Спомени от войната на Тодор Анастасов

Д-р Тодор Анастасов е председател на Съюза на ветераните от войните в България. Служи като инженер-щурмовак в 3-ти армейски инженерно-свързочен полк. Участва във Втората фаза на Втората световна война. Бойният му път преминава през Унгария, Словения и Австрия. Награден е с орден „За храброст”. Председател е на Съюзa на ветераните от войните на България . Записът е направен в дома му в град София.

 
Казвам се Тодор Анастасов Тодоров. По време на войната бях на двайсет и една година. Трябваше на 15-ти септември 44-та година да се уволниме, тъй като аз постъпих в казармата на 15-ти септември 42-ра година. Завърших гимназията и тогава беше така – със завършване на гимназия. 23-ти набор съм, отслужих с 22-ри набор. И на 15-ти септември 44-та година трябваше да ни уволнят. Обаче дойде 9-ти септември и ни мобилизираха, вземато беше решение за участие на България във войната против Германия. Беше обявено война на германците и започна мобилизацията.
Баща ми нямаше постоянна професия, защото той е бил в Русия. Той някъде 1906-та ли, 7-ма година заминава за Русия с един негов приятел. И двамата стигат до Владивосток. Там някво островче имало, което искали да го правят българска колония, обаче руснаците ги изгонили. Връща се в Иркутск на Байкалското езеро и там си отваря магазин. Обаче, като се обявява Балканската война, той си оставя магазина и идва да воюва – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Награден е с три ордена за храброст, участвал е в боевете с 19-ти пехотен полк[1], 4-та Преславска дивизия – Люлебургаз и отчасти срещу Одрин. Стига почти до Чаталджа.[2] От там свършва Балканската война, започва Междусъюзническата. След туй, като свършва Междусъюзническата, започва Първата световна война. Стига до Букурещ – от Цариград до Букурещ! Оттам заминава на Македонския фронт, участва на завоя на Черна,[3] обаче там го пленяват. Пленяват ги сърбите. Бягат от сърбите[4] – пазарят се там, дават им някви пари, за да ги пуснат, обаче ги хващат след т’ва пък французите – тия, сенегалците.[5] И ги изпращат в Солун в Уейаз куле[6]. И се прибира на 20-ти февруари 20-та година. Значи от 12-та година се прибира 20-та година. Никой не му е изпратил на него повиквателна в Иркутск, та да дойде да воюва! Като него такива са били стотици, които са се прибрали в България от цяла Европа, имало е и от Америка, имало е и от Австралия, които са се върнали да воюват, защото какъв е бил идеалът на България тогава? Обединението на България в границите на Сан Стефанска България или възстановяването на Сан Стефанския мирен договор. 20-та годна се прибира, тепърва тогава – края на 21-ва се жени, 22-ра и аз съм роден на 23-ти септември 23-та година в град Попово. Там съм завършил[7]. А той беше отворил там до нас един магазин, бакалия. И кръчма имаше. Та в 29-та година по голямата криза: „Бай Анастасе, пиши на тефтера! Бай Анастасе, пиши на тефтера!” И накрая бай Анастас фалира. Имахме там едно лозе и тоя, на който беше заемал пари, ни го зема. И така му свърши търговската дейност в България. И след туй вече къде-каквото можеше да намери: беше кметски наместник, мандраджия беше – правеше сирене, след освобождението на Добруджа отиде в Добрич, направиха едно Държавно земеделско стопанство „Стефан Караджа”, беше домакин там. Той, когато се жени, е на 41-на година – роден е 1881-ва година. И няква постоянна работа няма, даже не му стигнаха няколко месеца, за да може да се пенсионира[8]. Почина 62-ра година.
      Аз завършвам гимназия в Попвската смесена гимназия „Христо Ботев”. Имаше много ученици тогава, бехме някъде около 1800 души цялата гимназия[9].
Служих, приеха ме в 3-ти армейски инженерно-свързочен полк. Минавахме на комисия, като ни приемаха и ни разпределяха кой в коя рота ще отиде. Едната част беше пионерно-щурмова (сега сапьорна), другата беше свързочна. И ме питат: „Къде искаш?” Викам: „Свързочник.” Обаче председателят на комисията: „Бе – вика – станаха много хората среднисти в свързочната, айде ще го пратим него в пионерно-щурмовата дружина.” И ме приеха във Втора пионерно-щурмова рота. И от 160 души рота бехме само 26 души със средно образование. Другото всичкото беше с основно и начално образование.
      Не, не сме ходили в Новите земи, в Шумен бях през цялото време. Но през първото лято правихме бункери в Поморийския Балкан, горе над село Лъка. Там правихме два бункера. На следващата 43-та година бехме в „Свети Никола”, сега Черноморец. Там правехме една брегова батарея на полуостров Атия[10]. Там имаше и евреи, които правеха павета. Там са били на лагер, въдворени. Как се държаха с тях? Нямаше проблеми с тях. Ний покрай тях и ний пиехме мастика, защото те много обичаха мастика. Имаше си всичко. Не е имало проблеми, въобще не са имали през това време, докато бяхме там четири месеца. Цялото желязо, което е на фундаментите на оръдията, на складовете, на командният пункт и т. н. са минали през мойте ръце. Там на Петровден с четири души отидохме на реката Ропотамо, за да я видиме – наблизо беше, известна беше и тогава. И замръкнахме и преспахме в едни кръстци. Кръстец не знам знаеш ли какво е? Това са снопи, наредени, когато ги ожънат, и ги нареждат на камара. Обаче цяла нощ ни ядоха комари. Като се прибрахме и след една седмица ли, след десет дена, ме изпратиха на един курс по минно дело в Поморие. И докато стояхме на земята, така седнали на поляната, ме втресе и ме хвана маларията. А редовно ни даваха профилактично хинин, алхибрин и позмохин. Но независимо от това – разболях се. И когато умря цар Борис на 28-ми август 43-та година, аз имах 41 градуса и 4 десети температура. Като погледнех морето, го виждах не синьо, ами го виждах жълто. Бехме трима души, лежахме и пъшкахме, и единият, който беше от дясната ми страна, дойде фелдшерът заради него да го прегледа. Мери му температурата – неговата 38 и нещо беше. Викам: „Айде бе, ела да премериш и наш’та температура!” От другата ми страна Андро имаше един, софиянец беше той, запасняк. Мойта 41 градус и 4 десети, неговата, на Андро, е 41 градус и 2 десети. „Абе – вика – к’во правите, бе момчета?! Вие ше умрете!” Та ни сложи по една инжекция за сърцето – значи от тогава дето съм се изпотил, от тогава насам не съм се потил въобще. И след туй няколко дена ме въртяха в бургаската болница. А мене през ден – като стане някъде към 11 и половина, 12, 1 часа, започва да ме тресе и някъде около 45 минути – един час ми тракат зъбите и ми мине. На следващия ден – не, през ден. Викам: „Ясно, малария терциана, няма к’во да се чудиме.” Та ни върнаха в Шумен някъде около 15 души за новия набор, който трябваше да пристигне, за отдельонни командири. И понеже съм и маларичен, да ме върнат там, да ме лекуват. И действително, в лечебницата на полка ме подеха и за един месец я ликвидираха. От тогава въобще не ме е повтаряло.
Аз съм по начало пионер-щурмовак. Не знам ясно ли ви е какво е наш’то задължение като пионери-щурмоваци? Първата работа, когато постъпихме в казармата на 15-ти септември, някъде след около 20-тина дена ни закараха на полигона на шуменския гарнизон – той беше вторият по големина в България навремето. И там имаше един окоп. Вкараха взвода в окопа и пред нас, на 5-6 метра взривиха три шашки. Това беше тъй нареченото „каляване на нервната система”. След туй вече ний си ги правехме тия работи. И наш’та задача беше първо – минирване, разминирване. На противопехотни мини и противотанкови мини[11]. Противопехотната мина представляваше една дървена кутийка, ако си спомянте имаше едни кутии за моливи – горе-долу толкова голяма, малко по-широчка, в която се слагаха две шашки. В едната се поставя детонатораът. Обаче детонаторът е свързан за един ударник с една пружина, който излиза извън капака, извън кутията. Капакът притиска един щифт. Като се стъпи отгоре и като се натисне, тоя щифт пропада и пружината избива ударника, удря капсула и тогаз експлодира. Няма фитили, няма нищо, туй става за секунди. Това е противопехотната мина.
      Германците имаха едни противопехотни мини, които бяха много гадни – тъй наречените „S” мини. Те представляваха нещо, малко по-голямо от консервените кутии, които бяха напълнили вътре с много малко взрив – някъде около 200 грама я имаше, я нямаше. Обаче бяха пълни с метални дробинки. И това нещо е поставено на едно колче, което се забива в земята. Остои някъде на около половин метър, 30-40 см над земята. И се маскира, да кажем, в трева някъде, в нива. Завързва се с две парчета тел, някъде около 5-6 метра дълги, от едната и от другата страна. И когато минават пехотинците, който пръв се спъне в телта, издърпва се по същия начин ударника, ударникът удря и отдолу на дъното има барут, който се възпламенява, мината изхвръква на височина около два метра и тогава се пръска. И всичко, което е в радиус от 100-150 метра се унищожава. А противопехотните мини – ние ползвахме тогава германските мини, те бяха метални. Тях ги търсихме с минотърсачен апарат. А тия дървените, за да ги търсиме, понеже не ги хваща минотърсачен апарат, защото няма метал по тях, трябваше всеки един сантиметър да го дупчиме с едни шишове, железни. Пълзиш и боцкаш.
      Техниката на поставянето на мините беше следната: Един минава и изкопава дупката, вторият поставя мината и третият я зарежда и я маскира. Една вечер трябваше да минираме един участък по Драва. Това беше към средата на февруари. И нямаше сняг тогава[12]. И ний вечерта на тъмното правиме три редици. И аз на едната редичка съм последният – зареждам и маскирам. И германците ни усещат и хвърлят една ракета, а те имаха едни ракети, които се задържаха някъде около 5-6 минути във въздуха и осветяваха много. Те през Драва, по посока към нашия бряг, ни осветиха. И аз в това положение в което съм клекнал да зареждам, земах позицията лежешком за лицева опора. И докато угасне ракетата, седях в туй положение, а мината под мене отдолу. Не мога да се пусна, щото ще легна върху нея и ще гръмне. А не мога да обърна настрани, защото пък германците ще видят движението. Та така съм чакал, докато падне ракетата. Това беше едно от задълженията – заминирането.
      Другото беше близка борба с бойни коли. Ако имаше танкове, задължението ни беше да унищожиме танковете. Ставаше по два начина. Ако сме на полето и има окопи, ний сме в окопа. И на тия заниятия, които сме ги правили на полигона, имаше едни италиански танкетки, такива малки, които минаваха над нас. Ама оня минава нарочно с веригата над нас. А ти седиш в окопчето, вътре си се сгушил. Принципът е следният: Когато танкът минава над тебе, имахме магнитни мини, пак немски[13]. Те бяха с една дръжка, като бомбата бухалка. Но тая с около три килограма взрив. С дръжка пак отдолу, но с магнит накрая. И когато танкът минава над тебе, ти си повдигаш ръката и мината залепва – магнита я закрепва за танка. И кат я закрепиш, дръпваш връвчицата и докато мине танкът, тя трябва да експлодира. Това беше единият метод. Другият начин беше: трябва да се качиш на танка в движение. Но преди това, като наближи танка, се хвърляше срещу него едно шишенце с киселина[14], която като се разбие и влезе в досег с въздуха започва да дими. Кат‘ се разбие отпред на челото на танка, и започва да дими, тя навлиза през амбразурите на водача, на мерача – започва да навлиза в танка и те започват да се задушават. И трябва да излязат. Понеже намалява скоростта на танка, ние трябва да се качиме на танка отгоре и да чакаме да отворят люка. Ако го отворят, пускаме една бомба вътре, затискаме капака и се унищожава по тоя начин танка. Отделно, поставянето пък на противотанкови мини, които се поставяха на шосето, на местата, по които могат да минат танковете.
      Другото, което трябваше да вършиме – ако има телени заграждения: Те са от около метър и половина до два метра. Имахме тъй наречените „удължени заряди”. Тия удължени заряди бяха сложени на дъски взривове, пак шашки. Някъде около метър и половина дълги. В зависимост от широчината или един заряд се слагаше или, ако беше по-широко, се слагаха двата един до друг. Избутват се и се мушкат под теленото заграждение. И се взривяват и се прави проход за пехотата. Или пък с ножицата за тел[15] се реже, трябва пак по гръб да се мушкаш отдолу под теленото заграждение, за да се направи проход за пехотата.
      Освен това имахме и друго задължение още – унищожаването на бункери. Имаше два начина: да се стигне до бункера с прибежки, с прикритие и да се хвърлят през амбразурата бомби вътре. А другият беше – имахме огнехвъргачки[16]. Тя изхвърляше нещо като керосин. Като се натисне шланга, то изхвърля течността и някъде на около 30-40 метра се възпламенява. И се насочва, да кажеме, към амбразурата на бункера или пък може и към танка, ако идва танк.
