Проф. Иван Дреников, син на последния командир на ВНВВ полк. Г. Дреников

Крием самолети в плевници заради Ньойския договор
 Михаил Григоров, в. Българска армия, 09.12.2011

Професор Иван Дреников живее близо половин век във Венецуела, но е уникален родолюбец и син на легендарния полковник Георги Ст. Дреников – последният командир на Въздушните на Негово Величество войски, който има изключителни заслуги за изграждането на бойната ни авиация, летищата и безмоторното летене. Заедно с брат си Кирил професорът създава в Белгия най-големия исторически архив за България зад граница от 30 тона. Архивът е депозиран в Станфордския университет в Калифорния.

– Професор Дреников, как се възстановява българската бойна авиация след Ньойския договор?

– След ратификацията на договора в България идва международна комисия, която трябва да провери спазването му. В една от клаузите е записано, че страната ни няма право да има военна авиация, което на практика е означавало да не притежава самолети, чиито двигатели да са по-мощни от 180 конски сили. Когато у нас хората разбират, че ще идва такава комисия започват да разглобяват германските самолети „Албатрос” от Първата световна война. Така на части те скриват в плевниците в Пожарево и край летище Божурище около 12 самолета. Около 1925 г. България започва да мисли за създаване на авиация. Изпратени са две български комисии за закупуване на самолети. Едната комисия отива във Франция, другата в Англия, като задачата е да се закупят по шест самолета. Комисията във Франция избира самолета „Потез”, чийто мотор е с голяма мощност, като се договаря с французите да сложат номера на по-слаби самолети. Другата комисия в Англия харесва самолета „Бристол”, но англичаните монтират двигатели съгласно Ньойския договор. По тази причина тези самолети започват да падат, защото двигателите не отговарят на конструкцията на самолета, и да загиват пилоти и наблюдатели. Даже се говори, че това слага началото на военните гробища в София. Със създаването на Държавната аеропланна работилница през 1925-1926 г. започват да възстановяват „Албатроси”-те от скритите части. Така възниква Трето разузнавателно ято от самолети ДАР- 2, чийто първи командир е моят баща капитан Георги Дреников. ДАР-2 летят успешно до края на 1930 г.

 

– Как се развива по-нататък военната авиация?

– Аеропланната фабрика в Казанлък заедно с италианската фирма „Капрони” започва да строи изтребители по италиански образец. Тъй като нямаме право да строим бойни самолети, те го удължават и самолета се превръща в учебен. Така през 1928 г. се създава Първи армейски орляк. Командир на този орляк през 1934-1935 г. е моят баща.

– Как се създават първите военни летища?

– Баща ми е работил по създаването на много летища като интендант на въздухоплаването в периода от 1932 – 1934 г. Работил е по създаването на летище Пловдив , както и на летище „Орлино” в Доспатската долина на височина 1200 метра. Това беше най-високото летище на Балканския полуостров.

– Как от военната възниква гражданската авиация?

– През октомври 1928 г. на летище Божурище пристига първия самолет на френско-румънската компания СИДНА, която през 1933 г. става Ер Франс. Баща ми тогава освен, че е бил командир на Трето разузнавателно ято е началник и на летателното поле в Божурище и посреща първия граждански полет у нас. Полетите са били два пъти седмично с по пет души пътници. Аз съм описал подробно първото пътуване на баща ми от София, през Белград, Прага и Страсбург до Париж. Пътуването е през май 1929 г. заради въздухоплавателното изложение във френската столица. Тогава все още не участваме, но се интересуваме от новостите. През 1930 г. започва да идва и германската авиокомпания Луфтханза, след това полската Лот и унгарската МАЛЕВ. В тези времена гражданските самолети кацат на военни летища, посреща ги военен персонал. Официално гражданско въздухоплаване към въздушните войски се създава през 1942 г.

– Как възниква безмоторното летене у нас?

– Безмоторното летене също върви като гражданско въздухоплаване към въздушните войски. Моят баща през август 1936 г. на олимпиадата в Берлин с български безмоторен самолет „Рилски орел” печели трето място. А през месец юни 1937 г. на Първото световно първенство по безмоторно летене в Рьон-Весеркуне, Германия, майор Георги Дреников печели второ място и получава сребърна награда. Първото място е завоювано от германката Хайни Дитмар. От 2 до 16 август 2008 г. в Лусе до Берлин се проведе 30-то световно първенство по безмоторно летене.

– Коя е официалната година на създаването на безмоторното летене у нас?

– За начало на безмоторното летене у нас се счита 1929 г., когато на летище Божурище баща ми организира курс по безмоторно летене, в който участват и студенти от университета. През септември 1930 г. се организира курс по безмоторно летене в Симеоново, заедно с Американския колеж. През август 1935 г. в Брезник се създава първото училище по безмоторно летене. А първото летище за безмоторно летене се създава през 1942 г. в Априлово, Новоселско.

– Как брат ви стана най-младият летец на безмоторен самолет?

– Брат ми Кирил завърши успешно курса по безмоторно летене на летище Априлово от 13 август до 26 септември 1943 г. На 23 септември той извърши самостоятелен полет. Това летище е създадено от баща ми, той е основоположник и на безмоторното летене у нас.

На 24 септември 1943 г. вестник „Утро” писа, че по-големият син Кирил на полковник Георги Дреников в присъствието на официални лица, български и германски летци, наши и чужди журналисти показа, как едно момче току що навършило 13 години може да лети само на безмоторен самолет. Тогава брат ми беше на 13 години и 25 дни. Той взе изпитите „А” и „В” с право да носи значка с две чайки с пречупени криле. Имаше Свидетелство за завършен изпит по безмоторно летене от Въздушните на Н.В. войски – Гражданско въздухоплаване, № 96/43, София, 12 ноември 1943 г.

