Спомени от войната на Владимир Матев (61в.)

Владимир Матев е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Служи в Македония от 1941 г. Участва и в двете фази на войната срещу Германия. Сражава се с Унгария, при Драва Соболч и е ранен. Награден е с два ордена „За храброст” и немски орден „Железен кръст”.
      Казвам се Владимир Иванов Матев. Аз съм трето поколение офицери от Българската армия – дядо ми, баща ми и аз. И тримата сме наградени с по два ордена за храброст.
      Дядо ми е бил като взводен подофицер, мобилизиран в Сръбско-българската война 85-та година и при атаката на Мека Цръв неговата рота участва. Убиват ротния, заместника му убиват и той поема командването на ротата. И ранен продължава атаката на Мека Цръв и след като бива овладен Мека Цръв, ранените ги изпращат към превързочния пункт. В туй време минава княз Александър Батенберг и вижда групата ранени, между другите му показват дядо ми и на място го произвежда подпоручик. И така дядо ми започва военна кариера и стига до чин майор, като граничен офицер. Заболява и се уволнява.
      Баща ми е кадет от 12-годишна възраст във Военното училище и е произведен 1907 г. подпоручик. Служи до 36-та година полковник, командир на полк. Той е награден в Балканската война и вторият орден е в Европейската. Той е участник в Дойранската епопея и там е награден с втори орден за храброст.
      Роден съм в Плевен на 5 октомври 19-та год. Обаче съм израсъл в Пловдив. Абе, аз съм израсъл в Сливен, в Станкето – в Дупница. Баща ми, където е служил по гарнизоните. Но най-вече съм израсъл в Пловдив. Там, като съм започнал първо отделение до 5-ти клас. Карах 5-ти клас в Сливен и след това 37-ма година постъпих във Военното училище като кадет 8-ми клас.
      Като постъпих на приемния изпит, бях два пункта под приетите. И влизам във Военното училище по параграф „Потомствен”.
      И баща ми е съвипускник на генерал Луков. Баща ми е завършил генерал-щабна академия в Ленинград. Обаче още като кадети с Луков не са се много обичали. Не са се мразели, обаче се са имали пререкания. И 37-ма год. Луков става военен министър. Баща ми се уволнява и отива да си получи обезщетението. И Луков го среща и му казва: “Абе, Иванчо, как можа твоят син по милост да влезе във Военното училище?” Баща ми се обижда и след един месец престой във Военното училище ме извади. Напуснах Военното училище и си завърших гимназия в Пловдив. Обаче съдбата човек не може да си избегне. Трябваше да отида да уча ветеринарна медицина, понеже дядо ми след като вече се уволни, прави едно голямо селско стопанство, той е селски човек. И иска да завърша ветеринарна медицина и ми привежда 100 хил. лева, за да следвам. Обаче, тогава не можеше, без да си служил в армията, да отиваш в чужбина. У нас тогава нямаше ветеринарна медицина и трябваше да отида в Словения да уча, обаче не ме пуснаха и аз постъпих в Школа за запасни офицери. Излезох първенец и ме пратиха обратно във Военното училище. Съдба! А майка ми много не желаеше да бъда офицер, щото техния офицерския живот – чергарски.
      Като постъпих във Военното училище в туй време, по Ньойския договор на България бе забранено да има противовъздушна артилерия, армията намалена, голяма част от офицерите ги уволниха. Имаше 20-хил. армия само, по Ньойския договор. Обаче 36-та г.[1] падна забраната по Ньойския договор и тогава се създаде противовъздушна артилерия у нас, като нямаше подготвени хора и имаше курсове. Кавалеристи (понеже кавалерията вече отпадна като род войска, заместиха ги танковите войски) и пехотинци караха курсове за противовъздушници. И тогава ми се създаде възможност да отида да уча в Германия, в Хановер. Там в немското противовъздушно артилерийско училище. И аз заминах 38-ма година да уча в Хановер. Пак с протекция, защото имах там близки на баща ми във Военното министерство и ме изпратиха да отида да уча противовъздушна артилерия.
      По време на службата ми в Германия: При едно честване на Национал-социалистическата партия в Хановер. Честването трябваше да стане в един спортен комплекс. Тоя спортен комплекс беше обкръжен с едни високи тополи. И поставени бяха прожектори, които фокусираха, така че беше обградено цялото със светлини. И строиха всичките части там, между които и нашето поделение. Ние бяхме чуждестранен взвод – имаше вътре хървати, сърби, унгарци. И при идването на Хитлер барабаните започват да бият тържествено. Дойде, ние бяхме близо до естрадата, представителните лица и нашият взвод беше на първа линия. И Хитлер дойде и ни представиха кои сме – дойде и се ръкува с нас. Аз бях в първата линия и се ръкувах с Хитлер. Аз с цар Борис още не съм се ръкувал, ама с Хитлер съм се ръкувал. И така, това ми е срещата с Хитлер.
      И така, 41-ва година завърших противовъздушното училище и се върнах тук, в България. И бях разпределен при представянето си на генерал Айранов[2], който беше шеф на въздушните войски, (а противовъздушната отбрана беше подчинена на въздушните войски) в противовъздушен полк, тука в София. Най-напред един майор искаше да остана в щаба на противовъздушните войски за свръзка с немците. Обаче началникът на противовъздушната отбрана[3]: „Не! – вика – той е още млад, трябва да иде в строя!” И не ми разрешиха да остана в щаба.
      Обаче аз с тези 100 хил. лева, дето ми беше дал дядо ми да следвам, бяха на мое име и си купих едно БМВ. От Германия си го докарах. 100 хил. – кола! Открита, спортна. Идвам си тука в София и като ме вижда баща ми, че съм си купил кола: „Абе, ти – вика – вместо да си купиш апартамент, кола ще ми купуваш!” Той току що се беше уволнил, ама ме строяваше, мен ме третираше като войник. И първата ми заплата, която получих като подпоручик, я изпихме с мои съученици от Пловдив, тука студенти. А аз нямам ключ да си влизам свободно когато си искам, ами прибирам се 12 ч. вкъщи, баща ми излиза по пижама и вика: „Където си бил до сега, там да заспиш!” И ме изгони. И аз отидох, та спах при един от тея…
      И като излезе една заповед, който иска да служи в новите земи, аз бях първият, който подадох рапорт. И отидох да служа в Скопие, 5-та армия, защото с баща ми не можехме да се погодим вече. Той ме строява и ме третира като негов подчинен. И избягах по този начин от София, от Първи противовъздушен полк, и отидох в Скопие. Обаче в Скопие няма противовъздушно поделение. И тогава ме назначиха адютант на на генерал Бойдев[4], командира на 5-та армия.