      Освен това трябваше да щурмуваме с гумени лодки. Преминаване. Гребали сме тука, ходихме на Гебедженското езеро[17], там правихме занятия. Първо гребеме с лопати, пък след т’ва ни сложиха извънбордни мотори, които се движеха с много голяма скорост.
      Е, нататък вече имахме и допълнително занятие, но те бяха на мостоваците, те бяха мостовата рота. Те пък трябваше да строят мостове през водни препятствия. Разбира се и ние ги минавахме тия упражнения, но не в тоя мащаб. Но носили сме и ние понтона на рамо, гредите, дъските. Като се вкара понтона във водната площ, от там вече започваш да нареждаш гредите и от там талпите отгоре, за да може да се минава.
      Това е фактически ролята по време на войната на пионерно-щурмовата рота или на специалността пионер-щурмовак. Сега е сапьор. Освен това ние копаехме и окопи. Но тия окопи, като бехме в Унгария, не ги копаехме ние. През февруари месец правихме втора отбранителна линия. Само че тия окопи ги копаеха местното население. И понеже нямаше мъже, бяха само жени, изкарваме всички женски, работоспособни от 17-18 години нагоре, до към 30-40 години. И в зависимост каква е физиката на жената, премериме 3 метра, 5 метра, 10 метра, и начертаеме им къде трябва да копаят. А почвата беше льосова там, лесна за копаене, дето има една приказка – с лъжица за чорба можеш да я копаеш. Но всичкото това нещо те го правеха с удоволствие. Не го чувстваха като някаква ангария, по нашему казано. Правеха го с удоволствие и като се изкопаеше дълбочината, бруствера, отпред – направят го, така го изгладят, като че ли е направено за изложба. И започваха тогава майтапите между момичетата и ний, дето ги контролирахме. Сега те ни майтапят, питат ни: „Как се казва изпушената цигара?” Ами ние викаме: „Фас.” И те започват да се смеят. Защото „фас” на унгарски е пенис, хуй. А ние ги питаме: „Туй как е?”[18] „Това е „Уй.”” И ние пък тогаз „Е, хуй е туй, не то!”
      Имахме задължение цялото разстояние, всички мостове и водостоци, които бяха в района на 3-та дивизия – Харкан, Шиклош, Драва Чехи, Драва Полконе, Драва Соболч, Ковач Хида, до границата, до Вайсло с коя беше там… 11-та дивизия ли беше? Всички мостове и водоскоци ги бехме заминирали. Не се наложи да се взривяват, защото германците не можаха да стигнат до тоя път. Харкан е курортно селище, един извор имаше, една тръба изливаше вряла вода, та там си морихме въшките на тая тръба.
      Наш‘та 4-та Балканска дивизия, нашият полк, бехме разположени като охранителна верига по Балкана, против партизаните. Някъде от края на август 44-та, от 20 август ли беше… Някъде там ни разпратиха. И ние бехме до село Козичено[19]. Аз с мойто отделение бехме на Балкана така, от селото надалеч, накъде на около 2 километра. Седиме горе на една скала и от там гледаме. Ако някой се покаже, понеже не можеха да излизат селяните. Е, цял ден седиме, приказваме си, смееме се. И ако видиме, че някой излиза от селото, отгоре се провикваме като оня пъдар, не знам, знаеш ли я тая приказка, как пазел градините. От време на време – под ореха лежи – ама викал: „Видя, видяяяя!” Та и ний сега: „Връщайте се!” и махнем им така с ръка, но толкоз. И понеже бяхме далече от ротата, нямаше кой да ни носи и храна, та малко преди да тръгнеме бехме закъсали с яденето. Та убихме едно малко прасенце от тия, дето ги пускат местните, черните прасета. Те женските ги пускат у гората през пролетта – две прасета майки като пуснат и наесен събират по 20 прасета. Та убихме едно такова, одрахме го, запалихме огън, опекохме го на шиш и таман вече си го доядохме, идва един и казва: „Айде, трябва да си тръгваме! Да се прибираме през селата – не ги помня какви бяха – до Вълчи дол[20].” Казаха, че Съветският съюз е обявил война на България, но има заповед от Министерството на отбраната[21]: „Няма да се стреля против руснаците!” И ние излязохме от шосето, което върви от Синдел[22] към Вълчи дол, към Карнобат надолу. И стигнахме някъде до това село, а през това време Съветската армия минава с камиони и с каруци. И стигнахме до селото, обаче в селото не щат да ни пуснат наш’те партизани. Искат да си предадеме оръжието. И аз казвам, че не може да си дадеме оръжието, затуй, защото то ни е зачислено, ний сме още Българска армия. А аз съм командир на отделение. И водим един разговор малко на висок тон, те застанали около нас, ние около тях и в туй време минава един съветски камион и слиза един офицер, капитан: „Какво става?” Обяснявам му какво е положението и той им нареди да ни пуснат и да се прибереме. Та минахме през селото, и продължихме за Шумен да се прибираме пеша.
      След като излязахме от селото някъде на около един-два километра ни настигат съветски войници, с камионите. Аз съм си навил ръкавите на рубашката – 8-ми септември е – и вървиме. Пита ме един войник: „Колко е часа?”, пита ме втори: „Колко е часа?” и аз гледам часовника, току що бях го земал, един „Сима” часовник, с черен циферблат, с метална верижка беше. И от една от каруците слиза един лейтенант: „Сдавай часи!”[23] „Бе – викам – аз съм работил за него!” „Но ничево, давай, еби му мат! Я воеват, тебя не нужен!” Автомата на гърдите – аз откачих му го и му го дадох. Реакцията ми беше, можеш да си представиш каква. Реагирах с чувство, че съм ограбен и то при положение, че съм войник.
      Както и да е, разделих се с часовника и стигнахме до гара Хан Крум[24]. И се разделихме, ние бехме трима души от Попово и на гарата чакахме влак, да може да се прибереме за Попово. Обаче на гарата имаше един ешелон от Съветската армия. Някакъв съветски войник е убил един български старец в едно от околните села около Хан Крум, между хан Крум и Преслав, не знам кое село е било. Искал му нещо за пиене, обаче старецът нямал и тоя го гръмнал. И тия от НКВД-то свалят целия състав, ешелона, строяват ги и тоя, който е извършил това престъпление, неговото отделение го разстрелва. Отделението разстрелва тоя войник. Това нещо се е случило няколко часа преди ние да отидеме. Когато отидохме, ни го разказаха железничарите. А го казвам това, защото това си е война, някои неща и да искаш да ги оправдаеш, и да не ги оправдаваш, но това си е война.
      Дойде един влак и се прибрах в Попово. Там стоях един ден. В стринка ми имаше един руски офицер на квартира. И ме подбра тоя да ходиме някъде да му търсиме пиене. А бяха въвели комендантски час. И му казвам, че всички кръчми са затворени, няма къде да намериме. „Не! Давай да вървим!” Е вървяхме, аз знам там до нас близо имаше една кръчма. Минахме там: „Ето – викам – затворена.” Тук-там, в читалището имаше ресторант. И долу в кухнята свети, влезнахме. На собственика му викам: „Капша, дай на офицера ракия, защото ме развежда по Попово, не мога да му намеря, да го отклоня.” Сипа му той в една водна чаша, малко. Той вика: „Давай, давай!” Напълни оня водната чаша, обаче аз не съм по пиенето, вика: „Сипи и на него!” „Ма – викам – аз не пия!” „Но ничиво, кагда рускаго офицер пийот, салдат должен тоже пийот!” И тоя дига чашата: „Къл, къл, къл, къл” – обърна я на един дъх. Аз преглътнах две-три глътки, не мога, аз ако я изпия… И „Давай ашчо един раз!” Напълни му още един стакан той и викам: „Айде сега, да си ходиме!” Едва го изкарах от там и сега иска да го водя на баба[25]. Има един хан, където знам, че имаше такива „баби”, проститутки, нещо от тоя род. Заведох го и го оставих там. Обаче го набарали тия от НКВД-то и го арестували. И на сутринта по някое време се прибира и го питам: „Как беше?” Маха с ръка, вика: „Мани, мани, изтеглих яко!” Та се прибрах след това. Не стоях, защото трябваше да се прибирам в полка.
      Прибирам се в Шумен и започва мобилизацията на дружината. Става въпрос за нещата, които се вършеха тогава, на 9-ти септември, малко преди това. Щото имуществото на наш’та рота или на наш’та дружина, беше в една от класните стаи на мъжката гимназия. Когато влизат руснаците, те разбиват и всичко, което им е било необходимо – партенки, гащи, ризи[26], одеяла, платнища, всичко, което е можело да им върши работа, са го земали. И по целия под бяха пръснати капсули. Детонатори. И интересно как, като са газили по това, не са гръмнали някой. Междувременно пък наш’те войници в казармата – докато не си бях в казармата – наш’те войници също започват да разграбват складовете.[27] Влизат в складовото помещение и почват да прибират. Земал дюшек, хвърлил долу като чувал, слага, пълни, пълни, пълни, па види нещо друго – което е напълнил, изсипва го по земята. И целите складове бяха почти изпразнени. Междувременно беше евакуирано военното училище в помещенията на свързочниците. И там имаше одеяла, които бяха на военното училище. И един от наш’та рота земал три одеяла. Той е от разградските села. Земал ги, заминал за Разград, и ги занесъл. Та трябваше да ходиме до Разград, до разградското село, да ги прибереме. И след като горе-долу минала е тая неразбория, командирът на полка строява целия полк на плаца. И държи една реч: „Момчета, така и така, много ви моля, всичко онова, което сте земали, върнете го, защото ще ни трябва! Трябва да заминеме на фронта!” Някои са върнали, други не са го върнали, но на плаца се е натрупала една голяма камара от върнати неща и това, което не е било взето. Та после се разпределяше. Това го казвам, защото, когато започнахме да мобилизираме[28] и започват да идват запасняците. Обаче това, което е останало в складовете (бричове, куртки, шинели руснаците не са ги земали, защото нема как да се облекат с български), но ботушите ги няма. И не може да се обуят запасняците, които идват. И така някъде около 20 дена не може да се обуят. А лично аз видях с очите си един фелдфебел, който беше натоварил на една каруца три или четири канати – така да го кажем – телешки гьон. Цели телешки кожи, за гьон, за ботуши, ги мъкне от интендантството, където правят облекло. Ами кара ги у тях. И сега облякохме ги, но не може да ги обуеме. Наш’те не са ги земали, щото са на гърба ни. Но другото, което е било в склада, ботушите, което можело, от руските войници беше взето. И събраха се запасняците, дойдоха хората, но стоят. Коне, каруци, велосипеди, камиони, коли, всичко това се прибра, обаче не могат да се обуят. Въпросът беше дали ще заминаваме или няма да заминаваме.
      И се направи един митинг някъде в средата на октомври в двора на гимназията, от дружината. Сменихме целия команден състав на дружината. Държаха се речи, изкарахме, че командирът на дружината е царски офицер, че правел това, правел онова: „Ао-о-о!” Нищо не е правил! Ние въобще във всички тия акции, които ни пращаха, както ти казах, бехме кордон, без да влизаме в съприкосновение, нито сме помагали на жандармерия, нито пък сме гонили партизани. Аз през цялото време съм бил там, но не съм видял партизани в гората. И „У-у!”, „А-а!”, „А!”, свалихме го командира. И на негово място избрахме за командир на дружината един запасен подпоручик, адвокат. Сменихме ротните офицери, и тях сменихме. И федфебелите сменихме, всички сменихме. И даже нашия федфебел го смениха, ама той си беше стар. На негово място избрахме моя взводен подофицер: Димитър Димов. Обаче започнаха сега да се изказват мнения, че командирът на дружината бави обличането, саботира. А то нямаше нищо. конете гладували, изгризали коневръзите, нямало зоб за тях[29]. И се реши, излезе се с призив: „Има ли желаещи, които да заминат на фронта?” А ние останалите трябваше да заминем на турската граница. И от цялата дружина, от 660 човека, излязоха някъде около двайсетина човека. И се оказа, че те не заминаха на фронта, а останаха в Шумен, а ние заминахме на границата.
      Там стояхме, нали имаше опасност Турция да ни нападне[30]. Инспектирахме минните заграждения. И каза се, че трябва да заминеме на фронта. Това стана на 1-ви декември, за Втората фаза. И на 5-ти декември се натоварихме на Елховската гара. Местното население ни направи едно впечатляващо изпращане, с „Алжирката”, червеното вино от селото Попово[31] (и то се казваше Попово). С яденето и пиенето, изпратиха ни хората с прегръдки и с целувки, и със сълзи. Натоварихме се на 5-ти декември на Ямбол на гарата и до сутринта стигнахме до София. Не спирахме в София, стигнахме някъде около обяд в Драгоман. И там чакахме да ни дойде реда, кога ще потегляме вече за Сърбия.