_____________________________________________

Проф. Иван Дреников: Гергьовден винаги напомня за героизма на българската армия
Михаил Григоров, в. Български войн, 05.05.2010

-Г-н Дреников, какво си спомняте за Гергьовския парад и за празника по време на войната?

-Още от детските ми години Гергьовден се е запечатал в съзнанието ми като ден на войската, като ден за възпоменание на героичните подвизи на нашата армия. Спомням си още, че на този ден баща ми го повишаваха в офицерско звание. Последният Гергьовден, на който съм бил като дете беше на 6 май 1943 г. Пред Народното събрание имаше трибуна и се правеше военен парад. Рано сутринта в къщи от двореца дойде куриер и донесе за баща ми ордена „Свети Александър” – II степен, с розетка. След това аз, брат ми, баща ми и майка ми отидохме на парада. Ние, децата, обикаляхме около трибуната. Майка ми беше на нея. Баща ми беше долу на първия ред в средата на офицерския корпус. Спомням си, че хората бяха любопитни, защото там бяха германския и руския посланик. Бяха и всички военни аташета от посолствата. След парада висшите офицери трябваше да отидат в царския дворец, където имаше книга, в която те се разписваха по случай празника. Тогава за първи път влязох в царския дворец. Бях на около 8 години. Най-силно, разбира се, ме впечатляваше парада и войската, както и самолетите, които прелетяваха отгоре.

-Миналата година издадохте книгата „България в пламъци – 1943 – 1949 г.”. Какво помните от ежедневието по време на войната?

-Да, в тази книга публикувах по-официални работи. Но имах записани спомени от ежедневния живот, които са интересни. Например войната създаде нова мода. Вдъхновени от бойните бронирани машини жените започнаха да носят обувки с цяла подметка от корк, които се наричаха „танк”. Тогава излязоха на мода и златни гривни във формата на танкова верига. Майка ми и тя си направи такава гривна от верижката на джобния часовник на дядо ми. Единственото германско ястие, което влезе през тези години в българската кухня беше яхнията от месо и сушени сини сливи. Когато това ястие беше сготвено у дома ние с брат ми Кирил декларирахме, че комбинацията между сладко и солено е отвратителна. Българският вкус в ония години беше или за солено или за сладко, но не смесено. По германски образец у нас започнаха да пият бяло вино с газирана вода и го наричаха „шприц”. Стана популярна у нас и немската дума „ерзац”, което значи заместител. Поради кризата от войната германците търсеха заместители на много липсващи продукти. На български обаче думата придоби по-скоро смисъл на продукт, който е некачествен. Народът ни се възхищаваше от реда и дисциплината на германската армия, защото не се чуваше за лоши прояви на немски войници.

-Какво помните за времето след септември 1944 ?

-В първите дни след като баща ми посрещна началника на военно-въздушните сили на Трети украински фронт генерал Василий Судец, руският генерал, когато поискал специално масло за самолетните мотори, което в състава си имаше и известно количество спирт казал на баща ми: „ Не им давайте спирта отделно, защото ще го изпият”. Тогава думата алкохол не се употребяваше, знаеше се спирта.

През войната в къщи редовно слушахме радио Лондон. Първият ни радиоапарт беше „Капрони”, произведен от самолетната фабрика „Български Капрони” в Казанлък. Той беше от две части – високоговорител и приемник. По-късно в къщи купиха радиоапарт марка „AEG”. При завършване на лондонската емисия по радиото понякога се казваха странни изрази като „Б17. Лелята оздравя”, „Морковите узряха” и др. Това бяха шифровани съобщения за тайни агенти. При влизането на немските войски в България през 1941 г. по радио София взеха да пускат песента „Лили Марлен”. В началото на 1943 г., когато германците започнаха да губят войната стана популярен изразът, че „С налъми и газгенератори война не се печели”. През годините на войната се носеха най-различни слухове. Когато питаха някой откъде има дадена новина, често отговорът беше от ЕЖК – Една жена каза.

-Какво друго си спомняте за тези дни?

Нашата 15 дивизия, разположена около Петрич, беше останала без радиостанция. На 19 септември 1944 г. баща ми изпрати самолет, за да им достави радиостанцията. Аз бях в кабинета му, в щаба на военно-въздушните войски, който се намираше в сегашния американски колеж в Симеоново. Там имаше и писта за излитане на разузнавателни самолети, които летяха до Враждебна и обратно.

-Какво още ще ни кажете за баща си – полковник Георги Дреников, последният командир на Военновъздушните на Негово Величество войски до октомври 1944 г.?

-Той е кавалер на 25 ордена – 17 български, 4 германски, 2 унгарски, 1 хърватски и 1 сръбски. Летял е на 89 типа моторни и безмоторни самолети. Според летателните му книжки от 1927 до 1940 г. е пролетял 1268 часа. Владееше френски, немски, руски и английски език.

___________________________________________________

Професор Иван Дреников представи новата си книга „България в пламъци 1943 – 1949 г.”
Михаил Григоров, в. Българска армия, 10.06.2009
Професор Иван Дреников представи новата си книга „България в пламъци 1943 – 1949 г.” в Народната бибилиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. На представянето директорът на бибилиотеката професор Боряна Христова заяви, че вече е традиция от години да се представят книги или части от даренията, които професорът прави на Народната библиотека, в която има фонд на негово име и на името на брат му Кирил. Книгата е дело на издателство „Изток – Запад” и според поета Румен Леонидов, който говори от името на издателите, тя е уникален документ за един национален герой, какъвто е бащата на Дреников – полковник Георги Дреников. Той е бил командващ Военновъздушните сили на България до 10 октомври 1944 г. и е участник във събития, които са ключови за съдбата на страната ни в най-новата й история.