      И тогава за първи път се срещнах с Негово Величество цар Борис, ще ви разправя: Получи се една заповед за решаване на тактически задачи във Военното министерство. И събираме се всички – командири на армии, адютантите, началник-щабовете и командирите. И в министерството има една заседателна зала, към 10 метра с една маса, елипсовидна и царят е отпред. И аз като най-младши, защото всички адютанти беха майори, капитани, а аз подпоручик. По старшинство се нареждат всички и аз на тая страна. А аз с царя не съм се виждал и се притеснявам. И почвам да се потя, зачервявам се, туй-онуй. Царят, изглежда му направи впечатление тая история и дадоха почивка. И царят идва при мене и ми вика: “Абе, младо, ти що се притесняваш, бе? Ти трябва да си горд, че между толкова старши има и един младши!” И това ми е първата среща. А пък началник-щаба беше полковник Ничо Георгиев[5] – много ме строяваше.[6] Караше ме да уча стенография, машинопис, туй-онуй. А пък аз още 22-23 годишен, мен акълът ми другаде. И Ничо Георгиев, като вижда, че царят идва при мене, идва и вика: “Ти от къде познаваш царя, бе ?” “Ами – викам – сигурно познава баща ми, туй-онуй.” От тогава вече не ме закачи. Обаче, до края на 42-ра година бех адютант. В туй време, след Ал-Аламейн[7] и Тобрук,[8]когато Ромел загуби в Африка танковата битка, вече германците почнаха да се оттеглят от Африка и да се придвижват по посока на Германия. И тогава имаше две колони: Единият ешалон движението беше от Солун-Скопие-Белград-Германия. А вторият ешалон беше от Солун-Албания[9] нагоре пак Германия. А междувременно в Скопие германците имаха една молибденова фабрика. Там от Треча[10] те вадеха молибден и в тази флотационна фабрика с тоя молибден обогатяваха стоманата.
      И тогава се създаде една противовъздушна батарея за охраняване на фабриката в Скопие. Германците понеже нямаха жива сила, сключиха споразумение с 5-та армия – ние да дадем живата сила, те да дадат оборудването. И мен ме назначиха за командир на батареята. Аз станах тогава противовъздушник. Германците ни дадоха “Ферлинги” – най-новите им 20-мм противовъздушни оръдия, които стреляха като картечница. С четири цеви – 360 изстрела едно оръдие дава на минута. Без щит, те са открити. И започнах аз обучението на хората. А междувременно, за охрана на Скопие и гарата, където се товареха, (понеже почнаха да бомбардират американците) дойде един тежък 8 и 8[11] немски полк и аз бях в огнево отношение подчинен на него, а в дисциплинарно отношение бях подчинен на 51 пехотен.[12]
      Тогава започна моята служба. И имам свалена крепост. Първото ми бойно кръщене – минаха един налет от американци и ние стреляхме сватбарски към 700-800 снаряда. И понеже те са много скъпи нашите снаряди, защото са със светеща следа, ни забраниха без разрешение на тежкия полк да стреляме. Имаше командно место, където обработват данните на тежката артилерия и оттам получавахме команда за стрелба.
      И един налет дойде от Фоджа. Това е 43-та година, юни-юли, лятото. Дадоха бойна тревога и застанахме при оръдията… През деня. Ние нощна стрелба не можем да провеждаме, защото нямаме прожектори. Това беше към колко… към 11 часа. И ние само застанахме при оръдията да чакаме евентуално. Ние можехме да стреляме до 2 км., дотогава нашата стрелба беше действителна, докато тежката артилерия 8 и 8 имат 8 хил. метра поражение. Налетът замина, дадоха отбой и се пръснаха войниците.
      И към 12 часа зададе се един самолет, американска крепост – единичен. От Ниш по посока обратно, връща се. Като наближи Скопие, нашите дадоха веднага бойна тревога. И тежката артилерия започна да го обстрелва. Почнаха пукотевици около него, на снарядите. Той, за да избегне тежката артилерия, слезе ниско, на 2 хил. метра, може би. Щото тежката артилерия, когато е ниско не може. Обаче аз не получавам заповед за стрелба, на мен ми е забранено да стрелям. А там Вардара минава през едно дефиле. И самолетът се движи към дефилето да се скрие. И аз, като виждам, че ще го изпусна, на моя отговорност разреших стрелба. Един откос му отряза вертикалния стабилизатор и той падна в разположението на батареята. Четири взвода бяха, на по един километър разстояние около фабриката. И той падна там.
      Двама скочиха, които бяха картечарите на опашката, с парашути. Другите не са могли да скочат, щото, като го отряза вертикалния стабилизатор – аз го наблюдавах – той се помъчи като, ранен орел налево-надесно, запуши от опашката един дим някакъв и влезе в тирбушон[13] веднага. От налягането във въздуха те не можаха да напуснат самолета. И десет души вътре паднаха, изгоряха в самолета. Двама само скочиха – те оживяха. Самолетът, като експлодира – храни, каквото имаше всичко пръсна. Имаше италианци пленници, будольовци[14], които търсеха непрекъснато разни бисквити, бонбони, разни конфитюри, туй-онуй. И 15-20 дена войниците събираха такива продукти, особено италианците.
      И по едно време стана въпрос, че аз стрелям без разрешение, а то е наказуемо. Обаче германците се застъпиха за мен и вместо да ме накажат, ме наградиха с немски орден за храброст – с Железният кръст. Понеже самолетът щеше да избяга. А това е била командирска крепост, която е била ранена към Ниш от наши изтребители и изглежда са се съмнявали дали ще им стигне резервоара с гориво, за да се върнат във Фоджа и се е върнал обратно. И така аз получих, после и от нашите, първия ми орден за храброст – за проявена съобразителност. И германците и наште ме наградиха с орден за храброст. Парашутистите ги прибраха, ние си ги прибрахме. Те нямаха немска част такава, нашите охраняващи части. Имаше един офицер, който беше завършил Американския колеж[15], ги разпитваше и ги изпратиха в лагер за военнопленници в Шумен.
