни престъпления? Не съм станал свидетел. Не съм и констатирал това нещо, не е било извършвано нито предателство, нито самонараняване, нито други престъпления, нито бягство и така нататък. Не е имало такова нещо!
      Интервюто проведе Константин Голев

Източник: Tempipassati.org
[1] Велчо Атанасов – Джамджята (1778-1835) е търновски търговец, организатор на съзаклятие срещу османската власт през 1835 г., което става известно като „Велчова завера”. Заедно с други свои съратници е предаден на властите, осъден на смърт и обесен в Търново (бел. съст. К. Г.).
[2] Школа за запасни офицери (бел. съст. К. Г.).
[3] Кимон Георгиев е български военен и политик. На два пъти е министър-председател на България, както преди 9-ти септември, така и след тази дата. Бил е и вицепремиер на страната и многократно е заемал различни министерски кресла. Завършва Военното училище през 1902 г. Участва в Балканските войни като командир на рота и в Първата световна война като командир на дружина. Награждаван е за проявена храброст, а през 1916 г. губи едното си око на фронта. През 1920 г. е уволнен с чин подполковник (бел. съст. К. Г.).
[4] За коментар на същото събитие виж разказите на Дянко Марков, Иван Сердаров и Горан Маринов (бел. съст . К. Г.).
[5] „Англо-американски армади бомбардираха.” (Цит. Д. М.).
[6] „Между впрочем, нашият випуск беше в София, когато се провеждаха американските бомбардировки. Разбирате ли – погром, бомбардировки!?! За голямо щастие, макар че попадаха снаряди в района на военното училище, не се засегнаха сградите, нямаше жертви. Което пък принуди да се оттеглиме в Банкя, и в Банкя продължихме обучението.” (Цит. Д. М.).
[7] 15-ти пехотен полк (бел. съст . К. Г.).
[8] Противниците (бел. съст. К. Г.).
[9] С указ от 12 септември 1944 г., Фьодор Иванович Толбухин е произведен в чин Маршал на Съветския Съюз (бел. съст. К. Г.).
[10] Военните ограничения за България отпадат официално през 1938 г. (Бел. ред. В. С.).
[11] В българската армия по време на войната са били на въоръжение два модела пушки от тази марка: 8-мм. магазинна пушка „Манлихер”, обр. 1895 г.и 8-мм карабина „Манлихер” , обр. 1895 и 1895/34 г. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[12] 8-мм тежки картечници „Максим”, обр. 1909, 1910 г. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[13] Вероятно Димитър Медникаров има предвид тежки картечници МГ-42, които са произведени в завода „Райнметал” – на оръжието е поставена марката на завода. (бел. съст. К. Г.).
[14] Пехотните автоматични оръжия (т. нар. автомати), които са били на въоръжение по време на Втората световна война са стреляли с пистолетни патрони и са били класифицирани като „Картечни пистолети”. (бел. съст. К. Г.).
[15] 9-мм картечни пистолети „Шмайзер”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 Името често се употребява като синоним за всички видове картечни пистолети в българската армия. (бел. съст. К. Г.).
[16] 8-мм леки картечници „Брен”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[17] 81,4-мм минохвъргачка „Райнметал”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[18] Всъщност, във Вермахта основната движеща сила също си остава конската тяга (бел. съст. К. Г.).
[19] Според Ташев жертвите във войната възлизат на 10 753 убити, 23 005 ранени и 790 замръзнали или общо 34 548 души – Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 234-235; 360-362. Съществуват подозрения, че е възможно заради по-силна подкрепа на българските претенции на мирните преговори техният брой да е бил завишен. Трябва да се има предвид, че Ташев цитира в книгата си подробни таблици с разпределение на жертвите по части, които изглеждат реални. Изглежда, окончателното решение на този спор ще бъде оставено на бъдещите изследователи (бел. съст. К. Г.).
[20] Велко Палин е роден на 30.IX.1921 г. в град Димово, Видинско. Член на РМС от 1937-ма година, на БРП(к) от 1942 г. Участва в Партизанското движение и в периода 1942-1944 е полит-затворник. Взема участие във войната като помощник-командир на 2-ра дружина в 15-ти пехотен Ломски полк от 12-ти септември 1944-та година. От 6-ти септември 1944-та е помощник-командир на полка. Награден е с Орден за храброст. След войната служи БНА и се уволнява като генерал-полковник през 1989-та година. До същата година е и член на ЦК на БКП. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.)
[21] Масовите чистки в българската армия започват още на 9-ти септември и постепенно почти всички офицери, постъпили във Военното училище преди преврата, ще бъдат уволнени. С много редки изключения последните от тях напускат армията в средата на 50-те години. Все пак твърдението на Димитър Медникаров за уволнения на 90% от офицерския корпус точно през 1946 г. е пресилено (бел. съст. К. Г.).
[22] Стойо Неделчев (Чочоолу) е роден през 1908 г. в с. Калояновец, Старозагорско. През 1934 г. излиза в нелегалност, а през 1936 г. заминава като политемигрант в СССР. През 1941 г. е спуснат с парашут в България, за да вземе участие при организирането на партизанското движение. Става командир на партизанска бригада „Георги Димитров” и на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Във Втората световна война участва като заместник-командир на VIII-ма Тунджанска дивизия. В БНА достига до звание генерал-майор. Слави се както като неуловим партизански командир, така и със зверствата, извършени непосредствено след 9-ти септември. И двата аспекта от живота му са обект на спорове и фактите се смесват с легендите Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[23] Вероятно Димитър Медникаров има предвид полковник Иван Кехайов. Той е роден на 7.X.1894 г. в Чепеларе. Завършва военно училище през 1916 г. и е произведен подпоручик на 2.II.1916 г. Полковник е от 6.V.1941 г. Командир е на 15-ти пехотен Ломски полк от 28.XI.1944 г. Уволнен е на 26.I.1945 г. и е съден от Народния съд. Кехайов поема полка, след като той реално е приключил сраженията, от подполковник Найден Шушулов, прехвърлен като командир на 35-ти пехотен Врачански полк. Шушулов обаче е уволнен едва през 1946 г. За повече информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 73; 160-161; 285 (бел. съст. К. Г.).
[24] „И синът му, който е мой съвипускник беше, мисля, пращан на лагер.” (Цит. Д. М.).
[25] ДКВ – „До края на войната”. Категория офицерски звания, давани на запасните офицери, завършили Школа за запасни офицери (ШЗО), които важат само до края на войната (бел. съст. К. Г.).
[26] „Баща му беше също запасен офицер от Първата световна война, Военно училище е учил, помощник-кмет.” (Цит. Д. М.).

