Спомени от войната на Венелин Попов (61в.)

Венелин Попов е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в първата фаза на Втората световна в Македония и Косово, като командир на щурмово оръдие. Два пъти кавалер на ордена „За храброст“. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Венелин Атанасов Попов. Роден на 20 януари 1921 г. На 90 години ставам след 10 дена. Роден съм на брега на тихия бял Дунав, в град Оряхово.
      Баща ми беше директор на гимназията в родния ми град, майка ми беше домакиня. Това е, нищо особено няма. Така, дребно буржоазно семейство, както го наричат някои.
      Във Военното училище аз бях в Първи кадетски корпус. Този корпус имаше 6-ти, 7-ми и 8-ми клас. След това ни произвеждаха в юнкери, също три години юнкери, портупей юнкери и фелдфебел портупей, по-нататък. За тези 6 години се оформявахме не само физически на изпитания, но психически, морално и политически. За Военното училище, за неговите порядки, за неговите традиции може да се говори много, цяла книга може да се напише, както ви казах.
      В училището постъпих в София през 1937 г. на 17 септември, в 5-а рота. Септември месец вече положихме клетва, преминахме единичното обучение, започнахме да даваме наряд и така нататък.
      Войната започнах в новосформираната щурмова артилерия. Това е Второто поделение. Имаше Първо в София, създаде се Второ пак в София с оглед да отиде към Втора армия в Пловдив, а то фактически отиде в Хасково. Командирите ми? Командир на Второ щурмово артилерийско отделение беше капитан Недков, от 50-ти випуск мисля, че беше. А на фронта се срещнах при Деве баир с командира на 9-ти пехотен полк – Пловдив полковник Бонев. Командир на дивизията беше новопроизведеният генерал Генчев[1].
      Генерал Генчев е участник в преврата от 1934 г. и е бил уволнен като капитан. А в момента беше генерал, командир на 2-ра дивизия. Искам да кажа сега специално за генерал Генчев. Този човек е бил уволнен в чин капитан. Какво е било положението през 1934 г. аз не мога да ви кажа, защото бил съм много малък – едва на 13-14-години. Въпросът е, че тоя човек аз виждах, че той в своята същност е останал с познанията на капитан. А беше генерал! В същото време той се движеше с преметнат шмайзер в първите редици на войниците, което импонираше. Но мястото му не беше там. Даже веднъж си позволих и аз, макар и млад подпоручик, да му кажа: “Господин генерал, мястото ви не е тук, мястото ви е в Щаба на армията!”.
      И оттогава му станах може би толкова симпатичен, че той в края на войната, когато ми написа атестацията, малко я беше попресилил, в смисъл положително за мен. Та, такова беше положението. А по отношение на участието ми в армията, трябва да кажа съвсем откровено, че аз заминах с едно чувство, с едни намерения, с едни въжделения и в края на краищата се върнах от войната оцелял, съвсем друг.
      Ние заминахме в края на септември. Бяхме евакуирани обаче всички от Втори армейски полк, към който бяхме придадени, по селата. Ние бяхме в село Узунджово. Това е септември 1944 г. Тогава моята бъдеща жена получи назначение като аптекар, получи мобилизационно в Борисовград, който е съвсем близо до Узунджово. Дойде при мене и заедно с цялата композиция тръгнахме за фронта, а пък тя остана в Първомай, тогава Борисовград. Та, споменът ми от този момент е – казах си: “Абе, ти като че ли не отиваш на война, ти като че ли отиваш на сватба”.
      А действително аз бях с чувството си, че още сме в онзи момент, когато българският войник е атакувал с натъкнат нож – „Напред на нож!”. А времената се бяха изменили, войната по своята същност се беше изменила. Аз вече бях командир на едно най-ново съоръжение. За съжаление, никой не беше обучен как да бъде въведено това поделение в боя. И често пъти се получаваше много смешно. Ние не се различавахме от танковете. Едно щурмово оръдие[2] беше 24 тона, един танк беше 25 тона, с 1 тон по-голям. Но ние бяхме с екипаж в състав от 4 души – 1 водач, 1 мерач, 1 командир на оръдие и 1 радио-телеграфист. Щурмовото оръдие беше най-новата тактическа и материална част във войската. Това беше германско оръжие. Обаче, въпреки че по външен вид почти не се различаваше щурмовото оръдие от танка, освен по броя на своя състав, разликата беше в това, че щурмовото оръдие нямаше средство за близка отбрана. Т.е. нямаше пети човек – картечарят.