      След тая случка ходихме на стрелби в Сарафово. Там провеждахме стрелби и 44-та година дойде 9-ти септември. Аз бех току-що се върнал от стрелби. Ние по взводове отивахме на стрелби. Товариха ни на влак, отивахме на стрелби и се връщахме 4-те взвода, поред. С първият взвод аз бех на стрелби и се върнах от Сарафово. Преди 9-ти септември един ден ме вика полковник Хаберщайн, командирът на тежкия полк. И ми казва: „Така и така, ние скоро ще напуснем Скопие и ще отидем към Каченик[16] в Албания.” Почна да ми разправя, че има вероятност да бъдем окупирани от руснаците. И вика: “В Катин знаеш какво стана с действащите офицери!” И ми предложи да организирам батареята да се изтегля с тях в Каченик.[17] Цялата батарея, с оръдията да се изтегля. И вика: „Ние ще ви третираме като германски воини.” А пък той е имал син на моята възраст, който е загинал в Русия. И имаше хубави чувства към мен. „Аз – вика – поемам грижата за теб!” В първия момент аз се съгласих.
      И връщам се в батареята. Аз имах кон, щото то беше на 7-8 км позицията от Скопие и ходих на свръзка с коня. Връщам се и гледам войниците наклали огньове и аз веднага им забраних. А след акцията със сваления самолет имаше срещу нас наказателна акция. Американци ни нападнаха с тия двутелните изтребител – „Лайтингите”. Те ни обстрелваха с картечници… Лайтингите ни нападнаха, обаче ние всички се изпокрихме, защото до оръдията имахме землянки. Обаче един учител беше, мерач, успя да излезе, откри огън и те избягаха, повече не можаха да ни обстрелват. Нямахме ранени и убити, нито един от тази акция…. Не си спомням, дали го наградиха после. И тогава им казах: „Помните ли огъня – тогава беше надвечер – ще вземат англичаните пак да ни обстрелват!”[18] И закриха огньовете и в тоя момент, както си седя на коня си викам: „Абе, те моите войници беха все мобилизирани!” – те беха от 25 до 35-годишна възраст и в момента ми хрумна на акъла: „Бе къде ще ходя аз с тея момчета, те женени, имат деца…” Даже не слезнах от коня и се върнах. Отивам при полковника на командното място и му казвам: „Извинявайте, господин полковник, ама това, което обещах, не мога да го изпълня!” Той ме разбра, дойде, прегърна ме и каза: „България, има нужда от теб!”[19] И така се свърши цялата работа.
      Обаче на 6-ти септември 5-та армия се изтегля, а аз съм на позиция, никой не ми съобщава. Войниците ми казват: „Абе, господин подпоручик – още бях подпоручик – знаете ли, че 5-та армия се изтегля?” Викам: „А!?” Възседнах коня и отивам в щаба.[20] Отивам – празно, няма никой! Връщам се и им нареждам: „Зарязвайте оръдията!” Каквото имахме продукти натоварихме на една кола, с която се снабдявахме от 51-ви пехотен полк, имахме и към 15 автомата, взехме автоматите. А бяхме въоръжени не с карабини, а с пехотните тежки пушки. Взехме си автоматите и да се изтегляме. Те сутринта в 6 ч. 5-та армия се изтеглила, а аз към 11 ч. почвам да се изтеглям. Знаехме, че с немците сме във война, вече аз разбрах какво е положението.
   И германците в посоката на Куманово се насочват, за към България. И когато стигаме в центъра на Скопие, трябва да пресечем Вардара, за да отидем в посока на Куманово. Шосето за Куманово е отатък Вардара, от лявата страна на реката, а ние сме от дясната страна. Обаче германците турнали два танка на изхода на моста, оръдията ей така… И един подофицер – Ausweis[21] иска, разрешение, да мога да мина през моста. Обаче аз нямам такъв Ausweis и не ни пуска. Чудя се какво да правя – бегах веднага при тоя Хамерщайн, командира на въздушния полк. Той ме качи на един мотоциклет заедно с него, отиваме при комендатурата в Скопие, щото комендатурата става вече немска. И те ми написват един Ausweis, благодарение на полковник Хамерщайн и така преминахме отатък Вардара.
      Германците спират 5-та армия над Куманово.[22] Искат или да я обезоръжат или да тръгнат с тях. И тогава полковник Бачийски[23], командир на 51-ви пехотен полк, става командир на 14-та дивизия.[24] 5-та армия се състои от 2 дивизии – 14-та и 15-та дивизия. 14-та беше в Скопие, а 15-та беше във Велес. Там те водиха боеве велесчани – полковник Младенов (на Мила Младенова баща й) изтегля 15 дивизия с боеве, той е командирът на артилерийския полк.[25] А пък Бачийски става командир на 14-та дивизия.
   И той спира и почва преговори и благодарение на това ние успяхме вечерта да стигнем до тях. Да ги настигнем малко преди Скопие бяха. И германците – „Принц Ойген” дивизията някъде там е била и тя именно засича пътя на 5-та армия. И с 5-та армия се изтеглят и граждани, чиновници, всички вкупом с армията… Не, жандармерия нямаше, ама полицаи сигурно е имало. 51-ви полк гонеха партизаните, дето правеха зулумуците. Имаше такива партизански дружини[26], които ходеха да преследват партизаните. И на 7-ми или 8-ми беше, не си спомням, Бачийски не е съгласен да тръгнем с германците и те казват: „Ще ви обезоръжим!” И започва най-напред обезоръжаването на офицерите. Най-напред Бачийски отива, вади пистолета си, целува го и им го хвърля. Германците са кавалери в това отношение, видеха този жест и му върнаха пистолета. Той казва: „Ще го получа, обаче няма да вземате пистолетите и на другите офицери!” И те се съгласиха. И тогава вече почна една дружба след този жест между германските офицери и нашите офицери. И Бачийски трябваше да отиде на командното място да преговаря да се изтегляме. Качиха го на една кола и отидоха там.