Спомени на парашутиста подоф. Петър Томов за войната

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

 Петър Томов служи като парашутист в Парашутната дружина. Сражава се в Първата фаза на Втората световна война, при Страцин, на територията на Македония и във Втората фаза на територията на Унгария. Награден е с два ордена „За храброст” и е раняван два пъти. Записът е направен във Военния клуб – град Пловдив.
      Казвам се Петър Христов Томов. Роден съм на 23 май 1923 г., в село Ивановское, Ставрополски край, СССР. Роден съм там, но съм българин. Баща ми е от Дебелец, Търновско, по професия градинар – до края на живота си. Живял и в Царска Русия, и след Революцията, с други думи 40 години е прекарал там. Напуснахме Съюза през 1935 г., защото татко беше принуден да поеме този риск, да остави целия си имот и да се приберем в България. Майка ми е рускиня, кубанска казачка. Там съм изкарал 4-то отделение, минах за 1 клас. Обаче 1935-та година, когато идваме назад, ме връщат една година назад, да уча езика. Аз го научих много бързо. Там никой не знаеше български, освен баща ми.
      Баща ми имаше 5000 декара земя, подарени от един земевладелец. Понеже татко е работил при него към 7-8 години и му създава такива зеленчукови градини, че той от благодарност му подарява тази земя, която е служила за пасище. Това става една година преди Революцията. Това го знам от баща ми, той ми го е разказвал. Татко е засявал това грамадно пространство с дини… Аз съм бил вече дете, защото не веднага след Революцията взимат имотите на хората, ами постепенно. Помня, бил съм първо отделение или второ, такива карпузи раждаше тая земя… 1933 г. по нашия край, по Кубан, татко Сталин като се събудил – так на картата – Ставрополска губерня… „Там ще има глад!” Умишлено предизвикваше по много места в Русия глад. Мъжете праща на Сибир, жените на юг с децата, селата опустяваха. Нощно време хората се страхуваха да излязат от къщи. Това го вършеха с цел и получаваха заповеди отгоре, да няма богати хора. Татко имаше двама души приятели – българи. Бай Иван беше от Търново, другият беше от Горна Оряховица, но му забравих името. През 1933-та година тримата ги арестуват като врагове на съветската власт. И ги пращат в ГПУ[1] по време на Ягода, но не в Ставропол, а в едно друго градче. В селото, на втория ден татко като го прибират, веднага минават каруци, изнасят от къщи мебели, кревати, гардероби… и не само на нашето семейство, ами и на тия по-богатите хора. Един ден, както са го водили на разпит, един офицер от ГПУ като минавал, и забелязал баща ми. Отива при него: „Христофор Антонович, а що ви делате?” Татко го погледнал и го познал. Като дете са били наши комшии в нашето село. Той вече възмъжал този младеж, станал офицерче. И татко му разказва: „Задържат мен, задържат и Иван и другия българин, като врагове на съветската власт.” А той, офицераът, вика: „Аз ще се мъча, за другите двама българи не мога да гарантирам, обаче за тебе аз ще направя всичко, защото те познавам от дете. Ще подпиша каквото искат.” И отива при шефа си и казва: „Този българин е осъден погрешно. Аз го познавам много добре, той ни научи да произвеждаме зарзавати. Елате в нашето село, една къща няма покрита със слама.” И успява да издейства татко да го пуснат. Обаче половин година изкара в ГПУ. Идва си татко на село, на другите двама българи жените също са рускини, всеки ден вкъщи идват, плачат: „Как може теб да те пуснат, нашите мъже ги няма!” Това става 1934-та година вече. И татко вика: „Аз ще направя всичко възможно, ще отида в Москва, има там наш българин, който заема голяма длъжност“, може би се сещате, става дума за Георги Димитров.
      1934-та година татко отива в Москва да се срещне с Георги Димитров. Три месеца майка ми чака да се върне татко и на четвъртия месец той се прибира. Нас ни изгонва – аз бях най-малък, обаче най-дявол изглежда съм бил – изгонва ни от стаята и аз на ключалката ухото и слушам: Мама го пита: „Какво стана бе, защо се забави?” И татко: „Ета сволоч, ета не булгарин!” Мама пита: „Защо?” „Ами вика – Отивай си, докато и ти не си тръгнал по пътя на ония двама българи, посока Сибир. А идеш ли там, връщане няма.” Татко излиза от Георги Димитров и право в българската легация. Това става 1935-та година. 1935-та година да напуснеш, да излезеш от Съюза… къде ще те пуснат, дума да не става! И татко вика на мама, а аз слушам на ключалката: „Ти, ако искаш, ела! Аз взимам децата и си заминавам!” Имахме 8 декара двор, къща голяма, всичко остави баща ми. Отива втори път в Москва, приготвиха му паспорта и успяхме да се приберем в България. Ония двамата българи си изчезнаха безследно.
      Устроихме се тук, в Пловдив, защото татко е много трудолюбив. Най-напред бяхме в селото на баща ми (впрочем сега е град) – Дебелец. Доста будно селце, там завърших 4-то отделение. Щото като се върнахме, в Русия завърших веднъж четвърто и тука втори път пак четвърто. Татко със сестра ми и майка ми дойдоха в Пловдив, а ние останахме с брат ми в Дебелец да довършим училище и напролет, като ни разпуснаха, се прибрахме. Татко имаше някой лев там от наследството… Почнах 5-та прогимназия в Пловдив, там завърших трети клас, записах се в техникума и на 23 септември 1943 г. ме взимат в армията.
      В 5-ти въздушен полк постъпвам. Командирът на полка Йончо Йоневски – втори братовчед на татко. Аз бях мераклия да ставам летец, щото все се катерех, скачах от високо в Марица и това ме теглеше… И по една случайност попадам в 5-ти въздушен полк. Веднъж, като идва брат ми на свиждане, викам: „Кажи на татко на всяка цена – понеже познава командира, че са роднина – че искам да ставам летец.” И татко един ден довтаса в летището, к’во са говорили с него… Един ден след учебни занятия идва един подофицер и вика: „Кой е Петър Томов?” Викам „Аз съм.” „Ела, че те вика командирът!” Аз ме фана шубето, викам си: „Да не съм направил нещо?” Винаги съм бил изряден. И отивам… Като млади войници нали знаеш: Мирно заставаш, викаш кой си, що си… Командирът вика: „Спокойно, спокойно, тихичко. Сега я ми кажи ти, искаш ли да станеш летец?” ”Тъй вярно!” – викам като щур. „Добре! Ще имам пред вид.” И изглежда е бил уредил… В този период от време (това става 1943-та година) от София пристига една комисия и събират парашутисти за Германия.
      Капитан Алайков урежда там, събира, кои желаят да станат парашутисти. И Моров, Ванката[2]… вика: „Пешка, давай, ще скачаме от високо!” И се навихме. Явиха се към 80 човека, изкараха изпита само осем от пловдивското летище. И когато вече да ни изпращат, идва и командирът Йоневски. И като ме видя: „Петьо, ти къде?!” И аз ме фана шубето, викам: „Тоя сигурно ще ме пердаши сега!” Идва, застава до мене: „Никъде няма да ходиш! Ние с баща ти се разбрахме за друго.” Добре, ама Алайката вика: „Как, той е трети по успех, сега къде ще търсим да провеждаме нови изпити… Не може!” И командира така се ядоса… – аз стоя мирно – като ми изпердаши един шамар, ухото ми „Дзънннн”, шапката хвръкна. „Магаре с магаре, такова”, обърна се и замина. А Лайков идва при мене: „К‘во бе, момче, к’во става? Малко ти е червена бузата, ама тя ще се оправи.” На другия ден заминаваме за София, Враждебна. Към септември месец…
      Тръгнахме за Брауншвайг есента на 1943-та.[3] На гара Бов нашият влак се удря с един друг. Там престояваме два или три дена. От там вместо посока Брауншвайг нас ни пращат в Сърбия, Кралево. Брауншвайг всяка нощ го бомбардират и може би Ноев е искал да ни предпази. Може би от тая гледна точка, да не ни пращат там, преди да завършим школата да ни избият, отиваме в Кралево. И там изкарахме целия курс, и станахме парашутисти. Нашият инструктор (всички инструктори бяха немци), като караме школата, не ми казва на име, а ме кръсти Томич. „Томич, коме хиер” – вика ония дойч. И всичките взеха в дружината да ми викат „Томич”. Оттам като се върнахме, нашите ги бяха устроили от летище „Враждебна” в Телиш[4]. Оттам ме пращат в Скопие, Въздушно-свързочно училище. Там завърших школа за борден радио-телеграфист. Даже на фронта бях с „Дора 2”, радиостанция. И след шест месеца, като го завърших, връщам се обратно в Телиш и от там ме пускат в отпуска. В къщи изкарах само три дена от отпуската, която ми се полагаше… Девети септември ме заварва в къщи. Получавам телеграма веднага да се явя в летище „Враждебна”.
      Ще ни пращат на фронта. Пристигам в София, слизам на Подуене и тръгвам към „Враждебна”. Срещам ги аз и нашият ротен командир – помня го много добре – поручик Бончев: „Томов, отиваш в частта, оборудваш се, взимаш всичко, каквото ти се полага, и ни настигаш!” На Сточна гара се товареха те, даже изкарахме цяла нощ там. Отидох аз, дадоха ми каквото трябва, на влака – и в Кюстендил. В Кюстендил изкарахме два дена, цялата дружина. Оттам сменихме на Стражин друга наша част… По шосето действаха танкисти на майор Гюмбабов,[5] ние държахме десния фланг на реката, реката е пътя за Страцин. Почнахме боя от Стражин. На втория или на третия ден с един мой колега от Стара Загора[6] сме един до друг на Стражин. По едно време аз му се обаждам, защото два-три пъти го извиках: „Гоче! Гоче!”, той мълчи. Просто така си забил главата. Бутам го за главата и като се обърна – куршумчето както е с каската, точно под каската – без шум, без да изохка, без да чуя нещо… Тръпки ме полазиха! Обърнах се насам-натам, дойде ми най-напред да викам санитар. Втори път го погледнах – куршумчето и мъничко кръв…
      Тогава не действах още с радиостанцията. След това като наближихме Крива паланка, с камионите ни докараха от Кюстендил това оборудване… Минохвъргачки, защото имахме минохвъргачен взвод… на Паскалев[7], дето загина, картечници и други работи… И от там вече почна сериозна битка.
      И точно след Крива паланка имаше един манастир, Старо Нагоричане. Там ме раниха в ръката, двата пръста ми висяха на кожата. Пълзяхме из едни лозя след Крива паланка и като ме припари по ръката нещо… Погледнах, всичко в кръв! И бутнах ръката в джоба…
      Един мотор ме върна в лечебницата на Крива паланка. И попаднах на един лекар от Пловдив. Срещу Търговската гимназия имаше на втория етаж рентгенов апарат. От него, като бягахме от училище, все при него ходехме да ни даде бележки. Десет дена бях в болницата, даже не ме пускаше доктор Иванов: „Къде, бе! Добре тогава, щом натискаш, заминавай, няма да спорим с теб!” Та ми турна една шина, защото с другия пръст си действам. И ги настигам нашите пред Страцин.
      Много мини и те имаха превъзходството от високо. От Страцин много лошо ни биеха. Два танка бяха улучили, бяха преприщили пътя и пехотата се мъчеха там… Ние действахме от десния фланг, и от там почнах аз с мойта радиостанция (след раняването ми зачислиха радиостанцията). Като спра някъде с радиостанцията, всеки бяга от мен. На едно място бяхме залегнали. Ноев на десетина метра от мен в едни шубраци и ме вика да отида при него. Радиостанцията – „Дора 2”, те са към 30 кг, тежи. На гърба като раница. Отивам при него, инсталирам я: „Бързо, влез във връзка с тежката рота!” Тежката рота пък действа от другата страна на шосето и няма как да се свържем с тях. Отгоре немците ни виждат като на длан, от Страцин. От там немците ни биеха жестоко… Таман инсталирах, само натиснах зумерчето, мините почнаха да бият. И един вика: „Слушай, майна, дигай се от тука, бягай, ще ти таковам и на радиостанцията…” И аз се огледах, огледах така, зад мене едни скали, викам: „Аз защо не направя такъв номер…?” Дълъг кабел имах, качих радиостанцията зад скалата отгоре, чак на върха. Аз се скрих на 20 метра зад друга скала. И като почнах да предавам: „Дойчланд капут, Дойчланд т‘ва…” Предавам… Че като почнаха ония мини, от тая скала сума камъни изкараха тия немци. Радиостанцията стана на парчета. И на другия ден вика ме Ноев (ние бяхме щабната рота). Нашата щабна рота останахме много малко и като ми ликвидираха радиостанцията, аз се правя, че не съм виновен, а ония, дето ни обстрелват, те са виновни. Гледа Ноев, гледа така, как немците по шосето все бият, понеже успяха да разчистят пътя и няколко наши танка вече пълзят нагоре. Добре, ама ние, щабната рота нямаме никаква връзка. Аз съм до Ноев… „Томич, налага се да идеш да потърсиш тежката рота!” Аз, като погледнах как почти всяка минута пламъци, където падне снаряд, как се вдига… Отгоре се вижда всичко. Виждат се и нашите танкове как пълзят нагоре… „Трябва на всяка цена да се свържеш с тях!” И ме погледна, погледна така: „К‘во, шубе ли те е?” „Абе – викам – че ме е шубе, шубе ме е, ама щом се налага – ще го правим!” И аз си направих сметката. Викам: „Като падне снаряд, аз в дупката на снаряда!” И почвам, полека, так, так, так… По едно време изчезнах от погледа … След като се върнах през нощта, апапите от ротата викат: „Ама ти жив ли си, бе?!” Викам: „Що?” „Защото те наблюдавахме и ти като се прикри на едно место, точно там паднаха два снаряда! Ни шубрак остана, ни скала остана… Как стана?” Викам: „Щото същия миг прескочих и влезнах в друга дупка на снаряд.” Защото шубето е така – дава ти и акъл, дава ти и сила! Така успях, стигнах до реката, прегазих я – падаха и мини, обаче далечко вече от мене, защото аз съм се пуснал в дерето. Добре, ама като минах реката, сега трябва така да се качвам на високо, за да тръгна да търся тежката рота. Ами сега! Викам: „Ония от Страцин… ще ме дебнат.” Но мина всичко спокойно. Късмет съм имал. Доложих на командира на тежката рота какво се иска, какво ми е поръчал нашият командир и т.н. Те вземаха отношение каквото трябва. Посред нощ съм се прибрал в нашата рота.
      Оттам боят на другия ден продължаваше. Ние сме в подножието на Страцин, вече по върха се катерим, по скалите, нашата артилерия – сбъркала ли е, какво е – взеха да обстрелват скалите. И нашият командир като се ядоса, Ноев, и грабна телефона на тези от артилерията, които командват, а той е бил и артилерист[8]. Той взе да командва артилерията „Два на ляво…” Той оправи играта, иначе много от нашите парашутисти щеше да избие нашата артилерия. Немците като видяха зора, почнаха да отстъпват благодарение на това, че на генерал Станчев армията се движеше откъм Скопие. Може би затова ние имахме късмет и влезнахме в Крива паланка, без да гръмне една пушка.[9] Щурмувахме Страцин и надвечер го завзехме. Германците през нощта отстъпиха. На Страцин нямаше ръкопашен бой, само стрелба.
      И на разсъмване, на изгрев слънце, събуждам се аз, замръзнал съм… събуждам се в едно като бункерче и поглеждам – шинелата зелена. Немска! Трима души… аз съм спал с трима убити германци! Ние с едни винтяги, парашутни винтяги – бахарлък през нощта. И докато съм спал, и съм дърпал леко шинелата. Викам: „Дано не се събуди тоя, майна…” И сабалем, като видях всичко зелено… Цялата дружина ми се смееше: „Ако бяха живи, к’во щеше да ги правиш?” На самия Страцин ни събраха цялата дружина, парашутна. И там „Конника без глава”[10] направи всички кандидат-подофицери – подофицери.
      След Страцин продължихме по самия път за Куманово. В Куманово влизаме някъде към следобед. През деня, като погледнах аз към Куманово, гледам, гледам и питам един до мене:[11] „Абе, фабричните комини ги няма?!?” През нощта чух един гърмеж, като земетресение. И като погледнах вече през деня – комините ги няма. Викам: Ясна е картинката.” До мен беше ротният командир Бончев. Викам: „Госин поручик, да знаеш, че нито един немец няма.” „Айде бе, как разбра?!?” „Я виж – викам – къде са комините?” А те комините ги използваха за наблюдателници. И той като погледна: „Е, верно бе!” И след това спокойно всички се изправиха и тръгнаха, понеже знаеха номерата на немците. Те уж това онова, двама души с два мотора сума народ избиват. Картечницата в коша, другия кара мотора и пердашат. И така държаха Страцин, с много малко хора…
      В Куманово ни посрещат макетата с цветя. Бяха ни устроили в едно училище, там колко – два дена изкарахме. На другата нощ помолих командира да ме пусне да отида до Скопие. Защото една леля имах в Скопие, и им знаех адреса, и ходих. Вземахме един мотор, ходих, та се видях с моите роднини. И лелята вика: „Петьо, има ли някакъв камион да натоварим багажа със свако ти да се приберем в София!” Свако ми е македонец от Скопие и са решили да отидат в Скопие, войната ги заварва там… И нямаше как да се върнат. Е, след това се прибраха, като свърши всичко.
      Та така изкарах аз, раната ми позаздравя, поправи се… Верно, че не мога да ги свивам, както трябва… Но Втората фаза вече загазих много. Втората фаза ни прехвърлиха два взвода – единият с щаба на Трети корпус, другият с щаба на Четвърти корпус. Другите въобще не ги пратиха. Мен бяха ме назначили да преподавам морза на младите войници. Добре, ама по-голямата част от моите апапи, заедно с ротните си командири, през нощта дойдоха и ме награбиха и ме вкарват в другата барака при тях. „Томич, стягай се и ти си с нас!” И аз ги погледнах, погледнах… „Готово, давайте!”
      Зор видяхме, докато стигнем само до Белград. Първият сняг ни заварва в Белград. След това с едни камиони ни превозваха. Стигнахме до Печ. Истинският бой почнахме от град Нагятад. Там бяхме на позиция към 14-15 дена. И ние, където бяхме на позиции, много загинаха при нас, разни такива младежи, самонадеяни. Понеже гледат старите апапи, които са шлифовани от Първата фаза, си ходят наведени по окопа, много-много не се перят. Тия новите все опъва врат да види нещо… Оня със снайперчето го прицели, цък! Гледаш – тоя опънал краката, оня опънал краката. Абе, момчета, тука курназлък не ще, бе! И веднъж викам на един, хем беше офицер, викам: „Бе слушай бе, ти командваш цяла рота бе, абе внимавай, бе!” „Ей, ти на мен акъл ще ми даваш!” Викам: „Ела да ти кажа!” Намирам един чатал, слагам едно огледалце, и в окопа. Викам: „Легни тука до мене!” И показвам така огледалцето на слънцето… С куршумчето – цък, огледалцето! Оня, като вижда дойчо: „А чакай да видя, бе!” И се прицелва… е така убиват нашите, ония дяволи! Дето не можеш да го видиш откъде стреля, само по тоя начин се издава. Аз го моля и му давам акъл, да не се перчи, защото с това шега не бива. Целта е ти хем да свършиш работа, хем жив да останеш. Иначе за к’ъв чорт си там? Не си нужен.