За в. „Българска армия” проф. Дреников сподели, че периодът, описан в книгата, е малко осветен от историческата ни наука и той е чувствал за свой дълг да разкаже за него, както е по неговите спомени и по документите и дневниците на неговия баща. В книгата има уникални описания на събитията през септември 1944 г., както и неизвестни факти от драмата, която преживява семейство Дреникови след това. В нея той изнася и достоверни факти от последните дни на цар Борис III през август 1943 г. Книгата е илюстрирана и с оригинални и непубликувани досега фотографии от онова време.

____________________________________________________

Двама командири между четири войни
Михаил Григоров, в. Българска армия, 15.10.2011

Капитан Васил Златаров е първият командир в българското военно въздухоплаване. Той е първият българин, който лети с балона „Ла Франс” на французина Еужен Годар на Световното изложение в Пловдив през 1892 г. През 1902 г. завършва балонната школа в Санкт Петербург, а през април 1906 г. е назначен за командир на Въздухоплавателното отделение. Той е и първият българин, който през 1910 г. лети над София със самолет „Фарман” на руския летец Борис Маслеников, като за летателно поле използва софийския хиподрум. От август 1912 г. Златаров е командир на новосъздаденото въздухоплавателно отделение към железопътната дружина на армията. Избира се и първото летателно поле зад централната гара на София, след което окончателно се установява летище в близост до село Пожарево – летище Божурище. Това става през октомври 1915 г. Капитан Златаров изработва и първия български балон с материали закупени от Русия – „София -1”, който се използва за разузнаване. Той създава и техническа работилница за поправка на самолети. Подставя началото на структурата на авиацията като учебни, бойни, спомагателни и технически подразделения. От 25 юни 1916 г. е командир на новосъздадената въздухоплавателна дружина. Съкратен е в края на 1918 г. след примирието.

Тези сведения са от книгата на професор Иван Дреников „Командирите на въздухоплаването в България до 1944 г.” В тази книга той разказва и за полковник Георги Дреников, неговият баща, който е последният командир на Военновъздушните на Негово Величество войски от 11 септември до 10 октомври 1944 г. Полковник Дреников започва кариерата си в пехотата като през Първата световна война в участъка „Завоя на Черна” провежда за първи път в българската армия патрулна щурмова атака, тип „командос”. Атаката е успешна, проведена е с 42 души, дадена е само една жертва. Заловени са двама пленници от френската колониална армия, които са предадени в щаба на 2-ра Тракийска дивизия. Тогава започват да наричат поручик Георги Дреников „Храбрецът от Завоя на Черна”.

През 1928 г. поручик Дреников завършва тайно от семейството си авиационното училище в Казанлък и получава бревет № 56 за пилот-авиатор. След завършване на училището е назначен на летище Божурище за командир на 3-то разузнавателно ято с дванадесет самолета „Албатрос-Ц3 и 5-местния самолет „Розелиус”, кръстен на името на дарителя си Розелиус, който е търговец от Бремен.

Георги Дреников има и големи заслуги към безмоторното летене в България. През 1936 г. на 11-та Олимипиада в Берлин на 4 август с безмоторния самолет „Рилски орел”, изработен на летище „Божурище” по полски лиценз, той печели бронзов медал в демонстрационни състезания. Това може да се смята за първия български олимпийски медал.

На 11 септември 1944 г. рано сутринта, със заповед на министъра на войната генерал Дамян Велчев, полковник Дреников е назначен за командир на Въздушните на Негово Величество войски. По това време в състава на Въздушните войски влизат бойната авиация, въздушните бази, летищните комендантства, въздушните учебни части, парашутната дружина, гражданската противовъздушна химическа отбрана, противовъздушната артилерия и гражданското въздухоплаване. Въздушните войски разполагат с над 330 самолета и 443 летци. До 7 октомври 1944 г. под командването на полковник Дреников Въздушните войски извършват 1230 бойни полета. Заради клевета полковник Георги Дреников е освободен от длъжност и предава командването на Въздушните войски на 10 октомври 1944 г. Следват години на репресии и страдания. Под натиска на Министерството на отбраната смъртната присъда от Народния съд е заменена с 15 години затвор. За него се застъпва и генерал Владимир Стойчев. През 1999 г. полковник Дреников е напълно оневинен от Върховния касационен съд. Той е носител на 25 ордена за храброст – български, германски, унгарски, хърватски, сръбски. Лети на около 40 типа моторни и 17 типа безмоторни самолета. Владеел е френски, немски, руски и английски език. Има пролетяни 3 500 часа.

_____________________________________

Дреникови
Gotha.bg

Българска фамилия от Кюстендил, която според легендата произхожда от средновековната болярска династия на Драгашите. След османското завоевание на Велбъжд (дн. Кюстендил) един от клоновете на Драгашите оцелял, а през ХVІІІ в. името им било променено на Дренико (Дреникови).

Полк. Георги Дреников

Най-известният представител на фамилията е полковник Георги Дреников – родолюбив българин, наследил стоическия дух на прадедите си. Георги Дреников е известен в миналото офицер, авиатор и спортист, основоположник на безмоторното летене в България, носител на първия за България бронзов медал от олимпиадата в Берлин през 1936 г., последен командир на Въздушните на Негово Величество войски – до октомври 1944 г. Военната му кариера започва веднага след завършване на Военното училище, като доброволец-участник в боевете при р. Драва през Първата световна война.