   После той разправя, че цяла нощ са го държали, никакви преговори не са правили – сутринта. Обаче той решава следното – ще ги излъже, че ще тръгнем с тях, та да може малко да има време какво да правим… Щом ще тръгваме с тях, не ни вземат оръжията. И връща се, те го качват да подготви тръгването с германците, обаче германците отидоха към Скопие, той остана там при нас, събра ни всичките и каза: „Положението е следното – или пленници ще бъдем, или кой както види!” И тогава, това беше към шест часа сутринта, офицерите събраха частите и тръгнаха по посока, кой както намери, горе-долу познавахме там терена. Аз, понеже имахме тактически задачи с командира на армията, познавам терена – тръгнах по Пчиня. Обаче в това време един германски „Щорх”[27], наблюдава какво става. За щастие падна една мъгла, дал Господ. Падна една мъгла и цялата 5-та армия се пръсна, а там гора… Всеки си прибра войниците и тръгна с тях. „Трънливият път на 5-та армия” е това. Противозъдушните оръдия? А кой ще ни пита?! Те нашите, тях не ги интересува, те са немски оръдия. Абе, те останаха и оръдията, а в туй време в Скопие се създаваше 5-ти противовъздушен полк, на гарата бяха 8 и 8 оръдия, прожектори имаше, всичко остана така.
      Аз имам произшествие по време на отстъплението. Тръгваме по Пчиня, посока България. Към обед войниците ми казват, че забелязват партизани да се придвижват към нас. И голяма част от войниците се пръснаха самостоятелно да влизат в България. Моята батарея беше от 150 човека, с мен имаше към 50-60 човека. Една част от тях с други земляци се събрали и се изтеглят. Ние имахме само петнайсет автомата, пушки нямахме. И по едно време дойде един партизанин – и иска да ни прибере автоматите.[28] И войниците ми викат: „Господин подпоручик, я хвърли пагоните.” и дадоха ми една войнишка риза да облека. Обаче отдолу офицерски панталон и ботуши. И викат: „Те много мразят партизаните български офицери.” Щото те са ги преследвали. И направихме ние кръгова позиция, ежова позиция, да се отбраняваме, ако ни нападнат, щото дойдоха малко хора. Обаче по едно време, като се събраха – 3 пъти повече от нас, партизаните. И сега какво да правим, какво да правим, и аз викам ще предаваме оръжието, няма как. И ни обезоръжиха. Обаче някой от войниците казал, че аз съм командира на батареята и двама партизани ме прибраха. Войниците ги оставиха.
      И сега ще ме водят при техния щаб, да ме разследват. Водиха ме там в една воденица беше щаба, обаче те не успяха да вземат решение, сигурно другаде е било по-главното… Там преспах в щаба и на другия ден ще ме водят при другите командири. Ма, то е доста далече. Водиха ме – единият върви отпред, другият зад мен. Аз имах един часовник жълт, той не е златен, ама такъв метал. Час по час ме питат колко е часа. И аз реших да им го дам, щото викам да ги умилостивя. И им го дадох. Обаче единият взе часовника, другият нищо не е взел. По едно време, те бяха с едни скъсани обувки, взе събу ми ботушите. Взе ми ботушите и ми дадоха едни други. И по време на ходенето на едната обувка ми се откърти подметката, почна да хлопа и отпадна. Краката ми се подбиха. То там балкан такова… нито балкан, нито равнина.
      Съдбата ми беше на косъм! А аз бях буен и си мисля сега какво мога да направя. По едно време единият изглежда разстройство ли получи, имал ли е? От време на време единият само седи зад мен, а другия ходи по нужда. И аз викам: „Сега, как ще се справя с тоя, който ме охранява?” Те имаха едни автомати, като „Максим-Шпандау” картечниците, кръгли и цевта излиза като за охлаждане. Те английски автомати някакви, обаче нема каишка, а със сиджимка[29] вързан тука. И аз сега като вървя, като се спъна и като ме заболи крака клекна и оня ме ръгне, с автомата в ребрата да ставам. И аз реших – единственият начин да се отърва е като оня отиде там до тоалетна, да се препъна и да му[30] грабна автомата. Направих няколко опити така и в един момент: той ме бута с цевта в ребрата и аз му хванах автомата, издърпах го и му скъсах сиджимката. С такава сила е било, ама то…. За живот и смърт. Откъснах го и го насочих към него. “Немой, немой, брате, немой, брате!” – обърна се и побягна. И той като побягна, и аз побягнах. Колко съм бегал, тогава в стресова ситуация съм бил, не помня нищо.
      И сутринта едно куче почна да лае около мене. Кога е било, кога съм влезал, в един шубрак съм се забутал. А пък аз имам страх от шубраци, от змии. И съм влезъл вътре в тоя шубрак и кучето ме е събудило. Изпаднал съм в безсъзнание ли, какво е било, не помня нищо. Помня само, че му взех автомата, той побягна и аз побягнах. И излизам от шубрака и виждам кучето, то ме лае, и гледам едно овчарче отсреща. А тука един херпес ми е излезнал, боли ме…. От стреса сигурно. Отивам при овчарчето, ама аз съм като партизанин. С една обувка и с окъсани дрехи и отивам при овчарчето и му викам „Абе, друже – ама почвам по македонски да му говоря – друже, камо са наши другари?” „Не знам, Бога ми, не знам, не знам!” „Бе – викам – и я съм партизанин и я съм загубил наши другари!” И то по едно време ми каза: „Овде са.” А-а-а, щом са тука, аз в другата посока. И жаден… видях един мочур, жаби вътре, и съм пил вода от нея.
      И тръгнах по посока и по едно време чух, нашите почнаха да стрелят – артилерията на Деве баир.[31] И се ориентирах. И по едно време изкачвам се и отивам на едно наблюдателно място и един мой познат – подпоручик, пловдичанче, също офицер, командир на батареята. Вика: „Бе, Матьо, какво правиш тука, бе ?”. И му разправям, какво е, що е… Гладен, два дена нищо не съм ял и той ме прибра в палатката, даде ми едно канче с фасул, едно пане и половин хляб. И аз всичко изядох, па като ме хвана един корем… И оттам ме закараха в болницата и оттам седях два дена в Кюстендил и ми дадоха ново назначение в Първи армейски артилерийски полк, не противовъздушник.
      Оправиха ме за два дена и отидох, явих се в Първи армейски артилерийски полк, който беше пък по посока на Скопие. След 9-ти септември, вече на 12-ти – 13-ти септември. Представих се, полковник Лисицов беше командир на полка. А той беше командир на Първи противовъздушен полк в София, после стана на Първи армейски артилерийски полк. Представих му се и ме направиха батареен командир, отидохме в Скопие, и се върнахме пак в Първи армейски артилерийски полк. От Първи армейски артилерийски полк пък, демобилизираха го и от нас създадоха едно артилерийско отделение за Унгария, в което влизах и аз… Взел съм участие в Първата фаза, ама в бой не съм влизал.