      Мен ме раняват, това става точно на 16-ти април, с танкистите. Ние сме на всеки танк по един парашутист за охрана. Парашутистът се движи след танка на 20 метра. Като забележи някъде с „Танков юмрук” да се покаже някой, да предпази танка. Защото танкистът само през амбразурите вижда. Едно поле, щурмуваме една височина – Ястребац. И аз като гледам там, всичко равно, като тепсия, чак в дъното една гора. Викам: „Е, това голо место е зорът! Затова ще пусна танка да тръгне малко по-далеч, отколкото трябва.” И аз след него, оглеждаме се залягам, тичам след танка… И бая време беше се минало… И аз като погледнах, така, надигнах главата и през танка видях дървета. Викам: „Е-е-ей, малко остана!” Стигнеш ли до гората – ти си спасен, дето се казва. Стигам аз до гората, танкът преди мен стига, спира там малко за почивка. Аз минавам през гората и стигам вече лозя. Тия горски пояси, дето ги имаше в Унгария, бая широки и гъсти, много мъчно се минаваше. Обаче аз по едно пътче, набарах така и преди танка излязох и стигнах до лозята. Добре, ама от другия край (от левия фланг, защото от дясната страна беше самата височина Ястребац) една пътечка, по която сигурно лозарите са минавали… И като минах, и гледам няколко души войници от другите части. А те са минали от другата страна, за да могат да обкръжат Ястребац, тоя връх. И стигам една стара постройка отдясно, от лявата страна една друга, като за животни, нещо… И аз като отворих вратата – надути животни, коне, крави… То едно обширно помещение… Избити, надути и като ме лъхна оная миризма, и аз се издърпах и тръгнах така спокойно. (Гюмбабов и нашият Ноев наблюдават и през една амбразурка Ноев забелязва, че един от парашутистите се разхожда спокойно по лозето. Мен ме е забелязал и ме е познал). Обаче забелязах отсреща, малко на височко така, от дясната страна, как пердаши една картечница, и взех да пълзя. А точно къщата, както е била – вдълбан път, за лозята. И отгоре немците бяха направили окопи като къртици. От тая къща отдолу, от избеното помещение, понеже са на високо и обстрелват. Аз реших да се надигна, да видя какво става. Къщата е на десетина-двайсет метра от мен. Викам си: „Да мога да хвърля една бомбичка на тоя приятел, дето не ме вижда… Да мога да го спра да не стреля.” И в това време забелязах една цев от кьошето на къщата. И докато се огледам, той изскача, стреля и се скрива! Обаче с гърмежа ми се подсичат краката и падам. Аз падам и хубаво, че се претъркалях в изкопаното пътче… Тоя моя приятел Стефан Иванов Дамянов, забелязал, че аз съм ранен (Ноев и Гюмбабов и те са забелязали, че съм паднал…). Стефчо ме доближи, хвана ме за краката, обаче видя, че съм ранен лошо и се държа тука за корема (седем черва ми закърпиха). Опита се Стефчо да ме изтегли и го раняват в гърдите. И тогава дават нареждане на един танк да ме доближи и да ме затули. Защото от там ония стрелят по това пътче. И танка, с оръдието хем кара, хем пердаши в тая къща! Сигурно нищо не е останало от нея. И така ме измъкнаха, зад танка, притулен. Та там ми остана и пистолета, някъде… Кожухчето го пазех до скоро, с дупката. На един пръст от гръбнака изскача куршумът. Тогава идва Коста и ме изтеглят още по-назад. Идва Ноев и така ме гледа… „Томич, горе главата – добре, ама аз почнах да повръщам кръв, на корема всичко разкъсано – Томич, няма страшно!” И гледам – това го помня, все едно, че го гледам сега – как сълзите му… (пък той много ме обичаше, Ноев) – сълзите му капят. „Томич, парашутистът не умира така лесно!” А на другия ден той умира![12] И не само той, ротният ми командир Иванов, Гюмбабов, Ноев, двама танкисти – поручици.[13]
      Същия ден успяват да ме изтеглят през лозята и след това с линейката в селото ми правиха през нощна операция – кърпиха ме. Бяхме в стая с двама офицери и едно помаче бяха докарали, и то ранено в корема… Люлякът беше цъфнал вече… И санитарите, и сестрите предупреждават: „Никаква вода няма да пиете!” А устата ти, всичко залепнало, така ти се пие вода! И ако ти дадат водата, ще я изпиеш и хич няма да мислиш, че ще умреш. Е така помачето, беше много яко момче… А беше до мене, неговото легло, тука масичката и една ваза с люляк, и аз. Понеже той не е свикнал може би на тая работа да търпи, викал, викал по санитаря да му даде вода. А те ни слагат в една плитка чинийка с едно памуче, топиш и си мажеш устните. Това е спасението! И по едно време аз така си извих врата, защото бях целия обинтован – тоя като грабна, изкара от вазата люляка и като дигна, и изгълта водата. И аз викам: „Край с него!” Като се развиках: „Санитар! Санитар!” По едно време пристига: „К‘во има?” Викам: „Виж бе, водата изпи тоя човек, бе!” Той се прекръсти: „Бог да го прости!” След половин час си отиде момчето…
      И като ме закърпиха, на другия ден се пипам, обинтован, всичко нормално, добре. Добре, ама като почнах една температура – 39, 40, 41. Това държи непрекъснато. Така съм си скубал косата… Вече месец, два минават, температурата не спада. И тръгна мълвата: „Томич си отива!” Беше, свършила войната вече. На 5-ти май всичко приключи, даже един от нашите парашутисти загива, намерил от тия бомбички за живи цели, решил да прави разни номера, та с тия номера му откъсва ръката и след това разбрах, че е починал. И се научава една инспекторка, военен лекар – жена, че в Сегетвар лежа аз три месеца. На четвъртия месец втори път ме отварят, всичко гноясало. И като ме изчистиха, закърпиха ме… Като му откъртих и колко време се мина, един ден чувам, че ме клати някой, отварям очите – санитаря: „Айде бе, ставай да хапнеш малко, бе!” Спал съм две денонощия.
      Докараха ни със санитарен влак до София, в XI-та местна гимназия. Оттам ги помолих да ме прехвърлят в Пловдив, във военната болница (тогава я наричаха „Католическа болница”). И тука лежах още, докато раната зарасне.[14]
      След войната ме признават за военноинвалид, дават ми военно-инвалидна пенсия, обаче я взимам само две години. И като ме вкарват в затвора, ми дават присъда 15 години. Осъдиха ме заради: „бунт, терор, насилствено сваляне на властта, саботаж, шпионаж.” През 1952-ра. Клевета. Наклевети ме този, на когото съм давал цигари, понеже аз бях касиер на кооперация „Военноинвалид”. На всички военноинвалиди будкаджии[15]. И този, който ме е клепал, аз съм му давал на вересия цигари, дето нямам това право и съм го прикривал. Той с отрязан крак, военноинвалид. Него го осъждат като организатор на горяните. Тука по Стряма, Калековец, даже има и избити момчета от тях. Имах един съученик, който бачкаше в Държавна сигурност. Обаче беше един от най-слабите наши съученици. Но се докопал там, някакъв роднина негов, шеф в Държавна сигурност, добрал се… Съученикът ми ме разследваше и изглежда му е обещал (защото за това от 15 години по-малко няма): „Колкото повече наклепаш хора, толкова по-бързо ще излезеш от затвора! Ти – вика – вашия касиер познаваш ли го? К’во ще кажеш за него?” „Той има чичо в Америка…” Аз имам роднини и в Америка, и в Съветския съюз. Та тоя така ме е клепал, така ме е клепал…, че ще снабдявам техните горяни с оръжие. Осем години лежах в Пазарджик. От 1952-ра до 1959-та, защото имам и предварителен арест. Като влязох, бях женен. Жена ми чака и детето порасна…
      Не бях зле в затвора, бях художник, с генерал Станчев[16]. Като ученик съм обичал това. Като излязох от затвора, бях шофьор във ВМИ[17], където се пенсионирах. Една дъщеря имам и двама внука.
      * * *
      Политофицерът Захариев, прекрасен човек! Почтен, скромен, културен… На втория ден, след като дойде при нас политически командир, трябваше да се направи (това в Македония става) едно разузнаване. Тогава загива Иван Моров, мой добър приятел. Загива той, също Захариев… Трябваше да отидат в тила на немците на разузнаване. Обаче седем ли, осем човека бяха, всички ги избиха. И Захариев с тях. Аз го тача и уважавам по списъка на всички убити парашутисти. Имам го списъка вкъщи, в една рамка и често се спирам и гледам.
      При Страцин получих единия орден. И за раняване, за тия пръсти. Даже като ме видя командира Ноев – с превързана ръка щурмувам Страцин. Може би там е решил…
      Втория орден получих в Унгария, когато ме раняват.
      Впечатлението от немците? Прекрасно! Във всяко едно отношение. Аз съм лежал с едно германче в Унгария, обаче се възмутих от нашите управници тогава… И то ранено, дете! Младо. Да имаше, да имаше – 17, максимум 18 години. На нас ни дават по един кръгъл шоколад за десерт, на него не може. И аз винаги така си чупя на половината, бутна му на него… И то ме гледаше, чак сълзички му излизаха от очите. Викам: „Защо ще го делиш, бе и то е… Кой по желание ще иде там?!”
      Много смели бяха. Смели и находчиви! Ние трябва да се учим от тях. Аз ще ви кажа един пример. Правим едно учение в Кралево, дават ни почивка – всички инструктори бяха немци. Сядаме ние да си починем и един немски офицер командва взвода си – провеждат учение. По едно време пристига при него един войник и му казва нещо и той се отделя от взвода си, като се обръща и вика един войник. Нещо му пошепна на ухото, оня козирува, войникът. Офицерът тръгна там на някъде си… Войникът командва взвода, като всички изпълняват това, което каже войника. Няма: „Ама що па аз да го правя, що па не знам какво…?” Аз съм вече подофицер, от 24-ти набор имаше при нас едни от Крешака, от наш’та махала. Аз го накарвам да става дневален – „Е-е-е- Томич, баш мене ли, бе?”
      Руснаците – пияна работа! С две думи. Имах приятел аз, офицер. Точно зад нас, тука в Пловдив, градина баща ми имаше – Оризовата фабрика, бяха настанени руснаците там. И един руски офицер, майор беше (обаче това е рядкост между тях, той нито пиеше, нито пушеше…) веднъж ми вика: „Петьо, аз ще те взема, пращат ме командировка в Румъния.” Щабът на Толбухин беше в едно пристанище. Та там съм ходил с него. Той ми написал един документ, че аз съм му ординарец. „Ела – вика – в Румъния и земи един куфар цигари, ще ги продадеш и ще си вземеш от Румъния каквото искаш.” Викам: „Да не ме оставиш в Румъния някъде?” „Как ще те оставя, бе?! Аз ще ти донеса и дрехи.” – рубашка, брич, ботуши аз си имах. И документ написал, печат ударил. А той по служба отива до това градче, където беше разположен щаба. Мен ме оставя на гарата: „Тука довечера ме чакай, защото не мога да те заведа дотам. Ако те питат нещо – намери, ще излъжеш.” И много руски войници, някои ги пускат в отпуска, и покрай мене бяха се събрали сума. Понеже аз руския си го владея перфектно, та бях събрал един куп писма, защото викам: „Командироват ме в България, еди къде си…” „Е-е-е, да ти напиша едно писмо да го пратиш от България!” Та бях събрал много, като се върна майора: „Как дела, всьо в порядке?” Викам: „Да, всичко наред, само че тия писма к’во ще ги правя, бе?!” „В Пловдив ще ги пуснеш в пощата – вика – и готово.” Та такива работи. Има и добри хора, но по-голям процент в сравнение с немците са лоши – ето, немците толкова време, нямаше кражби, нямаше насилия… Смели са, безразсъдно смели – руснаците. Той, като му удари два-три стакана, и не помни какво върши.
      Отношението на командира към войника? Аз съм постъпил царско време, клетва съм давал на цар Борис. От майката на ротата почвам, ами той си обичаше ротата, войниците, като свои деца, старшината. Хем ги пердаши, хем акъл им дава. Войниците по-между си бяха по-добре, отколкото след събитията около 9-ти. След това, като ги виждах офицерите, шапката под мишницата, ръката в джоба… За мен това не е офицер! Не!
      Унгарците – като наближим някакво градче, и питат: „След вас има ли руски войски?” Унгарците се държаха с нас добре. В Кралево през 1943-та имаше много пленници-италианци, ми аз ги снабдявах с много работи от кухнята, като ме направят дежурен – захар, брашно… гледам, отделям през дежурството и събера. И им ги нося, а те в хангарите, по три етажа кревати, и там.
      Психологически последици от войната? Не! Не чувствам някаква промяна!
      Дали съм виждал да убивам някой? Лично аз? Там нямаше време да гледаш. Щото, ако се загледаш, без тебе…
Интервюто проведе Константин Голев
[1] Государственное политическое управление (Държавно политическо управление). Създава се през 1922 г. на мястото на ЧК. ГПУ организира отнемането на собствеността от селяните в СССР и Украйна до 1934 г. и национализацията с репресивни методи. Също така усъвършенства лагерната система ГУЛАГ. През 1934 г. се влива в структурите на НКВД (бел. съст. М. Г.).
[2] „Иван Моров, още Първата фаза го убиха, и първите дни, с политическия командир Захариев.” (цит. П. Т.).
[3] За обучението в Брауншвайг виж разказа на Никола Костадинов (бел. съст. М. Г.).
[4] За летище Телиш виж разказа на Дянко Марков (бел. съст. М. Г.).
[5] Иван Иванов Гюмбабов е роден на 29.V.1908 г. в София. Завършва Военното училище през 1930 г. и е произведен подпоручик на 6.IX.1930 г. Служи в Бронирания полк (1941) и в Бронираната бригада (1944). Назначен е за командир на сборната танкова дружина, формирана през януари 1945 г. за Втората фаза на войната. Загива на 16.IV.1945 г. и посмъртно е произведен подполковник. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 43-44,181 (бел. съст. К. Г.).
[6] „Той от Германия се върна, в Германия бил на работа, връща се и го взимат войник, постъпва като парашутист от летището в Стара Загора.” (цит. П. Т.).
[7] За обстоятелствата около смъртта на ефрейтор Никола Паскалев виж разказа на Никола Костадинов. Никола Костадинов също е парашутист и в разказа му има много допирни точки с този на Петър Томов. За да не отежняваме допълнително бележките под линия, ще посочваме само най-важните от тях (бел. съст. К. Г.).
[8] „Кавалерист, артилерист, даже той возеше и двата негови коня с него до гара Бов. Там ги свалиха, к‘во стана с тия коне, не знам.” (цит. П. Т.). За кариерата на Ноев като кавалерийски състезател споменава и Никола Костадинов (бел. съст. К. Г.).
[9] „А чета във военния вестник „Парашутистите с голям бой превзеха Куманово…” Викам: „Ей, как лъжат, мама му стара, тия хора!”” (цит. П. Т.).
[10] Прякор, с който Петър Томов Нарича ген. Стойчев, вероятно по аналогия с известния роман на Майн Рид. Изглежда това прозвище е било разпространено сред парашутистите по време на войната. Възникването му вероятно е свързано с кариерата на ген. Стойчев като олимпийски състезател по езда (бел. съст. К. Г.).
[11] „Стефан Иванов Дамянов от Пазарджик. Той ме тегли като ранен Втората фаза. Той се мъчи да ме тегли из едни лозя в Унгария и него го раняват пък в гърдите.” (цит. П. Т.).
[12] За смъртта на Ноев виж също и разказа на Никола Костадинов (бел. съст. М. Г.).
[13] Обстоятелствата около смъртта на Ноев, „Значи 5 души, те са ги дали, имали са много добър наблюдател тия дойчовци… защото аз им научих номерата. Той е седял на дърво някъде скрит и наблюдавал, и си командвал минохвъргачките. Там тия минохвъргачки с подскачащи мини, като падне, подскочи и коси. Ужас! Те нашите парашутисти най-много ги е било страх от тия мини – подскачащи. Те са били два танка, бяха седнали на една полянка, зад гората някъде. Но това е командвано отблизо, защото няколко мини са паднали и оня си ги командва – Още колко метра, какво – що… А те са седяли и са обядвали, Ноев, Гюмбабов, Иванов и тия двама поручици… Както са обядвали, и мината пада – и една карта е имало – След като дойдоха моите апапи да ме видят в дивизионната болница, ми разказаха.” (цит. П. Т.). Никола Костадинов разказва с малки разлики за същата ситуация (бел. съст. К. Г.).
[14] „Моят приятел от фронта Коста ми вика: „Абе майна, не съм те чул да се оплачеш, че те боли стомах.” (Цит. П. Т.).
[15] „Само военноинвалидите имаха право да подават гербови, таксови марки, цигари. От миналите войни, от мирно време военноинвалиди, само те.” (цит. П. Т.).
[16] Кирил Николов Станчев е роден на 14.XII.1895 г. в Кюстендил. Завършва Военното училище през 1916 г. и е произведен подпоручик на 12.III.1916 г. Генерал-лейтенант е от 18.XI.1944 г. Един от основателите и ръководителите на републиканското „Движение на капитаните” във Военния съюз. През 1935 г. е обвинен в участие в антимонархически преврат, уволнен и осъден на смърт. Присъдата е заменена с доживотен затвор през 1936 г., а през 1940 г. е амнистиран. Участва е дейността на нелегалния ОФ в София и в подготовката и провеждането на преврата от 9.IX.1944 г. Член е на делегацията, която на същия ден установява връзка с командването на Трети украински фронт. С МЗ № 116 от 11.IX.1944 г. е повишен в звание „генерал-майор”, а с МЗ № 123 е назначен за командващ 2-ра армия. Провежда Нишката и Косовската операция. През 1946 г. е уволнен и осъден на доживотен затвор за организиране на нелегалната воена организция „Военен съюз”. Освободен е през 1958 г. и умира на 11.IV.1968 г. През 1990 г. е реабилитиран, а през 1992 г. е повишен в завание „генерал-полковник” – посмъртно. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 133 (бел. съст. К. Г.).
[17] Военно-медицински институт – Пловдив. (бел. съст. К. Г.).

