Дължим им този паметник!

Пейо Колев, цитиран в ДНЕВНИК

Гледам лицето на прадядо ми от пожълтялата фронтова картичка. Трудно различавам чертите му. Един млад мъж, който се усмихва. Защо се усмихваш, му казвам, почти на глас. Нима е такъв купон тая война? Нима не си оставил вкъщи млада жена, пеленаче, нивичка? Давам си сметка, че той е много по-млад от мен на тая снимка, и някак си пак ми е прадядо.

Прадядовците ми са се върнали у дома живи от тия войни. Продължили са простия си беден живот, дълбали са нивичките с първобитните си рала, записвали са новородените теленца в семейната Библия. Всеки Божи ден.

Нечии други прадядовци никога не се завърнаха. Не успели да погалят за последно разпуснатата вечер коса на младата си жена, покрита цял ден от забрадката, пазела ги от чужди погледи и изгарящото слънце по жътва. Сигурно с последния си дъх са докосвали земята, напомняща им за дома и семейството. А може би не са имали време дори за това.

Те са загинали, за да може други да живеят. Тези другите, са нашите предци, ако те бяха загинали, нямаше да живеем ние.

Ето как въпросът с този паметник стана екзистенциален за мен. Защото все пак ние им го дължим. Така, съвсем просто, по войнишки, както е било преди 80 лета. 80 сеитби, 80 жътви, ако щете. Там, някъде са останките от техните кости, техните прости цървули, техните вече ръждиви копчета на износените, но спретнати униформи. Нищо не е останало от тях освен имената им.

И ние.