      И след тази история, капитан Диловски ни стана командир на артилерийското отделение и 3-ма души батарейни офицери, командири на батарея ни направиха. И с оръдията, натовариха ни на влака, слезнахме в Белград, там пренощувахме една нощ, и оттам отидохме в Унгария… Оръдия 8 и 8 – 2, 56. В Унгария на Нова година прекарахме в Печ. След това заехме позиция срещу усташите при Осийек. Там прекарахме може би месец и половина. Първи армейски артилерийски, ей тия оръдия,[32] тежката артилерия, ние стреляме на 20 км, по карта. Ние сме на позиция до февруари, до 15-ти – 20-ти.
      От там, щаба на отделението на граф Естерхази[33] в двореца, там живеехме ние. Там имаше много свинско.[34] Ние готвихме, щото ние си носехме кухни, всичко, ние сме моторизирана артилерия, бързоподвижна и свинско имаше в изобилие. Там разни ферми се разпуснали и войниците вадеха капсулите от ръчните гранати, турнат го в един картоф и го хвърлят. Ония гладни и като рече прасето да смучи, то гръмне и те го хванат, правят го на пържоли… Вино колкото искаш има. Почнахме да проверяваме, щото ние сме моторовлачени, резервния бензин източваха го, хвърляха го, чистиха и туриха в тубите вино. И проверявахме непрекъснато. Разрешавахме само една туба да има вино…
      Нямаше бойни действия. Не сме и стреляли, щото не ни обстрелваха и ние не стреляхме. Там имаше пехотни части, те може да са водели бойни действия. Оттам ни туриха резерв на Първа българска армия. Армейски резерв бяхме. И дойде март. Значи от януари до началото на март нямахме никакви бойни действия. Обаче през нощта получихме нареждане, това беше на 5-ти март, както бехме резерв, да заминем веднага на Балатон. Германците, „принц Йоген“[35] дивизията атакува, като иска във фланг да овладее Първа българска армия.
      И там започват действията, обаче изглежда руснаците не са били много защитени там, на Балатон, и ни пращат наш‘та част да им помогнем. Щом стигнахме там, веднага ни върнаха обратно. Цяла нощ, през нощта отидохме на Балатон и веднага ни върнаха към Драва Соболч, защото пък тука германците правят предмостие, минават Драва, Драва Полконя и Драва Соболч и имат инвазия. И нашите веднага ни върнаха и заехме позиция на Драва Соболч, там има една височина – Виноград.[36] Там ни беше наблюдателното място и заехме позиция. И руснаците ни накараха да наредим оръдията – една батарея от тея оръдия се състои от 3 оръдия, а отделението се състои от 3 батареи, значи 9 оръдия. Накараха ни един руски офицер да ги наредим в един ред да стреляме. Обаче додоха там други, наши специалисти и веднага казаха, че това не е начин, тактически не е правилно. Тогава дойдоха „Катюши”, да подпомогнат. Виноград – то е като курортно място имат селища. Виноград значи лозя, и имат къщички, като отгоре е къща, отдолу е зимник – в земята изкопано. Бъчвите им колкото половината на тая стая и вътре с вино. Ние стреляхме през цялото време стреляхме, ама не сме водили някакви специални стрелби. Ние стреляхме с открит мерник, с оптически мерник, защото то всичко се вижда. Обаче ние много не стреляхме, защото нямахме достатъчно снаряди и правихме икономия. Те атакуваха повече.
      И 4-5 дена наблюдавахме боевете на нашите, даже 29-ти Ямболски полк аз лично съм го наблюдавал как побегна и остана артилерията му на открито. Тогава разколебаха нашата пехота и получихме нареждане ние да излезем напред с моторната тяга да дадем кураж на пехотата, да може да се върне. За да покажем, че сме с големи оръдия. Така направихме и даже една от батареите при един завой на оръдията, понеже то тежко оръдието – откъсва се от теглича и се обърна и до края на войната тая батарея беше само с две оръдия.[37] Те ни обстрелваха, ама нашите бързо преминават. И след като фронтът се стабилизира, трябваше нашите вече да атакуват, да отхвърлят германците на другия бряг. И мен ме назначиха офицер за свръзка между артилерията и пехотата.
      Сега обяснявам боевете на Драва Полконя и Драва Соболч, които започват. Около 20-ти, точно не си спомням, около тая дата там беше, на 10-15 дена след инвазията на германците. И ние трябваше да се престреляме, щото в 4-5 часа, сутринта рано атаката трябваше да почне. А пък ние трябваше да пристреляме, ние си имаме обекти, които трябва да стреляме. И най-напред се качих аз, там имаше фабрики, на един комин. Обаче времето беше ветровито и аз не знаех, че като се качиш накрая на комина той има отклонение в ляво – в десно. И аз викам: „Ще падне комина!” и веднага слезах долу. И взех един телефонист, дойде той с мене и отидохме напред. Ще се проведе вечерта към 4-5 ч. стрелбата, да коригираме огъня на артилерията. И взехме позиция ние, излезнахме пред пехотата. С мен дойде помощник-командира, защото страх ги беше да не избягам с германците, да ме контролира. Обаче докато излеземе напред, взе да се стъмнява и тогава поисках един подофицер да дойде с ракети да ми осветява обектите. Но този подофицер вместо да даде високо лампиона, той го дава напред и ни откриха германците. Той, след като вече ни откриха, си отиде в поделението. И останахме трима – помощник-командира на поделението, аз и телефонистът. И германците почнаха с мини. Обаче ние – не ни пука, седиме на обратния скат, те минават мините зад нас и викат: „Връм-връм-връм Буум” „Връм-връм Буум”…. Първата мина мина, втора, трета, четвърта, пета… И ние: „Тая не е за нас, тая не е за нас…” Ама една дойде за нас! И помня, както седим – падна, видях едно огнено кълбо, експлодира и аз реших, че си отивам. За щастие попадам в мъртвия конус на мината – телефониста на парчета. Аз помня само това: взрива, огъня и взривната вълна ме е подигнала така, щото дрехите ми в болницата като ме закараха, (бяха бойни дрехи, шаячени) – както памука, как се дърпа, така дрехите ми бяха разнищени. Помощник-командирът е избягал, той си отишъл в поделението, оставил ме е мен. След като пада мината той смята, че аз съм умрял и телефонистът, и той умрял, и се изтеглил. И каза: “Матошката – той ми викаше Матошка на мен – Матошката и телефониста са мъртви!” И мен ме водят там, че съм умрял.