      В края на септември 1944 г. полковник Бонев ме посрещна на Деве баир и ме прегърна и каза: „Дай един изстрел да разберат германците, че имаме немски оръдия”. Това беше, може би, към 20-ти – 25-ти септември. Моят първи бой всъщност беше боят за Крива паланка. Тази година ние посетихме Крива паланка, аз можах някои работи да си възстановя. Един от недъзите на новото воюване беше разузнаването. Ние фактически почти нямахме никакво разузнаване или имахме погрешно разузнаване – както и за Крива паланка. Например, дават ми задача с една батарея, с моите оръдия – даже не бях пълна батарея – да влезем в Крива паланка. И в края на града имало изостанали немци, просто да прочистим къщите, и да освободим Крива паланка. Какво се оказва обаче фактически? Първо, оказа се съвсем друго. Ние пак влязохме с т.нар. придружаваща пехота. Всяко оръдие имаше по 7-8 пехотинци, които бяха прикрепени към оръдието отвън, да не допуснат никой да се доближи до оръдието. Защо? Защото германците бяха въоръжени с танкови юмруци, имаха и магнитни мини, ще ви кажа после богато какво представлява тази магнитна мина, защото беше залепена и на моето оръдие, вече при сражението за Стражин.
      Но първо за Крива паланка. Нашите предни части са достигнали и овладели височините над Крива паланка. Утре предстои щурмуването на града. Това беше последната дописка, която пратих. Сега вече и аз се превръщам в боец и ще взема лично участие в щурмуването. Началник-щабът ни представя на капитан Недков, командир на щурмовото отделение. Той ни приема много добре, настанява ни във втората кола и веднага потегляме напред. След нашата кола вече заплашително стърчат дулата на танковите щурмови оръдия. Колоната се движи бавно. Стигаме един мост и спираме. Германците са го разрушили напълно. Излишно! И без това нашите тежки коли нямаше да могат да минат по лекия дървен мост. Спираме челните коли и изчакваме бронираните чудовища. Насреща ни се задава колона пленници. В очите им личи още ужасът на преживяното. Брадясали, изкъсани и боси! Това ли са гордите и надменни тевтонци, които само преди месец и половина заявяваха, че ще победят. Използвам случая и повеждам разговор. Двама от тях са поляци.[3] Запитвам подофицера откъде е. „От Бреслау съм – и веднага тревожно запитва: Ще ни застрелят ли? Какво ще стане с нас?”
      Неволно си спомням, че само преди два дни дойдоха при нас избягали български войници от германски плен. На двама от тях показалците на десните им ръце бяха отсечени. „Джентълмените” искали завинаги да ги обезвредят. Същите разказаха, че имало и убити. Та понятен ми стана страхът на „хер” подофицера. Успокоих го: „Ние не убиваме пленници и беззащитни хора!” Давам му цигара. Смуква жадно. По изпитото му лице минава тъжна усмивка.
      Колоната отново поема печалния си път.
      Стигаме подножието на Киселец. Нататък пътят е миниран. Пионерно-инженерната дружина разчиства пътя. На едно място изкопаваме 7 мини. Встрани – набързо изградена от камъни землянка. Влизаме. Личи, че е скоро напусната. Вътре над 20 сандъка противоброневи и картечни патрони. В бързината на бягството те не са могли да вземат даже най-необходимото. В единия ъгъл още стои тенджерата с чорба. Стигаме последния мост преди града. Обискираме поста. И тука личи бързината, с която са бягали. Тоя път има и за нас. Залавяме няколко кутии сапун.
      Крива паланка е само на 500 метра пред нас. Последните къщи ясно се очертават в заника. Заповедта е да атакуваме сутринта в 7 часа. Оставаме да нощуваме в боен строй.
      На утринта потегляме първи. Аз и Милованов – фоторепортерът, сме във втората бойна кола. При първите къщи скачаме долу и напредваме пеша под закритието на колата. Странна тишина ни посреща. Минаваме по главната улица. От двете ни страни зеят зловещо изкъртени прозорци и врати. Никой не се показва. Бавно първата кола минава центъра. Изведнъж срещу нас затраква картечница. Залягаме и откриваме огън. Оръдието се придвижва още няколко метра, стреляйки. Оглушителен гръм. Колата затреперва на място и спира. В същия момент точно отгоре ни посипва град от куршуми. Хлътваме в някаква врата. Точно зад танка, от прозорците куршумите се сипят. Надниквам. Изпразвам пистолета срещу прозорците. Пръстът ми натиска с все сила спусъка. Напразно. Нямам и втори пълнител. Тръгнал съм и без каска. Само с едно кепе на главата си. Скачам и залягам в първата врата. Стрелбата продължава: „так-так-так”. В джоба си имам още 4 куршума. Изваждам ги и зареждам пистолета. Стрелбата намалява. Подавам глава навън. От съседната врата капитан Каленски също се подава, насочва шмайзера си към прозореца и стреля. Веднага градушката отново се изсипва върху ни. Капитанът залита и се сгромолясва навътре. Дочувам викове: „Убиха командира! Командирът падна!”