По-големият син на полковник Дреников, д-р Кирил Дреников, завършва право в Софийския университет, емигрира във Франция, където получава докторската си степен, работи в Международния съд. През 1978 г. заедно с брат си Иван създават Института за балкански изследвания със седалище в Брюксел, Белгия и събират богат исторически архив за България – документи, книги, предмети, археологически ценности. В момента документалните фондове и библиотеката на този Институт са депозирани и се съхраняват в Института “Хувър” на Университета в Станфорд, Калифорния, САЩ и се считат за най-голямата колекция за България извън страната. Като френски поданик Кирил Дреников завежда дело във френски съд за правото да използва като фамилно име “дьо Велбъжд” и го печели. Той има двама сина, чиято кръстница е вдовицата на цар Борис ІІІ – царица Йоанна.

По-малкият син на Георги Дреников, Иван Дреников, който през 1936 г. напуска България, живее и учи в Париж, а по-късно се установява и работи в Каракас, Венецуела.

Представители на фамилията, макар да нямат кръвна връзка с нея (техен прадядо е приел фамилното име след осиновяване) са също композиторът Андрей Дреников и брат му – свитовноизвестният пианист Иван Дреников. Тяхна първа братовчедка е покойната вече оперна певица Валери Попова (майка на оперната певица Александрина Пендачанска). Братовчедите пазят жив спомена за баба си, французойката Валери Дюма – внучка на френския писател Александър Дюма-син. Друга известна фамилия, с която Дреникови са сродени са полските графове Домбровски.

___________________________

Третото ми име е Българин
Искра Ценкова, сп. Тема

Политемигрантът Иван Дреников продължава да търси следите на родината си в далечната Венесуела

– Госпожо Дреникова, първо ще разстреляме децата ви, след това мъжа ви и накрая вас!

Шефът, полковник от военното разузнаване, отправя на висок глас заплахата към Параскева Дреникова и стреля два пъти с пистолета си във въздуха. Стиска оръжието в ръката си през целия път от Балчик до Варна. Трите военни джипа са спрели внезапно на пътя край малка горичка. Четиримата арестанти – военният авиатор полк. Георги Дреников, съпругата му и двете им деца Иван и Кирил, трябва да бъдат здраво сплашени преди разпит.

Годината е 1949-а, средата на септември. Лишен от пенсия, доскоро концлагерист в лагер „Росица“, царският полковник не може да си намери каквато и да е работа. Около жилището му в София постоянно се въртят агенти и следят всяка крачка на семейството. Малко след като разбира, че отново ще бъде арестуван, бившият командир на военновъздушните сили организира бягството на семейството си с гемия в посока Турция. Лодката трябва да потегли от Варна. В Балчик обаче ги арестуват. Синът му Иван Дреников по това време е 14-годишен.

„Когато полковникът насочи към нас пистолета, през главата ми мина една румънска пословица. Бях я чул преди седем години пак в Балчик, в двореца: Ашае випаца, легато куаца, садуп куаца, садуп виаца. Това ще рече: Такъв е животът, виси на конец, скъса ли се конецът, свършва животът, разказва Иван Дреников на кристално чистия си български с интонация, в която няма и намек за емигрантския му живот, започнал преди 47 години.

Съдбата го отвежда в далечната Венецуела. През всичките години обаче възпитаникът на Сурбоната не забравя България. Днес не пропуска да се поскара на някой мърморко, ако чуе случайно в трамвая: Е, това е България! И подчертава: Едно е България, българите сме друго. Като учен и дългогодишен директор на Националната библиотека на Венецуела Дреников продължава да търси следите на българското макар и на другия край на света. Заедно с брат си Кирил (един от създателите на Българската лига за защита на човешките права) създават със собствени средства документален фонд за България в Брюксел, най-големия вън от страната ни. След като брат му умира, архивите се депозират в университета в Станфорд, където са и сега, а Иван Дреников е поканен за доживотен съветник на института.

„Ходехме с брат ми в Лондон, преживявахме със сандвичи, но купувахме български гравюри и документи за България“, разказва Дреников. Фондът тежи 35 тона. Съдържа около 15 хил. книги и 350 старинни гравюри, оригинални манускрипти, архиви и географски карти на България. Сред тях е и български манускрипт от XIV век.

За родолюбивата му дейност, свързана с разпространение и популяризиране на българската култура по света, през 2001 г. с президентски указ става носител на най-високото отличие на България – орден Стара планина, първа степен.

„Знаете ли защо казват „танкове“ на дамските обувки с цяла подметка? Тая мода е рожба на войната. Войната остави отпечатъка си върху всичко, влезе дори в кухнята ни. Първото немско ястие, което се появи на българската трапеза, беше яхнията от месо със сушени сини сливи. Стори ни се отвратително, когато за пръв път го вкусихме. До този момент за нас, българите, сладкото беше сладко, а соленото солено. Войната промени нас, промени съдбите ни. Затова пиша за нея във всичките си книги“, казва Дреников, който вече се радва на деветата си книга, издадена на български: „България в пламъци 1943-49 г.“. В нея описва едни от най-драматичните за България години през трагедията на собственото си семейство.

„След като ни заплашиха с разстрел, джипът отново потегли. Затвориха ни за 49 дни в РО – Военно разузнаване и Държавна сигурност във Варна“, връща се към съдбовната за фамилията 1949 г. Дреников. Въпреки че е малолетен, той също е подложен на разпит. Сега отбелязва, че тогава е бил най-младият незаконно арестуван политзатворник в страната. След ареста родителите му са прехвърлени във Варненския затвор, а той и пет години по-големият му брат Кирил са интернирани във Видин. Там преди това са изселени баба им и чичо им Иван Дреников, адвокат, лишен след 1944 г. от правото да практикува професията си.

Роден съм на летището в Божурище. По това време – 1935 г., баща ми беше комендант на аеродрума. Божурище е първото летище на България. Създадено е през 1914 г. На 1 октомври 1927 г. на него каца първият самолет на френско-румънската въздухоплавателна компания СИДНА, предшественик на Air France. С нея лети и моят баща. Израснал съм във въздуха, с шума на моторите. Родителите ми ме качват на самолет още като три-четиримесечно бебе. Първите ми съзнателни спомени обаче са от летището в Ямбол, където през 1938-1939 г. той е интендант на въздушните войски“, разказва политемигрантът.