      Сега по едно време чувам шум някакъв и от безсъзнание се събуждам и инстинктивно се опипвам. И гледам всичко в кръв. И се уплаших за първи път в живота и изпадам пак в несвяст. А пък като ме е вдигнала взривната вълна, аз си помислих: „Значи душата ми се възнася! Значи съм праведен бил!” – това помня. И изпадам в безсъзнание и се събуждам в превързочния пункт сутринта към 7-8 ч. Нашите като са ги отблъснали[38], са ме взели на носилка и са ме завели в превързочния пункт и оттам в Печ, в болницата. Значи те са минавали и немци и наши, ама аз съм бил в безсъзнание. И оттам в Печ, в армейската болница, там седях два месеца. Ето следите ми още…[39] Виждаш ли ? Тука цялото ми лице беше синьо от барута. А тука така ме е ударила в земята взривната вълна… Като ме блъсна в земята, ето виждаш ли… Скалп. Не, нямах каска. С кепе, то каска още по-лошо, тя можеше да ми разбие главата. И едно парче ми е влязло в окото, в дясното око…
      В Печ трябваше да ме оперират след като ми оправиха лицето. И денят за операция е утре, обаче лекарят, офталмологът, каза, че ще се опитат с магнит да го извадят (предполага се, че е желязно парче). Обаче същия ден при едни показни учения, на един полковник влезло парченце от мина в окото и решили най-напред него да оперират, мен ме отложиха за другия ден.[40] Обаче, когато са му извадили парчето с електромагнит, то му скъса нерва и ослепя. И докторът ми каза: „Никаква операция на теб!” И до ден-днешен си седи парчето вътре. Калцирано е вече. Е, малко ми е намалено зрението. И така, горе-долу, за мен войната свърши… Вторият орден ми го дадоха за раняването от мината при Драва Соболч. Десет дена след като ме изписаха от болницата и ме върнаха в частта, войната свърши. Ние бяхме на позиция, на Надканижа. Почна всичко живо да стреля… А ние останахме пък окупационни войски в Унгария до юни, в Печ. Това е бойният ми път.
      * * *
      Абе, виж какво, аз съм немски възпитаник и не мога да кажа нищо лошо за германците. Те бяха кавалери. Виждате как тоя полковника ме разбра и напротив ми каза: „България има нужда от такива като теб”. Така, че за германците не мога нищо лошо да кажа.
      Сега, за руснаците… Ние сме настроени така отрицателно към комунизма, към самите руснаци ние нямаме лошо отношение. Обаче към политиката на комунистите не сме били благосклонни. Ние се бихме срещу германците, въпреки че не ги чувствахме като врагове. Нито унгарците ни бяха врагове, нито усташите ни бяха врагове, нито белогвардейците ни бяха врагове. Ние се биехме срещу тях и изпълнявахме заповедта на нашето командване. За това се биехме.
      Какво да ви кажа? Много контакт с руски части не сме имали. Имали сме контакт с руснаците, ама сме се държали приятелски. Тея отношения са взаимни. Ние не сме говорели за политика, ние сме били аполитични. Българският офицер беше аполитичен, но не е безразличен към тежненията на народа си. И когато ставаше такива истории, каквито сега имаше, армията се намесваше, ликвидираше политиците, правеше военно положение, 2-3 години и нови избори. Ей това беше. Имаше положително отношение.
      Отношенията между частите в нашата армия? Нормални, другарски. Ние примерно – той пионер, аз артилерист, като се видим – прегръщаме се. Най-дружелюбни, приятелски са били отношенията между нас.
      Напрежение заради географски или етнически произход? Не. Дума да не става, бе. Ние сме всичко едно, бе!
      Месното население в Македония? Същото, приятелски. Бехме приятели, гаджетата ни бяха македонки. С тях дружахме, семейства. Даже аз като адютант на 5-та армия живеех в квартира, където живееше секретарката на най-главния от приставите на полицията там. И на хазяйката сина беше обвинен в убийство на някакъв полицейски агент. И беше задържан. Аз ходатайствах чрез тази, секретарката, да го освободят някак си. Обаче какво стана, не помня, не знам. Така че отношенията ни бяха най-дружелюбни. В Унгария също дружелюбни бяха отношенията със семействата, където отивахме. Ние не ги чувствахме врагове.
      Ами нали ти казах как видях смъртта. Аз я видях смъртта! Виж сега какво – преди да почне атаката, ходих на разузнаване. И имаше една рекичка, където минаваха бронеизтребителните части, те бронеизтребителните оръдия се влачиха от два коня. И наблюдавах как германците, като отстъпили, те търсят проход, където да могат да минат рекичката и са заложили мини. Сега, може би е минал миночистач, обаче не е открил мината. И минава оръдието с конете и точно, когато задните крака на коня стъпват на мината,[41] тя експлодира и им откъсва задниците, а на оръдието отпред седат двама – мерача и помощник-мерача, и техните крака откъснати.[42] И единият ми вика: „Господин поручик!” – аз бех вече поручик, нас ни произведоха поручици на 30 януари, на фронта – „Господин поручик, разстреляй ме, бе!” Обаче такава картина – разкъсваща, свидетел съм на това нещо… Ма те откъснати краката им, и двата крака от колената откъснати и на конете задниците. Само разстрелях конете да се не мъчат и чаках да дойде санитар да ги отнесат. Какво стана с тея хора не знам… Това съм свидетел. Не знам, аз си отивам към частта, те вече имат други хора, които се занимават. А пък от нашето отделение имаме само един убит. И то не убит от куршум, а напил се и взел да си играе с гранатата, и тя експлодира, и умря.