      Надниквам отново. Улицата пуста. Първото оръдие се опитва да се промъкне през тясната улица и да се изтегли. Отгоре цялото е засипано с тухли и греди. Друг изход няма и за мен. Решавам да се изтегля. Пропълзявам и се прислонявам зад някаква опушена стена. Оглеждам се. В дъното се присвили и двама войници. Домъквам се до тях. И те свършили патроните си. Тук е малко по-спокойно. Изтичваме. Зад нас куршумите скачат по калдъръма. Стигаме училището. Тук е събрана една по-голяма група. Един от тях е ранен в ръката. Предава пушката си на един от другарите си, чиято пушка била избита от ръцете му, и се присъединява към нас. Не виждам малката група. Към края на града един санитар ни чака. Преглежда ръката на ранения, превързва я и ни предупреждава да се пазим, защото накрая на лозето, отсреща имало германци, които обстрелват точно шосето. Благодаря му. Предупреждението ни спаси. Едва се показали, куршумите запищяват и яростно съскат около главите ни. На 5–6 крачки пред мен виждам яма. Навярно някой снаряд я е изровил. Изтичвам и се хвърлям в нея. След мене идват и другите. Най-критичният момент. Изглед за измъкване никакъв. И в тоя момент дочувам зад нас грохот на оръдието, което се изтегля. Спасение! Скачаме, когато то минава покрай нас, и под негова охрана минаваме опасния сектор.
      Колата спира. Първите жертви – поручик Драганов, ранен в лицето и Борис Стойчев, тежко ранен в тила. Влизаме във връзка по радиото с останалите две оръдия и казвам: „Подпоручик Венелин Попов, слязъл от оръдието си, е поел охраната на останалите в училището групи. Жертви няма. Германците обстрелват училището с мини.”
      Сражението продължи през целия ден. Частите на нашите пехотни полкове овладяха постепенно всички височини. Отделните гнезда бяха последователно разчистени. Привечер, около 7 часа, оръдията влязоха в града и подпомогнати от партизани и щурмоваци, разчистиха източната половина на града. С едно от оръдията се върна и Милованов. Той не можал да се изтегли и целия ден стоял в една сграда с още 16 души под огъня на германските мини.
      През цялото време нито една мина не улучи училището, щеше да стане лошо, ако ни беше улучила. И така цялата нощ и на сутринта рано покрай реката се изтеглихме. Пресрещна ни първата охрана: „От къде идвате?” “От Крива паланка.” “А, елате тука!” Заведоха ме при генерал Стойчев. По една бяла риза той пиеше чай: “От къде идваш, бе?!” “От Крива паланка! Какво ни давате сведения, че е изпразнен, когато той е пълен с немци?!”. И така нататък. И той говори по телефона нещо и ми казва: “От днес имаш удостоверение номер 12, награден си с „Орден за храброст”!” И това беше първият бой.
      Вторият бой беше боят за Стражин. Стражин е най-укрепеното място и там действаше парашутната дружина. Бях придаден към парашутната дружина и капитан Ноев, командирът на дружината, даже помоли единият от прислугата ми да излезе и той да влезе и от оръдието да командва дружината. Но в последния момент дойде една друга такава особена заповед – аз да не атакувам с Ноев направо към целта. Там имаше бункер един, на който дадоха много жертви. Ако беше с оръдието, просто с 1-2 изстрела унищожаваш бункера и край. А ме изпратиха вляво от дружината да пазя левия й фланг и тила, случайно да не минат германците, щото там имало германска част. И действително, с тази германска част аз водих страшен бой. Те вдигнаха с танкова мина най-дясното ми оръдие, от което остана жив само водача на оръдието, който е най-отпред, а тримата вътре са взривени от тази мина. После го чух как я лепна мината на моето оръдие и веднага заповядах едната верига да остане на място, а другата да направо 360 градуса. Смазахме го, а мината не избухна, до скоро я пазех отгоре, на гардероба.