Неговият баща Георги Дреников е сред пионерите на родната авиация. През 1929 г. поставя основите на безмоторното летене у нас. Същата година води първия подготвителен курс за летци. Създава и първото летище по безмоторно летене „Априлово“ край Новоселци, а през 1935 г. – първото специализирано училище в Брезник.

Успява да запали по безмоторното летене и по-големия си син Кирил. На 23 август 1943 г. група авиатори, наши и чужди кореспонденти стават свидетели на нещо невиждано до момента. Крилатата машина без двигател лети във въздуха, управлявана от 13- годишно дете. След още един изпит Кирил Дреников записва името си в историята на безмоторното летене като най-младия авиатор.

Георги Дреников пък става първият олимпийски медалист на България. През 1936 г. печели бронзов медал на берлинската олимпиада по безмоторно летене.

„Баща ми завършва военно училище и заминава като доброволец на първа фронтова линия. За воинските заслуги е награден с два германски железни кръста и орден Pour le merite. Получава и прозвището Храбрецът на завоя при река Черна. През 1926-1927 г. завършва авиационното училище в град Казанлък. Девети септември го завари командир на Военновъздушните сили на България.“

В семейният архив на Дреникови и до днес се пази една фотография, която по думите на царица Йоанна е последната снимка на цар Борис III

На 15 август 1943 г. германското Главно командване съобщава на цар Борис, че Хитлер иска среща с него. За целта изпраща личния си самолет, пилотиран от подполковник Ханс Баур. На 16 август самолетът на Хитлер каца на летище „Враждебна“. Посреща го само полк. Георги Дреников. Той го и изпраща на следващия ден заедно с цялото царско семейство – цар Борис III, царица Йоанна, княз Симеон и княгиня Мария-Луиза. Царят подарява на пилота – подполковник Ханс Баур, златна табакера с монограм и вензели. Машината отлита обратно, натоварена с два камиона български дини и пъпеши, подарък за главния щаб на Вермахта. Тринадесет дни по-късно – на 28 август 1943 г., цар Борис умира след кратко мистериозно заболяване. Три дни преди това – на 25 август, на летище „Враждебна“ каца самолет от Виена с проф. Епингер и двама генералски лекари. А от Двореца настояват полк. Дреников да държи в готовност самолет, който да излети за Цариград и да доведе лекар от индийски произход, голям специалист по отровите. Полетът е отменен, след четири дни в безсъзнание царят е мъртъв.

Баща ми поддържаше идеята на цар Борис за неутралитета на България. Затова германското разузнаване поиска оставката му, отбелязва Иван Дреников.

На 10 октомври 1944 г. полк. Дреников подава оставката си като командир на Въздушните войски и си тръгва към къщи. Още преди да е успял да свали военната си униформа, в дома му нахлуват трима партизани, въоръжени с шмайзери. Арестуват го, отвеждат го в Дирекцията на милицията на Лъвов мост. Освобождават го 27 дни по-късно. На 4 февруари 1945 г. Дреников отново е арестуван и изправен пред Народния съд, комунистическата партия иска смъртната му присъда. Под натиска на Министерството на отбраната екзекуцията е заменена с 15 години строг тъмничен затвор, конфискация на цялото семейно имущество, лишаване от пенсия и глоба. Скоро полк. Дреников е освободен от затвора, но още на следващата година отново е арестуван. Изпращат го в концентрационния лагер „Росица“, а през 1952 г. на остров Белене.

Едва през 1999 г. с решение на Върховния касационен съд от 16 септември, Второ наказателно отделение, авиаторът от царската армия Георги Дреников е напълно оправдан и признат за невинен.

„Бяхме постоянно следени от Държавна сигурност. Исках да напусна България, затова започнах работа в културния отдел на френската легация. Две години по-късно успях да реализирам желанието си. Но на тръгване пълномощният министър на Франция искаше да му обещая, че няма да се занимавам с политика като брат ми. Кирил по това време подготвяше радиоемисиите на български на радио Ватикана.“

Записва Сурбоната през 1963 г. През 1968 г. заминава за Венесуела по покана на чичо си, емигрант от 1923 г. Започва работа в университет в Каракас, там води курс по история на цивилизацията. Интересът му към архивните печатни издания го отвежда в Националната библиотека на Венесуела, където създава отдела за стари и редки книги. Антикварните книжарници го привличат като магнит още в детските му години, застоява се в тях с часове. Като създава новия отдел по модела на белгийския институт за балкански изследвания в Брюксел, броят на оригиналните стари географски карти в него е 23. Двадесет години по-късно при пенсионирането на Дреников броят им вече е 850. С много труд българинът създава най-голямата колекция от ценни географски карти в цяла Латинска Америка. Сред тях е и една от първите карти с венесуелска територия на континента.

„Смята се, че тази карта е рисувана по скица на Христофор Колумб. Купих я за библиотеката от американски търговец срещу 4 хил. долара“, разказва Дреников. Българинът става и един от авторите на първата История на венесуелската картография, публикувана от Историческата академия. Негово дело е и сбирката от 231 манускрипти.

Венесуела го приема безрезервно, за значителния му принос към националната й история го награждава с орден „Андрес Беьо“ първа степен с почетна лента и звезда.