      Някъде следобед на Драгоман ни застигна една делегация от Шумен и от Смядово, от местните активисти на Отечествения фронт, на партията. И донесоха на цялата дружина по едно парче луканка – смядовска луканка. На всички войници раздадохме по едно парче луканка. Понеже го раздавах аз на дружината, разбира се, от това, което ни бяха дали, останаха няколко и аз едно парче турих в раницата си за всеки случай, като резерв, ако се наложи. Но това парче луканка стигна почти до Клагенфурт, и го върнах обратно и кат‘ се прибрах в къщи, тогава го изядохме.[32]
      И следобед тръгнахме за Белград. Обаче някъде след Пирот се оказа, че малко преди това мостът на Нишава[33] е хвърлен във въздуха и трябваше да се разтовариме целия ешелон от 20 ли, 40 вагона ли бяхме… Каруци, коне, понтони, камиони, цялото имущество трябваше да го разтовариме на тая гара: Червена стена ли беше това селце? Там има само платформа за един вагон. И можеш да си представиш колко време ни трябваше да разтовариме тия вагони на тая единствена платформа. И трябваше от там да минеме през баира, по стария път, горе на високото да се качиме, и да слеземе в Ниш. Това стана следобед. И аз с още един – двамата имаме колелета. Та двамата тръгнахме да вървиме напред. Другите вече под строй с обоза нагоре. Качихме се горе на високото, на превала – там имаше един кантон. И влязохме да се стоплиме малко – беше започнало да прехвръква снежец. И ние с кой акъл сме влезли там, без да се съобразиме… Ама не знаехме, че сърбите използваха, когат‘ има самички войници, ние с кожухчетата, утрепят го – за кожухчето ги трепеха българските войници и ги хвърляха. Но, слава богу, минахме, нямахме проблеми. И ний си продължихме надолу, стигнахме до Нишка баня и на Нишката гара.
      А аз, понеже часовника ми го земаха, имах един джобен часовник, с който ме бяха наградили като първенец на кандидат-подофицерската школа. И като товарехме каруците на вагоните, аз бях на ока отпред и едното колело удари на платформата на вагона, удари ме в корема и счупи стъклото на часовника. И тръгнах да търся часовникар в Ниш, за да ми сложат стъкло. Понеже нямаше стъкло, от една кутийка „Нивеа” крем го бях направил (кутийката вътре таман се събираше), за да може да върви. И тука един от писателите има един разказ „Ниш гори”: Гори всичко, гори. Когато влезъл, Нишката гара гори, градът гори. Еми, аз бях само 5 дена след тогава, когато го е написал тоя, не видях Нишката гара да е изгоряла, нито пък градът да е изгорял. Понеже всички се мъчат да се изкарват повече герои, отколкото са били.
      На следващия ден дойдоха – цяла нощ са се придвижвали цялата дружина по тоя път и сутринта вече последните се прибраха. Там започнахме да се товариме на нови вагони, новия ешелон. И потеглихме, обаче пред Чуприе пак спряхме, защото пък нямахме локомотив. Локомотивът нещо не беше в ред. И трябваше да чакаме да дойде локомотив. Дойде, аз бях назначен за дежурен по ешелон, мойто отделение. И бях дежурен на локомотива с още един. И след Чуприе има един тунел, който е малко на стръмно – самият тунел не е на равно, ами малко наклонен нагоре. Огнярят непрекъснато хвърляше въглища в пещта, вътре цялото това нещо се беше запотило, задимило и тогава аз за втори път се потих след маларията ми. И на следващия ден стигнахме в Белград и там трябваше да се разтоварим. Разтоварихме се, минахме реката Сава и се разквартирувахме в Земун – „Конишка школа”, в конната школа. Там престояхме един ден, два дена и от там тръгнахме пеша за Петроварадин и Нови Сад. Разстоянието не знам колко километра беше, но през Стара Пазова, Нова Пазова и Инджия – пренощувахме в Инджия. На сутринта тръгнахме пак и стигнахме до Петроварадин. Мостът на Нови Сад беше разрушен, но ние минахме. Там в Петроварадин за пръв път спахме и се завихме с пухени завивки. Всичкото от там вече, от Земун до Австрия е все пеша. Все пеша се ходеше. От там преспахме един ден, на втория ден тръгнахме в посока Илок. Към Сремски Сотин и Грабок, където трябваше да стигнем. И там стигнахме до село Лопатовац, което беше някъде на 5 км от Сотин, наш’та рота беше там. Бехме там един ден преди Никулден. Аз бях и квартириер на дружината. Първо отделение, Първи взвод на Първа рота и понеже мойте, цялото отделение бехме все от действащите войници, имахме само двама ли, трима души ли бяха запасняци[34]. И аз отидох до това село с камион. Пътят беше кален. Бехме в тия – „Рено”-то, бяха докарани малко преди войната, двигателят е от вътре в кабината на шофьора. Намерихме квартири, дойдоха наш’те момчета, настанихме ги.
      На следващия ден е Никулден и се събрахме да честваме имения ден на един от мойто отделение – Никола Георгиев Янев, софиянец беше момчето. И някъде таман се бяхме разположили и идва федфебела и вика: „Ротният командир те вика.” Явявам се при ротния командир и той казва: „Трябва да отидеме в щаба на 11-ти пехотен полк, за да ни дадат разпореждане къде и кои ще бъдеме на разположение!” Двамата с него се качихме на два коня, и излизаме от селото. Обаче, като излязохме на равното[35], конете станаха неспокойни. Започнаха да пръхтят, да се въртят, не щат да вървят. Най-после ги принудихме да вървят. И какво се оказа – някъде на около 50-60 метра, отдясно в нивата двама убити германци. Как животните усетиха, че има мъртви хора! Стигнахме до там и аз пък какво си помислих – че тия момчета, които са там сега, съблечени по долно бельо само, защото дрехите им земати от сърбите[36], че тия две момчета стоят в черната пръст, няма кой да ги погребе, ще ги разкъсат кучета, вълци и чакали… И те имат родители сигурно, може да имат и семейство – жена, деца и т.н. Първата ми среща с войната беше именно тая среща с тия убити германци. Ние си ги разменихме тия мисли между двамата. „Какво е, ето я войната”, защото сме го гледали преди това по прегледите от войната в Съветския съюз. Ама едно да го гледаш на филм, друго е да го видиш в действителност. Стигнахме до щаба на 11-ти пехотен полк и ни наредиха, че трябва един взвод там да го имат на разположение.
      И аз се върнах, заведох 1-ви взвод, и ни дадоха место на брега на Дунава, на високото – два разбити немски панцера. Даже там намерих две джобни ножчета и една бръснарска ножица, от танковете[37]. И казаха: „Почвайте да си правите окопи!” На брега на Дунава, срещу Сотин. И започнахме ний да копаеме, в едно лозе бяхме[38]. На следващия ден – на 20-ти декември, продължихме да копаеме. На 21-ви декември, следобед дойде един войник пехотинец, и наредиха едно отделение да отиде при пехотинците. Разбира се пак Първо отделение, Първи взвод на Първа рота. Това става в тъмното. До ден днешен аз не мога да си обясня, това момче как е запомнило тоя път в полето, за да ни закара точно на местото, където трябва да бъдеме до тая рота, която беше разположена на бойната линия. До ден днешен не мога да си го обясня! И каза: „Ей тука сега заставайте и почвайте да копаете окопчето!” Викам: „Добре де, ама накъде?” „Противникът е напред.” Напред, ама викам сега: „Накъде е напред?” – щото у тъмното не мога да се ориентирам. „Ей тука – казва – ей тука, така! – показва с ръце – Почвайте да се окопавате!” И почнахме да копаеме ние. Правилно ни е ориентирал. И почнахме да копаеме, е приказваме си между нас си, но не такова… Но по едно време, някъде от лявата страна ни простреляха няколко куршума. Ние се умълчахме – вече сме на бойната линия. През нощта вече беше студено, на 21-ви срещу 22-ри декември времето студено – нямаше сняг, но кално. Ние царевица брахме, та сложихме долу по това, дето сме изкопали, за да можеме да седнем и да легнем.
      И сутринта, някъде вече на разсъмване, тоя, същият войник идва и казва: „В 8 часа ще има артилерийска подготовка и след това в 9 часа ще има атака.” Ний нема да атакуваме, защото ний сме там при тия положения, които ти изброих. Ако ги има, тогава вече да вземеме участие. И започна в 8 часа тая артилерийска подготовка и ние за пръв път попадаме под артилерийски огън. Снарядите прелитат над главите ни. Наш’та артилерия бие, но отговарят и минохвъргачките на германците. И в първия момент сме като шашнати, защото за пръв път над главите ни чуваш: „Фиу-у-у вум” „Джииу-у-у…” – мините и снарядите. Докато се окопитиме… И сме седнали, защото ние бехме в едно нисичко местенце, а тука е хребетче и ние сме някъде на около 50 метра под тоя хребет. Германците – отатък хребета. А от дясната страна, продължението на хребета, са наш’те пехотинци. Ние, като се съмна, се ориентирахме къде е, какво е, що е. Виждаме ги наш’те пехотинци. И като започнаха да прехвърлят огъня, както сме седнали на окопчето, по едно време зад нас на около 15-тина-двайсет метра избухна една германска мина. И ние, както сме си седнали, се захлюпихме вътре в окопа, слава Богу, нямаше никакъв ранен от нас. Завършиха артилерийската подготовка, прехвърлиха я в дълбочина и в това време започва атаката. И какво се получава? Всеки, който излезе от окопа, наш’те пехотинци – 10-15 крачки, пада. 5-10-15 крачки – пада. И от целия взвод, от 30 души двайсет и няколко души бяха ранени и убити. Аз виждам истинската война. Истинската война я виждам с очите си! И аз не знам как да го обясня това чувство, което изпитвах в момента. И казах на Митко, бехме съученици с него, от махалата си играехме, служихме на едно. Викам: „Митко, дай да отидеме, щото имам чувството, че само двама души германци стрелят отсреща и са под нас отдолу!” И викам: „Митко, дай сега да отидеме, да видиме, откъде тия стрелят, за да можеме евентуално да ги унищожим!” Започнахме отначало с прибежки, след това с лазене – стигнахме до върха. И в момента в който си повдигнахме каските, за да видиме, веднага ни откриха стрелба. Помъчихме се пак да погледнеме, за да видиме откъде се стреля, но продължава стрелбата срещу нас. И ние откъснахме по едно стъбло от царевицата и повдигаме каските, за да ги привлечеме и им викаме на пехотинците, ние оттука и стреляме с автоматите[39], просто така сме дигнали, напосоки стреляме. Просто стреляме да им отвлечеме вниманието, за да могат пехотинците да атакуват. И те направиха втори и трети опит, обаче в края на краищата нищо – целият взвод го извадиха германците от строя. Даже двама санитари изнасят един ранен в носилката, и го убиха германците ранения в носилката. И това беше тая атака срещу Сотин.[40] А другите, които бяха срещу Грабово, което беше пък на левия фланг[41], там участва 29-ти полк и наш’та Втора рота. И наш’те щурмоваци от Втора рота[42], влизат в селото и започват бой в селото. Заедно с тях навлизат и пехотинците, разбира се. Водят там престрелка, командирът на ротата подпоручик Златев е ранен[43]. И там два дена се води голяма битка. Докато срещу Сотин цялата работа стига до тая първа атака, от там нататък повече нямаше. Престанаха по-нататък атаките. Дойде пехотинецът да каже, да отидеме да запълниме тая дупка. Аз им отговорих, че аз не съм допълняща рота, а ний сме с еди-каква си задача. И тогаз изпратиха един взвод пехотинци, допълващ, от 11-ти пехотен полк, който да запуши тая дупка.
      През нощта от наш’та рота успяха да извадят всички убити. Ранените, някои се изтеглиха самички, щото санитарите не можаха. Които успяха, се изтеглиха. Само един или двама бяха останали ранени, другите, които бяха убити, ги изнесоха. И тия убитите, ги наредиха на земята, зад окопа, където беше целия взвод, до лозето. Имахме там един от ротата, който беше от няква секта, който се моли на ротния командир да не го праща, той не можел да убива, той не можел да стреля, нека да бъде в домакинския взвод ще шие, ще кърпи, ще прави, ще струва… Те бяха в една къщичка в лозето. Нас ни изтеглиха, мойто отделение го изтеглиха. Пратиха друг взвод пехотинци на това място, където бяха убитите. И командирът на Второ отделение, отишъл и му казал на тоя: „Ротният командир те вика!”, решил да му направи майтап. Ама казал: „Сега ще трябва да се слагаме[44], че да не ни убият и нас.” И като излизат от къщичката, те убитите са някъде на около 300-400 метра пред къщичката. И най-напред на прибежки, на прибежки, и като наближават, започват да лазят. Когато стигат до убитите, залягат и пред тях. И тоя се уплашил. Започнал там да се кръсти, макар, че е няква секта, християнска. Глътнал си човека езика. Сега дето има една приказка, с това нещо майтап не става, но тоя, чешит – Кондьо Стоянов от Сливен, командирът на Второ отделение. Решил да се майтапи с него. Оправи се, за него това беше един шок. Шок, че из един път застава пред всички тия убити. Те с куршуми са убити, не са убити, да са разкъсани, ръце, крака и т. н. Но всеки в позата си, в която е убит – кой с вдигната ръка, кой с изкривена ръка, кой в различна поза, в която е издъхнал.