Спомени от войната на Тодор Анастасов

Posted in книги, личности on май 11, 2011 by edinzavet

Д-р Тодор Анастасов е председател на Съюза на ветераните от войните в България. Служи като инженер-щурмовак в 3-ти армейски инженерно-свързочен полк. Участва във Втората фаза на Втората световна война. Бойният му път преминава през Унгария, Словения и Австрия. Награден е с орден „За храброст”. Председател е на Съюзa на ветераните от войните на България . Записът е направен в дома му в град София.

 
Казвам се Тодор Анастасов Тодоров. По време на войната бях на двайсет и една година. Трябваше на 15-ти септември 44-та година да се уволниме, тъй като аз постъпих в казармата на 15-ти септември 42-ра година. Завърших гимназията и тогава беше така – със завършване на гимназия. 23-ти набор съм, отслужих с 22-ри набор. И на 15-ти септември 44-та година трябваше да ни уволнят. Обаче дойде 9-ти септември и ни мобилизираха, вземато беше решение за участие на България във войната против Германия. Беше обявено война на германците и започна мобилизацията.
Баща ми нямаше постоянна професия, защото той е бил в Русия. Той някъде 1906-та ли, 7-ма година заминава за Русия с един негов приятел. И двамата стигат до Владивосток. Там някво островче имало, което искали да го правят българска колония, обаче руснаците ги изгонили. Връща се в Иркутск на Байкалското езеро и там си отваря магазин. Обаче, като се обявява Балканската война, той си оставя магазина и идва да воюва – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Награден е с три ордена за храброст, участвал е в боевете с 19-ти пехотен полк[1], 4-та Преславска дивизия – Люлебургаз и отчасти срещу Одрин. Стига почти до Чаталджа.[2] От там свършва Балканската война, започва Междусъюзническата. След туй, като свършва Междусъюзническата, започва Първата световна война. Стига до Букурещ – от Цариград до Букурещ! Оттам заминава на Македонския фронт, участва на завоя на Черна,[3] обаче там го пленяват. Пленяват ги сърбите. Бягат от сърбите[4] – пазарят се там, дават им някви пари, за да ги пуснат, обаче ги хващат след т’ва пък французите – тия, сенегалците.[5] И ги изпращат в Солун в Уейаз куле[6]. И се прибира на 20-ти февруари 20-та година. Значи от 12-та година се прибира 20-та година. Никой не му е изпратил на него повиквателна в Иркутск, та да дойде да воюва! Като него такива са били стотици, които са се прибрали в България от цяла Европа, имало е и от Америка, имало е и от Австралия, които са се върнали да воюват, защото какъв е бил идеалът на България тогава? Обединението на България в границите на Сан Стефанска България или възстановяването на Сан Стефанския мирен договор. 20-та годна се прибира, тепърва тогава – края на 21-ва се жени, 22-ра и аз съм роден на 23-ти септември 23-та година в град Попово. Там съм завършил[7]. А той беше отворил там до нас един магазин, бакалия. И кръчма имаше. Та в 29-та година по голямата криза: „Бай Анастасе, пиши на тефтера! Бай Анастасе, пиши на тефтера!” И накрая бай Анастас фалира. Имахме там едно лозе и тоя, на който беше заемал пари, ни го зема. И така му свърши търговската дейност в България. И след туй вече къде-каквото можеше да намери: беше кметски наместник, мандраджия беше – правеше сирене, след освобождението на Добруджа отиде в Добрич, направиха едно Държавно земеделско стопанство „Стефан Караджа”, беше домакин там. Той, когато се жени, е на 41-на година – роден е 1881-ва година. И няква постоянна работа няма, даже не му стигнаха няколко месеца, за да може да се пенсионира[8]. Почина 62-ра година.
      Аз завършвам гимназия в Попвската смесена гимназия „Христо Ботев”. Имаше много ученици тогава, бехме някъде около 1800 души цялата гимназия[9].
Служих, приеха ме в 3-ти армейски инженерно-свързочен полк. Минавахме на комисия, като ни приемаха и ни разпределяха кой в коя рота ще отиде. Едната част беше пионерно-щурмова (сега сапьорна), другата беше свързочна. И ме питат: „Къде искаш?” Викам: „Свързочник.” Обаче председателят на комисията: „Бе – вика – станаха много хората среднисти в свързочната, айде ще го пратим него в пионерно-щурмовата дружина.” И ме приеха във Втора пионерно-щурмова рота. И от 160 души рота бехме само 26 души със средно образование. Другото всичкото беше с основно и начално образование.
      Не, не сме ходили в Новите земи, в Шумен бях през цялото време. Но през първото лято правихме бункери в Поморийския Балкан, горе над село Лъка. Там правихме два бункера. На следващата 43-та година бехме в „Свети Никола”, сега Черноморец. Там правехме една брегова батарея на полуостров Атия[10]. Там имаше и евреи, които правеха павета. Там са били на лагер, въдворени. Как се държаха с тях? Нямаше проблеми с тях. Ний покрай тях и ний пиехме мастика, защото те много обичаха мастика. Имаше си всичко. Не е имало проблеми, въобще не са имали през това време, докато бяхме там четири месеца. Цялото желязо, което е на фундаментите на оръдията, на складовете, на командният пункт и т. н. са минали през мойте ръце. Там на Петровден с четири души отидохме на реката Ропотамо, за да я видиме – наблизо беше, известна беше и тогава. И замръкнахме и преспахме в едни кръстци. Кръстец не знам знаеш ли какво е? Това са снопи, наредени, когато ги ожънат, и ги нареждат на камара. Обаче цяла нощ ни ядоха комари. Като се прибрахме и след една седмица ли, след десет дена, ме изпратиха на един курс по минно дело в Поморие. И докато стояхме на земята, така седнали на поляната, ме втресе и ме хвана маларията. А редовно ни даваха профилактично хинин, алхибрин и позмохин. Но независимо от това – разболях се. И когато умря цар Борис на 28-ми август 43-та година, аз имах 41 градуса и 4 десети температура. Като погледнех морето, го виждах не синьо, ами го виждах жълто. Бехме трима души, лежахме и пъшкахме, и единият, който беше от дясната ми страна, дойде фелдшерът заради него да го прегледа. Мери му температурата – неговата 38 и нещо беше. Викам: „Айде бе, ела да премериш и наш’та температура!” От другата ми страна Андро имаше един, софиянец беше той, запасняк. Мойта 41 градус и 4 десети, неговата, на Андро, е 41 градус и 2 десети. „Абе – вика – к’во правите, бе момчета?! Вие ше умрете!” Та ни сложи по една инжекция за сърцето – значи от тогава дето съм се изпотил, от тогава насам не съм се потил въобще. И след туй няколко дена ме въртяха в бургаската болница. А мене през ден – като стане някъде към 11 и половина, 12, 1 часа, започва да ме тресе и някъде около 45 минути – един час ми тракат зъбите и ми мине. На следващия ден – не, през ден. Викам: „Ясно, малария терциана, няма к’во да се чудиме.” Та ни върнаха в Шумен някъде около 15 души за новия набор, който трябваше да пристигне, за отдельонни командири. И понеже съм и маларичен, да ме върнат там, да ме лекуват. И действително, в лечебницата на полка ме подеха и за един месец я ликвидираха. От тогава въобще не ме е повтаряло.
Аз съм по начало пионер-щурмовак. Не знам ясно ли ви е какво е наш’то задължение като пионери-щурмоваци? Първата работа, когато постъпихме в казармата на 15-ти септември, някъде след около 20-тина дена ни закараха на полигона на шуменския гарнизон – той беше вторият по големина в България навремето. И там имаше един окоп. Вкараха взвода в окопа и пред нас, на 5-6 метра взривиха три шашки. Това беше тъй нареченото „каляване на нервната система”. След туй вече ний си ги правехме тия работи. И наш’та задача беше първо – минирване, разминирване. На противопехотни мини и противотанкови мини[11]. Противопехотната мина представляваше една дървена кутийка, ако си спомянте имаше едни кутии за моливи – горе-долу толкова голяма, малко по-широчка, в която се слагаха две шашки. В едната се поставя детонатораът. Обаче детонаторът е свързан за един ударник с една пружина, който излиза извън капака, извън кутията. Капакът притиска един щифт. Като се стъпи отгоре и като се натисне, тоя щифт пропада и пружината избива ударника, удря капсула и тогаз експлодира. Няма фитили, няма нищо, туй става за секунди. Това е противопехотната мина.
      Германците имаха едни противопехотни мини, които бяха много гадни – тъй наречените „S” мини. Те представляваха нещо, малко по-голямо от консервените кутии, които бяха напълнили вътре с много малко взрив – някъде около 200 грама я имаше, я нямаше. Обаче бяха пълни с метални дробинки. И това нещо е поставено на едно колче, което се забива в земята. Остои някъде на около половин метър, 30-40 см над земята. И се маскира, да кажем, в трева някъде, в нива. Завързва се с две парчета тел, някъде около 5-6 метра дълги, от едната и от другата страна. И когато минават пехотинците, който пръв се спъне в телта, издърпва се по същия начин ударника, ударникът удря и отдолу на дъното има барут, който се възпламенява, мината изхвръква на височина около два метра и тогава се пръска. И всичко, което е в радиус от 100-150 метра се унищожава. А противопехотните мини – ние ползвахме тогава германските мини, те бяха метални. Тях ги търсихме с минотърсачен апарат. А тия дървените, за да ги търсиме, понеже не ги хваща минотърсачен апарат, защото няма метал по тях, трябваше всеки един сантиметър да го дупчиме с едни шишове, железни. Пълзиш и боцкаш.
      Техниката на поставянето на мините беше следната: Един минава и изкопава дупката, вторият поставя мината и третият я зарежда и я маскира. Една вечер трябваше да минираме един участък по Драва. Това беше към средата на февруари. И нямаше сняг тогава[12]. И ний вечерта на тъмното правиме три редици. И аз на едната редичка съм последният – зареждам и маскирам. И германците ни усещат и хвърлят една ракета, а те имаха едни ракети, които се задържаха някъде около 5-6 минути във въздуха и осветяваха много. Те през Драва, по посока към нашия бряг, ни осветиха. И аз в това положение в което съм клекнал да зареждам, земах позицията лежешком за лицева опора. И докато угасне ракетата, седях в туй положение, а мината под мене отдолу. Не мога да се пусна, щото ще легна върху нея и ще гръмне. А не мога да обърна настрани, защото пък германците ще видят движението. Та така съм чакал, докато падне ракетата. Това беше едно от задълженията – заминирането.
      Другото беше близка борба с бойни коли. Ако имаше танкове, задължението ни беше да унищожиме танковете. Ставаше по два начина. Ако сме на полето и има окопи, ний сме в окопа. И на тия заниятия, които сме ги правили на полигона, имаше едни италиански танкетки, такива малки, които минаваха над нас. Ама оня минава нарочно с веригата над нас. А ти седиш в окопчето, вътре си се сгушил. Принципът е следният: Когато танкът минава над тебе, имахме магнитни мини, пак немски[13]. Те бяха с една дръжка, като бомбата бухалка. Но тая с около три килограма взрив. С дръжка пак отдолу, но с магнит накрая. И когато танкът минава над тебе, ти си повдигаш ръката и мината залепва – магнита я закрепва за танка. И кат я закрепиш, дръпваш връвчицата и докато мине танкът, тя трябва да експлодира. Това беше единият метод. Другият начин беше: трябва да се качиш на танка в движение. Но преди това, като наближи танка, се хвърляше срещу него едно шишенце с киселина[14], която като се разбие и влезе в досег с въздуха започва да дими. Кат‘ се разбие отпред на челото на танка, и започва да дими, тя навлиза през амбразурите на водача, на мерача – започва да навлиза в танка и те започват да се задушават. И трябва да излязат. Понеже намалява скоростта на танка, ние трябва да се качиме на танка отгоре и да чакаме да отворят люка. Ако го отворят, пускаме една бомба вътре, затискаме капака и се унищожава по тоя начин танка. Отделно, поставянето пък на противотанкови мини, които се поставяха на шосето, на местата, по които могат да минат танковете.
      Другото, което трябваше да вършиме – ако има телени заграждения: Те са от около метър и половина до два метра. Имахме тъй наречените „удължени заряди”. Тия удължени заряди бяха сложени на дъски взривове, пак шашки. Някъде около метър и половина дълги. В зависимост от широчината или един заряд се слагаше или, ако беше по-широко, се слагаха двата един до друг. Избутват се и се мушкат под теленото заграждение. И се взривяват и се прави проход за пехотата. Или пък с ножицата за тел[15] се реже, трябва пак по гръб да се мушкаш отдолу под теленото заграждение, за да се направи проход за пехотата.
      Освен това имахме и друго задължение още – унищожаването на бункери. Имаше два начина: да се стигне до бункера с прибежки, с прикритие и да се хвърлят през амбразурата бомби вътре. А другият беше – имахме огнехвъргачки[16]. Тя изхвърляше нещо като керосин. Като се натисне шланга, то изхвърля течността и някъде на около 30-40 метра се възпламенява. И се насочва, да кажеме, към амбразурата на бункера или пък може и към танка, ако идва танк.
      Освен това трябваше да щурмуваме с гумени лодки. Преминаване. Гребали сме тука, ходихме на Гебедженското езеро[17], там правихме занятия. Първо гребеме с лопати, пък след т’ва ни сложиха извънбордни мотори, които се движеха с много голяма скорост.
      Е, нататък вече имахме и допълнително занятие, но те бяха на мостоваците, те бяха мостовата рота. Те пък трябваше да строят мостове през водни препятствия. Разбира се и ние ги минавахме тия упражнения, но не в тоя мащаб. Но носили сме и ние понтона на рамо, гредите, дъските. Като се вкара понтона във водната площ, от там вече започваш да нареждаш гредите и от там талпите отгоре, за да може да се минава.
      Това е фактически ролята по време на войната на пионерно-щурмовата рота или на специалността пионер-щурмовак. Сега е сапьор. Освен това ние копаехме и окопи. Но тия окопи, като бехме в Унгария, не ги копаехме ние. През февруари месец правихме втора отбранителна линия. Само че тия окопи ги копаеха местното население. И понеже нямаше мъже, бяха само жени, изкарваме всички женски, работоспособни от 17-18 години нагоре, до към 30-40 години. И в зависимост каква е физиката на жената, премериме 3 метра, 5 метра, 10 метра, и начертаеме им къде трябва да копаят. А почвата беше льосова там, лесна за копаене, дето има една приказка – с лъжица за чорба можеш да я копаеш. Но всичкото това нещо те го правеха с удоволствие. Не го чувстваха като някаква ангария, по нашему казано. Правеха го с удоволствие и като се изкопаеше дълбочината, бруствера, отпред – направят го, така го изгладят, като че ли е направено за изложба. И започваха тогава майтапите между момичетата и ний, дето ги контролирахме. Сега те ни майтапят, питат ни: „Как се казва изпушената цигара?” Ами ние викаме: „Фас.” И те започват да се смеят. Защото „фас” на унгарски е пенис, хуй. А ние ги питаме: „Туй как е?”[18] „Това е „Уй.”” И ние пък тогаз „Е, хуй е туй, не то!”
      Имахме задължение цялото разстояние, всички мостове и водостоци, които бяха в района на 3-та дивизия – Харкан, Шиклош, Драва Чехи, Драва Полконе, Драва Соболч, Ковач Хида, до границата, до Вайсло с коя беше там… 11-та дивизия ли беше? Всички мостове и водоскоци ги бехме заминирали. Не се наложи да се взривяват, защото германците не можаха да стигнат до тоя път. Харкан е курортно селище, един извор имаше, една тръба изливаше вряла вода, та там си морихме въшките на тая тръба.
      Наш‘та 4-та Балканска дивизия, нашият полк, бехме разположени като охранителна верига по Балкана, против партизаните. Някъде от края на август 44-та, от 20 август ли беше… Някъде там ни разпратиха. И ние бехме до село Козичено[19]. Аз с мойто отделение бехме на Балкана така, от селото надалеч, накъде на около 2 километра. Седиме горе на една скала и от там гледаме. Ако някой се покаже, понеже не можеха да излизат селяните. Е, цял ден седиме, приказваме си, смееме се. И ако видиме, че някой излиза от селото, отгоре се провикваме като оня пъдар, не знам, знаеш ли я тая приказка, как пазел градините. От време на време – под ореха лежи – ама викал: „Видя, видяяяя!” Та и ний сега: „Връщайте се!” и махнем им така с ръка, но толкоз. И понеже бяхме далече от ротата, нямаше кой да ни носи и храна, та малко преди да тръгнеме бехме закъсали с яденето. Та убихме едно малко прасенце от тия, дето ги пускат местните, черните прасета. Те женските ги пускат у гората през пролетта – две прасета майки като пуснат и наесен събират по 20 прасета. Та убихме едно такова, одрахме го, запалихме огън, опекохме го на шиш и таман вече си го доядохме, идва един и казва: „Айде, трябва да си тръгваме! Да се прибираме през селата – не ги помня какви бяха – до Вълчи дол[20].” Казаха, че Съветският съюз е обявил война на България, но има заповед от Министерството на отбраната[21]: „Няма да се стреля против руснаците!” И ние излязохме от шосето, което върви от Синдел[22] към Вълчи дол, към Карнобат надолу. И стигнахме някъде до това село, а през това време Съветската армия минава с камиони и с каруци. И стигнахме до селото, обаче в селото не щат да ни пуснат наш’те партизани. Искат да си предадеме оръжието. И аз казвам, че не може да си дадеме оръжието, затуй, защото то ни е зачислено, ний сме още Българска армия. А аз съм командир на отделение. И водим един разговор малко на висок тон, те застанали около нас, ние около тях и в туй време минава един съветски камион и слиза един офицер, капитан: „Какво става?” Обяснявам му какво е положението и той им нареди да ни пуснат и да се прибереме. Та минахме през селото, и продължихме за Шумен да се прибираме пеша.
      След като излязахме от селото някъде на около един-два километра ни настигат съветски войници, с камионите. Аз съм си навил ръкавите на рубашката – 8-ми септември е – и вървиме. Пита ме един войник: „Колко е часа?”, пита ме втори: „Колко е часа?” и аз гледам часовника, току що бях го земал, един „Сима” часовник, с черен циферблат, с метална верижка беше. И от една от каруците слиза един лейтенант: „Сдавай часи!”[23] „Бе – викам – аз съм работил за него!” „Но ничево, давай, еби му мат! Я воеват, тебя не нужен!” Автомата на гърдите – аз откачих му го и му го дадох. Реакцията ми беше, можеш да си представиш каква. Реагирах с чувство, че съм ограбен и то при положение, че съм войник.
      Както и да е, разделих се с часовника и стигнахме до гара Хан Крум[24]. И се разделихме, ние бехме трима души от Попово и на гарата чакахме влак, да може да се прибереме за Попово. Обаче на гарата имаше един ешелон от Съветската армия. Някакъв съветски войник е убил един български старец в едно от околните села около Хан Крум, между хан Крум и Преслав, не знам кое село е било. Искал му нещо за пиене, обаче старецът нямал и тоя го гръмнал. И тия от НКВД-то свалят целия състав, ешелона, строяват ги и тоя, който е извършил това престъпление, неговото отделение го разстрелва. Отделението разстрелва тоя войник. Това нещо се е случило няколко часа преди ние да отидеме. Когато отидохме, ни го разказаха железничарите. А го казвам това, защото това си е война, някои неща и да искаш да ги оправдаеш, и да не ги оправдаваш, но това си е война.
      Дойде един влак и се прибрах в Попово. Там стоях един ден. В стринка ми имаше един руски офицер на квартира. И ме подбра тоя да ходиме някъде да му търсиме пиене. А бяха въвели комендантски час. И му казвам, че всички кръчми са затворени, няма къде да намериме. „Не! Давай да вървим!” Е вървяхме, аз знам там до нас близо имаше една кръчма. Минахме там: „Ето – викам – затворена.” Тук-там, в читалището имаше ресторант. И долу в кухнята свети, влезнахме. На собственика му викам: „Капша, дай на офицера ракия, защото ме развежда по Попово, не мога да му намеря, да го отклоня.” Сипа му той в една водна чаша, малко. Той вика: „Давай, давай!” Напълни оня водната чаша, обаче аз не съм по пиенето, вика: „Сипи и на него!” „Ма – викам – аз не пия!” „Но ничиво, кагда рускаго офицер пийот, салдат должен тоже пийот!” И тоя дига чашата: „Къл, къл, къл, къл” – обърна я на един дъх. Аз преглътнах две-три глътки, не мога, аз ако я изпия… И „Давай ашчо един раз!” Напълни му още един стакан той и викам: „Айде сега, да си ходиме!” Едва го изкарах от там и сега иска да го водя на баба[25]. Има един хан, където знам, че имаше такива „баби”, проститутки, нещо от тоя род. Заведох го и го оставих там. Обаче го набарали тия от НКВД-то и го арестували. И на сутринта по някое време се прибира и го питам: „Как беше?” Маха с ръка, вика: „Мани, мани, изтеглих яко!” Та се прибрах след това. Не стоях, защото трябваше да се прибирам в полка.