Дреников пък отчита с гордост, че е успял да включи в колекцията на венесуелската библиотека и географска карта, изготвена от българина Асен Траянов, брат на поета Теодор Траянов. След Първата световна война военният инженер и отличен топограф пристига във Венесуела със семейството си. Включват го в изследователската група, която трябва да изготви географската карта на южната част на страната. Траянов кръщава много пунктове от картата с български имена – Македония, цар Борис… Дреников успява да изкара копие на тази карта и да я включи в документалния фонд на Венесуела, въпреки че българските имена са забравени отдавна поради трудното им произношение за местните. Траянов умира в България, но след смъртта съпругата му се завръща във Венесуела и потомците му остават там. А Венесуела не го забравя. След неговата кончина най-големият местен вестник посвещава цяла страница на живота му, разказва Дреников.

Разказва със задоволство и как е успял да върне на България един от достойните й синове, провъзгласен от чехите за чех. Името му е Станко Врац, изследовател, откривател на нови видове растения и птици, последовател на Хумболт. Той е и първият производител във Венесуела на естествен каучук по индустриален способ.

„След научната му експедиция книгата му е издадена в Прага през 1902 г. – разказва Дреников. – Тъй като Станко Врац се жени за чехкиня и умира в Прага, чехите претендираха, че е чех. Намерих оригинален документ от министерството на вътрешните работи във Венесуела, в който пише „народност – българин.“ Роден през 1860 г. в Търново. През 1877 г. е участвал в битката при Плевен. След Освобождението отива в Африка, оттам на Канарските острови, отзовава се във Венесуела около 1880 г. Двайсет години се борих книгата на Станко Врац, която се намира в Националната библиотека на Венесуела, да се преведе от чешки на испански.“

Успява. Един от екземплярите й дарява и на Народната библиотека в София. Книгата е само един от многобройните му ценни дарове, които досега е направил.

Когато се завръща за пръв път в България през 1996 г., след 35-годишно изгнаничество, смята да остане завинаги в родината си. Не му дават обаче веднага български паспорт. „Чаках цели четири години. Това ме разколеба. Веднага разбрах, че България е много променена, но не и българите – отбелязва с нескрита тъга Дреников. И допълва: – Когато през 1972 г. се преселих от Франция във Венесуела, бях само Иван Дреников. Венесуелците ми казваха: А, вие сте незаконно роден. Те слагат след личното си име две фамилни – бащиното и майчиното. Тези, които имат само две имена, за тях са „улични деца“. Да, казвах им, личното ми име е Иван, фамилното Дреников. Но аз имам и трето, национално име: Българин. Никой в семейството ни не загуби националното си самосъзнание дори когато в гърдите ни бяха насочени шмайзери. Знаехме, че това не са оръжия на България, а на тоталитарния режим. Откажеш ли се от националното си име, тогава наистина си незаконно дете.“

__________________________________

Moже би в един народ няма нищо по-национално от армията!
Интервю на Михаил Грогоров с проф. Иван Дреников

Иван Дреников е роден през 1935 г. в София. Той е един от видните българи, живеещи в чужбина. Син е на известния в миналото авиатор и спортист Георги Дреников, основоположник на безмоторното летене в България, носител на първото за страната олимпийско отличие (бронзово) от Олимпиадата през 1936 г. в Берлин, последен командир на Военновъздушните на Негово Величество войски.

След 9-ти септември 1944 г. Иван Дреников е затварян и интерниран със семейството си . Завършва гимназия в София, без право да продължи образованието си. Напуска България в 1963 г. и учи литература и психология в Сорбоната, Париж. Установява се да живее в Каракас, Венецуела.През 1978 г. създава, заедно с брат си д-р Кирил Дреников, Института за балкански изследвания в Брюксел, Белгия. Основател и директор(22 години) на отдела за стари и редки книги, ръкописи и географски карти на Националната библиотека на Венецуела. Автор на първата история на Венецуелската картография, високо оценена и публикувана от Венецуелската историческа академия. Има издадени в Париж и Каракас 13 книги и над 150 публикации върху исторически, източно-философски и психологически теми., както и за изкуство, йога, парапсихология и др., писани на френски, испански и български език. Доживотен съветник на Института “Хувър” към Станфордския университет, Калифорния, САЩ. Кавалер на венецуелски ордени и на паметен медал “Иван Вазов” за неговата многогодишна народополезна и книжовна дейност за пропагандиране на българската история и култура. Той е дарител и на Народната библиотека, за което притежава грамота. Излезе от печат най-новата му историческа книга “Константин Господарят на Велбъжд”.

-Господин Дреников, Вие призовавате да почетем паметта на тези, които през ХХ век са отстоявали българщината, а смятате ли, че днес сме по-малко българи и патриоти?

-Не, аз не смятам така, но искам да си спомним за тези, които заслужават. За тези, които живяха доблестно, макар и с много трудности, и платиха с живота си, за да защитят българщината. Не можем да отречем, че тя премина през няколко десетилетия трудности. През последните години човек може да остане поразен от изследванията и публикациите, които се правят за България. Защото прекарахме наистина тежък период. И мисля, че сега влизаме в едно ново национално възраждане. Аз съм син на български офицер и никога не съм го забравял. Роден съм на летище Божурище. Моят баща през 1935 година е работил там. Израснал съм със самолети, с войска, с паради. Баща ми беше достоен български офицер.

-Българската армия изживява период на реформа. Искам да Ви попитам какво мислите за патриотичното възпитание на младите в днешно време?

-Аз мисля, че може би в един народ няма нищо по-национално от армията, от тези войници и офицери, които дават живота си за този народ. Може би армията, това е най-скъпото, най-свещеното нещо за един народ. Защото в никоя друга област хората не изпълняват такава функция – при необходимост да жертват живота си. Самата армия съдържа в себе си много силен патриотичен елемент. Не само днешната ни армия, и не само българската. Армията в цялата история на човечеството изпълнява патриотична функция. И не бива да го забравяме. Моят баща, когото наричат “героят от Черна”, за първи път въвежда щурмовите команди в армията и го описва в книгата си “Щурмовите нападения в позиционната война”. Той е получил пет ордена за храброст. Така че аз съм възпитан с армията и това ще остане до края на живота ми. Възпитан съм с доблестта на българската армия.