      Военни престъпления? Виж какво, като командир на батареята ние бяхме на гара Жостов. Тя е сточна гара на Скопие. Тя беше срещу фабриката за молибдена. И там германците имаха ешалони – кангали мед за Германия. И един подофицер и двама души войници от нашите се опитват да откраднат един кангал с мед. И после ще го продават ли, какво ще го правят, не знам. Обаче охраната ги хваща. И ще ги търсят[43] , военен съд да ги съди за мародерство. Обаче ние сме възпитани нашите хора, тъй както се грижа за моето дете, моят подчинен ми е все едно дете. А коменданта на гарата, подполковник един, аз се запознах – той бил съвипускник на моя баща. И имахме хубави отношения. И благодарение на мен той не подаде рапорт и тея войници не ги съди военен съд. Ей това е престъпление, на което съм бил свидетел. И когато в първите дни след 9-ти септември отидох в Първи армейски артилерийски полк да си сдам, тоя същият подофицер беше задържал взводния си командир, защото бил много строг. И отидох при него и го сгазих, той ми се подчини и освободи взводния командир. Значи ми беше благодарен.
      Към местното население военни престъпления? Не, не, не. Нашата батарея беше в една овощна градина. Хазяйката ни в Македония си имаше къщичка, имаше една таванска стаичка, аз там живеех, а те си живееха долу.[44] И бехме в най-добри отношения. Даже ми разправяха, че моята свръзка я ухажвал. Перяла му дрехите и моите дрехи тя ги перяла. Отношенията са били човешки.
      Психологически последствия? Само съм сънувал тези дето му скъсаха предницата на коня, кошмари такива, разбираш ли. Щото изживях го много лошо… Като бех в болницата.
      Съдбата ми е такава: 46-та година ме уволниха, по списъците. Щото съм царски офицер. 46-та година юни, последния списък. Не съм за груби фашистки прояви уволнен, в интереса на службата съм уволнен. Записах студент – икономика, аз съм инженер-икономист. Завърших, обаче ме изключиха. Преди да завърша, пред дипломна работа ме изключиха. Ами Държавна сигурност много следеше, непрекъснато. Както ходя по улицата, дойде джип, вкарат ме в джипа – И: „С кого приказва, какво приказвахте? Пиши сега!” Това е, коя година… 49-та 50-та – ей т‘ва време.
      Аз завършвам семестриално всички изпити, дипломна работа нямам и получавам назначение. Обаче не бех си взел дипломната работа. А аз съм инженер-икономист, и ставам заместник-директор на фабриката. Обаче баща ми почива, жена ми е изключена от университета и тя (зъболекарство следваше), защото мъжът й е бивш офицер, а баща й е съден от Народния съд.[45] И майка ми получава половината от пенсията на баща ми – 34 лв. И аз трябваше да работя и да се готвя за изпит, за да мога да си издържам семейството. И директорът на фабриката ми разрешава три месеца отпуска. И аз се връщам, обаче в тая ситуация аз работя, не мога да се подготвя за дипломната работа и отивам втори път да искам удължаване. Тоя директор ми каза: „Ти си изключен студент, получихме сведение че си изключен студент и на твое място има назначен друг човек.” А Държавна сигурност ме следеше непрекъснато и по нейно нареждане ме изключиха. И нищо, накрая станах шофьор. Еми така, станах шофьор и се пенсионирах като шофьор. Шейсет години като навърших се пенсионирах, това е горе-долу 80-та. БМВ-то го продадох след като се върнах от фронта.

Интервюто проведоха Константин Голев и Мариан Гяурски.

Източник: Tempipassati.org
 [1] Ограниченията по Ньойския договор за България отпадат през 1938 г. (бел. ред. В. С.).
[2] Димитър Василев Айрянов е роден на 6.IX.1893 г. в Стара Загора. Завършва Военното училище през 1912 г. и е произведен подпоручик на 12.XI.1912 г. Генерал-майор е от 3.Х.1940 г. Командир на Въздушни войски от 23.VIII.1941 г. Уволнен е на 13.IX.1941 г. Според Ташев е осъден на доживотен затвор от Народния съд и умира през 1950 г. – Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 7. Според други сведения е осъден на 15 години затвор, като впоследствие наказанието му е намалено. Тази версия твърди, че когато идва време Айрянов да излезе от затвора, той така и не се появява, защото вероятно е убит в затвора, но официално се води безследно изчезнал (бел. съст. К. Г.).
[3] „Беше полковник, забравих му името как се казваше.” (цит. В. М.).
[4] Васил Бойдев (1893-1983) заема редица отговорни длъжности: началник-щаб на Осма Пехотна дивизия, началник–щаб на Втора Военна инспекционна област, началник на Въздушните войски (1935–1936 г.), командващ Пета армия (1941 г.). командир на Въздушните войски (1936-1941) и командир на 5-та армия (1942 – май 1944) През 1941 г. при сключване на споразумение и протокол за навлизане на немските войски в България, преговорите са водени от ген. Васил Бойдев с щаба на 12-та немска армия през януари в Синая, Румъния. Уволнен е от армията през 1944 г. Виж също така: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 21 (бел. съст М. Г.).
[5] Генерал-майор Ничо Георгиев (1895-1945) е началник-щаб на 5-та армия от 1932 г., а на 10-та пехотна дивизия от 1942 г. Уволнен е през 1944 г. Осъден е на смърт от Народния съд и разстрелян на 21.04.1945 г. Виж също така: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 40 (бел. съст М. Г.).
[6] „Той после стана генерал и беше командир на 16 дивизия. На 9 септември го ликвидираха.” (Цит. В. М.).
[7] Първата битка при Ел Аламейн е от 1 до 27 юли 1942 г. между силите на Оста командвани от Ервин Ромел и Съюзниците, командвани от Клод Окинлек. Тази битка спира най-далечното (и последно) настъпление на силите на Оста в Египет. Втората битка при Ел Аламейн е повратна точка в Северноафриканската кампания на Втората световна война. Битката продължава от 23 октомври до 5 ноември 1942 г. Генерал Бърнард Монтгомъри поема командването над британската 8-ма армия от Клод Окинлек през август 1942 г. Победата в тази битка бележи окончателния обрат в Северноафриканската кампания. Изходът на сражението премахва надеждите на страните от Оста да окупират Египет, да контролират достъпа до Суецкия канал и да получат достъп до петролните полета в Близкия Изток. Битката при Ел Аламейн бележи края на експанзията на Оста в Африка (бел. съст. М. Г.).