      Прибирам се в Шумен и започва мобилизацията на дружината. Става въпрос за нещата, които се вършеха тогава, на 9-ти септември, малко преди това. Щото имуществото на наш’та рота или на наш’та дружина, беше в една от класните стаи на мъжката гимназия. Когато влизат руснаците, те разбиват и всичко, което им е било необходимо – партенки, гащи, ризи[26], одеяла, платнища, всичко, което е можело да им върши работа, са го земали. И по целия под бяха пръснати капсули. Детонатори. И интересно как, като са газили по това, не са гръмнали някой. Междувременно пък наш’те войници в казармата – докато не си бях в казармата – наш’те войници също започват да разграбват складовете.[27] Влизат в складовото помещение и почват да прибират. Земал дюшек, хвърлил долу като чувал, слага, пълни, пълни, пълни, па види нещо друго – което е напълнил, изсипва го по земята. И целите складове бяха почти изпразнени. Междувременно беше евакуирано военното училище в помещенията на свързочниците. И там имаше одеяла, които бяха на военното училище. И един от наш’та рота земал три одеяла. Той е от разградските села. Земал ги, заминал за Разград, и ги занесъл. Та трябваше да ходиме до Разград, до разградското село, да ги прибереме. И след като горе-долу минала е тая неразбория, командирът на полка строява целия полк на плаца. И държи една реч: „Момчета, така и така, много ви моля, всичко онова, което сте земали, върнете го, защото ще ни трябва! Трябва да заминеме на фронта!” Някои са върнали, други не са го върнали, но на плаца се е натрупала една голяма камара от върнати неща и това, което не е било взето. Та после се разпределяше. Това го казвам, защото, когато започнахме да мобилизираме[28] и започват да идват запасняците. Обаче това, което е останало в складовете (бричове, куртки, шинели руснаците не са ги земали, защото нема как да се облекат с български), но ботушите ги няма. И не може да се обуят запасняците, които идват. И така някъде около 20 дена не може да се обуят. А лично аз видях с очите си един фелдфебел, който беше натоварил на една каруца три или четири канати – така да го кажем – телешки гьон. Цели телешки кожи, за гьон, за ботуши, ги мъкне от интендантството, където правят облекло. Ами кара ги у тях. И сега облякохме ги, но не може да ги обуеме. Наш’те не са ги земали, щото са на гърба ни. Но другото, което е било в склада, ботушите, което можело, от руските войници беше взето. И събраха се запасняците, дойдоха хората, но стоят. Коне, каруци, велосипеди, камиони, коли, всичко това се прибра, обаче не могат да се обуят. Въпросът беше дали ще заминаваме или няма да заминаваме.
      И се направи един митинг някъде в средата на октомври в двора на гимназията, от дружината. Сменихме целия команден състав на дружината. Държаха се речи, изкарахме, че командирът на дружината е царски офицер, че правел това, правел онова: „Ао-о-о!” Нищо не е правил! Ние въобще във всички тия акции, които ни пращаха, както ти казах, бехме кордон, без да влизаме в съприкосновение, нито сме помагали на жандармерия, нито пък сме гонили партизани. Аз през цялото време съм бил там, но не съм видял партизани в гората. И „У-у!”, „А-а!”, „А!”, свалихме го командира. И на негово място избрахме за командир на дружината един запасен подпоручик, адвокат. Сменихме ротните офицери, и тях сменихме. И федфебелите сменихме, всички сменихме. И даже нашия федфебел го смениха, ама той си беше стар. На негово място избрахме моя взводен подофицер: Димитър Димов. Обаче започнаха сега да се изказват мнения, че командирът на дружината бави обличането, саботира. А то нямаше нищо. конете гладували, изгризали коневръзите, нямало зоб за тях[29]. И се реши, излезе се с призив: „Има ли желаещи, които да заминат на фронта?” А ние останалите трябваше да заминем на турската граница. И от цялата дружина, от 660 човека, излязоха някъде около двайсетина човека. И се оказа, че те не заминаха на фронта, а останаха в Шумен, а ние заминахме на границата.
      Там стояхме, нали имаше опасност Турция да ни нападне[30]. Инспектирахме минните заграждения. И каза се, че трябва да заминеме на фронта. Това стана на 1-ви декември, за Втората фаза. И на 5-ти декември се натоварихме на Елховската гара. Местното население ни направи едно впечатляващо изпращане, с „Алжирката”, червеното вино от селото Попово[31] (и то се казваше Попово). С яденето и пиенето, изпратиха ни хората с прегръдки и с целувки, и със сълзи. Натоварихме се на 5-ти декември на Ямбол на гарата и до сутринта стигнахме до София. Не спирахме в София, стигнахме някъде около обяд в Драгоман. И там чакахме да ни дойде реда, кога ще потегляме вече за Сърбия.
      Някъде следобед на Драгоман ни застигна една делегация от Шумен и от Смядово, от местните активисти на Отечествения фронт, на партията. И донесоха на цялата дружина по едно парче луканка – смядовска луканка. На всички войници раздадохме по едно парче луканка. Понеже го раздавах аз на дружината, разбира се, от това, което ни бяха дали, останаха няколко и аз едно парче турих в раницата си за всеки случай, като резерв, ако се наложи. Но това парче луканка стигна почти до Клагенфурт, и го върнах обратно и кат‘ се прибрах в къщи, тогава го изядохме.[32]
      И следобед тръгнахме за Белград. Обаче някъде след Пирот се оказа, че малко преди това мостът на Нишава[33] е хвърлен във въздуха и трябваше да се разтовариме целия ешелон от 20 ли, 40 вагона ли бяхме… Каруци, коне, понтони, камиони, цялото имущество трябваше да го разтовариме на тая гара: Червена стена ли беше това селце? Там има само платформа за един вагон. И можеш да си представиш колко време ни трябваше да разтовариме тия вагони на тая единствена платформа. И трябваше от там да минеме през баира, по стария път, горе на високото да се качиме, и да слеземе в Ниш. Това стана следобед. И аз с още един – двамата имаме колелета. Та двамата тръгнахме да вървиме напред. Другите вече под строй с обоза нагоре. Качихме се горе на високото, на превала – там имаше един кантон. И влязохме да се стоплиме малко – беше започнало да прехвръква снежец. И ние с кой акъл сме влезли там, без да се съобразиме… Ама не знаехме, че сърбите използваха, когат‘ има самички войници, ние с кожухчетата, утрепят го – за кожухчето ги трепеха българските войници и ги хвърляха. Но, слава богу, минахме, нямахме проблеми. И ний си продължихме надолу, стигнахме до Нишка баня и на Нишката гара.
      А аз, понеже часовника ми го земаха, имах един джобен часовник, с който ме бяха наградили като първенец на кандидат-подофицерската школа. И като товарехме каруците на вагоните, аз бях на ока отпред и едното колело удари на платформата на вагона, удари ме в корема и счупи стъклото на часовника. И тръгнах да търся часовникар в Ниш, за да ми сложат стъкло. Понеже нямаше стъкло, от една кутийка „Нивеа” крем го бях направил (кутийката вътре таман се събираше), за да може да върви. И тука един от писателите има един разказ „Ниш гори”: Гори всичко, гори. Когато влезъл, Нишката гара гори, градът гори. Еми, аз бях само 5 дена след тогава, когато го е написал тоя, не видях Нишката гара да е изгоряла, нито пък градът да е изгорял. Понеже всички се мъчат да се изкарват повече герои, отколкото са били.
      На следващия ден дойдоха – цяла нощ са се придвижвали цялата дружина по тоя път и сутринта вече последните се прибраха. Там започнахме да се товариме на нови вагони, новия ешелон. И потеглихме, обаче пред Чуприе пак спряхме, защото пък нямахме локомотив. Локомотивът нещо не беше в ред. И трябваше да чакаме да дойде локомотив. Дойде, аз бях назначен за дежурен по ешелон, мойто отделение. И бях дежурен на локомотива с още един. И след Чуприе има един тунел, който е малко на стръмно – самият тунел не е на равно, ами малко наклонен нагоре. Огнярят непрекъснато хвърляше въглища в пещта, вътре цялото това нещо се беше запотило, задимило и тогава аз за втори път се потих след маларията ми. И на следващия ден стигнахме в Белград и там трябваше да се разтоварим. Разтоварихме се, минахме реката Сава и се разквартирувахме в Земун – „Конишка школа”, в конната школа. Там престояхме един ден, два дена и от там тръгнахме пеша за Петроварадин и Нови Сад. Разстоянието не знам колко километра беше, но през Стара Пазова, Нова Пазова и Инджия – пренощувахме в Инджия. На сутринта тръгнахме пак и стигнахме до Петроварадин. Мостът на Нови Сад беше разрушен, но ние минахме. Там в Петроварадин за пръв път спахме и се завихме с пухени завивки. Всичкото от там вече, от Земун до Австрия е все пеша. Все пеша се ходеше. От там преспахме един ден, на втория ден тръгнахме в посока Илок. Към Сремски Сотин и Грабок, където трябваше да стигнем. И там стигнахме до село Лопатовац, което беше някъде на 5 км от Сотин, наш’та рота беше там. Бехме там един ден преди Никулден. Аз бях и квартириер на дружината. Първо отделение, Първи взвод на Първа рота и понеже мойте, цялото отделение бехме все от действащите войници, имахме само двама ли, трима души ли бяха запасняци[34]. И аз отидох до това село с камион. Пътят беше кален. Бехме в тия – „Рено”-то, бяха докарани малко преди войната, двигателят е от вътре в кабината на шофьора. Намерихме квартири, дойдоха наш’те момчета, настанихме ги.
      На следващия ден е Никулден и се събрахме да честваме имения ден на един от мойто отделение – Никола Георгиев Янев, софиянец беше момчето. И някъде таман се бяхме разположили и идва федфебела и вика: „Ротният командир те вика.” Явявам се при ротния командир и той казва: „Трябва да отидеме в щаба на 11-ти пехотен полк, за да ни дадат разпореждане къде и кои ще бъдеме на разположение!” Двамата с него се качихме на два коня, и излизаме от селото. Обаче, като излязохме на равното[35], конете станаха неспокойни. Започнаха да пръхтят, да се въртят, не щат да вървят. Най-после ги принудихме да вървят. И какво се оказа – някъде на около 50-60 метра, отдясно в нивата двама убити германци. Как животните усетиха, че има мъртви хора! Стигнахме до там и аз пък какво си помислих – че тия момчета, които са там сега, съблечени по долно бельо само, защото дрехите им земати от сърбите[36], че тия две момчета стоят в черната пръст, няма кой да ги погребе, ще ги разкъсат кучета, вълци и чакали… И те имат родители сигурно, може да имат и семейство – жена, деца и т.н. Първата ми среща с войната беше именно тая среща с тия убити германци. Ние си ги разменихме тия мисли между двамата. „Какво е, ето я войната”, защото сме го гледали преди това по прегледите от войната в Съветския съюз. Ама едно да го гледаш на филм, друго е да го видиш в действителност. Стигнахме до щаба на 11-ти пехотен полк и ни наредиха, че трябва един взвод там да го имат на разположение.
      И аз се върнах, заведох 1-ви взвод, и ни дадоха место на брега на Дунава, на високото – два разбити немски панцера. Даже там намерих две джобни ножчета и една бръснарска ножица, от танковете[37]. И казаха: „Почвайте да си правите окопи!” На брега на Дунава, срещу Сотин. И започнахме ний да копаеме, в едно лозе бяхме[38]. На следващия ден – на 20-ти декември, продължихме да копаеме. На 21-ви декември, следобед дойде един войник пехотинец, и наредиха едно отделение да отиде при пехотинците. Разбира се пак Първо отделение, Първи взвод на Първа рота. Това става в тъмното. До ден днешен аз не мога да си обясня, това момче как е запомнило тоя път в полето, за да ни закара точно на местото, където трябва да бъдеме до тая рота, която беше разположена на бойната линия. До ден днешен не мога да си го обясня! И каза: „Ей тука сега заставайте и почвайте да копаете окопчето!” Викам: „Добре де, ама накъде?” „Противникът е напред.” Напред, ама викам сега: „Накъде е напред?” – щото у тъмното не мога да се ориентирам. „Ей тука – казва – ей тука, така! – показва с ръце – Почвайте да се окопавате!” И почнахме да копаеме ние. Правилно ни е ориентирал. И почнахме да копаеме, е приказваме си между нас си, но не такова… Но по едно време, някъде от лявата страна ни простреляха няколко куршума. Ние се умълчахме – вече сме на бойната линия. През нощта вече беше студено, на 21-ви срещу 22-ри декември времето студено – нямаше сняг, но кално. Ние царевица брахме, та сложихме долу по това, дето сме изкопали, за да можеме да седнем и да легнем.
      И сутринта, някъде вече на разсъмване, тоя, същият войник идва и казва: „В 8 часа ще има артилерийска подготовка и след това в 9 часа ще има атака.” Ний нема да атакуваме, защото ний сме там при тия положения, които ти изброих. Ако ги има, тогава вече да вземеме участие. И започна в 8 часа тая артилерийска подготовка и ние за пръв път попадаме под артилерийски огън. Снарядите прелитат над главите ни. Наш’та артилерия бие, но отговарят и минохвъргачките на германците. И в първия момент сме като шашнати, защото за пръв път над главите ни чуваш: „Фиу-у-у вум” „Джииу-у-у…” – мините и снарядите. Докато се окопитиме… И сме седнали, защото ние бехме в едно нисичко местенце, а тука е хребетче и ние сме някъде на около 50 метра под тоя хребет. Германците – отатък хребета. А от дясната страна, продължението на хребета, са наш’те пехотинци. Ние, като се съмна, се ориентирахме къде е, какво е, що е. Виждаме ги наш’те пехотинци. И като започнаха да прехвърлят огъня, както сме седнали на окопчето, по едно време зад нас на около 15-тина-двайсет метра избухна една германска мина. И ние, както сме си седнали, се захлюпихме вътре в окопа, слава Богу, нямаше никакъв ранен от нас. Завършиха артилерийската подготовка, прехвърлиха я в дълбочина и в това време започва атаката. И какво се получава? Всеки, който излезе от окопа, наш’те пехотинци – 10-15 крачки, пада. 5-10-15 крачки – пада. И от целия взвод, от 30 души двайсет и няколко души бяха ранени и убити. Аз виждам истинската война. Истинската война я виждам с очите си! И аз не знам как да го обясня това чувство, което изпитвах в момента. И казах на Митко, бехме съученици с него, от махалата си играехме, служихме на едно. Викам: „Митко, дай да отидеме, щото имам чувството, че само двама души германци стрелят отсреща и са под нас отдолу!” И викам: „Митко, дай сега да отидеме, да видиме, откъде тия стрелят, за да можеме евентуално да ги унищожим!” Започнахме отначало с прибежки, след това с лазене – стигнахме до върха. И в момента в който си повдигнахме каските, за да видиме, веднага ни откриха стрелба. Помъчихме се пак да погледнеме, за да видиме откъде се стреля, но продължава стрелбата срещу нас. И ние откъснахме по едно стъбло от царевицата и повдигаме каските, за да ги привлечеме и им викаме на пехотинците, ние оттука и стреляме с автоматите[39], просто така сме дигнали, напосоки стреляме. Просто стреляме да им отвлечеме вниманието, за да могат пехотинците да атакуват. И те направиха втори и трети опит, обаче в края на краищата нищо – целият взвод го извадиха германците от строя. Даже двама санитари изнасят един ранен в носилката, и го убиха германците ранения в носилката. И това беше тая атака срещу Сотин.[40] А другите, които бяха срещу Грабово, което беше пък на левия фланг[41], там участва 29-ти полк и наш’та Втора рота. И наш’те щурмоваци от Втора рота[42], влизат в селото и започват бой в селото. Заедно с тях навлизат и пехотинците, разбира се. Водят там престрелка, командирът на ротата подпоручик Златев е ранен[43]. И там два дена се води голяма битка. Докато срещу Сотин цялата работа стига до тая първа атака, от там нататък повече нямаше. Престанаха по-нататък атаките. Дойде пехотинецът да каже, да отидеме да запълниме тая дупка. Аз им отговорих, че аз не съм допълняща рота, а ний сме с еди-каква си задача. И тогаз изпратиха един взвод пехотинци, допълващ, от 11-ти пехотен полк, който да запуши тая дупка.
      През нощта от наш’та рота успяха да извадят всички убити. Ранените, някои се изтеглиха самички, щото санитарите не можаха. Които успяха, се изтеглиха. Само един или двама бяха останали ранени, другите, които бяха убити, ги изнесоха. И тия убитите, ги наредиха на земята, зад окопа, където беше целия взвод, до лозето. Имахме там един от ротата, който беше от няква секта, който се моли на ротния командир да не го праща, той не можел да убива, той не можел да стреля, нека да бъде в домакинския взвод ще шие, ще кърпи, ще прави, ще струва… Те бяха в една къщичка в лозето. Нас ни изтеглиха, мойто отделение го изтеглиха. Пратиха друг взвод пехотинци на това място, където бяха убитите. И командирът на Второ отделение, отишъл и му казал на тоя: „Ротният командир те вика!”, решил да му направи майтап. Ама казал: „Сега ще трябва да се слагаме[44], че да не ни убият и нас.” И като излизат от къщичката, те убитите са някъде на около 300-400 метра пред къщичката. И най-напред на прибежки, на прибежки, и като наближават, започват да лазят. Когато стигат до убитите, залягат и пред тях. И тоя се уплашил. Започнал там да се кръсти, макар, че е няква секта, християнска. Глътнал си човека езика. Сега дето има една приказка, с това нещо майтап не става, но тоя, чешит – Кондьо Стоянов от Сливен, командирът на Второ отделение. Решил да се майтапи с него. Оправи се, за него това беше един шок. Шок, че из един път застава пред всички тия убити. Те с куршуми са убити, не са убити, да са разкъсани, ръце, крака и т. н. Но всеки в позата си, в която е убит – кой с вдигната ръка, кой с изкривена ръка, кой в различна поза, в която е издъхнал.
      Оттам след три дена върнаха ни нас обратно, малко по-назад в тила. В полето бехме. Имаше окопи от руснаците, дето бяха те си правили, и сърбите си бяха правили окопи. Имаше землянки, там се организирахме, печки направихме, палихме си, на топло да бъдеме. И тогаз позаваля малко сняг, имаше около един пръст сняг. И на 27-и-28-и декември сърбите заеха наш’те позиции, наш’те пехотинци ги изтеглиха и трябваше вече да се изтегляме обратно. Ние се изтеглихме някъде около 30-ти декември. Това е пак на брега на Дунава, срещу Бачка Паланка. И пак бях квартириер, пак търсихме квартири, но тогаз вече бяха изтеглени и там бяха натрупани 3-та дивизия и 12-та пехотна дивизия. И от там вече се реши да се прехвърлиме в Унгария. Но междувременно от 29-ти полк се надигнаха войници и офицери, които отказаха да отиват в Унгария. Дойде генерал Стойчев, дойде Щерьо Атанасов[45], събраха ги, речи, кандърми, че трябва да отидеме, да продължиме войната, да защитиме честа на България и т.н. Организаторите на това мероприятие след туй ги осъдиха, и една част от тях ги пратиха при нас, да ги обучаваме за пионери-щурмоваци, защото ги наказват. Имаше няколко офицери, имаше няколко подофицери имаше и войници. Други ги разпратиха при други части. Сюблимни моменти, ако имаше, да ги пратят тях на първата линия. Осъдени бяха на някви срокове, не знам какви беха, но не ги пратиха в затвора, а ги пратиха на това наказание. И на тях трябваше да им каляваме нервната система. Не помня селото как се казваше, пред гробищата ги събрахме така, 10-12 души ли бяха… И взривихме един заряд пет килограма. И ги накарахме да си отворят устата, да не им се пукнат тъпанчетата, обаче при взривяването на двама души им беше протекло кръв от ушите.
      И започна прехвърлянето на армията на другия бряг срещу Бачка паланка. И пак мойто отделение и още две отделения бехме – тъй като нямаше мост, а трябваше да се прехвърля с корабче с шлепове – ний трябваше да бъдеме на пристана, да придвижиме скелето, за да го сложиме на борда на шлепа, и от там вече да се товарят каруци, коне, камиони, оръдия и т.н. И цялата тая армия, която беше там струпана, мина през наш’те ръце.[46] И с последния ешелон се прехвърлих и аз на 14-ти януари[47]. Натоварихме ги, които бяха останали и се прехвърлихме срещу Бачка паланка. Понеже в това градче е имало много цивилни германци, които преди това са се изтеглили заедно с германците[48] и наш’те кой каквото е успял да докопа, е вземал, и вместо Бачка паланка му викаха „Плячка паланка”. И ни настаниха в една попска къща и там имаше няква печатница, и там си намерихме в тая печатница картончета, такива, като пощенски картички. Земахме и цифри и букви и си напечатах „Военна поща, поделение еди-кое си”. През два дена, през три дена пусках картичката до вкъщи: „Жив съм, здрав съм!” И единственият ми трофей от войната, е ей тоя гоблен – „Исус Христос”. От там, тая попска къща, тоя гоблен ми е от там, единственият спомен, който съм донесъл.
      И сутринта отиваме в кухнята да си земеме закуската – дружината я няма. „Абе, къде са?” „Ами – казва – те сутринта тръгнаха.” „Абе, как тръгнаха, бе, що не ни се обадиха?!” „Е ний, са к’во ше правиме?” Те тръгват за Сомбор, пеша от Бачка паланка до Сомбор са седемдесет и няколко километра. По едно време – ние се мотахме там, където беше кухнята – пристига един камион да прибере компресора[49] и имаше още друго да се натовари. Та ние се качихме на камиона. Обаче пехотинците изкарали от едно пиано кордите – използват го като цимбал. И ние успяхме да им го свиеме „цимбала”. И аз съм го турил на компресора отгоре и тръгнахме за Сомбор да гониме дружината. Но някъде следобяд – аз съм седнал отзад на компресора, на едно платнище има малко сено сложено, компресора на две колелета, люлее го насам-нататък, аз съм седнал напреко и на един завой с малко по-голяма скорост се обърнах и паднах на пътя. Така на ръцете си, автоматът на гърдите ми, пълнителят ме удари в корема. А не могат да спрат камиона. Та стрелят, та спряха и ме изчакаха. И аз нося платнището[50] и куцам.
      Продължихме, стигнахме до Сомбор, там ни настаниха на квартира и малко дигнах скандал: „Как може да тръгнете така и да не се обадите?!? Нали знаете, че сме пристигнали, че сме се настанили там и тръгвате без нас!” След два дена ще минаваме Дунава при Бездан и Батин. И там, преди да минеме Дунава, взводният командир е строил взвода и ни чете едно гамото[51], че ние, виждаш ли тука, тарикатите се возиме с камион, пък те вървят пеша. „Е – викам – ние вярно, че се возиме с камион, обаче ние ходиме да търсиме квартири за 660 човека!” За тия хора трябва да се намерят квартири. Не помня колко коне бяха, трябва да им се намери подслон. И то при положение, че в същото време се движат още цели две дивизии. И му казвам, че не е лесно да намериш квартири. Хората там, където отидохме, никога не ни отказваха да настаниме двама-трима-четири-пет-десет човека, в зависимост от възможността. И след туй казвам на дружинния командир: „Подпоручикът ни строява тука, че сме се возили на камиони, затуй много те моля, следващия път прати го него, нека да търси той квартири, за да види. Нека да пътува с камиона, но да види как се осигурява квартири за 700 човека!” Дружинният командир беше адвокат, запасен, беше мобилизиран когато правехме тая батарея, така че бехме си гъсти с него. И го прати да търси квартири, та се мотал насам-нататък и викам: „Как беше сега, лесно ли се стърсят квартири?” Та после се разбрахме с него.