-Разкажете нещо повече за Вашия баща.

-Баща ми се казваше Георги Стоименов Дреников и беше полковник на генералска длъжност. Той беше последният командир на Военновъздушните на Негово Величество войски. В новата си книга аз разказвам за него. Моят баща въведе безмоторното летене в България. И организира първите курсове. Той участва и в организирането на производството на първите самолети у нас в Държавната авиационна работилница – ДАР, на летище Божурище. И с един безмоторен самолет, назован “Рилски орел”, баща ми през 1936 г. взе първото бронзово отличие за България на Олимпиадата в Берлин.

-През всички тези години във Венецуела, коя мисъл за България Ви е спохождала най-често.

-По-скоро трябва да кажа, че през всички тия години никога не ме е напускала мисълта, че съм българин. Всички около мен го знаеха. Тези дни в едно интервю казах, че съм имал доста трудни моменти и не съм имал много време да седна и специално да мисля за България. Животът е суров и човек не може да си позволи лукса да се отдава на спомени. Дори през 1996 г., когато си дойдох за първи път след много години отсъствие, някак не остана време да се разчувствам.

-Какво представлява това огромно дарение за Станфордския университет?

-Ние с брат ми много години събирахме всичко, каквото има за България. Искам да Ви разкажа и един конкретен случай. През 1942 г. след като германците влязоха в Париж, беше създадена една стратегическа комисия, в която участваха испански, японски и български офицери. Моят баща също беше в нея. И когато отиват в Париж баща ми казва, че иска да намери една малка книжка, която се казва “Ньойският договор”. И по едно странно съвпадение аз като студент през 1962-63 година обикаляйки антикварните магазини в Париж видях оригиналното издание на ратифицирания договор с подписите на Александър Стамболийски и цар Борис III. След това отидохме с брат ми и разгледахме дискретно книгата, за да не ни вдигат цената. Собственичката, французойка, се оказа съпруга на един български министър Димитър Моллов. Ние купихме и други неща от нея, но ни се стори символично, че попадаме на същата книга, която баща ни е искал да купи, 20 години по-късно. А що се отнася до колекцията тя е най-голямата за България в чужбина. Ние събрахме с брат ми една голяма част, но има и много неща, подарени от други българи. В нея има и неща, които векове са пазени в моето семейство. През 1956 г. брат ми изнесе доклад в Сорбоната за българските договори между двете световни войни. След това писа докторат по добруджанския въпрос. И всички документи, които той събираше, също влязоха в колекцията. Това Ви го казвам като пример. Заедно с брат ми през 1978 година създадохме и Институт по балканистика в Брюксел и на основата на контактите ни с Народната библиотека осъществихме много размени на исторически книги. Колекцията тежи 35 хиляди килограма. В нея има над 350 стари български географски карти, някои от които са неизвестни в нашата страна. Карти от 18 век на стари български градове. Има около 2500 пощенски картички. Заради колекцията аз останах 22 години директор на венецуелската национална библиотека, за да мога да издирвам документи и за България от страни като Англия, Германия и Франция. Там знаеха, че купувам за Венецуела и в повече случаи документите за България ми ги подаряваха. Така успяхме да направим нещо за България, тъй като имаше години когато тя беше много в сянка, ако мога така да се изразя.

-Какви бяха впечатленията от нашата страна след дългото Ви отсъствие?

-След като почина брат ми, аз малко се поотчаях, защото не можах да продължа работата на Института в Брюксел, тъй като беше нужна известна сума, с която не разполагах. Но през 1996 година, когато дойдох тука по покана на Държавната агенция за българите в чужбина, се запознах с хора като проф. Георги Бакалов. Срещнах се и с фондация “Тангра”, които публикуваха мои работи. Тогава видях, че и България се е променила. И сега вече можем да кажем, че страната ни е демократична, независимо от проблемите, които има. Свободата е налице, но тя трябва още по-решително да се упъти към бъдещето.

___________________________________________________

Професор Дреников: Имаме мощен исторически резерв
Интервю. Михаил Грогоров

-Господин Дреников, преди десет години вие за първи път посетихте родината след едно много дълго отсъствие – повече от 30 години. Какво ви вълнува сега, през 2006 година?

-Тази година е много важна за славата на нашата авиация. На 20 април 1906 година, с княжески указ номер 28 Негово Височество княз Фердинанд I с Божията милост и Народната воля постановява да се формира при железопътната дружина въздухоплавателно отделение. И така преди сто години България се нарежда между първите десет държави в света, които създават въздухоплаване. Защо да мълчим и да не припомним това което е нашето гордо и славно минало. И не само да го припомним, за да го чуят другите, а да го чуем преди всичко ние самите. Така както пише нашият голям писател, учен и общественик Стилиян Чилингиров, най-сигурно се затрива от лицето на земята един народ, когато се заличи в душата му споменът от миналото, от радостното, от гордото минало.

Затова първата стъпка на всеки завоевател е да премахне тези, които знаят и помнят. Не веднъж нашият народ е бил подлаган на този коварен процес. И като резултат голяма част от народа ни е потънал в психологията на песимизма, обзет от нихилистични, анархистични, себеотрицателни настроения. Създаваме едно общество без мечти, без перспективи, в една измислена, несъществуваща държава. Когато липсва национален идеал няма отечество, има само държава. Няма патриоти, а има жители, които ядат и развиват лична дейност. Един достоен човек има отечество, докато робите имат само местожителство.

-При идванията ви у нас всяка година издавате по една книга. Каква ще бъде книгата тази година?