      А знаете ли какво представлява магнитната мина? Магнитната мина представлява два подковообразни магнита. Те имат за цел само да се закрепят за тялото на танка или на оръдието, а самата мина представлява един флакон, който като изтеглиш шнурчето, развива такава температура, че стопява желязото. Стопява го колкото една дупка и това, което е стопено влиза вътре и действа поразително върху прислугата.
     И то да ви разправям за самия бой е много дълго, но какво да ви кажа. Няколко пъти се вдигаха да ни атакуват германците. Тогава ние, по моя команда, вдигахме капаците, оръдейните командири излизаха до кръста, също и радио-телеграфистите. Радио-телеграфистът закачваше картечницата, ние с автоматите и ги връщахме. И това няколко пъти – 5-6 пъти беше. За това нещо, разбира се, поддържахме връзка с генерал Генчев, когато приключи боя, те се бяха отказали вече, и парашутната дружина, макар и с големи жертви, можа да превземе тоя бункер. Той се отправи към нас и ни определи къде ще се срещнем, за да ни награди. Ние се бяхме спрели и се построили, и той тръгна най-напред към мене, към първо оръдие. Но понеже видя, че имам орден „За храброст”, върна се към адютанта и взема другия орден, по-големия – „Първа класа” и ми го окачи. Е това беше, какво да ви кажа?
     А от немска страна сигурно имаше много жертви, защото те тръгваха и смятаха, че ние веднага ще се оттеглим или че ще настъпи някаква паника. А напротив. Ние бяхме 8 души. Всъщност 4 оръдейни командири и 4 телеграфисти, които излизаха с картечниците, значи 4 картечници и 4 автомата – 8. Е, с тия 8 оръжия ние ги връщахме. Страшно поражение даваше. И те се оттеглят и после парашутната дружина превзема бункера.
     След боя на Стражин, на Страцин, след това на Пчиня и Куманово. На Куманово загина Бочев, мой съвипускник, един от най-големите храбреци-летци от нашата авиация.
     Той загина по един нелеп начин. Ние сме над Куманово, виждаме един самолет „Месершмит”, като се приближи по знаците познахме, че е наш. Той се завъртя няколко пъти над Куманово, изглежда забеляза някаква цел и започна бавно да се спуска, пак кръжейки. И слезе почти, не знам дали имаше 2 хиляди метра или по-малко и изведнъж изригна една малокалибрена германска батарея. Изригна. Много хитро постъпиха. И загина тоя храбрец, който има няколко награди – 2 крепости има свалени и т.н. Най-интересното е, че когато го свалиха, ние не видяхме той да падне, нито да скочи. И когато на другия ден слязохме и намерихме самолета, нямаше никаква следа от него, никаква. И там даже самолетът не беше взривен, беше паднал и разбит. Значи той може да е скочил с парашут и да е паднал, но ако е паднал и убит, щяхме да намерим някакви следи. Нищо. Така, трябва да ви кажа, че аз като се върнах от фронта за една акция в Родопите, в която участва нашето отделение, бях съден от Народния съд. И по това време бях в затвора, вече произнесени присъдите, и следях по „Работническо дело” имената на всички, които идваха като студенти, като инженери, като специалисти, били в Германия и т.н. Неговото име не се появи никъде. И до ден днешен е странно. Официалната версия е че той е свален, вярно свален, ама няма никаква следа от него. Абе едно копче няма, там дето е седял копче, нещо, парче от дрехата да се види. Нищо няма.
     А октомври ли, ноември ли,[4] влизахме в Скопие, точно на моста, вече бяха титовистите. Не пускаха. Спряха колата на Стойчев. А той беше с някаква трофейна кола, искаше да мине. Но онзи го спря. И тогава аз излязох от оръдието и му казах : “Господин генерал, я се дръпнете насам!” И аз минах с оръдието и така го притиснах почти до стената. До бордюрите, не, ами до каменната стена на моста. И му дадох път спокойно да мине и след него и аз минах. Имаше такива случаи.