      Та от там минахме Бездан-Батина. Войната, тя не е само боеве. През останалото време бяха битовизми. Тия, които бяха в окопите, те бяха по-зле. Ний бехме разквартирувани и наш’та задача беше да минираме, да копаеме окопи, ама ние не ги копаеме,[52] и други задачи. Така че през туй време ние си бехме на квартира, хазяите ни хранеха. Ний взимаме ядене от кухнята с канчетата, те викат: „Туй за прасето!”, те ни готвеха всеки ден. Две жени бяха, в областта Бараня, то е Хърватско сега. Хървати бяха. Но после, като бехме в Унгария и там беше същото. Посрещаха… Даже като ни видеха питаха: „Ще оставате ли тука?” – за да ни приемат на квартири. Защото предпочитаха ний да отидеме на квартири при тях отколкото да отидат руснаци. И ако имаше руснаци, момичетата се криеха или по мазетата или по таваните. А ний като отидехме не можеше да се отървеме от тях. Бричовете, куртките опрани, рубашките опрани, изгладени, сладките направени… Правехме си джамбурета, като нямаше какво друго да правим. Като бехме в тоя район, там Суза където е, Бели Манастир, Княжево Виногради…
      В Бели Манастир, на едно занятие командирът на дивизията беше събрал там командирите на полкове и на дружини, за да им демонстрираме действието на противотанковата мина. Бехме ги скрили в едни заграждения и имаше един стар танк, изваден от строя. Поставихме една мина под едната от веригите. И аз я запалих мината! Даже тука имам, ще ти го дам, един от мойте фелдфебел-школници пише, че той я запалил, той въобще не беше там[53]. Аз я запалих мината и я взривих! И при взривяването пръстта и осколките хвърчат, командирът на дивизията, полковник Любенов, естествено да види какъв е ефекта, една песъчинка го удари в окото. Ами изпратиха го в болницата и на негово място назначиха друг командир. Загуби си за жалост окото[54] и му приключи така да се каже военната кариера.[55] За съжаление и такива неща стават. Това беше някъде на около 20-ти февруари.
      Междувременно правим едно наблюдателно место, в едно лозе срещу Илок. И ходехме всеки ден от Суза до там, през Бели Манастир, което е някъде около 7-8 километра. Имахме една голяма бусола, която беше с много голяма мощност, приближаваше – Илок го виждахме, макар, че разстоянието беше някъде около 15-20 километра. От там ни вдигнаха и отидохме в Беременд, което сега е на границата между Унгария и Хърватско. Там имаше циментова фабрика и там правехме занятия. Оттам ни дигнаха и отидохме в Шиклош. Обаче наш’та дружина се разквартирува в Ковач Хида, което е на десния фланг на дивизията, но не на Драва, а сме във втория ешелон, така да се каже. И когато започва на 5-6-ти март германската офанзива[56], ротният командир пише: „Когато започнаха германците атаката – от цялата рота 160 души, имах при мене 67 човека”. Другите са по задачи. Аз тогава бях към щаба на дивизията, към щаба на разузнаването и пак подготвяхме едно наблюдателно место, само че над Харкан, на височините горе. На тея височини четирима души подготвяхме това наблюдателно место. Там е имало някакъв германски военен лагер, поделение – имаше дървени бараки.
      Ний всеки ден, всяка вечер се прибираме в Харкан. Обаче на 3-ти вечерта, като се прибираме, минаваме през Мариедют, а пък в Мариедют – наш’те свързочници. Ние сме от един полк, ние сме служили на едно. „Къде бе, я сега тая вечер ще има тържество по случай 3-ти март, освобождението на България! Тука ще има тържество и джамбуре в селото!” И ние останахме, ама не се обадихме, че няма да се прибереме. И сега капитан Шойлев, командира на разузнавателния взвод, се шашнали къде сме останали. А там имаше унгарци, имаше и разни други такива, които дебнеха наши войници, ако са самички – убиваха ги и това е. Е, някои унгарци имаше там, които бяха от десните, тяхната фашистка армия. И мобилизира той готвачи и канцеларисти, и тръгват да ни търсят. А ний през туй време ядеме, пиеме и се веселиме… айде няма да казвам нататък какво друго е станало. И сутринта се обаждаме по телефона: „Така и така…”, че сме били в селото и си отиваме нагоре. Тоя като дигна: „Идвайте веднага, значи ше…” Отиваме ний в Харкан, и той ни строява четиримата и започва едно гамото, ще ни разстрелва. „Ний цяла нощ да ходиме да ви търсиме у тъмното! Сега – разстрел! Кой е началникът?” Хем ме знае, че аз съм началника на тая четворка. „Ами – викам – аз съм.” „Е, по-лошо!” „Е – викам – по-лошо от разстрел, не виждам какво ще има?!” Свърши той, викам: „Господин капитан, може ли да отидем да продължиме работата?” „Махайте ми се от главата!” – та отидохме. А междувременно наш’те свързочници ни бяха докарали едно буренце със сто литра бяло вино и бяха ни хванали една гъска, от тия лебедовите, та си бехме направили една чорба, хубава. И там с виното се бръснехме, с виното си миехме очите – в Харкан, горе на височините над Мариедют. И на 5-ти март, когато започна офанзивата, ний вече бехме там се настанили. Бехме си направили едно легло четиримата да можеме да спиме, палехме си огън, готвехме си, всичко.
      И като започна, аз отгоре ги наблюдавам бойните действия с тая бусола. И на 7-ми март пристига генерал Благодатов[57], руският генерал, който беше от 3-ти Украински фронт придаден към армията. И той понеже беше един дребничък такъв, с пенсне, бехме му турили един сандък да стъпи, за да може да се качи и оттам да наблюдава. И той оттам наблюдаваше и командваше по телефона генерали. Когато германците унищожиха трите танка, които бяха на ж.п. линията срещу Драва Соболч, той така изригна, такава псувня му тегли, и тогаз на генерал Трендафилов[58] му се обажда и започна… да го реди. Ами неправилно, защото ти си пуснал тия три танка на голото поле, непосредствено. И те, германците, с три танкови юмрука ги запалиха. Та оттам той през цялото време беше при нас горе, там командваше, и ний го хранехме. И на шофьора му сипвахме у канчето вино от бъчвата, иначе си имаше вода за генерала. И почти през цялото време, докато се водеха бойните действия, до 19-ти март, той беше при нас. От там наблюдаваше и командваше бойните действия. То се виждаше като на длан (и аз поглеждах), просто виждах как ставаха нещата. Та специално аз не съм участвал в бойните действия срещу Драва Соболч. Аз съм бил на тоя наблюдателен пост. Сега аз доколкото можех, защото той, генералът е на бусолата, но като се отделеше за малко, аз почвам да наблюдавам. Гледах прибежките на наш‘те, артилерийските стрелби, чувахме канонадите на оръдията, на минохвъргачките. Всичко това доколкото може да го видим, защото разстоянията дотам са някъде около 15 километра. С просто око не можеш да го видиш.
      Това, което знам от мойте войници, които пък са участвали в тия боеве – аз имам един от мойто отделение, Спас Митрев. Той убива, на кой март не помня, един немски майор в гробищата на Ковач Хида. И в планшета му намират плана, по който трябва да действат германците – до еди-коя си дата какво трябва да завземат. Вземат го тоя планшет и веднага командирът на дружината го изпраща по един фелдфебел-школник с един, имахме, мотор с кош, го изпращат в Харкан на командира на дивизията и от там вече си отива по съответния ред. Германците стигат до Ковач Хида. И там успяват наш’те да спрат германците. Там е убит помощник-командирът на Втора рота, там е убит командирът на мостовата рота, там убиха моя взводен командир. Там са убити още трима души от ротата. Но успяват да ги задържат и да ги отблъснат. Ако са успели да пробият тоя участък, от десния фланг на дружината до Вайсло, разстоянието не знам колко километра е неохранявано. Не е имало от наш‘те. Там е 31-ви пехотен Силистренски полк. Та там се водят тия боеве, но наш’те войници са се държали много мъжки. Щото в Драва Соболч битката е била страхотна. Там се е влизало и излизало 6 ли 7 пъти в наши и германски ръце. Боеве са се водили за всяка къща. Но има някои атаки, които са се провеждали така, пак необмислено и са давали излишни жертви[59]. Но слава Богу, че идват руските войници, Съветската армия, на 6-тия ден, след това 12-та дивизия се намесва. Щото фактически на бойната линия на Драва са една дружина от 11-ти пехотен полк. Една дружина, които са били по на 300-400 метра по едно отделение. И тая една дружина успяват да задържат първия удар на германците, което е много важно. Артилеристите успяват да отблъснат и те, но идват моменти, когато стигат до Ковач Хида, с оръдията ги връщат, но вече нямат с какво да стрелят, и те вадят затворите на оръдията, отстъпват и започват да се бият като пехотинци. Та тука, например, моят фелдфебел на ротата, Димитър Димов – „Шмайзера“ му викаха след това – той ги гонеше германците като зайци. Малко пелтечеше така, бързо говореше. Бягал и стрелял, и викал: „Дръж, дръж, дръж, дръж, дръж, дръж…” и заедно с трима от фелдфебел-школниците, които са били там в ротата, не са били по другите пръснати, и остатъците от отделенията, са ги гонели там в чифлика Седан, към „Пекатевис”, канала. Там са се водели страшни боеве и са успели да отблъснат германците. Но и на другите участъци боевете са били много жестоки, и са дадени много жертви.
      След офанзивата вече германците са изблъскани, и наш’те си заеха позициите по брега на Драва. Прехвърлянето на Драва става на 12-ти срещу 13-ти април. А до 19-ти март се водят боевете срещу Драва Соболч. Значи, приблизително около месец се стои. Е, спокойно е, има престрелки, но те продължават вече нагоре към линията „Маргит”, Балатонските боеве нагоре. Вече се стига до Мур, там са Мурските боеве, вече края на април.
      Във форсирането на Драва аз първи слязох, моето Първо отделение, на 13-ти април сутринта, бехме първите. Аз дето казвам, е тоя крак стъпи първи на десния бряг на Драва. Разбира се, ний бяхме мойто цялото отделение и Второ отделение, още едно, и след нас бяха част от пехотинците. Но ний бехме първите, които стъпихме на брега. И от артилерийската подготовка, минохвъргачната подготовка, голяма част от германците, които беха там, успяхме да ги изтласкаме навътре, те отстъпиха. И още е пред погледа ми един убит германец, който на едно дърво се е качил и там го е ударил един снаряд, и цялото му тяло разкъсано – надолу висеха вътрешностите му. На дървото. Обаче тука парченце шрапнел от наш снаряд удари Спас Митрев – тоя, който уби майора. Това парче го удари в гръбначния стълб и Спас Митрев там загина в 6 часа и половина сутринта. И след като изтласкахме, пехотинците вече започнаха наш’те мостоваци да ги прехвърлят с гумените лодки и цялата дружина пехотна, от 29-ти Ямболски полк, се прехвърлиха. Вече те поеха по-нататък бойните действия към Свети Дурад. А ние си останахме след тях, както е по регламент.
      Атакуват пехотинците срещу Свети Дурад, но прогрес никакъв. И там срещу Свети Дурад са убити 38 души пехотинци. В 4 часа следобед майор Беров ме вика и ми нарежда, че трябва да атакуваме църквата, да я заредим и да я хвърлиме във въздуха. Защото използват камбанарията за наблюдателен пост и оттам си коригират стрелбата. Църквата на селото, там е равно, покрай Драва брегът е нисък, но някъде около 300-400 метра навътре, където е селото, е на високо. И се вижда една част от камбанарията и малко от самата църква. И едно пътче, което върви нагоре и влиза в селото. Германците са направили няколко гнезда, окопчета за стрелба стоешком, и горе на равното още едно. И от там тия няколко души водят битката и унищожават тоя целия взвод. И аз му казвам: „Добре, обаче съгласно правилника трябва да изпратите и едно пехотно отделение с нас, което да ни пази, защото ний не можеме да водиме бойни действия, ний носиме заряди с нас.” „А – вика – има, ето ги, виж! Погледни ги, виждат се, там има залегнали.” А те са на една дига от реката. Виждам, че има залегнали войници, но не ги знам. Когато стигнахме до тях се оказа, че всичките тия са убити. Задминахме ги и продължихме, германците не ни стреляха. Ний бехме 16 човека, отделението. Тъй като Спас го убиха сутринта. И продължаваме да се придвижваме от върба на върба. Разделили сме се на две колони, а там такива дебели върби. Един се прехвърля на предната, другият заема неговото място и продължаваме. И наближихме тоя скат, който трябва да стигнеме. А ний сме заредени с торби-носачи, две торби, които са на гърба ни, в които носиме по 15 килограма взрив. И една танкова мина в ръцете и отделно автомата или карабината и лопатата[60]. Задминахме ги и се прехвърляме. И аз съм залегнал зад тая върба, зад мене е Митко, моят съученик. И аз се надигам, за да се прехвърля на по-предната върба. Той в същото време и той се надига от неговата върба и в момента, когато почти стигам до върбата, зад която трябва да залегна, германците ни откриват стрелба. Започват стрелба със светещи патрони. И ги виждаш как като оси минават покрай нас – то е 4 часа, април месец, но върбите са се разлистили вече и е сумрак на сянка. И в момента, в който аз залягам зад върбата, тоя, който е от дясната ми страна[61], от другата колона, вика: „Митко го раниха!” И аз се обръщам да го видя – Митко, както е легнал на земята, само се клати, ранен в главата. А ние сме без каски, защото ни забраниха да носиме каските, тъй като руските пилоти не могат да различат наш’те каски от германските. И аз се обръщам така отстрани, за да съм скрит зад върбата: „Митко, моля ти се, обърни се наляво!” – за да се скрие, за да не го ранят повече. Аз виждам, че тече кръв от него, но не мога да разбера откъде е. И понечих да отида да му помогна, да го обърна – в момента, в който се надигам, един куршум минава през торбата и ми закача и част от дръжката на брадвата[62]. Аз залегнах пак и в това време Митко го раняват с още два куршума и вторият куршум му изхвръква едно парче от черепа и го пръсва. И той издъхна. Ний сме някъде на около 60-70 метра от тяхната позиция. Сега, може би са били със снайпери или не са били със снайпери, ама 60-70 метра. И той така издъхна.
      В това време, когато Митко вече издъхва, Бенко, който е от дясната ми страна, залегнал зад върбата, може би му се е показала е толкова ръката отвън върбата. И го раниха в лакътя. А автоматът му сложен на двуногата[63] и улучват му пълнитела. И куршумите се изнизват от пълнитела. Раняват го в ръката, той изпищя: „Братче-е-е, ела да ми помогнеш, раниха ме! Убиха ме!” Викам: „Бенко, виждаш между нас какво ври! Много те моля, свали торбите от гърба си, свали си поясока, хвани токата със зъби, завий си ръката на лакъта и хвани другия край и стягай колкото можеш, искам да не загубиш кръв! Ставаш и тръгваш вляво, защото там не могат да стрелят и да те ранят, и се изнасяш назад, за да те превържат и да те оправят!” И той сега, първо от болката, второ взе: „Кой ще гледа децата, жената…” Викам: „Няма, спокойно, не си толкова зле, ще се оправиш!” Той ми изслуша командите, става, оправя се. Обаче вместо да тръгне наляво, тръгва точно срещу Митко вдясно и гледам как куршумите минават покрай него. Викам: „Бе, Бенко, какво правиш, бе братче, бе! Ще те убият!” Но има късмет човекът, не го закачи втори куршум.
      Измъкна се тоя назад, в това време започнаха наш’те да стрелят с минохвъргачките. А току-що бяха ни докарали едни бронебойни пушки, руски. Те бяха с едни дълги цеви и с 20 милиметрови ли бяха, не знам колко,[64] с такива куршуми стреляха, обаче като гръмне и начи такава детонация беше, като че ли стреля гаубица. И започнаха наш’те стрелба с тия пушки, но и с минохвъргачки. И понеже сме наблизо, те не могат да определят разстоянието, които са на минохвъргачките, и една от мините се взривява някъде над нас – отгоре, на ниско. И едно парченце пък рани зад Бенко който беше – и той Димитър се казва, едно македонче беше, от Кратово. Препищя той, ама разбрах че не е нещо особено. Викам: „Митко, и ти също бягай след Бенко, да се изнесеш!” И видях, че няма да има резултат от наш’то стоене там, и казах на който е най-накрая, да отиде до майор Беров и да му каже, че ако 10-15 минути, след като той се върне, не ни изпрати подкрепление, ний ще се изнесеме. Отиде той, в туй време германците стрелят, ний стреляме. И ний стреляме – вече се окопитихме, така да се каже. Ний стреляме с автоматите, с карабините, и връща се той: Майор Беров казал да стоиме там, докат се мръкне, и тогава да се изтеглиме. Викам: „Тая няма да стане! Момчета, започвайте да се изтегляте един по един!” Оставихме го Митко там да стои. Всички се изтеглиха, останах аз последен. И станах прав, обаче да не си загубя имуществото, не свалям торбите от гърба си. Оставих мината само там. И трябваше да прескоча от мойта върба до другата, от дясната ми страна, където раниха Бенко. Можеш да си представиш, да направиш от място скок и да се залепиш на тая върба. Скочих, побутнах се така, не усещам никъде болка, не усещам никъде да ми топли… А те стрелят. Еми те ни виждат, че всички се изтеглиха, оставам аз. Целият огън там, 3-ма – 4-ма души, съсредоточен по мене. Както и да е, имах късмета. За секунди аз останах жив, а Митко остана там. И го давам като пример, като им казвам, че не знам на кого да благодариме ние. Който вярва в господа, да каже: „Господ му помогна!”, друг „Съдбата”, „Щастието”, но ний 65 години сме живи, завършихме образование, оженихме се, семейство, дом, деца, внуци, правнуци… Но наш’те другари, с които бехме рамо до рамо в окопите и на бойното поле, останаха на 20 години там, неосъществени. И Митко, той има гроб, в Харкан, в гробищата. И Спас Митрев. От мойто отделение.
      Оттам се върнахме, Митко го оставихме. На сутринта тръгнахме наново, без няк‘ва артилерийска подготовка. Германците не ни стрелят, стигнахме до Митко, земахме му на него автомата, оставихме го. Тогава вече санитарите са минали и са ги прибрали тия убитите пехотинци, и него са го прибрали. И с прибежки тръгнахме, пак мойто отделение първо да върви нагоре. Обаче, никой не стреля срещу нас. Изкачихме се горе в селото – пак не ни стрелят. Влизаме в селото, излязоха там селяни от селото, питаме ги: „Има ли германци?” „Не – казва – германците се изтеглиха през нощта. След 12 часа се изтеглиха.” Казаха ни, че в училището са имали склад с хранителни стоки. Отидохме в училището, там в една от класните стаи имаше маргарин, мармалади, разни хранителни стоки. И ги чакаме наш’те – да ги вземеме за нас. И пехотинците, разбира се, и те ги искат. Обаче, на пехотинците като им кажеш, че е минирано, ако ще куп злато да има там, няма да пристъпят. Но както и да е, дадохме им на тях, разделихме го. И вече те продължиха, стигнаха до края на селото, ний чакахме да дойдат – и наш’та дружина започва да се прехвърля. И стигнахме накрая нa селото, вече се мръкна. А това става в четири часа следобяд, Митко го убиха към 4 часа и нещо предния ден – на 13-ти. А това е на следващия ден, на 14-ти. Стигнахме на края на селото и ний се разположихме на ж.п. линията, мойто отделение. А пехотинците са верига от брега на Драва до нас и от там продължават от лявата ни страна. И през нощта останахме на полето, там нощуваме. По едно време един от мойте стреля. Викам: „Бе, защо стреляш?” „Абе – вика – има някой отпред, мърда!” А то имаше луна така, ясно беше времето. Като стоиш и като гледаш в тъмното, и когато си под напрежение – искам да подчертая какво значи страха в една такава обстановка. Обясни ми, че имало някой насреща, войници. Викам: „Няма никой, така ти се е привидело.” Съмна се и тръгнахме към Долни Михоляц. Аз се движа с отделението по ж.п. линията, а пехотинците – от дясната страна, успоредно имаше шосе, се движат във верига. От лявата страна имаше горички – храсти, залесено. И викат: „Щурмоваците, тука има бункер! – То нямаше бункери, но нещо такова – к’во да правим?!” Викам: „Гръмнете им, ако ви отговорят, тогаз вече ще видим к’во ще правим!” Но никой не отговаря. Стигнахме до края на града и аз съм пред гарата. Влизаме в гарата, и между два коловоза, където имаше две композиции с вагони, някакъв човек се движи. Извикахме му: „Стой!” – спря човекът, минахме под вагоните отдолу. Оказа се железничар. Питаме го: Има ли германци?” „Не – казва – германците се изтеглиха през нощта.” Разбрахме се, че няма. И тръгваме ние – отделението от гарата към центъра на града, по тая централна улица. На различните кръстовища на улицата има тухлени укрития. И от едно такова укритие се развява пръчка с бяла кърпа. Излизат двама германци с дигнати ръце. Стигаме до тях и се оказва, че те не са германци, ами са поляци.[65] Две млади момчета, накарани да се бият с германците. Обясняват ни, че са искали да се предадат отдавна, но СС-овците, който се предаде, го разстрелват. Но сега намерили начин да се скрият там. И прибрахме ги ний, вървят с нас. Стигнахме до центъра на Долни Михоляц. И ударихме камбаната на църквата. Като ударихме камбаната, започнаха да излизат хората от къщите. В туй време пехотинците и те по сигнала разбраха, че сме вече в града. И те навлязоха в градчето. Заместник-командирът на дружината от 29-ти полк ги видя тия „германци”, дет сме ги прибрали. Обяснявам му, че са поляци. Той: „Ваш‘та мама, вий славяни, да се биете срещу нас!” Ще ги разстрелва. Викам: „Недейте така, ако искате да убивате, там напред. Тия са пленници, нямате право!” Така че срещу Долни Михоляц не е изстрелян един куршум. А много от участниците пишат, че се водила голяма битка, стрелби. Не е имало такова нещо. Пехотинците навлязоха, продължиха, аз останах с мойто отделение там. Намерихме в една от къщите следобед, в една плевня – един „Мерцедес”, лека кола. Па там се счепкахме със сръбските партизани – кой да я прибере тая кола. И ние я прибрахме.