      Оттам след три дена върнаха ни нас обратно, малко по-назад в тила. В полето бехме. Имаше окопи от руснаците, дето бяха те си правили, и сърбите си бяха правили окопи. Имаше землянки, там се организирахме, печки направихме, палихме си, на топло да бъдеме. И тогаз позаваля малко сняг, имаше около един пръст сняг. И на 27-и-28-и декември сърбите заеха наш’те позиции, наш’те пехотинци ги изтеглиха и трябваше вече да се изтегляме обратно. Ние се изтеглихме някъде около 30-ти декември. Това е пак на брега на Дунава, срещу Бачка Паланка. И пак бях квартириер, пак търсихме квартири, но тогаз вече бяха изтеглени и там бяха натрупани 3-та дивизия и 12-та пехотна дивизия. И от там вече се реши да се прехвърлиме в Унгария. Но междувременно от 29-ти полк се надигнаха войници и офицери, които отказаха да отиват в Унгария. Дойде генерал Стойчев, дойде Щерьо Атанасов[45], събраха ги, речи, кандърми, че трябва да отидеме, да продължиме войната, да защитиме честа на България и т.н. Организаторите на това мероприятие след туй ги осъдиха, и една част от тях ги пратиха при нас, да ги обучаваме за пионери-щурмоваци, защото ги наказват. Имаше няколко офицери, имаше няколко подофицери имаше и войници. Други ги разпратиха при други части. Сюблимни моменти, ако имаше, да ги пратят тях на първата линия. Осъдени бяха на някви срокове, не знам какви беха, но не ги пратиха в затвора, а ги пратиха на това наказание. И на тях трябваше да им каляваме нервната система. Не помня селото как се казваше, пред гробищата ги събрахме така, 10-12 души ли бяха… И взривихме един заряд пет килограма. И ги накарахме да си отворят устата, да не им се пукнат тъпанчетата, обаче при взривяването на двама души им беше протекло кръв от ушите.
      И започна прехвърлянето на армията на другия бряг срещу Бачка паланка. И пак мойто отделение и още две отделения бехме – тъй като нямаше мост, а трябваше да се прехвърля с корабче с шлепове – ний трябваше да бъдеме на пристана, да придвижиме скелето, за да го сложиме на борда на шлепа, и от там вече да се товарят каруци, коне, камиони, оръдия и т.н. И цялата тая армия, която беше там струпана, мина през наш’те ръце.[46] И с последния ешелон се прехвърлих и аз на 14-ти януари[47]. Натоварихме ги, които бяха останали и се прехвърлихме срещу Бачка паланка. Понеже в това градче е имало много цивилни германци, които преди това са се изтеглили заедно с германците[48] и наш’те кой каквото е успял да докопа, е вземал, и вместо Бачка паланка му викаха „Плячка паланка”. И ни настаниха в една попска къща и там имаше няква печатница, и там си намерихме в тая печатница картончета, такива, като пощенски картички. Земахме и цифри и букви и си напечатах „Военна поща, поделение еди-кое си”. През два дена, през три дена пусках картичката до вкъщи: „Жив съм, здрав съм!” И единственият ми трофей от войната, е ей тоя гоблен – „Исус Христос”. От там, тая попска къща, тоя гоблен ми е от там, единственият спомен, който съм донесъл.
      И сутринта отиваме в кухнята да си земеме закуската – дружината я няма. „Абе, къде са?” „Ами – казва – те сутринта тръгнаха.” „Абе, как тръгнаха, бе, що не ни се обадиха?!” „Е ний, са к’во ше правиме?” Те тръгват за Сомбор, пеша от Бачка паланка до Сомбор са седемдесет и няколко километра. По едно време – ние се мотахме там, където беше кухнята – пристига един камион да прибере компресора[49] и имаше още друго да се натовари. Та ние се качихме на камиона. Обаче пехотинците изкарали от едно пиано кордите – използват го като цимбал. И ние успяхме да им го свиеме „цимбала”. И аз съм го турил на компресора отгоре и тръгнахме за Сомбор да гониме дружината. Но някъде следобяд – аз съм седнал отзад на компресора, на едно платнище има малко сено сложено, компресора на две колелета, люлее го насам-нататък, аз съм седнал напреко и на един завой с малко по-голяма скорост се обърнах и паднах на пътя. Така на ръцете си, автоматът на гърдите ми, пълнителят ме удари в корема. А не могат да спрат камиона. Та стрелят, та спряха и ме изчакаха. И аз нося платнището[50] и куцам.
      Продължихме, стигнахме до Сомбор, там ни настаниха на квартира и малко дигнах скандал: „Как може да тръгнете така и да не се обадите?!? Нали знаете, че сме пристигнали, че сме се настанили там и тръгвате без нас!” След два дена ще минаваме Дунава при Бездан и Батин. И там, преди да минеме Дунава, взводният командир е строил взвода и ни чете едно гамото[51], че ние, виждаш ли тука, тарикатите се возиме с камион, пък те вървят пеша. „Е – викам – ние вярно, че се возиме с камион, обаче ние ходиме да търсиме квартири за 660 човека!” За тия хора трябва да се намерят квартири. Не помня колко коне бяха, трябва да им се намери подслон. И то при положение, че в същото време се движат още цели две дивизии. И му казвам, че не е лесно да намериш квартири. Хората там, където отидохме, никога не ни отказваха да настаниме двама-трима-четири-пет-десет човека, в зависимост от възможността. И след туй казвам на дружинния командир: „Подпоручикът ни строява тука, че сме се возили на камиони, затуй много те моля, следващия път прати го него, нека да търси той квартири, за да види. Нека да пътува с камиона, но да види как се осигурява квартири за 700 човека!” Дружинният командир беше адвокат, запасен, беше мобилизиран когато правехме тая батарея, така че бехме си гъсти с него. И го прати да търси квартири, та се мотал насам-нататък и викам: „Как беше сега, лесно ли се стърсят квартири?” Та после се разбрахме с него.
      Та от там минахме Бездан-Батина. Войната, тя не е само боеве. През останалото време бяха битовизми. Тия, които бяха в окопите, те бяха по-зле. Ний бехме разквартирувани и наш’та задача беше да минираме, да копаеме окопи, ама ние не ги копаеме,[52] и други задачи. Така че през туй време ние си бехме на квартира, хазяите ни хранеха. Ний взимаме ядене от кухнята с канчетата, те викат: „Туй за прасето!”, те ни готвеха всеки ден. Две жени бяха, в областта Бараня, то е Хърватско сега. Хървати бяха. Но после, като бехме в Унгария и там беше същото. Посрещаха… Даже като ни видеха питаха: „Ще оставате ли тука?” – за да ни приемат на квартири. Защото предпочитаха ний да отидеме на квартири при тях отколкото да отидат руснаци. И ако имаше руснаци, момичетата се криеха или по мазетата или по таваните. А ний като отидехме не можеше да се отървеме от тях. Бричовете, куртките опрани, рубашките опрани, изгладени, сладките направени… Правехме си джамбурета, като нямаше какво друго да правим. Като бехме в тоя район, там Суза където е, Бели Манастир, Княжево Виногради…
      В Бели Манастир, на едно занятие командирът на дивизията беше събрал там командирите на полкове и на дружини, за да им демонстрираме действието на противотанковата мина. Бехме ги скрили в едни заграждения и имаше един стар танк, изваден от строя. Поставихме една мина под едната от веригите. И аз я запалих мината! Даже тука имам, ще ти го дам, един от мойте фелдфебел-школници пише, че той я запалил, той въобще не беше там[53]. Аз я запалих мината и я взривих! И при взривяването пръстта и осколките хвърчат, командирът на дивизията, полковник Любенов, естествено да види какъв е ефекта, една песъчинка го удари в окото. Ами изпратиха го в болницата и на негово място назначиха друг командир. Загуби си за жалост окото[54] и му приключи така да се каже военната кариера.[55] За съжаление и такива неща стават. Това беше някъде на около 20-ти февруари.
      Междувременно правим едно наблюдателно место, в едно лозе срещу Илок. И ходехме всеки ден от Суза до там, през Бели Манастир, което е някъде около 7-8 километра. Имахме една голяма бусола, която беше с много голяма мощност, приближаваше – Илок го виждахме, макар, че разстоянието беше някъде около 15-20 километра. От там ни вдигнаха и отидохме в Беременд, което сега е на границата между Унгария и Хърватско. Там имаше циментова фабрика и там правехме занятия. Оттам ни дигнаха и отидохме в Шиклош. Обаче наш’та дружина се разквартирува в Ковач Хида, което е на десния фланг на дивизията, но не на Драва, а сме във втория ешелон, така да се каже. И когато започва на 5-6-ти март германската офанзива[56], ротният командир пише: „Когато започнаха германците атаката – от цялата рота 160 души, имах при мене 67 човека”. Другите са по задачи. Аз тогава бях към щаба на дивизията, към щаба на разузнаването и пак подготвяхме едно наблюдателно место, само че над Харкан, на височините горе. На тея височини четирима души подготвяхме това наблюдателно место. Там е имало някакъв германски военен лагер, поделение – имаше дървени бараки.
      Ний всеки ден, всяка вечер се прибираме в Харкан. Обаче на 3-ти вечерта, като се прибираме, минаваме през Мариедют, а пък в Мариедют – наш’те свързочници. Ние сме от един полк, ние сме служили на едно. „Къде бе, я сега тая вечер ще има тържество по случай 3-ти март, освобождението на България! Тука ще има тържество и джамбуре в селото!” И ние останахме, ама не се обадихме, че няма да се прибереме. И сега капитан Шойлев, командира на разузнавателния взвод, се шашнали къде сме останали. А там имаше унгарци, имаше и разни други такива, които дебнеха наши войници, ако са самички – убиваха ги и това е. Е, някои унгарци имаше там, които бяха от десните, тяхната фашистка армия. И мобилизира той готвачи и канцеларисти, и тръгват да ни търсят. А ний през туй време ядеме, пиеме и се веселиме… айде няма да казвам нататък какво друго е станало. И сутринта се обаждаме по телефона: „Така и така…”, че сме били в селото и си отиваме нагоре. Тоя като дигна: „Идвайте веднага, значи ше…” Отиваме ний в Харкан, и той ни строява четиримата и започва едно гамото, ще ни разстрелва. „Ний цяла нощ да ходиме да ви търсиме у тъмното! Сега – разстрел! Кой е началникът?” Хем ме знае, че аз съм началника на тая четворка. „Ами – викам – аз съм.” „Е, по-лошо!” „Е – викам – по-лошо от разстрел, не виждам какво ще има?!” Свърши той, викам: „Господин капитан, може ли да отидем да продължиме работата?” „Махайте ми се от главата!” – та отидохме. А междувременно наш’те свързочници ни бяха докарали едно буренце със сто литра бяло вино и бяха ни хванали една гъска, от тия лебедовите, та си бехме направили една чорба, хубава. И там с виното се бръснехме, с виното си миехме очите – в Харкан, горе на височините над Мариедют. И на 5-ти март, когато започна офанзивата, ний вече бехме там се настанили. Бехме си направили едно легло четиримата да можеме да спиме, палехме си огън, готвехме си, всичко.
      И като започна, аз отгоре ги наблюдавам бойните действия с тая бусола. И на 7-ми март пристига генерал Благодатов[57], руският генерал, който беше от 3-ти Украински фронт придаден към армията. И той понеже беше един дребничък такъв, с пенсне, бехме му турили един сандък да стъпи, за да може да се качи и оттам да наблюдава. И той оттам наблюдаваше и командваше по телефона генерали. Когато германците унищожиха трите танка, които бяха на ж.п. линията срещу Драва Соболч, той така изригна, такава псувня му тегли, и тогаз на генерал Трендафилов[58] му се обажда и започна… да го реди. Ами неправилно, защото ти си пуснал тия три танка на голото поле, непосредствено. И те, германците, с три танкови юмрука ги запалиха. Та оттам той през цялото време беше при нас горе, там командваше, и ний го хранехме. И на шофьора му сипвахме у канчето вино от бъчвата, иначе си имаше вода за генерала. И почти през цялото време, докато се водеха бойните действия, до 19-ти март, той беше при нас. От там наблюдаваше и командваше бойните действия. То се виждаше като на длан (и аз поглеждах), просто виждах как ставаха нещата. Та специално аз не съм участвал в бойните действия срещу Драва Соболч. Аз съм бил на тоя наблюдателен пост. Сега аз доколкото можех, защото той, генералът е на бусолата, но като се отделеше за малко, аз почвам да наблюдавам. Гледах прибежките на наш‘те, артилерийските стрелби, чувахме канонадите на оръдията, на минохвъргачките. Всичко това доколкото може да го видим, защото разстоянията дотам са някъде около 15 километра. С просто око не можеш да го видиш.