     А имаше и един такъв случай: От Скопие ми дадоха задача към Прищина някъде да отида и да установя последната граница на немците. Последните части, да мога да ги установя. Когато стигнахме към Прищина, спряхме там. Пак титовисти много. Питаме за немците и “Нема!”. И един от моите войници дойде при мене и вика: “Бе, господин подпоручик, този от титовистите – един офицер, иска да говори с вас.” Викам: “Добре. Къде е?”. Той ме заведе при него. Този човек започна да ми говори, ама на завален руски език. И ми каза “Аз не съм сръбски офицер, аз съм от Intelligence Service.[5] Аз съм придаден към тях. – и започна да ми разправя – Във вас положението е много неизвестно какво ще става.” Аз съм в Прищина, къде е Прищина, къде е България. И той казва: “Не се знае какво ще стане. Имам едно предложение към вас. Разбрах от вашите войници, че вие сте кадрови офицер, награден сте, тука виждам и ордени „За храброст”. Аз ви предлагам да останете при мен. Веднага ще ви прехвърля на запад и ще ви изпратя в Англия. Няколко месеца ще бъдете там за усвояване на езика, ще подпишете договор за 10 години във войската и след тези 10 години ще станете английски гражданин, с английска пенсия и т.н.” Сега, аз не знам какъв е бил манталитета на тези английски офицери, аз просто се усмихнах и му казах: ”Извинете, ама аз съм български офицер, каквото и да стане, аз ще се върна в нашата страна!” Както се и върнах, както и ме подведоха под отговорност и съдеха, след това ме реабилитираха 2 пъти, след това 1995 г. чак Върховният съд ми отмени присъдата по Народния съд. И така, това е животът.
     След Прищина се върнах. На 15 или 16 декември се върнах от фронта. От там ме изпратиха за обучение на младите войници след това, вече беше декември месец. И какво? Получи се една заповед – превеждат ме от Второ щурмово поделение в ШЗО тука в София, Лозенец. Ей там. И там дойде заповедта, че ме търси обвинителят в Борисовград. И оттам се предадох в щаба на „Патриарх Евтимий”, в комендантството, оттам ме закараха в Борисовград и така.
     Иначе специално за войниците, като например немците, мога да кажа първо, че те са много дисциплинирани и второ, вече бяха 3-4 години воювали, настървени, с голям опит. Все пак спокойно да се приближиш до едно щурмово оръдие – спокойно, защото познаваш го най-напред това оръдие, знаеш, че то няма средство за близка борба, за да стреля. Той трябва да вдигне капака и да се покаже. Значи ти можеш спокойно да се доближиш до него, да поставиш магнитна мина или танков ужас[6] или танков юмрук[7], в зависимост, каквито има. То напоследък[8] цяла Македония беше изпълнена с тях.
     И с руснаци сме се виждали. Как да ви кажа? Едни от тия, които са се вдигали на нож, са и руснаците. Това са българи, руснаци, германци и отчасти сърбите. Това са войските, които са се вдигали на нож. При тях политическата конюнктура е била заменена с водката и с другите подкрепления отзад и т.н. Това са много сложни и много, как да ви кажа, зависими неща от едно от друго. Много фактори са действали.
     През войната бяха запазени още отношенията на войниците към офицерите и на офицерите към войниците, в една част от тези, които са били преди войната. Имало е и някакво изменение. Аз не знам дали тука трябва да се отклоня и да ви кажа. Ами, вижте какво. Днес се говори много срещу българския народ, скапан, недодялан, не знам какво. Какви ли не лошотии, без да се забравя това, че веднъж 200, веднъж 500 години е бил под робство и е запазил своето самосъзнание. Самосъзнание на българин. Аз ще ви говоря за един такъв случай. Това беше след 9-ти септември вече, в Хасково беше направен митинг на новата власт и се бяха отправили към казармите на армейския полк, където беше и Второ щурмово.[9] Фактически ние бяхме вече по селата, но имаше и една специална батарея, която си остана на място при полка. И което направи т.нар. побратимяване. Комунистите бяха определили кой да се убие. Тогава убиха командира на полка. И бяха се заканили, че ще дойдат да се разправят с щурмоваците в Узунджово. Вятър работа. Тях ги беше страх само като чуеха думата “щурмоваци”. Но ние бяхме изкарали всички оръдия около самото село. И така и аз с моята батарея, с взвода, който командвах – Първи взвод, три дена денонощно. Чакаме ги да дойдат, ама вятър работа, никой не дойде. Третата вечер, преуморен ли, какво ли, просто съм приклекнал до едното оръдие, съм паднал и съм заспал. Заспал. От преумора, от изтощение физическо и психическо, най-вече психическо. На сутринта се събуждам. Как? Върху един шинел и покрит с други два шинела. Разтърсвам глава и виждам трима войника зъзнат по летните ризи. Това е преди 15-ти септември, тогава се сменяше униформата. Такива бяха нарежданията едно време. До 15 септември с лятната униформа, лятната риза, върху нея през нощта можеш да облечеш шинела и да се запазиш, но върху лятната риза. Такива бяха нарежданията. Нищо не можах да кажа. Само станах бързо и казах: ”Обличайте се!”. Те зъзнеха момчетата. И това не бяха някакви специални, привилегировани или нещо на специална почва момчета. Не. Това бяха обикновени войници. Питам се аз – кое накара тези войници да си свалят шинелите или въобще да не ги обличат, а да ги постелят на своя подпоручик, взводния командир? Това какво е? Внимание, почит и не искам да кажа любов, но все пак. Какво внимание!