      На следващия ден продължиха пехотинците, ние си останахме още един ден в Долни Михоляц. Наш’та цялата дружина се прехвърлиха и се настанихме в Долни Михоляц. Обаче пехотинците стигнаха срещу Вилево, и там запецнаха. И викат ме пак Първо отделение, пак майор Беров, и пак ми дава същата заповед, че трябва да атакуваме селото, там имало бункери. А то няма ник‘ви бункери, и в Долни Михоляц нямаше бункери – бункер не се строи за ден-два, за седмица или за месец. И пак му казвам, че ще трябва да ми даде едно отделение, което да ме пази. „Еми, като минеш там, кажи на взводния командир да ти даде едно отделение!” Минаваме, стигаме до взводния командир и аз му казвам: „Ако не изпратите да ме охраняват, дотам сме! Ще минеме до там, докъдето ни позволяват – 100-200-300 метра пред пехотата, но ако няма с нас пехота да ни охранява, не мърдаме!” Казах му на взводния командир к’во е казал майор Беров – той, с извинение, му тегли една майна: „Той да дойде тука, а не да седи отзад да ми командва!” Останаха си там. Имаше много ранени преди туй[66]. Пехотинци, които са ги изтеглили.
      И ний продължихме по едно сухо деренце, обрасло с шипки, с глог… В нишка се придвижваме напред, минахме около 300 метра. Наближихме някъде на около 200 метра горе долу края на селото. И виждаме, че там, където се влиза в селото, един германец, в едно окопче си е сложил автомата и картечница, и друг му доставя патрони. И ний спряхме дотам и залегнахме. Аз казах на мойте момчета: „Сега, дайте тия двамата да ги ликвидираме!” Викам: „Аз ще дам команда „Огън”, по моя команда, аз ще преценя кога е възможно и двамата!” – щото трябва да имаме възможност да ги ликвидираме, а не просто да стреляме. И командвам аз: „Огън!” – всички стреляме и двамата ги ликвидираме. След като ги ликвидирахме двамата, техните, германците, откриват една минометна стрелба, и почват стрелба по нас с автомати и с пушки. Ний отпред имахме възможност да се укриеме в това деренце, но тия, които бяха назад – пехотинците, минохвъргачките ги размляха. Тия, които не дойдоха с нас. И така се води една битка, някъде около един час, и германците видяха, че ние не мърдаме. Залегнали, не мърдаме. Вече почнахме ний да не стреляме, защото няма смисъл да хабиме муниции – няма на кого да стреляме, не виждаме. Наш’те минохвъргачки стрелят, артилерия нямаше. И някъде след около час, час и нещо утихна. И аз, като наближи вече да се мръква, викам: „Ще отида в дружината, да кажа, че няма смисъл да стоиме там, за да ни убият залудо!” Ефект няма да има от това, че ше загинеме, не че бягаме. И прибрах се аз в Долни Михоляц, при дружинния командир, помощник-командира, ротните командири и им докладвам какво е. Те докладват по-нагоре и излезе заповед какво трябва да бъде взаимодействието между пионерно-щурмовите поделения и пехотата. И ни изтеглиха. Оттам нататък вече се придвижвахме, не сме участвали в бойни действия.
      Минахме Мур някъде около 25-ти април и бехме в Словения. И на 30-ти април отиваме да ловиме риба в реката Мур, за да има с какво да посрещнеме 1-ви май. И с една каруца, с една гумена лодка пет човека отиваме на реката Мур. Ний бехме някъде на около 4-5 километра от реката. И стигаме до реката, там един паром[67] има, с който прекарват през нея. На това место нещо като бързеи, имаше сложени на четири понтона мелници. И там ходеха селяните да си мелят зърното. Прекара ни той на другия бряг, двамата с каруцата продължиха да търсят вино, а ний тримата надухме лодката и влязохме да ловиме риба. А то имаше там един ръкав на реката, остров имаше и по-спокойно, няма течение. Влязохме в реката, двамата гребат, аз съм коленичил отпред на бруствера на гумената лодка. Хвърлих една яйцевидна бомба, дигна се малко мътилка, обаче излезнаха някъде около 20-тина бели риби и аз само греба и фърлям на лодката вътре. Продължихме нагоре да гребем, фърлих един заряд един килограм – дигна се един голям фонтан, размъти се, но излезна много малко риба. Прибрахме я и нея, и продължихме нагоре още. Пак хвърлям една такава яйцевидна бомба, ама тя падна близо до брега. А се оказа, че е паднала до някав подмол и понеже гърмиме, рибата се е скрила там – побеля от риба. Аз греба, фърлям – напълнихме лодката и тръгваме да се прибираме. Обаче излязохме от ръкава и ни повлече водата, а на въжето на парома не може да му определиме височината. А аз до ден днешен не мога да си припомня и не мога да си представя как двамата, които бехме в лодката, паднахме във водата от лодката, потънахме във водата, изплувахме и се хванахме двамата за въжето. Третият остана в лодката и успя да я закара до брега. И едва я удържа там, заради бързея. Ний висиме в средата на реката във водата, а ботушите пълни с вода, тежи. И са, оня с парома не може да дойде да ни вземе, щото макарата ще ни пререже. С лодка не може, щото не може да спре лодката до нас, водата силна. И той ни вика по въжето да се придвижиме, а ний сме някъде на около 6-7 метра от брега. И по въжето, по въжето стигнахме до брега. Краката ми опират на дъното, до коленете някъде, обаче като река да стъпя усещам как водата ми избива чакъла под краката. Но както и да е, пуснахме се, той дойде, с лодката ни прибра. А имаше жени там, където е пристана, те: „О, istenem, istenem!”[68] – се молят. Викам: „Палете огън да се сушиме!” Прекара ни той на левия бряг на реката, измъкнахме лодката на брега, закарахме я до пристана и съблякохме дрехите да ги изсушим. Те запалили голям огън и се сушиме. В туй време пристигат другите двамата с каруцата, натоварили едно буре с вино, ама ходили от изба в изба, опитвали от бъчва на бъчва и понаправили главите. „К‘во става?” „Ами така и така.” „О-о-о, дай маркуча!” И ний се насмукахме на бърза ръка, за да не изстинеме. Както и да е, прибрахме рибата в каруцата, минахме на другия бряг и се прибираме в селото.
      И рибата ше я оставиме уж за 1-ви май. А ний, нали сме пионери, имахме свинска мас. А те маста си я държаха в едни гюмове, които ги зариваха в земята, защото нямаше хладилници. Имахме си такава мас, имахме си брашно, и наш’те готвачи всеки ден ни правеха на ротата мекици. И а-а-а, бурето седи на каруцата отгоре, хванаха се от ротата доброволци, щом като е за помагане, изчистиха рибата, туриха големите тави на огъня, запалиха… И рибата се изяде, виното се изпи, и няма-а-а. Дружиният командир пратил двама да окастрят бор, за да правиме арка за 1-ви май. И те следобед някъде пристигат, обаче няма бор. И дружиният командир ги пита: „Ама къде ви е бора, бе?!” „Ами господин подпоручик, ето го у каруцата, не виждаш ли – вика – двеста литра е!” А пък на унгарски вино знаеш ли как се казва? Бор! Шора е ракия и бира е бира. Та това беше майтапа, така посрещнахме 1-ви май. Без арка, но с това.
      Като бехме в Марибор,[69] съм пред катедралата, и пред мене идва един възрастен човек и ме пита къде е българското комендантство. Аз го питам: „Защо ви е?” И той ми обяснява така: „Ний – казва – тука в Марибор има много българи, от които бехме с много добри впечатления. Щото – казва – работливи са, умни хора са, но с мен се случи следното: Един български войник ме пита колко е часа и ми зема часовника!” И аз му обяснявам: „Виж какво сега, разбирам те напълно. Първо: война е. Второ, във всяка армия и във всяко стадо, казваме ние, има и мърша. И по всяка вероятност и при вас има такава поговорка.” „Абе, горе-долу – казва – има такова нещо.” „И сега аз и да ти кажа къде е комендантството, няма да ти свърши работа, защото пак имаме една такава поговорка: Едно момиче, което си имало приятел войник и забременяло от него, и отива да го търси у казармата и на портала пита: „Къде е командирът?” Идва дежурният и я пита: „Какво има?” „Така и така с Иван, ама аз съм бременна!” „Ами кой е войника?” „Ами Иван с непоръбения шинел.” Тоест човек, който не можеш да го намериш в многото. Разбирам ви напълно!” И аз тогаз му обяснявам на него, че аз по същия начин, войник съм и един съветски офицер ми зема часовника. Реакцията, която аз имах вътрешно, не да реагирам по друг начин, щото автомата на гърдите ми… – „Така че разбирам те напълно, но приеми го като резултат от една война.” Разбрахме се, човекът горе-долу прие го… А аз не постъпих по тоя начин, за да си набавя часовник.[70]
      Та другото вече беше ходене. Разминирване имахме. Ние не стояхме много – Рухчев[71], те останаха, тяхната част остана до края. С един камион ме изпратиха да разминирваме шосето от Марибор към Клагенфурт. Като отиваме към реката Мур да разминираме, се качваме горе с камиони и виждаме едно село на високото, не знам как му беше името. И на един от завоите, на един триъгълник – ами шест гроба. Отпред един, отзад два и следват три гроба. На убити германци, погребани, сложени им каските и от брези направен по един кръст. И от една голяма бреза един голям кръст. Минахме и стигнахме горе в селото. Посрещнаха ни там местното население, нагостиха ни. Връщайки се, имаше нещо като имение, влезнахме да го разгледаме. И там един от мойте намери едно куфарче с 600 000 райхсмарки. И ги прибрахме. След туй, движейки се пак по шосето, понеже върви горе по билото на планината, спираме на една кръчма: Ресторант „Приятен изглед”. От дясната страна на равното кръчмата, от лявата страна над пропастта направена една площадка, на която са сложени няколко маси. Настанихме се, имахме един грамофон – плячка, с няколко плочи. И там накарахме собственика да ни нахрани. Нахрани ни. Влязохме в ресторанта, намерихме някви консерви там, земахме ги, той, човекът, се уплаши. И му казваме: „Спокойно, ще ти платиме!” Вече в Австрия е това. И питаме го: „Колко пари струва това?” Той ни каза там една цифра, ние му извадихме от куфара, натрупахме една камара марки. Те нищо не са му свършили работа. Искам да ти кажа – и такива неща се случваха…
      Ордена ми го дадоха на 6-ти май, на Гергьовден. На цялата дружина ни ги раздадоха, не на всички, на тия, които бяха наградени. Ами именно заради това, за Свети Дурад, минаването ми на Драва.
      9-ти май ни свари пак в Словения, трябваше да поемеме минните полета на 57-ма Съветска армия. И аз пак бях квартириер. Влизаме в едно село и в една от къщите четирима души руснаци седнали на една дълга маса с една тава със свинска пача и кани с виното. И като ни видяха: „О-о-о, тавариши, идите сюда!” „Абе, няма бе, чакай бе…” „Но ничиво, давай попит, нада попит!” И напихме се. Туй е преди обяд някъде. Свършихме там, откачихме се и тръгнахме, щото трябва да продължим. Подпийнали, ама дружината ще пристигне, трябва да търсиме квартири. Както и да е, обиколихме селото, намерихме квартири за всички и ний пак сме у попската къща. И нали аз съм малко така, легнах да спя, и някъде пак около 4 часа камбаните на църквата бият. И на хазяите момиченцето – то някъде около 15-16 годишно – дойде да ме дърпа и ми казва: „Войната свърши!” Та 9-ти май така го посрещнах. И в това време, като удари камбаните, почнаха стрелби, пушки, автомати, картечници… Стрелба, че войната е свършила. Вечерта се събрахме български войници, югославянската армия (там беше Словения), руски войници. В градината местното население донесоха дръвца, напали се един голям огън. Държаха се речи, български, славянски, за славянството… Стрелба пак имаше, пак имаше и пиене, и така свърши войната за нас.
      Та след това ме изпратиха в парадния полк, който трябваше да се посрещне в София с бойните знамена. И в Сегетвар бяхме в едно имение, където цял ден марширувахме пред генерал Стойчев. Репетираме за парада. То въобще не стана нужда от такава маршировка, щото като дойдохме тука, нямаше къде да маршируваме от народа, който ни посрещна. И там ние по ботуши и по къси панталони маршируваме, оркестърът свири, минаваме пред него, той: „Не! Искам славянска крачка, не ща германска крачка! Айде отивайте да репетирате!” Па отидеме, репетираме – час-два, пак… Та така се прибрахме в София за 16-ти юли. Посрещането ни тука беше страхотно.
      * * *
      Ами ний пряк контакт с немците имахме, но на разстояние. Сега, естествено, ние с тях не можехме да се сравняваме, защото в първия ни бой, който беше срещу Сотин, ние участваме за пръв път, а те имаха вече близо 6 години боен опит. Те са с голям опит, те знаеха как се води тактика, стратегия и тъй нататък, докато ний да го кажеме на просто: юруш на маслините. Атакувахме без да имаме няква тактическа подготовка, разузнаване, кое как, къде, какво ше атакуваме, срещу кого водиме война. Аз лично не съм се срещал, освен тия, дето съм ги видял, и двамата германци[72], но пряк контакт с тях не съм имал. Единствено това, че сме били на 50-60-100 метра разстояние едни от други и сме се стреляли. Сега, пак казвам, те бяха с 6-годишен опит, ний току що започваме да стреляме.
      С други противници, дали сме се срещали? Не, не. Е, срещу нас на един канал стреляха, това бяха власовци. Това беше към Вуковар, имаше един канал, трябваше да разминирваме там един мост[73]. И докато го разминирвахме, пак не ни пратиха да ни охраняват, и тогава ни простреляха, вече след като бехме изчистили – там извадихме някъде около 180 мини. И накрая, когато пехотата вече почна да преминава през моста, на предпоследната двуколка с минохвъргачката конят стъпи на една неоткрита мина и му откъсна крака. И на войника му нашари отзад малко задника, не беше сериозно.[74] И взводният командир ми прави забележка, защо не сме изчистили минното поле. И аз му казвам, че аз, когато поставям мините, знам, че съм поставил сто мини, и когато разминирам трябва да намеря сто мини. Но когато противникът ги е сложил, аз не знам колко мини са сложени. „И ний, когато ви искахме да ни изпратите поддръжка, вий не ни дадохте поддръжка!” От стрелбата на власовците нямаше поражения. Те имаха там един бункер правен, на който беше написано: „Смерт Сталину, свобода на народому!” И по т’ва разбрахме, че са власовци.
      Съюзниците? Взаимодействията ни с руснаците бяха много добри – Срещу Драва Соболч, и на переправата срещу Бачка паланка, където прехвърляхме, щото с техни корабчета прехвърляхме. Взаимоотношенията ни с тях бяха много добри. Не сме имали пререкания, помагаха ни във всяко едно отношение. С другите среща не сме имали, защото аз стигнах някъде на около 20-тина километра преди Клагенфурт, а срещата с англичаните беше на 15 километра след Клагенфурт.
      Сръбската армия? Ами к’во да ви кажа сега – биеха се, воюваха, но бяха жалка картинка, защото знаете, през цялото това време, когато водеха война, те нямаха ник‘во снабдяване. Имаше на места, тръгват си и го питаш: „Къде отиваш?” Той вика: „Ще отида – вика – до вкъщи да видя жена и деца що радят, и че се вратим да се бием.” Нямаха тая организация, нямаха тая дисциплина. След преминаването на германците, те се движеха заедно с руснаците и оставаше на тях да заемат фронта. Но някои места имаше, където не можеха да удържат, трябваше след туй или ние, или руснаците. Пак казвам: причината е тая, че те нямаха тая военна организация, щото са били партизани. Водели са партизанска битка.
      Сега, в останалите части не знам как е, ний в наш’та дружина взаимоотношенията – командири и войници, бяха на съвсем приятелски начала. Ний в свободното време се събирахме на приказки, пеехме, танцувахме на места. Командирите бяха с нас. Даже пак Първо отделение ще го кажа, ний бехме: аз, тоя Митко, дето го убиха, Никола Янев, Павел имаше един от Разградско – трима-четирима души, които така попявахме. И тия „Бели рози, червени рози”, други български народни песни, ги пеехме и си правехме с девойките джамбурета. И винаги взаимоотношенията ни са били съвсем приятелски.
      Полит-офицерите? Също, също, също. При нас някакви полит-беседи, полит-информации почти не се изнасяха. Аз не го помня това. Държали са се с нас съвсем приятелски. Говоря за взаимоотношенията в наш’та дружина.
      Напрежение между различните части на армията? Сега аз мога да говоря само за това, което се случваше в 3-та дивизия. С тия, които бяха от 12-та дивизия, не е имало напрежение. Взаимоотношенията между частите са били, айде да го кажем – на другарска основа, на приятелски начала. Но не е имало напрежение: „Защо за вас има това или за нас има онова?” Снабдяването с храни – поне при нас не е имало гладуване. Но нашият фелдфебел на ротата беше цар в това отношение. Като отидеме в някое населено място, където трябва да стоиме няколко дена, отива в „Командя месте” и на кмета на селото му казва: „За утре ми трябват 20 килограма или 50 килограма месо, за което ще ти дам разписка и след войната ще ти го платят.” Ядец, не са му го платили. Пише му разписка, че еди кой си от еди кое си поделение е получил от Командя месте на еди кое си село 50 килограма телешко месо. Подписва се, удря печата, ама го завърта малко да не си личи кое е поделението. И при нас винаги е имало месо. Пари? Нема, да чакат от умрял писмо. Имахме случай, една крава беше влязла в едно минно поле, където и беше откъснат крака, а пехотинците не смеят да отидат да я приберат. Викат ни нас да идеме да я вземем. И ние отиваме, разминирахме там местото, един проход. И земахме от мостоваците багри[75]. Отидохме, фелдфебелът, той му беше неговата част това, гръмна я с една пушка в главата, закачихме я тука с куката, изтеглихме я. Одрахме я, направихме я на парчета, накълцахме я. Но и на пехотинците им дадохме. Е, не цялата половина, но един бут и малко повече до предния бут им раздадохме. Така че винаги федфебелът е намирал начин. При другите – и там не знам някой да се е оплакал, че са зле с храната.
      Войници от друга националност? Нямахме! Не, не. Нашият контингент беше от Шуменско, Разград, Търговище, Попово, Ямбол, Сливен, Елхово, Бургас, Варна, Провадия, Добрич. Това беше контингентът, там имаше турци, но нямахме турци в дружината. Евреи, нали, и арменци нямаше също.
      Местното население? Всички ни приемаха с голяма обич. Чувстваха ни като техни хора. Пак казвам: приемаха ни, хранеха ни. Например: след 1-ви май бехме в едно друго село, словенско. И кат си тръгнахме вечерта, цялото село излезе да ни изпрати и плакаха за нас. Плакаха, със сълзи плакаха! Защо си отиваме? И всичките извадиха от хранилищата си по едно парче свинско пушено, бут. Аз бях квартириер, и първият досег с хората, където трябваше да стоим известно време, беше моят. И никъде не са ни отказали. Даже молеха да отидеме, да се настанят хора в тяхното село. И навсякъде ни приемаха с отворени обятия.
      От наша страна също така, отношенията бяха такива, че не се позволи да се направят някакви злини на тия хора.
      Военни престъпления от немска страна или от наша? Не, не, не. Не съм виждал такова нещо. Не съм виждал… Наши войници, доколкото знам – поне с тия, които съм бил – не съм чул. Единствено за часовника, но няк‘ви други оплаквания от местното население за това, че български войник е крал, е правил няк‘ви други зулуми на местното население, не съм чул, не съм видял.
      Психологически последици от войната? Дали сънувам? Аз да ви кажа, може би съм малко по особена натура, но нямам такива последици. Въпреки че, ето – убиха ми двама души от мойто отделение, видях ги там тия, убитите 38 човека. След това другите 26 човека, които убиха. Другите, които аз убих, ние убихме. Не знам, от тия 15 човека, които стреляхме, кой ги е убил, но ний сме стреляли. Сега вероятно е и аз да съм убил единия, но някакви последствия психически за мене не съм имал.
      Ми след войната, като се прибрах в България, мойто желание беше да следвам архитектура, но за архитектурата трябваше да се явяваме на изпити. А пък аз три години с математика не съм се занимавал, така че нямах възможност да се явявам на изпити. Тогава ветераните имахме право да кандидатстваме и да се запишем където пожелаем, с изключение на Политехниката. Иначе другите специалности в Софийския университет – навсякъде. Приятелите ми повечето записаха медицина и стоматология, и аз записах стоматология. Не можах навреме да завърша, защото, както казах, баща ми беше възрастен, нямаше работа, не можеха да ме издържат. Така че не можах, закъснях с около 2 години и половина. 49-та година се ожених. Жена ми работеше в статистиката. Тя работеше и колкото можеха, родителите й ми пращаха – е, по-малко пари, но повече продукти. Тогава с един килограм краве масло[76] си плащах наема. Докато завърша, имах двама сина. И като завърших, вече ме разпределиха. Исках да служа в армията като военен зъболекар, но за съжаление ми изпратиха едно писмо, че не мога да служа в редовете на Българската Народна Армия, защото съм бил бранник, защото съм имал братовчед в Австралия[77], баща ми бил черноборсаджия… Той нямаше пари хляб да си купи, те го изкараха черноборсаджия. И по тия причини ми отказаха да служа. И ме разпределиха – отидох в Гаврилово, Сливенско, там бях две години. След т’ва пет години в Красава, Брезнишко, след туй три години в Местица. С голям зор стигнах до Перник, и от 63-та година до пенсионирането ми 84-та година бях в Перник, в ДМЗ „Велин”, зъболекар. Пътувах от 63-та до 84-та година всеки ден по 75 километра. Пенсионирах се, но продължих след т’ва до 2000-ната година по договори, два пъти в седмицата ходех пак в Перник, в завода „Благой Попов”.