      Това, което знам от мойте войници, които пък са участвали в тия боеве – аз имам един от мойто отделение, Спас Митрев. Той убива, на кой март не помня, един немски майор в гробищата на Ковач Хида. И в планшета му намират плана, по който трябва да действат германците – до еди-коя си дата какво трябва да завземат. Вземат го тоя планшет и веднага командирът на дружината го изпраща по един фелдфебел-школник с един, имахме, мотор с кош, го изпращат в Харкан на командира на дивизията и от там вече си отива по съответния ред. Германците стигат до Ковач Хида. И там успяват наш’те да спрат германците. Там е убит помощник-командирът на Втора рота, там е убит командирът на мостовата рота, там убиха моя взводен командир. Там са убити още трима души от ротата. Но успяват да ги задържат и да ги отблъснат. Ако са успели да пробият тоя участък, от десния фланг на дружината до Вайсло, разстоянието не знам колко километра е неохранявано. Не е имало от наш‘те. Там е 31-ви пехотен Силистренски полк. Та там се водят тия боеве, но наш’те войници са се държали много мъжки. Щото в Драва Соболч битката е била страхотна. Там се е влизало и излизало 6 ли 7 пъти в наши и германски ръце. Боеве са се водили за всяка къща. Но има някои атаки, които са се провеждали така, пак необмислено и са давали излишни жертви[59]. Но слава Богу, че идват руските войници, Съветската армия, на 6-тия ден, след това 12-та дивизия се намесва. Щото фактически на бойната линия на Драва са една дружина от 11-ти пехотен полк. Една дружина, които са били по на 300-400 метра по едно отделение. И тая една дружина успяват да задържат първия удар на германците, което е много важно. Артилеристите успяват да отблъснат и те, но идват моменти, когато стигат до Ковач Хида, с оръдията ги връщат, но вече нямат с какво да стрелят, и те вадят затворите на оръдията, отстъпват и започват да се бият като пехотинци. Та тука, например, моят фелдфебел на ротата, Димитър Димов – „Шмайзера“ му викаха след това – той ги гонеше германците като зайци. Малко пелтечеше така, бързо говореше. Бягал и стрелял, и викал: „Дръж, дръж, дръж, дръж, дръж, дръж…” и заедно с трима от фелдфебел-школниците, които са били там в ротата, не са били по другите пръснати, и остатъците от отделенията, са ги гонели там в чифлика Седан, към „Пекатевис”, канала. Там са се водели страшни боеве и са успели да отблъснат германците. Но и на другите участъци боевете са били много жестоки, и са дадени много жертви.
      След офанзивата вече германците са изблъскани, и наш’те си заеха позициите по брега на Драва. Прехвърлянето на Драва става на 12-ти срещу 13-ти април. А до 19-ти март се водят боевете срещу Драва Соболч. Значи, приблизително около месец се стои. Е, спокойно е, има престрелки, но те продължават вече нагоре към линията „Маргит”, Балатонските боеве нагоре. Вече се стига до Мур, там са Мурските боеве, вече края на април.
      Във форсирането на Драва аз първи слязох, моето Първо отделение, на 13-ти април сутринта, бехме първите. Аз дето казвам, е тоя крак стъпи първи на десния бряг на Драва. Разбира се, ний бяхме мойто цялото отделение и Второ отделение, още едно, и след нас бяха част от пехотинците. Но ний бехме първите, които стъпихме на брега. И от артилерийската подготовка, минохвъргачната подготовка, голяма част от германците, които беха там, успяхме да ги изтласкаме навътре, те отстъпиха. И още е пред погледа ми един убит германец, който на едно дърво се е качил и там го е ударил един снаряд, и цялото му тяло разкъсано – надолу висеха вътрешностите му. На дървото. Обаче тука парченце шрапнел от наш снаряд удари Спас Митрев – тоя, който уби майора. Това парче го удари в гръбначния стълб и Спас Митрев там загина в 6 часа и половина сутринта. И след като изтласкахме, пехотинците вече започнаха наш’те мостоваци да ги прехвърлят с гумените лодки и цялата дружина пехотна, от 29-ти Ямболски полк, се прехвърлиха. Вече те поеха по-нататък бойните действия към Свети Дурад. А ние си останахме след тях, както е по регламент.
      Атакуват пехотинците срещу Свети Дурад, но прогрес никакъв. И там срещу Свети Дурад са убити 38 души пехотинци. В 4 часа следобед майор Беров ме вика и ми нарежда, че трябва да атакуваме църквата, да я заредим и да я хвърлиме във въздуха. Защото използват камбанарията за наблюдателен пост и оттам си коригират стрелбата. Църквата на селото, там е равно, покрай Драва брегът е нисък, но някъде около 300-400 метра навътре, където е селото, е на високо. И се вижда една част от камбанарията и малко от самата църква. И едно пътче, което върви нагоре и влиза в селото. Германците са направили няколко гнезда, окопчета за стрелба стоешком, и горе на равното още едно. И от там тия няколко души водят битката и унищожават тоя целия взвод. И аз му казвам: „Добре, обаче съгласно правилника трябва да изпратите и едно пехотно отделение с нас, което да ни пази, защото ний не можеме да водиме бойни действия, ний носиме заряди с нас.” „А – вика – има, ето ги, виж! Погледни ги, виждат се, там има залегнали.” А те са на една дига от реката. Виждам, че има залегнали войници, но не ги знам. Когато стигнахме до тях се оказа, че всичките тия са убити. Задминахме ги и продължихме, германците не ни стреляха. Ний бехме 16 човека, отделението. Тъй като Спас го убиха сутринта. И продължаваме да се придвижваме от върба на върба. Разделили сме се на две колони, а там такива дебели върби. Един се прехвърля на предната, другият заема неговото място и продължаваме. И наближихме тоя скат, който трябва да стигнеме. А ний сме заредени с торби-носачи, две торби, които са на гърба ни, в които носиме по 15 килограма взрив. И една танкова мина в ръцете и отделно автомата или карабината и лопатата[60]. Задминахме ги и се прехвърляме. И аз съм залегнал зад тая върба, зад мене е Митко, моят съученик. И аз се надигам, за да се прехвърля на по-предната върба. Той в същото време и той се надига от неговата върба и в момента, когато почти стигам до върбата, зад която трябва да залегна, германците ни откриват стрелба. Започват стрелба със светещи патрони. И ги виждаш как като оси минават покрай нас – то е 4 часа, април месец, но върбите са се разлистили вече и е сумрак на сянка. И в момента, в който аз залягам зад върбата, тоя, който е от дясната ми страна[61], от другата колона, вика: „Митко го раниха!” И аз се обръщам да го видя – Митко, както е легнал на земята, само се клати, ранен в главата. А ние сме без каски, защото ни забраниха да носиме каските, тъй като руските пилоти не могат да различат наш’те каски от германските. И аз се обръщам така отстрани, за да съм скрит зад върбата: „Митко, моля ти се, обърни се наляво!” – за да се скрие, за да не го ранят повече. Аз виждам, че тече кръв от него, но не мога да разбера откъде е. И понечих да отида да му помогна, да го обърна – в момента, в който се надигам, един куршум минава през торбата и ми закача и част от дръжката на брадвата[62]. Аз залегнах пак и в това време Митко го раняват с още два куршума и вторият куршум му изхвръква едно парче от черепа и го пръсва. И той издъхна. Ний сме някъде на около 60-70 метра от тяхната позиция. Сега, може би са били със снайпери или не са били със снайпери, ама 60-70 метра. И той така издъхна.
      В това време, когато Митко вече издъхва, Бенко, който е от дясната ми страна, залегнал зад върбата, може би му се е показала е толкова ръката отвън върбата. И го раниха в лакътя. А автоматът му сложен на двуногата[63] и улучват му пълнитела. И куршумите се изнизват от пълнитела. Раняват го в ръката, той изпищя: „Братче-е-е, ела да ми помогнеш, раниха ме! Убиха ме!” Викам: „Бенко, виждаш между нас какво ври! Много те моля, свали торбите от гърба си, свали си поясока, хвани токата със зъби, завий си ръката на лакъта и хвани другия край и стягай колкото можеш, искам да не загубиш кръв! Ставаш и тръгваш вляво, защото там не могат да стрелят и да те ранят, и се изнасяш назад, за да те превържат и да те оправят!” И той сега, първо от болката, второ взе: „Кой ще гледа децата, жената…” Викам: „Няма, спокойно, не си толкова зле, ще се оправиш!” Той ми изслуша командите, става, оправя се. Обаче вместо да тръгне наляво, тръгва точно срещу Митко вдясно и гледам как куршумите минават покрай него. Викам: „Бе, Бенко, какво правиш, бе братче, бе! Ще те убият!” Но има късмет човекът, не го закачи втори куршум.
      Измъкна се тоя назад, в това време започнаха наш’те да стрелят с минохвъргачките. А току-що бяха ни докарали едни бронебойни пушки, руски. Те бяха с едни дълги цеви и с 20 милиметрови ли бяха, не знам колко,[64] с такива куршуми стреляха, обаче като гръмне и начи такава детонация беше, като че ли стреля гаубица. И започнаха наш’те стрелба с тия пушки, но и с минохвъргачки. И понеже сме наблизо, те не могат да определят разстоянието, които са на минохвъргачките, и една от мините се взривява някъде над нас – отгоре, на ниско. И едно парченце пък рани зад Бенко който беше – и той Димитър се казва, едно македонче беше, от Кратово. Препищя той, ама разбрах че не е нещо особено. Викам: „Митко, и ти също бягай след Бенко, да се изнесеш!” И видях, че няма да има резултат от наш’то стоене там, и казах на който е най-накрая, да отиде до майор Беров и да му каже, че ако 10-15 минути, след като той се върне, не ни изпрати подкрепление, ний ще се изнесеме. Отиде той, в туй време германците стрелят, ний стреляме. И ний стреляме – вече се окопитихме, така да се каже. Ний стреляме с автоматите, с карабините, и връща се той: Майор Беров казал да стоиме там, докат се мръкне, и тогава да се изтеглиме. Викам: „Тая няма да стане! Момчета, започвайте да се изтегляте един по един!” Оставихме го Митко там да стои. Всички се изтеглиха, останах аз последен. И станах прав, обаче да не си загубя имуществото, не свалям торбите от гърба си. Оставих мината само там. И трябваше да прескоча от мойта върба до другата, от дясната ми страна, където раниха Бенко. Можеш да си представиш, да направиш от място скок и да се залепиш на тая върба. Скочих, побутнах се така, не усещам никъде болка, не усещам никъде да ми топли… А те стрелят. Еми те ни виждат, че всички се изтеглиха, оставам аз. Целият огън там, 3-ма – 4-ма души, съсредоточен по мене. Както и да е, имах късмета. За секунди аз останах жив, а Митко остана там. И го давам като пример, като им казвам, че не знам на кого да благодариме ние. Който вярва в господа, да каже: „Господ му помогна!”, друг „Съдбата”, „Щастието”, но ний 65 години сме живи, завършихме образование, оженихме се, семейство, дом, деца, внуци, правнуци… Но наш’те другари, с които бехме рамо до рамо в окопите и на бойното поле, останаха на 20 години там, неосъществени. И Митко, той има гроб, в Харкан, в гробищата. И Спас Митрев. От мойто отделение.