     Това е първото, което аз видях в сърцето на българина – че има положително нещо. И второ нещо. Вече съм на процеса в Борисовград, в Първомай. И вадят ни от полицейското и карат ни в читалището, където се води процесът. И минаваме по улицата. Процесът свършва, мен ме осъждат на доживот, закарват ни в Хасково, в затвора. И след една седмица близо, нямаше и една седмица, викачът вика моето име. Аз бързо ставам от наровете, нахлузвам налъмите и тичам: “Какво, бе?” “Имаш свиждане!” – а никакво свиждане не очаквам. И заведоха ме там, в стаята на свиждането. Една възрастна жена и някакъв пакет във вестник пред нея. И тя ми казва следното: “Сине, всяка сутрин те прекарваха под прозореца на моята къща. Аз те бях избрала тебе и се молих на Бога всяка вечер да те оставят жив! Много съм благодарна на Господа и за това дойдох да ти кажа!” И ми бута вестника. Във вестника едно сварено пиле. Тази жена! Нищо не можах да й кажа, името й не знам и никога не научих. Само притеглих съсухрената й ръка и я доближих до устните. Това беше всичко. Това все пак показва, че в душата на българина има нещо добро, има нещо велико.
     И трети случай. Пак това време беше – началото на закарването ми в хасковския затвор. Моят баща беше дошъл на свиждане, защото два дена преди четене на присъдите бяха изгонили от града всички близки, които имат някакви в процеса. И това е било вероятно след като се е видял с мене, е излезнал от затвора и наблизко имало нещо градинка ли, пейка ли, и той седнал там. Както седнал му потекли сълзите по очите. Минала една жена и го попитала: “Господине, ама защо плачете?” И той казал “Абе, по-малкият ми син е осъден тук на доживотен затвор, аз съм от Оряхово и дойдох да го видя!”. “Е – казала – затова не се плаче, затова се радва само! Това са политически присъди, вие знаете ще мине месец-два, година-две, всички ще излязат. Няма защо. А къде сте се настанили?”. Той й казал: “Ами никъде още, сега ще си търся хотел.” “Ами аз мога да ви поканя вкъщи, ние имаме голяма къща, елате тука, голямо семейство сме.” И той се съгласил и отишъл. Действително, приели го много внимателно, настанили го вкъщи и се уговорили – тя вземала моето име да идва всяка седмица в деня на свиждане и да ми носи новини. А всички колети, които баща ми праща от Оряхово, ги праща не до затвора, а до нея и тя да ми ги носи. И тази жена се казва Велика. Нейното име съм запомнил и никога няма да го забравя, защото беше един велик човек. Обръща се към един непознат човек, приютява го, взима го вкъщи, свързва се с мен дълго време. Тя, веднъж или два пъти, идва и до София, идва ми вкъщи и така до края на живота си имаме връзка. Ето какви българи има и как в сърцето на всеки един от тия българи има доброта, има обич, има любов.
     Вижте какво, един-единствен път има от София до Скопие и цялата тая армия, всичкото беше по тоя път, не можеше да се разминем. Добре, че немците нямаха авиация. Те, ако имаха авиация, просто не знам какво щеше да се получи. Та нямахме контакт с местно население, нямахме. Специално ние, щурмовите оръдия, бяхме пък много, как да ви кажа, затруднени в придвижването. Защото тежки машини, немците на определени места минираха. А като се минира едно оръдие, това да свалиш веригата, да го изтеглиш настрани, па да сложиш новата, па да закачиш – това са страшни мъки, разбирате ли? И всичко това забавяше, така че контакт – не. Разбира се, още беше положително, нямаха те настроения срещу нас, които сега съществуват или по-късно. Ние току-що се бяхме оттеглили, даже някои части не бяха се изтеглили. Така че населението беше дружелюбно, българско население.
