71 години от подвига на „живата торпила” кап. Димитър Списаревски

„Летците изтребители не умират, те отлитат!” (о.з. полк. Петър Манолев, доайен на българската изтребителна авиация)

20 декември 1943г. е един от дните в разгара на Втората световна война, през които София е подложена на особено ожесточени въздушни атаки. Над столицата са пуснати 270 бомби, убити са 71 човека, ранените са над 100. Въпреки огромното числено преимущество на англо-американските сили, българите успяват да свалят 5 самолета. Във въздушните сблъсъци загиват двама български пилоти – подпоручик Георги Кюмюрджиев и поручик Димитър Спирасаревски, останал завинаги в историята с храброто си дело, спечелило му прозвището „жива торпила“.

“Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те надхвърлят понятието ненадмината ярост в авиацията.” (лейт. Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943г.)

Измъквайки се от два американски изтребителя, Списаревски се насочва към група от 16 “Либърейтъра”, изплъзнала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София. Той атакува устремно и поврежда тежко един бомбардировач, но в ожесточената битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолетът му е сериозно прострелян от бомбардировачите и охраняващите ги британски изтребители. Въпреки това, без колебание, той насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Вражеският самолет е разцепен и се разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел, Софийско, а тялото му е открито сред отломките.

Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спайч, е роден на 19 юли 1916 г. в окупирания по време на Първата световна война от българската армия град Добрич. След попадането на Южна Добруджа в рамките на Румъния, заради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. Младият Димитър завършва Втора мъжка гимназия, а между 1933 и 1935 година е футболист на „Левски” (София).

Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н.В. Училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост. Поради това, още преди да завърши първата година, го изключват и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището и го завършва през 1938г.

Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. От април 1938 до юли 1939 той се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен. След това усъвършенства своето майсторство по висш пилотаж в авиационното училище в Шлайсхайм. и накрая завършва престижната изтребителната школа във Верхойнен през 1939г. От м. юли 1939 г. е в 6-ти изтребителен полк в Карлово и по-късно, в 6/3 изтребителен орляк. През лятото на 1943г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германските летци. В България е офицер във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, командир на 2-ра свързочна рота на летището. Тогава сам пленява тежък американски бомбардировач и го заставя да се приземи на българското летище Скопие. Впоследствие е изтеглен в София за отбраната на столицата.

Така се стига до епичната въздушна битка от 20 декември 1943 година. Има различни свидетелства за тарана, но единствен близък очевидец е лейт. Джон Маклендън (американски пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43-2352, 97-а изтребителна ескадрила (97th Fighter Squadron), който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от поручик Списаревски военен подвиг. Спасилият се в боя на 20 декември 1943 г. американски лейтенант разказвайки за стореното от Списаревски, той споделя:

„Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящия като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към замята наша «летяща крепост» и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния…Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!“

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач, по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да й предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.

Подвигът на Списаревски няма нищо общо със специално обучаваните за самоубийствени мисии японски и други „камикадзе“. Той е най-забележителен защото той въобще не тръгва в бой с предварителен план този му полет да бъде саможертва, а храбро и дълго се бие като нанася поражения на противника до последния си патрон и тръгва с цялото си себеотрицание и патриотизъм на таран едва когато разбира, че това остава последната възможност да спре американския „Либерейтър“ да изсипе смъртоносните си бомби на мирното население на София. Героизмът му сякаш е въплътен в доскорошната войнска клетва на българите „Заклевам се да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.“

На 24 септември 1944 година поручик Димитър Списаревски е произведен посмъртно в чин капитан.

По време на комунистическия режим подвигът на Списаревски е потулван, но след 1989 година паметта за храбрия „български орел” започва да се възражда – издават се книга, статии, брошури, улици и булеварди се именуват в негова чест, поставят се паметни плочи на места, свързани с живота и подвига на летеца.

По инициатива на Клуб „Един завет” на 19 юли 2012г. (годишнина от рождението на героя) бе поставена паметна плоча на фасадата на сградата, където е живял между 1932 и 1943г. Същата плоча бе открита тържествено с военни почести на 20 декември 2012 година.