      Оттам се върнахме, Митко го оставихме. На сутринта тръгнахме наново, без няк‘ва артилерийска подготовка. Германците не ни стрелят, стигнахме до Митко, земахме му на него автомата, оставихме го. Тогава вече санитарите са минали и са ги прибрали тия убитите пехотинци, и него са го прибрали. И с прибежки тръгнахме, пак мойто отделение първо да върви нагоре. Обаче, никой не стреля срещу нас. Изкачихме се горе в селото – пак не ни стрелят. Влизаме в селото, излязоха там селяни от селото, питаме ги: „Има ли германци?” „Не – казва – германците се изтеглиха през нощта. След 12 часа се изтеглиха.” Казаха ни, че в училището са имали склад с хранителни стоки. Отидохме в училището, там в една от класните стаи имаше маргарин, мармалади, разни хранителни стоки. И ги чакаме наш’те – да ги вземеме за нас. И пехотинците, разбира се, и те ги искат. Обаче, на пехотинците като им кажеш, че е минирано, ако ще куп злато да има там, няма да пристъпят. Но както и да е, дадохме им на тях, разделихме го. И вече те продължиха, стигнаха до края на селото, ний чакахме да дойдат – и наш’та дружина започва да се прехвърля. И стигнахме накрая нa селото, вече се мръкна. А това става в четири часа следобяд, Митко го убиха към 4 часа и нещо предния ден – на 13-ти. А това е на следващия ден, на 14-ти. Стигнахме на края на селото и ний се разположихме на ж.п. линията, мойто отделение. А пехотинците са верига от брега на Драва до нас и от там продължават от лявата ни страна. И през нощта останахме на полето, там нощуваме. По едно време един от мойте стреля. Викам: „Бе, защо стреляш?” „Абе – вика – има някой отпред, мърда!” А то имаше луна така, ясно беше времето. Като стоиш и като гледаш в тъмното, и когато си под напрежение – искам да подчертая какво значи страха в една такава обстановка. Обясни ми, че имало някой насреща, войници. Викам: „Няма никой, така ти се е привидело.” Съмна се и тръгнахме към Долни Михоляц. Аз се движа с отделението по ж.п. линията, а пехотинците – от дясната страна, успоредно имаше шосе, се движат във верига. От лявата страна имаше горички – храсти, залесено. И викат: „Щурмоваците, тука има бункер! – То нямаше бункери, но нещо такова – к’во да правим?!” Викам: „Гръмнете им, ако ви отговорят, тогаз вече ще видим к’во ще правим!” Но никой не отговаря. Стигнахме до края на града и аз съм пред гарата. Влизаме в гарата, и между два коловоза, където имаше две композиции с вагони, някакъв човек се движи. Извикахме му: „Стой!” – спря човекът, минахме под вагоните отдолу. Оказа се железничар. Питаме го: Има ли германци?” „Не – казва – германците се изтеглиха през нощта.” Разбрахме се, че няма. И тръгваме ние – отделението от гарата към центъра на града, по тая централна улица. На различните кръстовища на улицата има тухлени укрития. И от едно такова укритие се развява пръчка с бяла кърпа. Излизат двама германци с дигнати ръце. Стигаме до тях и се оказва, че те не са германци, ами са поляци.[65] Две млади момчета, накарани да се бият с германците. Обясняват ни, че са искали да се предадат отдавна, но СС-овците, който се предаде, го разстрелват. Но сега намерили начин да се скрият там. И прибрахме ги ний, вървят с нас. Стигнахме до центъра на Долни Михоляц. И ударихме камбаната на църквата. Като ударихме камбаната, започнаха да излизат хората от къщите. В туй време пехотинците и те по сигнала разбраха, че сме вече в града. И те навлязоха в градчето. Заместник-командирът на дружината от 29-ти полк ги видя тия „германци”, дет сме ги прибрали. Обяснявам му, че са поляци. Той: „Ваш‘та мама, вий славяни, да се биете срещу нас!” Ще ги разстрелва. Викам: „Недейте така, ако искате да убивате, там напред. Тия са пленници, нямате право!” Така че срещу Долни Михоляц не е изстрелян един куршум. А много от участниците пишат, че се водила голяма битка, стрелби. Не е имало такова нещо. Пехотинците навлязоха, продължиха, аз останах с мойто отделение там. Намерихме в една от къщите следобед, в една плевня – един „Мерцедес”, лека кола. Па там се счепкахме със сръбските партизани – кой да я прибере тая кола. И ние я прибрахме.
      На следващия ден продължиха пехотинците, ние си останахме още един ден в Долни Михоляц. Наш’та цялата дружина се прехвърлиха и се настанихме в Долни Михоляц. Обаче пехотинците стигнаха срещу Вилево, и там запецнаха. И викат ме пак Първо отделение, пак майор Беров, и пак ми дава същата заповед, че трябва да атакуваме селото, там имало бункери. А то няма ник‘ви бункери, и в Долни Михоляц нямаше бункери – бункер не се строи за ден-два, за седмица или за месец. И пак му казвам, че ще трябва да ми даде едно отделение, което да ме пази. „Еми, като минеш там, кажи на взводния командир да ти даде едно отделение!” Минаваме, стигаме до взводния командир и аз му казвам: „Ако не изпратите да ме охраняват, дотам сме! Ще минеме до там, докъдето ни позволяват – 100-200-300 метра пред пехотата, но ако няма с нас пехота да ни охранява, не мърдаме!” Казах му на взводния командир к’во е казал майор Беров – той, с извинение, му тегли една майна: „Той да дойде тука, а не да седи отзад да ми командва!” Останаха си там. Имаше много ранени преди туй[66]. Пехотинци, които са ги изтеглили.
      И ний продължихме по едно сухо деренце, обрасло с шипки, с глог… В нишка се придвижваме напред, минахме около 300 метра. Наближихме някъде на около 200 метра горе долу края на селото. И виждаме, че там, където се влиза в селото, един германец, в едно окопче си е сложил автомата и картечница, и друг му доставя патрони. И ний спряхме дотам и залегнахме. Аз казах на мойте момчета: „Сега, дайте тия двамата да ги ликвидираме!” Викам: „Аз ще дам команда „Огън”, по моя команда, аз ще преценя кога е възможно и двамата!” – щото трябва да имаме възможност да ги ликвидираме, а не просто да стреляме. И командвам аз: „Огън!” – всички стреляме и двамата ги ликвидираме. След като ги ликвидирахме двамата, техните, германците, откриват една минометна стрелба, и почват стрелба по нас с автомати и с пушки. Ний отпред имахме възможност да се укриеме в това деренце, но тия, които бяха назад – пехотинците, минохвъргачките ги размляха. Тия, които не дойдоха с нас. И така се води една битка, някъде около един час, и германците видяха, че ние не мърдаме. Залегнали, не мърдаме. Вече почнахме ний да не стреляме, защото няма смисъл да хабиме муниции – няма на кого да стреляме, не виждаме. Наш’те минохвъргачки стрелят, артилерия нямаше. И някъде след около час, час и нещо утихна. И аз, като наближи вече да се мръква, викам: „Ще отида в дружината, да кажа, че няма смисъл да стоиме там, за да ни убият залудо!” Ефект няма да има от това, че ше загинеме, не че бягаме. И прибрах се аз в Долни Михоляц, при дружинния командир, помощник-командира, ротните командири и им докладвам какво е. Те докладват по-нагоре и излезе заповед какво трябва да бъде взаимодействието между пионерно-щурмовите поделения и пехотата. И ни изтеглиха. Оттам нататък вече се придвижвахме, не сме участвали в бойни действия.
      Минахме Мур някъде около 25-ти април и бехме в Словения. И на 30-ти април отиваме да ловиме риба в реката Мур, за да има с какво да посрещнеме 1-ви май. И с една каруца, с една гумена лодка пет човека отиваме на реката Мур. Ний бехме някъде на около 4-5 километра от реката. И стигаме до реката, там един паром[67] има, с който прекарват през нея. На това место нещо като бързеи, имаше сложени на четири понтона мелници. И там ходеха селяните да си мелят зърното. Прекара ни той на другия бряг, двамата с каруцата продължиха да търсят вино, а ний тримата надухме лодката и влязохме да ловиме риба. А то имаше там един ръкав на реката, остров имаше и по-спокойно, няма течение. Влязохме в реката, двамата гребат, аз съм коленичил отпред на бруствера на гумената лодка. Хвърлих една яйцевидна бомба, дигна се малко мътилка, обаче излезнаха някъде около 20-тина бели риби и аз само греба и фърлям на лодката вътре. Продължихме нагоре да гребем, фърлих един заряд един килограм – дигна се един голям фонтан, размъти се, но излезна много малко риба. Прибрахме я и нея, и продължихме нагоре още. Пак хвърлям една такава яйцевидна бомба, ама тя падна близо до брега. А се оказа, че е паднала до някав подмол и понеже гърмиме, рибата се е скрила там – побеля от риба. Аз греба, фърлям – напълнихме лодката и тръгваме да се прибираме. Обаче излязохме от ръкава и ни повлече водата, а на въжето на парома не може да му определиме височината. А аз до ден днешен не мога да си припомня и не мога да си представя как двамата, които бехме в лодката, паднахме във водата от лодката, потънахме във водата, изплувахме и се хванахме двамата за въжето. Третият остана в лодката и успя да я закара до брега. И едва я удържа там, заради бързея. Ний висиме в средата на реката във водата, а ботушите пълни с вода, тежи. И са, оня с парома не може да дойде да ни вземе, щото макарата ще ни пререже. С лодка не може, щото не може да спре лодката до нас, водата силна. И той ни вика по въжето да се придвижиме, а ний сме някъде на около 6-7 метра от брега. И по въжето, по въжето стигнахме до брега. Краката ми опират на дъното, до коленете някъде, обаче като река да стъпя усещам как водата ми избива чакъла под краката. Но както и да е, пуснахме се, той дойде, с лодката ни прибра. А имаше жени там, където е пристана, те: „О, istenem, istenem!”[68] – се молят. Викам: „Палете огън да се сушиме!” Прекара ни той на левия бряг на реката, измъкнахме лодката на брега, закарахме я до пристана и съблякохме дрехите да ги изсушим. Те запалили голям огън и се сушиме. В туй време пристигат другите двамата с каруцата, натоварили едно буре с вино, ама ходили от изба в изба, опитвали от бъчва на бъчва и понаправили главите. „К‘во става?” „Ами така и така.” „О-о-о, дай маркуча!” И ний се насмукахме на бърза ръка, за да не изстинеме. Както и да е, прибрахме рибата в каруцата, минахме на другия бряг и се прибираме в селото.
      И рибата ше я оставиме уж за 1-ви май. А ний, нали сме пионери, имахме свинска мас. А те маста си я държаха в едни гюмове, които ги зариваха в земята, защото нямаше хладилници. Имахме си такава мас, имахме си брашно, и наш’те готвачи всеки ден ни правеха на ротата мекици. И а-а-а, бурето седи на каруцата отгоре, хванаха се от ротата доброволци, щом като е за помагане, изчистиха рибата, туриха големите тави на огъня, запалиха… И рибата се изяде, виното се изпи, и няма-а-а. Дружиният командир пратил двама да окастрят бор, за да правиме арка за 1-ви май. И те следобед някъде пристигат, обаче няма бор. И дружиният командир ги пита: „Ама къде ви е бора, бе?!” „Ами господин подпоручик, ето го у каруцата, не виждаш ли – вика – двеста литра е!” А пък на унгарски вино знаеш ли как се казва? Бор! Шора е ракия и бира е бира. Та това беше майтапа, така посрещнахме 1-ви май. Без арка, но с това.
      Като бехме в Марибор,[69] съм пред катедралата, и пред мене идва един възрастен човек и ме пита къде е българското комендантство. Аз го питам: „Защо ви е?” И той ми обяснява така: „Ний – казва – тука в Марибор има много българи, от които бехме с много добри впечатления. Щото – казва – работливи са, умни хора са, но с мен се случи следното: Един български войник ме пита колко е часа и ми зема часовника!” И аз му обяснявам: „Виж какво сега, разбирам те напълно. Първо: война е. Второ, във всяка армия и във всяко стадо, казваме ние, има и мърша. И по всяка вероятност и при вас има такава поговорка.” „Абе, горе-долу – казва – има такова нещо.” „И сега аз и да ти кажа къде е комендантството, няма да ти свърши работа, защото пак имаме една такава поговорка: Едно момиче, което си имало приятел войник и забременяло от него, и отива да го търси у казармата и на портала пита: „Къде е командирът?” Идва дежурният и я пита: „Какво има?” „Така и така с Иван, ама аз съм бременна!” „Ами кой е войника?” „Ами Иван с непоръбения шинел.” Тоест човек, който не можеш да го намериш в многото. Разбирам ви напълно!” И аз тогаз му обяснявам на него, че аз по същия начин, войник съм и един съветски офицер ми зема часовника. Реакцията, която аз имах вътрешно, не да реагирам по друг начин, щото автомата на гърдите ми… – „Така че разбирам те напълно, но приеми го като резултат от една война.” Разбрахме се, човекът горе-долу прие го… А аз не постъпих по тоя начин, за да си набавя часовник.[70]
      Та другото вече беше ходене. Разминирване имахме. Ние не стояхме много – Рухчев[71], те останаха, тяхната част остана до края. С един камион ме изпратиха да разминирваме шосето от Марибор към Клагенфурт. Като отиваме към реката Мур да разминираме, се качваме горе с камиони и виждаме едно село на високото, не знам как му беше името. И на един от завоите, на един триъгълник – ами шест гроба. Отпред един, отзад два и следват три гроба. На убити германци, погребани, сложени им каските и от брези направен по един кръст. И от една голяма бреза един голям кръст. Минахме и стигнахме горе в селото. Посрещнаха ни там местното население, нагостиха ни. Връщайки се, имаше нещо като имение, влезнахме да го разгледаме. И там един от мойте намери едно куфарче с 600 000 райхсмарки. И ги прибрахме. След туй, движейки се пак по шосето, понеже върви горе по билото на планината, спираме на една кръчма: Ресторант „Приятен изглед”. От дясната страна на равното кръчмата, от лявата страна над пропастта направена една площадка, на която са сложени няколко маси. Настанихме се, имахме един грамофон – плячка, с няколко плочи. И там накарахме собственика да ни нахрани. Нахрани ни. Влязохме в ресторанта, намерихме някви консерви там, земахме ги, той, човекът, се уплаши. И му казваме: „Спокойно, ще ти платиме!” Вече в Австрия е това. И питаме го: „Колко пари струва това?” Той ни каза там една цифра, ние му извадихме от куфара, натрупахме една камара марки. Те нищо не са му свършили работа. Искам да ти кажа – и такива неща се случваха…
      Ордена ми го дадоха на 6-ти май, на Гергьовден. На цялата дружина ни ги раздадоха, не на всички, на тия, които бяха наградени. Ами именно заради това, за Свети Дурад, минаването ми на Драва.