[8] Обсадата на Тобрук е продължително сражение между силите на Оста и Съюзниците (основно австралийската 9-та дивизия) по време на Северноафриканската кампания от Втората световна война. То започва на 10 април 1941 г., когато Африканският корпус на генерал-лейтенант Ервин Ромел атакува укрепения град, обсаждайки го за 240 дни. Тобрук е най-дългата обсада във военната история на Британската империя и е първия неуспех на Африканския корпус. Въпреки всичко Ромел превзема Тобрук през 1942 г. по време на битката при Газала. Сред пленниците е основната част от южноафриканската 2-ра дивизия (бел. съст. М. Г.).
[9] „Черна Гора – Крайбрежието: тоя път през Албания беше, по Адриатика.” (цит. В. М.).
[10] Най-вероятно става дума за Трепча, миннообогатителен комплекс в Северно Косово (бел. съст. М. Г.).
[11] Има се предвид калибърът на немските противовъздушни оръдия, по всяка вероятност оръдията са от същия модел, на който е служил и Румен Гогушев (Бел. съст. К. Г.).
[12] Владимир Матев има предвид 51-ви пехотен Вардарски полк (бел. съст. М. Г.).
[13] Има предвид свредел (бел. съст. М. Г.).
[14] По името на маршал Пиетро Бадолио (1871-1956), активен участник в заговора срещу Мусолини. След след свалянето на Дучето, на 24.VI.1943 г. заема поста министър-председател на Италия (бел. съст. К. Г.).
[15] За сведения, че при подобни разпити на пленени летци също се използват български офицери, завършили Американския колеж, виж разказа на Иван Сердаров (бел. съст. К. Г.).
[16] Правилното название на града е Качаник (бел. съст. М. Г.).
[17] За подобен случай разказва и Венелин Попов (бел. съст. К. Г.).
[18] „Щото англичаните въобще нощни бомбардировки правиха, докато американците бомбардираха през деня, те бяха спецове по дневните бомбардировки.” (цит. В. М.).
[19] „В тоя момент винаги много се вълнувам.” (цит. В. М.) Просълзява се (бел. съст. К. Г.).
[20] „Където днес е Народното събрание на македонците, там беше щабът на армията и на дивизията.” (цит. В. М.).
[21] Пропуск, паспорт (нем.) (бел. съст. К. Г.).
[22] „А командирът на армията, генерал Бойдев го уволниха юни. Заповедта му беше за несправяне с партизаните, много добре знам за какво го уволниха, затова!” (цит. В. М.).
[23] Полковник Стойне Бачийски (1897-1948) през 1942-1943 година е командир на 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие и като такъв участва в преследването на партизани в Македония. След преврата от 9 септември 1944 г. Бачийски е подведен под отговорност от „Народния съд”. Връщайки се от фронта той успява да се укрие и впоследствие се присъединява към горянската чета на Герасим Тодоров и заема ръководно място в нея. Заловен на 20 март, след като четата е разбита, осъден на смърт по чл. 1, ал. 1, 4 и 9 от ЗЗНВ и екзекутиран (бел. съст. М. Г.).
[24] В достъпната ни литература не открихме сведения Бачийски да е бил назначаван официално за командир на дивизията. Титулярният командир на дивизията, полковник Стефан Савов Недев е бил уволнен чак на 13. IX. 1944 г. Виж: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 100. Въпреки това е възможно полковник Бачийски фактически да е ръководил оттеглянето на дивизията (бел. съст. К. Г.).
[25] По това време полковник Димитър Марков Младенов (1895-1951) е командир на 15-ти дивизионен артилерийски полк от 1942 г. От 4. IX до 5. X. 1944 г. е временен командир на 15-та пехотна Охридска дивизия. По време на Прилепските боеве съумява да изведе частите на Прилепския гарнизон от града и да ги върне в границите на България. Умира в лагера Белене на 20. IV. 1951 г. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 95-96; 173-174; 284. (бел. съст. К. Г.).
[26] Терминът се използва в смисъл, че са създадени да преследват партизани, а не че са партизански дружини (бел. съст. К. Г.).
[27] Германски разузнавателен самолет (бел. съст. К. Г.).
[28] „Сръбски партизанин. Ама де да ги знаем тези македонци… Не го знаем какъв е.” (цит. В. М.).
[29] Стар израз за верижка (бел. съст. К. Г.).
[30] На другия (бел. съст. К. Г.).
[31] Сражението при Деве баир е между 9-и пехотен пловдивски полк и немски части на 5-и септември 1944 г. Полкът, подкомандването на полк. Иван Бонев, прегражда пътя от Крива паланка и не позволява на немските части да преминат старата граница. Позицията е удържана (бел. съст. М. Г.).
[32] Показва снимка (бел. съст. К. Г.).
[33] Естерхази е унгарска аристократична фамилия, която през 1626 г. получава от Хабсбургите графска, а през 1712 г. княжеска титла. Естерхази са най-крупните земевладелци в Унгария през Хабсбургския период и описаният тук техен дворец е само едно от множеството им имения (бел. съст. К. Г.).
[34] Това изобилие се дължи на множеството свинеферми в тази част на Унгария. За него споменава и Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).
[35] Владимир Матев има предвид СС дивизия принц Ойген (бел. съст. М. Г.).
[36] „Така се казва местността.” (цит. В. М.).
[37] „И после намерихме едно подобно оръдие 8 и 8 немско (от германците останали, след погрома на Германия вече), та го въоръжихме, та се върнахме с 3 оръдия.” (цит. В. М.).
[38] Като са отблъснали немците (бел. съст. К. Г.).
[39] Показва раните си (бел. съст. К. Г.).
[40] За раняването на полковника виж разказа на Тодор Анастасов, който е служил под негово командване и е присъствал на този епизод (бел. съст. К. Г.).
[41] „Противотанкова мина.” (Цит. В. М.).
[42] За подобен епизод разказва и Никола Рухчев. Тодор Анастасов също споменава подобен инцидент, но става въпрос за много по-леко раняване (бел. съст. М. Г.).
[43] В смисъл, че ще ги овбиняват (бел. съст. К. Г.).
[44] „Той беше агроном някакъв, хазяина.” (цит. В. М.).
[45] „Той беше заместник-министър на железниците, отговаряше за Южна България и го съдиха, че бил дал път на Бекерле да избяга. Това не е вярно. Осъдиха го на 3 години затвор, конфискация на имуществото и 100 хил. глоба. Той като излезе от затвора, умря.” (цит. В. М.).

Реклама