     Абе, вижте сега какво. Как да ви кажа, войната, така наречената Отечествена война, не беше популярна. Нашият войник не искаше да се бие. Ако направите една материална справка, ще видите, че това беше войната на подофицерите и на офицерите. Ще видите колко души са загинали процентно – колко души офицери и подофицери в така наречената Отечествена война и колко са били в трите войни преди това – в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Причини – не искат да се вдигнат. Един отсреща германец, и то ранен, виждах го, с коса така разчорлена, с шмайзера и като даде един-два откоса и нашите легнат и не искат. И командирът на дружината вика: “Господин подпоручик, не мога да ги вдигна!” “Абе, как – викам – няма да станат?! Я, ставайте тука, внимавайте, щото аз ще стрелям, ако вие не станете!” И така нататък. И изобщо за тези работи е много е трудно да се говори. Трудно е, защото това е несъвместимо с истинската същност на българския войник, с неговата храброст.
     Преди да замина на фронта, когато поглеждах към старите офицери, винаги търсех ордена „За храброст”. Ако нямаха, за мен те не бяха истински офицери. След като се върнах разбрах, че това няма никакво значение.
     Промени ме коренно войната. И добре, че ме промени. Виждате вече 60 и няколко години, като изключим локалните войни, малките спречквания и с Югославия тука, всичко това се запази – мирът. Мирът се запази. Никога не е имало повече от 20 години мир, а сега се запази. Войната е лошо нещо. Много лошо нещо. И като имаме предвид, че се изменя и характерът на войната. Ами, вижте в момента войната не се води между войниците, а се води главно между цивилното население. Най-напред гледа да се удари цивилното, морала и след това се обръщат към редовната войска. Изменя се характера на всичко.
     Когато ме осъдиха на доживотен затвор, годеницата ми дойде, помоли началника на затвора да я пусне за един ден вътре и се оженихме в затвора. След три години получих амнистия и излязох на свобода.
     Ами, вижте какво. Животът на един такъв човек, като мен, съден от Народния съд, естествено ще протече тежко. Но не най-тежко. Защо? Защото, когато ме изключиха от Университета – аз завършвах право и последния изпит трябваше да взимам и ме изключиха – един от първите. И след много години реших, отидох тук личния състав, дадох си книжката: “Я ми кажете, по тоя номер, защо съм изключен от университета?” И рови се, рови се тя и вика: “Ами, тука някаква бележка има от затвора”. “Е! – викам – Ясна работата!” Значи защо? Съден от Народния съд, враг, край. Но дойде момент, когато престанаха да искат бележките за Университета. И аз кандидатствах. Обаче се си имах едно на ум нали, шубе. Обаче един ден, една привечер, като се връщам вкъщи и отварям пощенската кутия и съобщение от университета „Карл Маркс”, че съм приет задочно по „Планиране на народното стопанство”. Приеха ме и вместо за пет години, за три години и половина го завърших.
     Бяхме една група. Група 3-4 жени и аз от мъжете. А от мъжете при влизането бях пръв по успех. Успехът ми от Военното училище, пък трябваше да го прехвърлям, с таблици от 12-бална система на 6-бална, беше една, как да ви кажа, бъркотия. За всеки случай с тези жени, бяхме се уговорили, явявахме се групово на изпити и най-после през втората година решихме да поискаме да се явяваме, щом сме готови, без да дочакваме сесията. И евреин беше на нашия факултет, как се казваше, забравих му името. Няма значение. И почнахме така и вместо за пет години за три и половина, няма и четири завършихме.
     След това, разбира се, не искам да ви казвам. Когато излязох от затвора, трябваше да търся работа, ама трябваше веднага на работа, защото, който е без работа, го прибират. И Първа градска болница беше в строеж, в изкоп, дълбок изкоп. Първа градска на „Патриарх Евтимий”. А там беше ръководител съгражданин мой. Той съгражданинът, ученик на моя баща, който го изключил от гимназията. И той станал предприемач, обаче успешен предприемач. Руси Блажев се казва. И въпреки, че е изключен, е преуспял, така стана, че той ме хареса и ме взема. И след няколко месеца получих една заповед: „Скрил обстоятелства”, които не биха допуснали назначението ми. Уволнявам се.