      9-ти май ни свари пак в Словения, трябваше да поемеме минните полета на 57-ма Съветска армия. И аз пак бях квартириер. Влизаме в едно село и в една от къщите четирима души руснаци седнали на една дълга маса с една тава със свинска пача и кани с виното. И като ни видяха: „О-о-о, тавариши, идите сюда!” „Абе, няма бе, чакай бе…” „Но ничиво, давай попит, нада попит!” И напихме се. Туй е преди обяд някъде. Свършихме там, откачихме се и тръгнахме, щото трябва да продължим. Подпийнали, ама дружината ще пристигне, трябва да търсиме квартири. Както и да е, обиколихме селото, намерихме квартири за всички и ний пак сме у попската къща. И нали аз съм малко така, легнах да спя, и някъде пак около 4 часа камбаните на църквата бият. И на хазяите момиченцето – то някъде около 15-16 годишно – дойде да ме дърпа и ми казва: „Войната свърши!” Та 9-ти май така го посрещнах. И в това време, като удари камбаните, почнаха стрелби, пушки, автомати, картечници… Стрелба, че войната е свършила. Вечерта се събрахме български войници, югославянската армия (там беше Словения), руски войници. В градината местното население донесоха дръвца, напали се един голям огън. Държаха се речи, български, славянски, за славянството… Стрелба пак имаше, пак имаше и пиене, и така свърши войната за нас.
      Та след това ме изпратиха в парадния полк, който трябваше да се посрещне в София с бойните знамена. И в Сегетвар бяхме в едно имение, където цял ден марширувахме пред генерал Стойчев. Репетираме за парада. То въобще не стана нужда от такава маршировка, щото като дойдохме тука, нямаше къде да маршируваме от народа, който ни посрещна. И там ние по ботуши и по къси панталони маршируваме, оркестърът свири, минаваме пред него, той: „Не! Искам славянска крачка, не ща германска крачка! Айде отивайте да репетирате!” Па отидеме, репетираме – час-два, пак… Та така се прибрахме в София за 16-ти юли. Посрещането ни тука беше страхотно.
      * * *
      Ами ний пряк контакт с немците имахме, но на разстояние. Сега, естествено, ние с тях не можехме да се сравняваме, защото в първия ни бой, който беше срещу Сотин, ние участваме за пръв път, а те имаха вече близо 6 години боен опит. Те са с голям опит, те знаеха как се води тактика, стратегия и тъй нататък, докато ний да го кажеме на просто: юруш на маслините. Атакувахме без да имаме няква тактическа подготовка, разузнаване, кое как, къде, какво ше атакуваме, срещу кого водиме война. Аз лично не съм се срещал, освен тия, дето съм ги видял, и двамата германци[72], но пряк контакт с тях не съм имал. Единствено това, че сме били на 50-60-100 метра разстояние едни от други и сме се стреляли. Сега, пак казвам, те бяха с 6-годишен опит, ний току що започваме да стреляме.
      С други противници, дали сме се срещали? Не, не. Е, срещу нас на един канал стреляха, това бяха власовци. Това беше към Вуковар, имаше един канал, трябваше да разминирваме там един мост[73]. И докато го разминирвахме, пак не ни пратиха да ни охраняват, и тогава ни простреляха, вече след като бехме изчистили – там извадихме някъде около 180 мини. И накрая, когато пехотата вече почна да преминава през моста, на предпоследната двуколка с минохвъргачката конят стъпи на една неоткрита мина и му откъсна крака. И на войника му нашари отзад малко задника, не беше сериозно.[74] И взводният командир ми прави забележка, защо не сме изчистили минното поле. И аз му казвам, че аз, когато поставям мините, знам, че съм поставил сто мини, и когато разминирам трябва да намеря сто мини. Но когато противникът ги е сложил, аз не знам колко мини са сложени. „И ний, когато ви искахме да ни изпратите поддръжка, вий не ни дадохте поддръжка!” От стрелбата на власовците нямаше поражения. Те имаха там един бункер правен, на който беше написано: „Смерт Сталину, свобода на народому!” И по т’ва разбрахме, че са власовци.
      Съюзниците? Взаимодействията ни с руснаците бяха много добри – Срещу Драва Соболч, и на переправата срещу Бачка паланка, където прехвърляхме, щото с техни корабчета прехвърляхме. Взаимоотношенията ни с тях бяха много добри. Не сме имали пререкания, помагаха ни във всяко едно отношение. С другите среща не сме имали, защото аз стигнах някъде на около 20-тина километра преди Клагенфурт, а срещата с англичаните беше на 15 километра след Клагенфурт.
      Сръбската армия? Ами к’во да ви кажа сега – биеха се, воюваха, но бяха жалка картинка, защото знаете, през цялото това време, когато водеха война, те нямаха ник‘во снабдяване. Имаше на места, тръгват си и го питаш: „Къде отиваш?” Той вика: „Ще отида – вика – до вкъщи да видя жена и деца що радят, и че се вратим да се бием.” Нямаха тая организация, нямаха тая дисциплина. След преминаването на германците, те се движеха заедно с руснаците и оставаше на тях да заемат фронта. Но някои места имаше, където не можеха да удържат, трябваше след туй или ние, или руснаците. Пак казвам: причината е тая, че те нямаха тая военна организация, щото са били партизани. Водели са партизанска битка.
      Сега, в останалите части не знам как е, ний в наш’та дружина взаимоотношенията – командири и войници, бяха на съвсем приятелски начала. Ний в свободното време се събирахме на приказки, пеехме, танцувахме на места. Командирите бяха с нас. Даже пак Първо отделение ще го кажа, ний бехме: аз, тоя Митко, дето го убиха, Никола Янев, Павел имаше един от Разградско – трима-четирима души, които така попявахме. И тия „Бели рози, червени рози”, други български народни песни, ги пеехме и си правехме с девойките джамбурета. И винаги взаимоотношенията ни са били съвсем приятелски.
      Полит-офицерите? Също, също, също. При нас някакви полит-беседи, полит-информации почти не се изнасяха. Аз не го помня това. Държали са се с нас съвсем приятелски. Говоря за взаимоотношенията в наш’та дружина.
      Напрежение между различните части на армията? Сега аз мога да говоря само за това, което се случваше в 3-та дивизия. С тия, които бяха от 12-та дивизия, не е имало напрежение. Взаимоотношенията между частите са били, айде да го кажем – на другарска основа, на приятелски начала. Но не е имало напрежение: „Защо за вас има това или за нас има онова?” Снабдяването с храни – поне при нас не е имало гладуване. Но нашият фелдфебел на ротата беше цар в това отношение. Като отидеме в някое населено място, където трябва да стоиме няколко дена, отива в „Командя месте” и на кмета на селото му казва: „За утре ми трябват 20 килограма или 50 килограма месо, за което ще ти дам разписка и след войната ще ти го платят.” Ядец, не са му го платили. Пише му разписка, че еди кой си от еди кое си поделение е получил от Командя месте на еди кое си село 50 килограма телешко месо. Подписва се, удря печата, ама го завърта малко да не си личи кое е поделението. И при нас винаги е имало месо. Пари? Нема, да чакат от умрял писмо. Имахме случай, една крава беше влязла в едно минно поле, където и беше откъснат крака, а пехотинците не смеят да отидат да я приберат. Викат ни нас да идеме да я вземем. И ние отиваме, разминирахме там местото, един проход. И земахме от мостоваците багри[75]. Отидохме, фелдфебелът, той му беше неговата част това, гръмна я с една пушка в главата, закачихме я тука с куката, изтеглихме я. Одрахме я, направихме я на парчета, накълцахме я. Но и на пехотинците им дадохме. Е, не цялата половина, но един бут и малко повече до предния бут им раздадохме. Така че винаги федфебелът е намирал начин. При другите – и там не знам някой да се е оплакал, че са зле с храната.
      Войници от друга националност? Нямахме! Не, не. Нашият контингент беше от Шуменско, Разград, Търговище, Попово, Ямбол, Сливен, Елхово, Бургас, Варна, Провадия, Добрич. Това беше контингентът, там имаше турци, но нямахме турци в дружината. Евреи, нали, и арменци нямаше също.
      Местното население? Всички ни приемаха с голяма обич. Чувстваха ни като техни хора. Пак казвам: приемаха ни, хранеха ни. Например: след 1-ви май бехме в едно друго село, словенско. И кат си тръгнахме вечерта, цялото село излезе да ни изпрати и плакаха за нас. Плакаха, със сълзи плакаха! Защо си отиваме? И всичките извадиха от хранилищата си по едно парче свинско пушено, бут. Аз бях квартириер, и първият досег с хората, където трябваше да стоим известно време, беше моят. И никъде не са ни отказали. Даже молеха да отидеме, да се настанят хора в тяхното село. И навсякъде ни приемаха с отворени обятия.
      От наша страна също така, отношенията бяха такива, че не се позволи да се направят някакви злини на тия хора.
      Военни престъпления от немска страна или от наша? Не, не, не. Не съм виждал такова нещо. Не съм виждал… Наши войници, доколкото знам – поне с тия, които съм бил – не съм чул. Единствено за часовника, но няк‘ви други оплаквания от местното население за това, че български войник е крал, е правил няк‘ви други зулуми на местното население, не съм чул, не съм видял.
      Психологически последици от войната? Дали сънувам? Аз да ви кажа, може би съм малко по особена натура, но нямам такива последици. Въпреки че, ето – убиха ми двама души от мойто отделение, видях ги там тия, убитите 38 човека. След това другите 26 човека, които убиха. Другите, които аз убих, ние убихме. Не знам, от тия 15 човека, които стреляхме, кой ги е убил, но ний сме стреляли. Сега вероятно е и аз да съм убил единия, но някакви последствия психически за мене не съм имал.
      Ми след войната, като се прибрах в България, мойто желание беше да следвам архитектура, но за архитектурата трябваше да се явяваме на изпити. А пък аз три години с математика не съм се занимавал, така че нямах възможност да се явявам на изпити. Тогава ветераните имахме право да кандидатстваме и да се запишем където пожелаем, с изключение на Политехниката. Иначе другите специалности в Софийския университет – навсякъде. Приятелите ми повечето записаха медицина и стоматология, и аз записах стоматология. Не можах навреме да завърша, защото, както казах, баща ми беше възрастен, нямаше работа, не можеха да ме издържат. Така че не можах, закъснях с около 2 години и половина. 49-та година се ожених. Жена ми работеше в статистиката. Тя работеше и колкото можеха, родителите й ми пращаха – е, по-малко пари, но повече продукти. Тогава с един килограм краве масло[76] си плащах наема. Докато завърша, имах двама сина. И като завърших, вече ме разпределиха. Исках да служа в армията като военен зъболекар, но за съжаление ми изпратиха едно писмо, че не мога да служа в редовете на Българската Народна Армия, защото съм бил бранник, защото съм имал братовчед в Австралия[77], баща ми бил черноборсаджия… Той нямаше пари хляб да си купи, те го изкараха черноборсаджия. И по тия причини ми отказаха да служа. И ме разпределиха – отидох в Гаврилово, Сливенско, там бях две години. След т’ва пет години в Красава, Брезнишко, след туй три години в Местица. С голям зор стигнах до Перник, и от 63-та година до пенсионирането ми 84-та година бях в Перник, в ДМЗ „Велин”, зъболекар. Пътувах от 63-та до 84-та година всеки ден по 75 километра. Пенсионирах се, но продължих след т’ва до 2000-ната година по договори, два пъти в седмицата ходех пак в Перник, в завода „Благой Попов”.

 
      Интервюто проведе Константин Голев

 
[1] 19-ти Пехотен Шуменски полк (бел. съст. К. Г.).
[2] Битката при Чаталджа се води на 17-18 ноември (4 и 5 ноември по стар стил) 1912 г. По време на сражението българските войски се опитват да пробият укрепената линия на османската армия, която прикрива подстъпите към Истанбул. На края на втория ден, след тежки загуби и при непрекъснати контраатки от страна на противника, българските части са върнати на изходни позиции. Това е първият мащабен неуспех на Българската армия от създаването на Третата българска държава. Но неуспешната атака не се превръща в поражение, поради факта, че българската армия не отстъпва от своите изходни позиции и ги съхранява до края на войната (бел. съст. К. Г.).