 
      Интервюто проведе Константин Голев

 
[1] 19-ти Пехотен Шуменски полк (бел. съст. К. Г.).
[2] Битката при Чаталджа се води на 17-18 ноември (4 и 5 ноември по стар стил) 1912 г. По време на сражението българските войски се опитват да пробият укрепената линия на османската армия, която прикрива подстъпите към Истанбул. На края на втория ден, след тежки загуби и при непрекъснати контраатки от страна на противника, българските части са върнати на изходни позиции. Това е първият мащабен неуспех на Българската армия от създаването на Третата българска държава. Но неуспешната атака не се превръща в поражение, поради факта, че българската армия не отстъпва от своите изходни позиции и ги съхранява до края на войната (бел. съст. К. Г.).
[3] Биката при завоя на Черна се води между българската армия и войските на Антантата през октомври-ноемрви 1916 г., като част от военните действия на Южния фронт по време на Първата световна война. След тежки боеве и големи загуби за двете страни, българските части отстъпват на нови позиции северно от Битоля. Изходът от сражението е победа на Антантата – основно сръбски части, с френски и руски подкрепления. За българите тежък психологически удар е загубата на Битоля, а сърбите използват възмоността да пропагандират, че започват да „освобождават” Сърбия. Войските на Антантата нямат възможност да постигнат по-дълбок пробив през 1916 г., а опитите им в следващите години се провалят. Заетите от българските войски позиции в края на сражението ще останат почти неизменени до пробива при Добро поле през 1918 г. (бел. съст. К. Г.).
[4] „29-та година си записва „Спомените ми за бягството ми от плен” и го описва. Той е завършил навремето 3-ти клас прогимназиално – сега 7-ми клас, това му е образованието.” (цит. Т. А.).
[5] Тодор Анастасов има предвид френските колониални части, рекрутирани от Сенегал (бел. съст. К. Г.).
[6] Вероятно в крепостта Йеди Куле, която е била затвор до третата четвърт на ХХ-ти век (бел. съст. К. Г.).
[7] „Впрочем, 1-во отделение тука учих в София, защото майка ми дойде да учи занаят тогава – шивачка.” (цит. Т. А.).
[8] В смисъл, че не е могъл да натрупа достатъчно трудов стаж, преди да спре да работи, а не че е починал, преди да достигне пенсионната възраст (бел. съст. К. Г.).
[9] „Нямаше общински рейсове, от съседните села, които бяха на 4-5-6 километра от града, всеки ден идваха пеша и си отиваха пеша – и през зимата, и през лятото. Но учеха си, тогава се учеше, а не се играеше, както на компютрите сега.” (цит. Т. А.).
[10] „Там има база, те след туй я направиха. Навремето, когато ний правехме тая батарея, нямаше такава морска база.” (цит. Т. А.).
[11] За характера и изпълнението на задачите, провеждани от инженерно-щурмовите части виж също разказа на Никола Рухчев, който е взводен командир в такова подразделение. Тъй като двамата с Тодор Анастасов служат в един и същи род войски, в разказите и има множество сходни моменти (бел. съст. К. Г.).
[12] „Щото някои пишат, че като се събудили след 5-ти март, били затрупани от един сняг – въобще сняг не е имало!” (цит. Т. А.).
[13] Виж разказа на Венелин Попов, чието самоходно оръдие е било атакувано от германците с подобна мина. (бел. съст. К. Г.).
[14] „Не мога да ти кажа коя киселина беше, азотна ли беше, сярна ли? Мисля, че азотната беше.” (цит. Т. А.).
[15] „Които сега ползват за арматури, такива бяха и тогава.” (цит. Т. А.).
[16] „На занятия само. Щото не се наложи на фронта, там нямаше бункери. От Срем като се прехвърлихме в Унгария, някъде към края на февруари ги предадохме огнехвъргачките, имахме по една огнехвъргачка на взвод.” (цит. Т. А.).
[17] Езеро-лиман в долината на Провадийска река, разположено западно от Варненското езеро (бел. съст. К. Г.).
[18] Показват пръст (бел. съст. К. Г.).
[19] Село Козичено се намира в Бургаска област (бел. съст. К. Г.).
[20] Вълчи дол е град в Североизточна България, област Варна (бел. съст. К. Г.).
[21] До 1947 г. е Министерство на войната (бел. съст. К. Г.).
[22] Село в община Аврен, област Варна (бел. съст. К. Г.).
[23] И тук, и по-надолу в текста репликите на руски са предадени в българизираната им форма, така както Тодор Анастасов ги произнася, без да сме правили редакция на руски, за да се запази максималната автентичност на разказа (бел. съст. К. Г.).
[24] Гара Хан Крум е разположена в област Шумен (бел. съст. К. Г.).
[25] Тодор Анастасов употребява думата в смисъл на „проститутка” (бел. съст. К. Г.).
[26] „Тогава бяха такива – американени.” (цит. Т. А.).
[27] За подобни събития в Хасково виж разказа на Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).
[28] „Някъде това става след 11-ти – 12-ти септември, се взема решение за мобилизация и за участие срещу Германия.” (цит. Т. А.).
[29] „А конете, голяма част от които бяха мобилизирани, бяха от стопанството на Багрянов.” (цит. Т. А.).
[30] Прикриващият фронт е създаден още през 1940 г. със задача да прикрива югоизточната граница срещу Турция. Закрит е в края на ноември 1944 г., когато частите заминават на фронта (бел. съст. К. Г.).
[31] Става въпрос за село Попово, община Болярово, област Ямбол, различно от родното място на Тодор Анастасов – град Попово, в Североизточна България, област Търговище (бел. съст. К. Г.).
[32] „Начи направи сметката – от декември месец до юли месец луканката не се развали. И я изядохме с най-голямо удоволствие с майка ми, баща ми, братовчедите ми, стринка ми, близките ми.” (цит. Т. А.)..
[33] Тодор Анастасов не е сигурен, дали мостът не е бил над река Морава, но поради близостта на Ниш, предполагаме, че става въпрос за Нишава (бел. съст. К. Г.).
[34] „Пионер-щурмовото отделение е от 17 души, не е пехотното от 11. Защото всеки имаше задачи: двама огнехвъргачка, четирима удължени снаряди, минотърсачи има и т.н. Затуй отделението беше малко по-голямо.” (цит. Т. А.).
[35] Селото е в едно дере, което се влива в Дунава, иначе горе денивелацията е на около 90 метра. (цит. Т. А.).
[36] „Защото те нямаха с какво да се обличат и те и просто търсеха това, което може да ги облече и обуе: обувки, ботуши, панталони, куртки, шинели – прибираха.” (цит. Т. А.).
[37] „Ножицата още стои, ножчето някъде бехме на военен лагер в Благоевград и там, изглежда, на обяд съм го забравил.” (цит. Т. А.).
[38] „Не баш в лозето, но пред лозето, не сред лозите.” (цит. Т. А.).
[39] „И двамата бехме с автомати.” (цит. Т. А.).
[40] Атаките срещу Сотин и Грабово са част от Сремската настъпателна операция, провела се в периода 22-29 декември 1944 г. Сремската настъпателна операция се провежда от 3-та пехотна дивизия и 8-ма пехотна дивизия и завършва с неуспех. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 331-333 (бел. съст. К. Г.).
[41] „То беше някъде на около 15-тина километра Сотин-Грабово.” (цит. Т. А.).
[42] „Макар, че в историята пише, че организирали щурмова рота от пехотинците, тя не е от пехотинците, а е Втора пионерна щурмова рота.” (цит. Т. А.).
[43] „Още един войник има ранен, не го помня кой беше, от тая рота.” (цит. Т. А.).
[44] В смисъл „да залягаме.” (бел. съст. К. Г.).
[45] Щерьо Атанасов (Щерьо Атанасов Георгиев) е помощник-командир на Първа армия (Първа фаза) и на Първа Българска армия (Втора фаза). Роден на 27 март 1902 г. в село Любимец, Хасковска област. Член на Комсомола от 1919 г., на БКП – от 1923 г. От 13.IX.1944 г. е политически представител на Първи корпус, от 20.IX.1944 г. е помощник-командир на Първа армия, а от 27.XI.1944 г. – помощник-командир на Първа българска армия. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 12-13 (бел. съст. К. Г.).
[46] За подобно прехвърляне на войски през Дунав виж разказа на Атанас Илев (бел. съст. К. Г.).
[47] „Мисля, че 14-ти януари беше мойто отделение.” (цит. Т. А.).
[48] Тодор Анастасов има предвид, че цивилните германци са се изтеглили с Вермахта (бел. съст. К. Г.).
[49] „Компресор имахме един, на дружината.” (цит. Т. А.).
[50] „Платнището със сеното, което съм го сложил на компресора отгоре, да не ми е студено на задника.” (цит. Т. А.).
[51] Тодор Анастасов употребява думата в смисъл на „конско” (бел. съст. К. Г.).
[52] Тодор Анастасов има пред вид, че всъщност местното население копае окопите, които са маркирани от инженер-щурмоваците (бел. съст. К. Г.).
[53] „Това, което той пише, не е истина. Също той пише, че влязъл в Долни Михоляц, като сме влезли, че имало битки, нямаше подобно нещо.” (цит. Т. А.).
[54] Виж разказа на Владимир Матев, който е бил ранен по подобен начин в окото и чиято операция е отложена заради операцията на полковника (бел. съст. К. Г.).
[55] Полковник Васил Миленов Любенов е роден на 11.VIII.1896 г. в Пловдив. Завършва военното училище през 1917 г. Подпоручик е от 1.VIII.1917 г. С М.З. №166 от 10.XI.1944 е назначен за командир на 3-та пехотна дивизия, с която участва във Втория период на войната. За проявени командни качества е повишен в звание „генерал-майор” на 5.V.1945 г. Спорд Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 87 е уволнен чак през 1948 г. (бел. съст. К. Г.).
[56] Офанзивата започва на 6-ти март в 1.20 часа с форсирането на река Драва от германски части при чифлика Дравакож. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 222-225 (бел. съст. К. Г.).
[57] Алексей Василиевич Благодатов е роден през 1893 г. в Люблин. Завършва Артилерийско военно училище. Служи в Съветската армия от 1917 г. През 1943 г е назначен за заместник-командващ на 57-ма армия от състава на Трети украински фронт.От 10.I до 11.IV.1945 е съветник на Първа българска армия. След това е назначен за комендант на Виена. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 18-19. (бел. съст. К. Г.).
[58] Стоян Константинов Трендафилов е роден на 2.XI.1899 г. в Пещера. Завършва Военното училище през 1922 и Военната академия през 1930 г. Подпоручик е от 1.IV.1922 г. Уволнен е за антимонархическа дейност през 1935 г. Член на Военния съюз. Участва активно в превземането на Министерството на войната на 9.IX.1944 г. С МЗ №123 от 14.IX.1944 г. е назначен за командир на Бронираната бригада, с която участва в Първия период на войната, а от февруари 1945 е командир на 4-ти корпус. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 144. (бел. съст. К. Г.).
[59] „По моя преценка, сега не мога да кажа, не съм бил там, но това, което непосредствено след това сме говорили.” (цит. Т. А.).
[60] „Наш‘та пионерна лопата не е като пехотинската с къса дръжка – тая си е нормална дръжка, стърчи над главата ми.” (цит. Т. А.).
[61] „Бенко от Добрич беше, запасняк. Двама-трима души от отделението бяха запасняци. (цит. Т. А.).
[62] „Аз бях с брадвичка.” (цит. Т. А.).
[63] „Наш‘те бяха „Збройовки”, с двуноги. (цит. Т. А.). Става въпрос за 9 мм картечен пистолет „Збройовка” на въоръжение в българската армия по време на войната.” (бел. съст. К. Г.).
[64] На въоръжение в българската армия по време на войната са били руски противотанкви пушки „Симонов” и „Дегтярьов”. И двата модела са с 14.5-мм патрони. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287. (бел. съст. К. Г.).
[65] За подобен случай виж разказа на Боян Ненов. Венелин Попов също среща пленени поляци (бел. съст. К. Г.).
[66] „Убити нямаше, но ранени…” (цит. Т. А.).
[67] „Ами това е една платформа, на която с въже се преминава реката.” (цит. Т. А.).
[68] О, боже, боже! – унг. (бел. съст. К. Г.).
[69] За действия в и около Марибор споменават също Димитър Димитров и Илия Павлов (бел. съст. К. Г.).
[70] „Намерих само някъде един такъв ръчен часовник, който го бях турил в джоба на куртката си, пък като се натопих в реката Мур, той, докат се прибера в България, беше ръждясал. Часовникарят ми вика: „Дръж го в една чаша с газ.” Та сумати години изкарах с него, докато си събера пари да си купя друг часовник.” (цит. Т. А.).
[71] „Тогава не сме се познавали, тука се запознахме.” (цит. Т. А.).
[72] „Първите двама германци, убитите, които виждам на живо.” (цит. Т. А.).
[73] „Това беше някъде преди 1-ви май.” (цит. Т. А.).
[74] За подобен случай, но с неоткрита противотанкова мина и много тежки последици виж разказа на Владимир Матев. За инцидент със случайно настъпване на противопехотна мина виж разказа на Никола Рухчев (бел. съст. К. Г.).
[75] „Това е една кука на дълъг прът, с която се отблъскваме или притегляме.” (цит. Т. А.).
[76] „В Попово се произвеждаше много, околията беше богата.” (цит. Т. А.).
[77] „А той замина 39-та година, защото негова леля имаше там хотел, нямала на кого да го остави и той отиде да я гледа и да й го наследи.” (цит. Т. А.).

Източник: Tempipassati.org

Излезе книжка 1 за 2011г. на сп. Един завет

Posted in книги, съобщения on април 6, 2011 by edinzavet

Излезе книжка 1 за 2011г. на списание „Един завет“

Съдържание: виж съдържанието