-Книгата, знаете, ще бъде от серията на тънките книжки. Това е един автентичен спомен за българската военна история от Първата световна война, когато моят баща по искане на германското командване, в сектора на Завоя на Черна, провежда с почти едномесечна подготовка една патрулна щурмова атака на 13 декември 1917 година, рано сутринта. Целта е да се заловят живи пленници от отсрещните окопи, за да може военното разузнаване да се осведоми за движението на войските, за което няма никаква информация в продължение на шест месеца и затова се води позиционна война.

Тази операция завършва много успешно. Баща ми е бил тогава командир на 11-та рота, от 44-ти резервен полк на 27-ми и 28-ми полк от Втора тракийска пехотна дивизия. В операцията освен него участват още един офицер, трима подофицери и 37 войници, от които петима германски пионери. Така са се наричали – пионерни войски. Те вървят напред, режат телените мрежи, проправят пътя. Правят мостове, улесняват пътя на войската. Задачата е изпълнена успешно, както казах, само с една жертва. Заловени са двама войника от 22-ри френски колониален полк, които са разпитани в щаба на дивизията от германското военно командване. Германците правят няколко опита да хванат пленници, но не успяват.

За награда всички получават отпуска, а баща ми е награден с втори железен кръст за храброст.

-Защо публикацията, посветена на книгата, се нарича “С железни или дървени кръстове”?

-Защото баща ми казва, че при подготовката главното командване на германската армия иска от тях или да ги види окичени с железни кръстове за успешно изпълнена операция или с дървени кръстове, което значи, че не трябва да се връщат живи и с празни ръце, без пленници.

Имало е и интересни моменти, например отсрещната пропаганда е разпространявала упорито слуха, че българите и германците са свършили храната и ловят пленници, за да ги ядат. Затова е имало и много самоубийства от противниковите войски, които не са искали да попадат в плен.

-Какъв е бил по това време баща ви – Георги Дреников?

-По това време е подпоручик, командир на 11-та рота. Той завършва военното училище през декември 1916 година. И на една черна дъска във военното училище написват местата, където могат да отидат след като завършат, кой където желае. И тогава баща ми и двама негови колеги избират да отидат в 44-ти полк. Препоръката е да отидат там, защото има недостиг от офицери. Много от тях са избити на предните позиции.

В книгата има и един кратък високопатриотичен увод, както е обикновено в моите книги. В нея е разказана и историята на този тип щурмови нападения, която датира от войната между бурите и английската войска в Южна Африка. Там от 1898 година до 1901 година 80 хиляди холандски селяни – бури се противопоставят на 500 хилядна английска армия. Накрая се стига до примирие. От там възниква този вид асиметрична война. Става дума за предварително обучени малки военни групи за набези в тила на противника.

-Какво е развитието с дневника на полковник Георги Дреников?

-Дневникът, който излезе миналата година във Военно издателство го дадох във Военната академия. Интересът продължи и от академията предложиха дневникът да се преведе на английски език. Защото става дума за акция на германската авиация на Балканите, включително и за фамозния десант на остров Крит. Говорихме с полковник Недялков да се преведе дневникът на английски с една подробна биография на моя баща от мен и коментар от полковник Недялков за самолетите, които се споменават в дневника. Добър преводач вече работи в Лондон по превода.

-Наистина ли има дефицит на родолюбие у нас?

-Такова е впечатлението ми, когато дойдох за първи път в България след 35 години отсъствие, през 1996 година. Видях, че тук не се говори за български национален дух. Говори се за партийни истории, за лични интереси. Това мнение не се е променило. Който и вестник човек да вземе, вижда, че хората се интересуват от пари, от корупция и така нататък. Това е нещо, което изглежда доста парадоксално, защото по същото време тук се правят епохални открития в нашата история. Уточняват се данни и подробности от историята ни. От една страна имаме такава висока национална база, докато от друга страна тези неща остават между историците, в книгите. Ние имаме много добри историци, които писаха и пишат много добре. Правят се сензационни открития, на които не винаги отдаваме значението, което е необходимо.

България е родината на траките. Една част от българите сме наследници на траките. И това е парадоксалното, което ми прави впечатление. Имаме такъв мощен исторически резервоар, а от друга страна националното ни съзнание е толкова бедно. После и това, че над 700 хиляди души са излезли от България. Разбира се, че икономическото положение не е леко, но кой трябва да го подобри. Българите трябва да го подобрят. С бягане от страната докъде ще стигнем. Да повдигаме нивото на германци, на американци и на англичани. Ето това е, което ме вълнува и аз винаги съм го казвал, още от 1996 година, под една или друга форма.

Когато за първи дойдох през 1996 година ми направи впечатление, че имаше журналисти, които ме питаха за професионалната ми дейност във Венецуела. Написах например първата история на венецуелските географски карти, която беше издадена от венецуелската академия на науките. Аз отговорих, че за мен България и Венецуела са две различни неща. Това е като две науки, които са различни – например като химията и физиката. Те не могат да се сбъркат. Това, че съм роден в България, остава завинаги. Аз неведнъж съм казвал, че както имам собствено, бащино и фамилно име, така имам и национално име – българин. То е за цял живот. Аз не мога да го променя.

Ако имам контакт с друга култура и друга страна, с друг народ, то е друг “отдел” в мене. Аз не мога да ги бъркам. Да кажа, че единият измества другия. Това е абсурдно. Няма никакво основание за това. Това, което е българско, е българско за цял живот.

Това, което е било френско, когато живеех във Франция или венецуелско, откакто живея във Венецуела, е друго нещо. Както човек може да упражнява една професия и после да започне да работи друго. Но, както казва нашият народ, “камъкът си тежи на мястото”. И на камъка никой не може да му намери друго място. Мястото му е тука, в България, защото е български камък.

Реклама