[3] Биката при завоя на Черна се води между българската армия и войските на Антантата през октомври-ноемрви 1916 г., като част от военните действия на Южния фронт по време на Първата световна война. След тежки боеве и големи загуби за двете страни, българските части отстъпват на нови позиции северно от Битоля. Изходът от сражението е победа на Антантата – основно сръбски части, с френски и руски подкрепления. За българите тежък психологически удар е загубата на Битоля, а сърбите използват възмоността да пропагандират, че започват да „освобождават” Сърбия. Войските на Антантата нямат възможност да постигнат по-дълбок пробив през 1916 г., а опитите им в следващите години се провалят. Заетите от българските войски позиции в края на сражението ще останат почти неизменени до пробива при Добро поле през 1918 г. (бел. съст. К. Г.).
[4] „29-та година си записва „Спомените ми за бягството ми от плен” и го описва. Той е завършил навремето 3-ти клас прогимназиално – сега 7-ми клас, това му е образованието.” (цит. Т. А.).
[5] Тодор Анастасов има предвид френските колониални части, рекрутирани от Сенегал (бел. съст. К. Г.).
[6] Вероятно в крепостта Йеди Куле, която е била затвор до третата четвърт на ХХ-ти век (бел. съст. К. Г.).
[7] „Впрочем, 1-во отделение тука учих в София, защото майка ми дойде да учи занаят тогава – шивачка.” (цит. Т. А.).
[8] В смисъл, че не е могъл да натрупа достатъчно трудов стаж, преди да спре да работи, а не че е починал, преди да достигне пенсионната възраст (бел. съст. К. Г.).
[9] „Нямаше общински рейсове, от съседните села, които бяха на 4-5-6 километра от града, всеки ден идваха пеша и си отиваха пеша – и през зимата, и през лятото. Но учеха си, тогава се учеше, а не се играеше, както на компютрите сега.” (цит. Т. А.).
[10] „Там има база, те след туй я направиха. Навремето, когато ний правехме тая батарея, нямаше такава морска база.” (цит. Т. А.).
[11] За характера и изпълнението на задачите, провеждани от инженерно-щурмовите части виж също разказа на Никола Рухчев, който е взводен командир в такова подразделение. Тъй като двамата с Тодор Анастасов служат в един и същи род войски, в разказите и има множество сходни моменти (бел. съст. К. Г.).
[12] „Щото някои пишат, че като се събудили след 5-ти март, били затрупани от един сняг – въобще сняг не е имало!” (цит. Т. А.).
[13] Виж разказа на Венелин Попов, чието самоходно оръдие е било атакувано от германците с подобна мина. (бел. съст. К. Г.).
[14] „Не мога да ти кажа коя киселина беше, азотна ли беше, сярна ли? Мисля, че азотната беше.” (цит. Т. А.).
[15] „Които сега ползват за арматури, такива бяха и тогава.” (цит. Т. А.).
[16] „На занятия само. Щото не се наложи на фронта, там нямаше бункери. От Срем като се прехвърлихме в Унгария, някъде към края на февруари ги предадохме огнехвъргачките, имахме по една огнехвъргачка на взвод.” (цит. Т. А.).
[17] Езеро-лиман в долината на Провадийска река, разположено западно от Варненското езеро (бел. съст. К. Г.).
[18] Показват пръст (бел. съст. К. Г.).
[19] Село Козичено се намира в Бургаска област (бел. съст. К. Г.).
[20] Вълчи дол е град в Североизточна България, област Варна (бел. съст. К. Г.).
[21] До 1947 г. е Министерство на войната (бел. съст. К. Г.).
[22] Село в община Аврен, област Варна (бел. съст. К. Г.).
[23] И тук, и по-надолу в текста репликите на руски са предадени в българизираната им форма, така както Тодор Анастасов ги произнася, без да сме правили редакция на руски, за да се запази максималната автентичност на разказа (бел. съст. К. Г.).
[24] Гара Хан Крум е разположена в област Шумен (бел. съст. К. Г.).
[25] Тодор Анастасов употребява думата в смисъл на „проститутка” (бел. съст. К. Г.).
[26] „Тогава бяха такива – американени.” (цит. Т. А.).
[27] За подобни събития в Хасково виж разказа на Димитър Димитров (бел. съст. К. Г.).
[28] „Някъде това става след 11-ти – 12-ти септември, се взема решение за мобилизация и за участие срещу Германия.” (цит. Т. А.).
[29] „А конете, голяма част от които бяха мобилизирани, бяха от стопанството на Багрянов.” (цит. Т. А.).
[30] Прикриващият фронт е създаден още през 1940 г. със задача да прикрива югоизточната граница срещу Турция. Закрит е в края на ноември 1944 г., когато частите заминават на фронта (бел. съст. К. Г.).
[31] Става въпрос за село Попово, община Болярово, област Ямбол, различно от родното място на Тодор Анастасов – град Попово, в Североизточна България, област Търговище (бел. съст. К. Г.).
[32] „Начи направи сметката – от декември месец до юли месец луканката не се развали. И я изядохме с най-голямо удоволствие с майка ми, баща ми, братовчедите ми, стринка ми, близките ми.” (цит. Т. А.)..
[33] Тодор Анастасов не е сигурен, дали мостът не е бил над река Морава, но поради близостта на Ниш, предполагаме, че става въпрос за Нишава (бел. съст. К. Г.).
[34] „Пионер-щурмовото отделение е от 17 души, не е пехотното от 11. Защото всеки имаше задачи: двама огнехвъргачка, четирима удължени снаряди, минотърсачи има и т.н. Затуй отделението беше малко по-голямо.” (цит. Т. А.).
[35] Селото е в едно дере, което се влива в Дунава, иначе горе денивелацията е на около 90 метра. (цит. Т. А.).
[36] „Защото те нямаха с какво да се обличат и те и просто търсеха това, което може да ги облече и обуе: обувки, ботуши, панталони, куртки, шинели – прибираха.” (цит. Т. А.).
[37] „Ножицата още стои, ножчето някъде бехме на военен лагер в Благоевград и там, изглежда, на обяд съм го забравил.” (цит. Т. А.).
[38] „Не баш в лозето, но пред лозето, не сред лозите.” (цит. Т. А.).
[39] „И двамата бехме с автомати.” (цит. Т. А.).
[40] Атаките срещу Сотин и Грабово са част от Сремската настъпателна операция, провела се в периода 22-29 декември 1944 г. Сремската настъпателна операция се провежда от 3-та пехотна дивизия и 8-ма пехотна дивизия и завършва с неуспех. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 331-333 (бел. съст. К. Г.).
[41] „То беше някъде на около 15-тина километра Сотин-Грабово.” (цит. Т. А.).
[42] „Макар, че в историята пише, че организирали щурмова рота от пехотинците, тя не е от пехотинците, а е Втора пионерна щурмова рота.” (цит. Т. А.).
[43] „Още един войник има ранен, не го помня кой беше, от тая рота.” (цит. Т. А.).
[44] В смисъл „да залягаме.” (бел. съст. К. Г.).
[45] Щерьо Атанасов (Щерьо Атанасов Георгиев) е помощник-командир на Първа армия (Първа фаза) и на Първа Българска армия (Втора фаза). Роден на 27 март 1902 г. в село Любимец, Хасковска област. Член на Комсомола от 1919 г., на БКП – от 1923 г. От 13.IX.1944 г. е политически представител на Първи корпус, от 20.IX.1944 г. е помощник-командир на Първа армия, а от 27.XI.1944 г. – помощник-командир на Първа българска армия. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 12-13 (бел. съст. К. Г.).
[46] За подобно прехвърляне на войски през Дунав виж разказа на Атанас Илев (бел. съст. К. Г.).
[47] „Мисля, че 14-ти януари беше мойто отделение.” (цит. Т. А.).
[48] Тодор Анастасов има предвид, че цивилните германци са се изтеглили с Вермахта (бел. съст. К. Г.).
[49] „Компресор имахме един, на дружината.” (цит. Т. А.).
[50] „Платнището със сеното, което съм го сложил на компресора отгоре, да не ми е студено на задника.” (цит. Т. А.).
[51] Тодор Анастасов употребява думата в смисъл на „конско” (бел. съст. К. Г.).
[52] Тодор Анастасов има пред вид, че всъщност местното население копае окопите, които са маркирани от инженер-щурмоваците (бел. съст. К. Г.).
[53] „Това, което той пише, не е истина. Също той пише, че влязъл в Долни Михоляц, като сме влезли, че имало битки, нямаше подобно нещо.” (цит. Т. А.).
[54] Виж разказа на Владимир Матев, който е бил ранен по подобен начин в окото и чиято операция е отложена заради операцията на полковника (бел. съст. К. Г.).
[55] Полковник Васил Миленов Любенов е роден на 11.VIII.1896 г. в Пловдив. Завършва военното училище през 1917 г. Подпоручик е от 1.VIII.1917 г. С М.З. №166 от 10.XI.1944 е назначен за командир на 3-та пехотна дивизия, с която участва във Втория период на войната. За проявени командни качества е повишен в звание „генерал-майор” на 5.V.1945 г. Спорд Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 87 е уволнен чак през 1948 г. (бел. съст. К. Г.).
[56] Офанзивата започва на 6-ти март в 1.20 часа с форсирането на река Драва от германски части при чифлика Дравакож. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 222-225 (бел. съст. К. Г.).
[57] Алексей Василиевич Благодатов е роден през 1893 г. в Люблин. Завършва Артилерийско военно училище. Служи в Съветската армия от 1917 г. През 1943 г е назначен за заместник-командващ на 57-ма армия от състава на Трети украински фронт.От 10.I до 11.IV.1945 е съветник на Първа българска армия. След това е назначен за комендант на Виена. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 18-19. (бел. съст. К. Г.).
[58] Стоян Константинов Трендафилов е роден на 2.XI.1899 г. в Пещера. Завършва Военното училище през 1922 и Военната академия през 1930 г. Подпоручик е от 1.IV.1922 г. Уволнен е за антимонархическа дейност през 1935 г. Член на Военния съюз. Участва активно в превземането на Министерството на войната на 9.IX.1944 г. С МЗ №123 от 14.IX.1944 г. е назначен за командир на Бронираната бригада, с която участва в Първия период на войната, а от февруари 1945 е командир на 4-ти корпус. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 144. (бел. съст. К. Г.).
[59] „По моя преценка, сега не мога да кажа, не съм бил там, но това, което непосредствено след това сме говорили.” (цит. Т. А.).
[60] „Наш‘та пионерна лопата не е като пехотинската с къса дръжка – тая си е нормална дръжка, стърчи над главата ми.” (цит. Т. А.).
[61] „Бенко от Добрич беше, запасняк. Двама-трима души от отделението бяха запасняци. (цит. Т. А.).
[62] „Аз бях с брадвичка.” (цит. Т. А.).
[63] „Наш‘те бяха „Збройовки”, с двуноги. (цит. Т. А.). Става въпрос за 9 мм картечен пистолет „Збройовка” на въоръжение в българската армия по време на войната.” (бел. съст. К. Г.).
[64] На въоръжение в българската армия по време на войната са били руски противотанкви пушки „Симонов” и „Дегтярьов”. И двата модела са с 14.5-мм патрони. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287. (бел. съст. К. Г.).
[65] За подобен случай виж разказа на Боян Ненов. Венелин Попов също среща пленени поляци (бел. съст. К. Г.).
[66] „Убити нямаше, но ранени…” (цит. Т. А.).
[67] „Ами това е една платформа, на която с въже се преминава реката.” (цит. Т. А.).
[68] О, боже, боже! – унг. (бел. съст. К. Г.).
[69] За действия в и около Марибор споменават също Димитър Димитров и Илия Павлов (бел. съст. К. Г.).
[70] „Намерих само някъде един такъв ръчен часовник, който го бях турил в джоба на куртката си, пък като се натопих в реката Мур, той, докат се прибера в България, беше ръждясал. Часовникарят ми вика: „Дръж го в една чаша с газ.” Та сумати години изкарах с него, докато си събера пари да си купя друг часовник.” (цит. Т. А.).
[71] „Тогава не сме се познавали, тука се запознахме.” (цит. Т. А.).
[72] „Първите двама германци, убитите, които виждам на живо.” (цит. Т. А.).
[73] „Това беше някъде преди 1-ви май.” (цит. Т. А.).
[74] За подобен случай, но с неоткрита противотанкова мина и много тежки последици виж разказа на Владимир Матев. За инцидент със случайно настъпване на противопехотна мина виж разказа на Никола Рухчев (бел. съст. К. Г.).
[75] „Това е една кука на дълъг прът, с която се отблъскваме или притегляме.” (цит. Т. А.).
[76] „В Попово се произвеждаше много, околията беше богата.” (цит. Т. А.).
[77] „А той замина 39-та година, защото негова леля имаше там хотел, нямала на кого да го остави и той отиде да я гледа и да й го наследи.” (цит. Т. А.).

Източник: Tempipassati.org

Реклама