     Уволниха ме, хубаво. И трябва да предам на някого, ама на кого да предам. Кой става магазинер на обект, където бетонното желязо е хиляди тонове, тухлите, цимента, всичко това е на открито? И няма на кой да го предам. Има един нощен пазач, един полусляп човек. И какво? Те нощно време идват, вместо през деня, когато е там магазинерът да прояви някакъв контрол – когато се стоварва, да кажем, циментът, нахвърлят го така, че нито може да се преброи, нито нищо, половината го окрадат. Ами минаха 3 месеца, никой не идва да приеме. И тогава, имахме на групите политически отговорници – един, който беше юрист. И там на партийното събрание казал: “Абе, вижте какво, в края на краищата 3 месеца нито го освобождаваме, нито го преназначаваме. Еми до кога ще седи? После този човек е съден, сега дали е бил виновен или не е бил виновен, излежал си е присъдата, излязъл си е!“ И така, възстановиха ме пак магазинер. И не мина 2-3 месеца, повишиха ме. Направиха ме началник-склад и т.н. След това пак, след 1 година ме съкратиха – тогава излезе тази мода неудобните да се чистят чрез т.нар. съкращения. Добре, съкращение хубаво, значи се съкращава длъжността, ама аз заведох дело веднага и след няколко месеца ги осъдих, и ми платиха и за тия 3 месеца, и ме върнаха. Ама аз не съм глупав да се върна пак там.
     Иначе имал съм късмет, някакъв личен късмет ли, какво да кажа, съдба ли е това. Ето преминал съм през тези премеждия обаче досега съм жив.
     Имам дъщеря, имам 3 внуци правнучка, която е вече в 11-ти клас, завършва гимназия.

Източник: Tempipassati.org

[1] Полковник Иван Бонев (1895-1946) е роден в с. Кара Топрак (дн. Черноземен), Пловдивска област. Възпитаник на Военното на Н. В. училище с 38-ми випуск. Участник в Първа световна война, в т.нар. „Клементински” полк, намиращ се на позиция при завоя на р. Черна, на Битолския фронт. Командир на „клементинци” е легендарният военачалник подполковник Борис Дрангов. По време на Втората световна война полковникът участва лично в боевете при Деве Баир. На 5 септември 1944 г. е получена заповед полкът с придадени артилерийски и бронеизтребителни подразделения да формира самостоятелен отряд и да се изнесе най-бързо в района на град Кюстендил, като прегради пътя за Крива паланка и не позволява на немски части да преминат старата граница. Позицията е удържана, полковник Бонев е награден с орден „За храброст” и провъзгласен за почетен гражданин на Кюстендил. Полкът участва в сраженията при Варовище, Крива паланка и Стражин. С присъда от 9 март 1945 г. полковник Бонев е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. На 5 април 1946 г. е реабилитиран, но в началото на юни е арестуван отново и изпратен в концлагера „Росица”. През есента на 1946 г. умира на 51-на годишна възраст, в следствие на травмите, получени при престоя в лагера. Виж повече в: Ташев, Т., Българската войска – 1941-1945, С., 2008, с. 21;
Електронен портал – „Един Завет” – https://edinzavet.wordpress.com/2010/07/23/bonevi-p/ ;
Генерал Никола Генчев (1897-?) на 11 септември е произведен в чин генерал-майор, а четири дни по-късно за командир на 2-ра пехотна Тракийска дивизия. От 20 юли 1945 г. е командващ 3-та армия. От 20 декември 1945 е началник на Канцеларията на Министерство на войната. Уволнен на 1 октомври 1946 г. По-късно е осъден и изпратен в лагера в Белене. Виж повече: Ташев, Т., Българската войска – 1941-1945, С., 2008, с. 37 (бел. съст. М. Г.).
[2] Това щурмово оръдие е Щурмгешюц III (на немски: Sturmgesch?tz III), използвано през Втората световна война. В началото е предназначено като мобилно, бронирано артилерийско оръдие за поддръжка на пехотата, но след многобройни модификации е широко използвано като унищожител на танкове (бел. съст. М. Г.).
[3] За пленени поляци виж също разказите на Тодор Анастасов и Боян Ненов (бел. съст. К. Г.).
[4] „Не знам, вече не мога да си спомня.” (цит. В. П.).
[5] Разузнавателни служби – англ. Венелин Попов има предвид британските разузнавателни служби, които са известни под това име (бел. съст. М. Г.).
[6] Panzerschreck – нем. „Танков ужас”. Германски ръчен противотанков гранатомет за многократна употреба (бел. съст. К. Г.).
[7] Panzerfaust – нем. „Танков юмрук” или „Брониран юмрук”. Германско ръчно противотанково оръжие за еднократна употреба(бел. съст. К. Г.).
[8] Венелин Попов има предвид по време на сраженията (бел. съст. К. Г.).
[9] За събитията в Хасково виж разказа на Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: