Спомени от войната на Никола Рухчев (65в.)

Никола Рухчев е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участва във втората фаза на Втората световна война, като взводен командир в 11-та дивизионно-инженерна щурмова дружина. Дейността му на фронта се състои в обезвреждане на противопехотни мини. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Никола Димитров Рухчев, роден съм на 1 май – какъв хубав ден – 1924 година, град Карнобат, Бургаска област.
      Сега, първо това е много интересно, което няма да го има при другите – аз съм изпратен на фронта като портупей-юнкер. Последният курс – портупей-юнкер във Военното училище и нас ни изпратиха на фронта пролетта на 1945 година. Официално беше като боен стаж, но там веднага бяхме назначени като взводни командири по назначения в определени части.
      Аз специално бях назначен за взводен командир в 11-та дивизионно-инженерна щурмова дружина. Това е към 11-та дивизия, всяка дивизия има по една такава дружина. Там бях назначен за командир на Първи взвод от Първа рота – 1, 1, 11. Това е инженерно поделение, това е поделението, където аз бях.
      Командир на дружината беше майор Бръмбарски, не му помня малкото име. Командир на ротата ми беше поручик Ото Антонов, той обаче излезе в отпуска, друг го замести.
      Бях на 20 години на фронта. Старият закон беше пълнолетие на 21 години и така навърших 21 там, на фронта. Така, че твърде млад се сблъсках с неприятностите на войната. Не бях виждал ранен човек, но това по-нататък.
      Баща ми е офицер, стига до чин полковник, същевременно беше и инженер.
      Аз завърших Военната гимназия. Във Военната гимназия се постъпва след 5 гимназиален клас, тогава военната гимназия беше до 8-ми клас. Аз бях във Втора мъжка софийска гимназия и с конкурсен изпит през 1940 година постъпих. През 1943 година завърших Военната гимназия пак там и веднага преминавам във Военното училище, което е на същото място, като юнкер. Докато бяхме в гимназията, се наричахме кадети. Последният клас на гимназията – 8-ми, ставаме старши кадети. Сложиха ни една нашивка и когато постъпим във военното училище ставаме юнкери. По-висшата степен на юнкера е портупей-юнкер. Портупей – това е, където се носи сабята. Защото можеш да носиш сабя. А последната степен, както нас ни произведоха, преди да ни пратят на фронта, е фелдфебел портупей-юнкер.
      Фелдфебелът е старшина.[1] Преди да заминем на фронта, произведоха ни фелдфебел портупей-юнкери и оттука випускът замина за Унгария. Там в Печ ни посрещна генерал Стойчев, поздрави ни с отиването, отидохме в щаба на армията и ни връчиха там назначенията кой къде да бъде. Дотогава ние не знаехме кой къде отива, разбира се, по специалности. Аз там се явих на командира си и поех един взвод, защото взводният командир беше ранен, в болница, и взводът беше свободен.
      Това е март месец, края на март – началото на април 1945 година, това е след големите Дравски боеве. Те бяха от 6-ти до 19-ти и понеже имаше доста жертви, имаха нужда от офицери, млади офицери. Затова нашият випуск от 111 души заминахме веднага, за да попълним тия загуби.
      С влак стигнахме до Белград, оттам с камиони. И ние не знаехме кой в коя част ще бъде, и когато отидохме в щаба на армията получихме назначенията си. Така че в тая дружина бяхме двама души колеги с моя съвипускник Миро Митев, почина вече и той. И започнахме войсковия живот в една бойна част. По-нататък може би ще стане дума за това.
      Аз се явих в едно село, там беше щабът на моята дружина. Селото се казваше Даран, чисто немско село, говореше се на немски език, за мен беше лесно, защото аз учех немски. В Унгария действително имаше чисто немски села – това, разбира се, е остатъка от Австро-Унгарската империя.[2] Но веднага след това, разбира се, започнах дейността си.
      Какви задачи съм изпълнявал? Почти всички инженерни задачи. Още когато отидохме, най-напред участвахме в укрепяване, защото не се знаеше какво ще стане. Оттатък Драва още не беше започнало настъплението, германците бяха там и започна укрепяване главно на втората отбранителна полоса. Тя е на 12-15 км от фронта. За разлика от първата, където работи войската, във втората главно местно население. Разбира се, ние трябва да очертаем окопите, да ги трасираме с моите войници. И се извлича цялото местно население – всички момчета над 16 години, момиченцата над 18, всичко работоспособно отиваше да копае.[3] Това беше първата ми задача. Но след това много бързо се поставяха вече и други задачи.
      Когато започна настъплението южно от Драва, аз бях назначен в т.нар. (за вас е непознато) „минен отряд за заграждения”. Моят взвод с три камиона, на които са натоварени мини. Делят ни най-опасното място с готовност при пробив веднага да се преградят някои линии, (рубежи ги наричаме ние), с оглед да се спре противника. И противопехотни, и противотанкови мини. Разбира се, трябваше да проуча тези линии, да бъда в готовност по радиото всеки момент да изляза. Тази задача я изпълнявах около 12 дена.
      През това време нашите части – това трудно може да се види без карта – достигнаха до Барч. Това е едно градче в южна Унгария, на реката Драва, много красиво, много хубаво курортно градче. Но мостовете бяха разрушени. Тогава получих задачата да устроя переправа. Переправа е мястото, където се прехвърлят войски, без да има мост. Тогава се устройва пристан на двата бряга и с понтони или пък с гумени лодки[4] се прехвърлят войските, а на обратната страна се извозват ранени, убити, и т.н. Това беше една неприятна задача, в смисъл, че това място, където бяха разрушени мостовете – Прещерн, на южния бряг на Драва, бяха минни полета, които са поставяли съветските войски. Те са го дали това място на югославянските партизани, на Югославянската армия по-точно, но германците ги изтласкват. При бягането разрушени мостовете, много от тях попадат на тия минни полета и това място, където аз устройвах от едната страна переправата, от другата страна всичко беше осеяно с трупове. Коне особено. Една от най-неприятните задачи, която съм изпълнявал. Това е миризма страшна. Конете целите подути, хората целите. Аз на 20 години се сблъсках с ужасите, нещо което никога не съм го виждал. Човек не бях виждал така, без глава. Представете си на тази възраст какво представлява за един човек изобщо. До днес го помня някой път, като се събудя. И ме мъчи не само самата техническа работа като специалист: Какво да ги правим тия трупове, тия коне? Какво да ги правим? Копаем ями, дърпаме ги с въжета. То му се откъсне крака, вече изгнило. Ползвахме мрежи, маскировъчни мрежи. Около коня примерно – да не говоря за хората – да го хванем и издърпаме, да го вкараме в трапа, който сме изкопали предварително. А за да не губим време, трапа го изкопаваме с мини. Взривим една противотанкова мина да ни отвори път. Това беше необходимо, защото ставаше смяната на нашите части, които бяха действали южно от Драва. Те се прибират – това беше 3-а дивизия – а моята 11-а дивизия ги сменя и отива оттатък. Нямаше как другаде да бъде.
      Там изпълнявах друга инженерна задача. Переправата не може да бъде постоянен начин за прехвърляне на войски и получих веднага задача да построя мост. Така обаче на 250 м река как се построява мост? Тогава използвах падналите ферми на разрушените мостове, те бяха железни, решетъчни мостове. При падането на цялата ферма тя се забива в дъното и седи част отгоре. Върху нея аз вече достроявам и прокарвам път, по който могат и камиони, и каруци да вървят. Виждате колко разнообразни инженерни задачи.
      Много от тези неща аз не бях учил във военното училище. Само две години бях там като юнкер, специалист. Но човек трябва нещата да ги изучава там, на място.
      Когато знаеш принципите – след малко ще стане дума за това – можеш да намериш начин да решиш проблема. Аз след това, като се върнах от фронта, повечето от времето – 40-50 години, бях преподавател. След като завърших строително инженерство, много неща си обяснявах, вече научно. И от цялата моя практика като преподавател, аз исках да уча хората – бъдещи офицери, на принципите. Принципите, а не на изпълнението на конкретен начин. Ти като знаеш принципа, ще намериш начин как да го изпълниш.
      Интересно, в това градче Барч много близко се намира един замък. Пълно езеро и в средата една нимфа. На едни големи унгарски богаташи е бил този замък и на това място е бил сниман един филм по мое време – “Видение край езерото”[5]. Аз знаех, че е там и нарочно намерих време, някой час, да отида на това езеро с тази нимфа. В Барч бях отседнал, хубави сгради имаше, населението беше изселено, но тези, които не са пожелали да напуснат, бяха там. Отседнах в една много хубава, голяма къща, на една бивша балерина, която остана там. Не искала да напусне. Тя беше 86 годишна, с моя випускник отседнахме при нея, тя ни покани.
      Тя имаше една прекрасна библиотека, всичкото в масивна мебел. Разговаряхме по много въпроси. Ние млади хора, 21-годишни, гледаше ни като деца. И една помощничка имаше. Така че по време на войната срещаш и такива неща. Те в момента внасят известно не само разнообразие в бойния живот, но и четяхме много книги. Но и това време мина.
      Там останахме – значи то е било края на април, началото на май. Още не беше свършила войната. След това преминах оттатък и известно време съпровождах пехота в настъплението й за разчистване на мини.
      Обикновено, когато настъпва пехотата, единственият най-сигурен начин, че има минно поле, е да пострада човек. Настъпи, откъсне му крака. Веднага пионерите напред, ние бяхме пионери. Ние излизаме, започваме да чистим, да правим проходи, през които да се минава. Това е вече техническа работа, за която ни учеха. Ние срещнахме най-разнообразни мини, пак повтарям – принципът помага да се справиш с всяка една от тях[6].
      На 9-ти май свърши войната и ние бяхме в Лайбниц, в Австрия. След войната започна да става изтеглянето към България. Моята дружина обаче – 11-та дивизионно-инженерна, за разлика от всички други, които си тръгваха към България, я оставиха в Унгария още повече от месец след войната, да чисти мини. Ние бяхме върнати в цяла южна Унгария, особено в района, където са били Дравските боеве – Дравасоболч, Дравапалконя, всичките села. Целия май и половината от юни ние останахме там. Това е един труден, тежък период, защото, как се мотивират тези хора?[7] Много демобилизирани. Бащи, оставили семейства. Те от първата фаза воюват, ние бяхме във втората фаза, те от първата. Всички други си отиват по къщите. Това беше най-трудно – да ги мотивираме, да разберат, че ние трябва да оставим чисто унгарското поле, да могат тея селяни, тея хора да работят, да се прехранват. Моята база беше в едно градче, казва се Пшелие или Шелие. Там живеех, там беше взводът ми настанен в квартири, главно отделения в къщи. И в продължение на 30-40 дни разчиствахме най-разнообразни минни полета покрай реката Драва – от Драва навътре не повече от 5 км. Това е първата най-важна преградна линия, ако немците – както е било тогава – настъпят.
      Мините бяха най-различни. Най-много бяха от съветските войски, които са били там и са укрепявали и са минирали. Това е мината „ПМД 6”[8] – „Противопехотна мина дървен образец 6”. Тя е дървена, за да не се открива от металотърсачите и има 200-грамова тротилова шашка, но тя е достатъчна да ти откъсне крака долу, не целия. Там работех целия май, та до началото на юни, и стотици мини извадихме. Мините бях съветски ПМД 6, германски – германците и те минират Драва, като се изтеглят – унгарски “рибка”, защото приличаше на рибка. Противопехотни и противотанкови. Противотанковите германски бяха метални и с металотърсачния апарат ги откривах, но противотанковите съветски бяха дървени.
      Но имаше и железни мини, както и немски скачащи мини – с един взривател, който е нагоре, с едни рогчета. Като се натисне самата мина се изхвърля на 3-4 метра над земята. Там се пръска, а цялата вътре е пълна със сачми и метални парчета, и поразява голям участък. Всички видове, които аз съм изучавал, но и такива, които не съм виждал – например унгарската мина “рибка”, там се запознах с нея. Но казвам ви пак – принципа. Принципът е да отделиш взривателя от взривното вещество. Щом знаете този принцип, нещата са прости оттам натаътка. Разбира се има много подробности, много усложнения докато напипаш взривателя. За такива работи най-вече съм се занимавал към 30-40 дни. Стотици, хиляди мини сме обезвредили.
      Едно минно поле е от 120-150 мини. На ден по 3 минни полета. Всеки взвод дава по едно минно поле. Обикновено работим сутрин. Отиваме рано – към 7-8 часа, работим само до към 1-2 часа и се прибираме. Разбира се, много интересни моменти съм имал, много, много. Това е безкрайно да се разправят тия неща. За съжаление, много местни жители загиваха. Това време е, вижте, май месец, вече всичко изкласява. Техните ниви, те са ги засели предишната есен, всичко това отива нагоре. Не можеш да го задържиш. Навсякъде, навсякъде ние слагахме табели – “Окто!”, “Окто!”. На унгарски “окто” е мина. „Окто, окто!”, да не влизат. С кметовете на селата, с тях кореспондираме, те са сложили плакати никой да не излиза. Въпреки това някой селянин отива, все му се струва, че няма опасност и хоп – там си остане. Смъртта им настъпва от кръвоизлив – откъсва му крака, няма кой да му спре кръвоизлива и там го откриваме на сутринта.
      Аз специално в моя район, 9 взвода работихме – 3 роти, по 3 взвода, 9 взвода по 3 отделения, много нещо работеше. Аз в моя взвод всичките ги върнах, върнах ги, защото своевременно вземахме мерки. Там и много други неща са се случвали. Например, един ден един от най-добрите ми отдельонни командири. Отивам давам му задачата, още не бях тръгнал в другото отделение да дам задачата – взрив. и Живков, от Ихтиман, почна да се въргаля и да вика: “Олеле-олеле, крачето ми, крачето ми!” Още в началото на разминирането настъпва противопехотна мина и му откъсва крака.[9] Обаче излиза, че е настъпил някоя пръчица. Както е капака, крака не е точно стъпил върху тия 200-грамови шашки, а е стъпил върху някоя клечка или отстрани, щото бяха откъснати пръстите отпред половината, а петата му беше здрава.
      Веднага му викам: “Живко, спри да се мяташ!”. Той взе да се мята, с главата ще натисне друга мина, защото те са на 2-3 метра мина от мина, близко са. Спряхме го веднага. Първата работа е да се спре кръвта. Няма опасност от заразяване, защото тротилът изгаря при 6 хиляди градуса температура. Просто в първия момент няма и кръв. Спича се, опечено. Това е моментът, в който можеш да спасиш човека. Но кой ме е учил? Опитът. Веднага турникети[10] – един, два, три турникета, за да спрем кръвотечението. На 12 км беше Капошвар, където имахме военна болница. Откарваме го, там получих и първото си наказание като офицер. И единственото. Никога не съм бил наказван. Аз бях добър офицер и преди това юнкер. Там получих първото си наказание, защото когато отидохме, вкарваме го в болницата, веднага лекарите дойдоха – на операционната. Един млад лекар каза: “Пригответе го за ампутация!” – а аз му виждах крака. Той взел едни клещи, едни ножици и да чисти пръстите му – „щрак, щрак, щрак” ! Може ли да си представите какво е? И пред мен, на 21-на годишния човек! Да го прочистел! Аз не можах да издържа и викам: “Спрете бе, поне оставете го да го хване упойката, на какво прилича това нещо!” – и го хванах за престилката. Той се развика: “Коменданте, туй!”. Стана голям скандал, обаче в това време го хвана упойката докато ние се разправяме и той се успокои. А дойдоха главният лекар, главният хирург. А после разбрах, че това е стажант, последна година студент, който е изпратен на стаж. Хирургът каза: „Какви са тия работи?” И главният лекар погледна, видя това нещо и му каза – не му отразяха крака, спряха и той си остана с петата и допреди 5 години бяхме заедно. И след това ме арестуваха – уж де – и мина една заповед как ме наказват, с мъмрене беше. Но пък аз съм доволен, защото спасих човека.
      Имаше и един друг случай. Един ден прехвърлях наши части на разузнаване южно от Драва. Отсреща бяха германците. Драва е широка 200-220-250 метра и се прави разузнаване с бой. Изпращаме обикновена рота, тя влиза в бой с немците, за да се разкрият, това е отделната система. В боя се разбира колко части, къде се намират батареите, всичко се засича. И един ден получавам задача да прехвърля една рота южно от Драва с гумени лодки. Но получавам задачата късно, към 5-6 часа, стъмни се вече. Командирът ми, който ми поставя задачата, е и дивизионен инженер. И казва: “Ако не можете да разузнаете препятствието, няма да прехвърляте, ще оставите за другата вечер!” Трябва да разузная и аз отивам при командира на полка. Това е 41-ви пехотен полк,[11] полковник Дяковски,[12] който ми беше помощник-началник във Военното училище и ме познаваше: “О-о-о пионер, айде стягай се да преминавате!“ „Къде да преминаваме? Навън е тъмно!” “В 12 и 30 е запланувано да тръгнете, нощно време!” “А! – викам – няма да стане, господине!” – още “господин” сме. “Как няма да стане?!” ”Аз не знам къде да отида, къде да пуснем лодките, къде е нашия бряг, къде е отсрещния, каква е скоростта на течението, къде ще ме изкара! Дайте ми схемата по часове!“ „А не, ей сега ще ги прехвърлиш!” “Съжалявам, господин полковник, но моята заповед, както я е дал моят командир, е, ако не мога да разузная, не мога да изпълня тази задача! Утре ще ги прехвърля!” “Не ми трябва утре, ще те застрелям!” “Застреляйте ме, голяма работа, с това, ако смятате, че ще се спасите, няма да стане!” И той се обажда в щаба на дивизията. Тогава системата в дивизията беше така – командирът, моя командир на инженерна дружина, играе ролята на дивизионен инженер. В това отношение той е представител на командира на дивизията и на него командирите на пехотните полкове са му подчинени по отношение на тия работи, инженерните. Той не може да не изпълни заповедта и вика: “Махай се, отивай си!”“Добре, много хубаво!” Моите войници, вижте колко е хубаво така да ви обичат войниците. Те: “Ей, господин подпоручик, добре, че си отидохме!” “Защо бе? Щяхме да прехвърлим!”. Но те казаха: ”Дисциплинарната рота, като отидат, като легнат всички, немците нито крачка не правят, ще ни изтрепят всички! Ще ни изтрепят – вика – германците!”. Много хубаво, че „няма” и оттогава още веднъж ми се повиши авторитета, защото командирът там трябва да си пази хората. Това е много важно. Всичко трябва да правиш, но да си пазиш хората. Те са оставили дом, семейство, майки, бащи, деца. Това според мен е едно от основните неща в такъв период в работата на полка.
      Но имах и много интересен случай при едно от тия прехвърляния. Аз съм начело на голямата гумена лодка – тя е 7 души гребци и 18 души събира. До мен беше командирът на дружината, чак рота прехвърляме на разузнаване. Майор Гиздов от 13-ти пехотен полк[13] от Кюстендил. Как ги помня, тея неща се помнят. Аз сега новите неща ги забравям обаче старите не ги забравям никога! Не мога да ги забравя! Беше към 12 и 30 – тръгваме, най-напред се гребе тихо. Когато потапяш веслото, лопатата, съвсем леко и изваждаш внимателно като в масло – това се нарича “рейсът на тишината”. Да не ни усетят. Ако те усетят и почне огънят отсреща, тоя “рейс на тишината” се оставя и започва “рейсът на бързината”. Колкото се може по-бързо да се захапеш за брега оттатък. Иначе във водата си загубен. По-близо до техния бряг, бяхме преполовили реката, но започна веднага стрелбата. Още в първите редове, а те прострелват своето пространство и особено с тежките картечници – те ги застопоряват на нивото на водата, така че без да ни виждат дават огъня. Аз веднага давам команда “Бързо напред!” и един от техните откоси удря майора Гиздов в неговото ляво рамо, мен ме прескача и удря първия ми гребец вляво. И късмет ! Гребецът вика: “Ох, удари ме! Ох, удари ме!” А майора: „Удариха ме – казва – на рамото, тука обаче ръката я движа! И казва – Трай си, тихо, да не се разбере!”. Вижте командира! Много е лошо да се разбере и да се каже: “Убиха командира!”. О-о-о, това е страшно за войниците, да! “Трай си!“. И веднага изважда превързочния си пакет, аз извадих и моя – ние си имахме превързочни пакети, зашити за дрехите. Още докато беше в лодката, без никой да разбере, аз го връзвам. В действителност му беше счупена кост. Някъде тук меката част беше ударена, както е бил наведен така. И до края издържахме 2 часа – 2 часа и половина беше цялото движение, и се върна. Не знам какво стана с Гиздов по-нататък.
      Но, вижте това! Много е важно на какъв командир ще попаднеш и как той ще се държи. Да разберат: “Командирът е убит!” – това е ужас! И такъв случай съм имал с разузнаване през реката Драва.
      Такива случаи най-различни се явяват. Там пострада и един много добър мой приятел офицер, командирът на 2-а рота. Пострада, и то в последния ден на разминирането. Той умря преди година и половина. Аз свърших вече разминирането и с камионите – 3 камиона, всяко отделение на камион, се прибирам. Пеят войниците, работа свършихме, всичко. И го срещам в мотоциклета. Ние имахме мотоциклети с кош. И се спирам аз с камиона от кабината, и той се спира и вика: “Господин подпоручик, какво става?” “Абе, кой беше тоя Марко Тотев във взвода на Мильо, моя съвипускник, да пострада?”„Какво е станало?” „Ми, настъпил мина, та отивам да видя какво е станало!” Отива той – после научавам как стоят нещата – отива на мястото, където е минното поле, и вижда моя съвипускник, командирът на взвода, само той разминира! Вижте морала! Разберете какво е морал! Когато става тази работа остават още мини за разминиране. Той извежда всичките си войници извън минното поле – „Вън!” И те всичките стоят там, и той лично започва, пази войниците си. И когато ротният командир идва и вижда взводния си командир, той го изгонва от минното поле – „Мильо, вън!” И той, ротният командир, по-висшият започва да разминира. По-големият да обезвреди последните мини. И една от последните мини избухва в ръцете му. Едното му око изтича веднага, другото остана с 13 диоптъра, беше жив. Това е пак практика, да не ви разправям подробности. Каската, поне да запазиш едното око – на едната страна. И с едното око гледаш и ръцете напред. Мината не се вижда, ти ровиш напред. Горе-долу виждаш как е, личи, когато си набарал нещо – не може да няма някаква следа. Навеждаш главата, само с едното око поглеждаш и с пръстите, докато пипнеш взривателя. Хванеш ли го това нещо – край! Няма никаква опасност. Можеш да вдигнеш главата, вдигнеш, вадиш, хвърляш, край, свърши! От едната страна слагаш взривателя, от другата взривното вещество и така. А тая избухва в ръцете му. Разбира се, веднага го закарват в болницата. На другия ден отидох в Капошвар да го видя. Той целия бинтован, но по гласа ме позна. “Е-е-ех! – вика – Рухчев, аз съм бил тоя Марко Тотев, не е бил той! Аз съм Марко Тотев!”. Спасиха го, оздравя, даже 10 години служи. Продължаваше да служи, беше началник-щаб в ж.п. училището. Разбира се, и при другите ми колеги, навсякъде са ставали такива неща. Това беше най-неприятната ми, най-продължителна работа. Но и най-отговорна и то във време след войната. Това беше работата ми на фронта. От там се завърнах през юли.
      * * *
      Бях назначен в Първи армейски инженерен полк, след това ме пратиха в Никопол на служба една година. И 1947 г. ме върнаха кадър във Военното училище. Аз бях първенец на випуска от сапьорите, може би това е повлияло да ме върнат. Още повече, че моят взводен командир, който беше тука, пожела да ме вземат. И от тогава 12 години бях във военни училища да уча хората. Работа, която ми допадаше, по моите си специалности. Задочно завърших строително инженерство. През 55-та година ме уволниха. Бях от последните безпартийни може би. Бях уволнен и работех вече като инженер на различни места. През 74-та година се пенсионирах на 50 годишна възраст[14], макар че нямах трудов стаж, но години имах, което ми даваше право да се пенсионирам. И като се пенсионирах веднага, 25 години бях хоноруван преподавател пак по моите дисциплини във Военно инженерно строителното училище в Суходол. Там бях от 1974-та до 2000-та година. Много неща минаха покрай мен, какви ли не офицери съм виждал. Само тези 25 години по 100 души са 2500 души.
      Във военното училище бях 26 години и затова много хора познавах – познавам и познавах. И сега ми се обаждат някои, защото аз не мога да помня тези хиляди хора.
      Ама обикновено взводният командир от училище се помни. От казармата, който е служил, ще помни взводния командир. Той не може да помни всички, но него си го спомня, да.
      Ей това ми е моята военна служба и моето участие.
      Вижте какво, аз не съм срещал врага лице в лице, тъй като аз се борех с моя враг, който е в земята, който е много по-опасен, отколкото оня да го видиш. Така че аз нямам пряка връзка с врага, да го видя какво представлява и как да се държи с мен. Но с местното население съм бил всеки ден, месец и половина-два. Трябва да ви кажа, че нашите войници и офицери се държаха много добре с местното население, главно в Унгария, по-късно и в Хърватия. Даже една българка, която 18-та година живее в Хърватия, написа една книга на хърватски, която сега превеждаме на български – “Ратници на милосърдието”.[15] Това е една апологема, просто една апология, една възхвала на българския офицер и войник.
      Това са хърватски момчета, в нашето училище учиха заедно с мен, това са мои съвипускници. Те са в българска униформа, юнкерска, вижте ги как е.[16] Нещастници! Защото на 14-ти септември дойде един югославски офицер с един камион и си ги прибра. Съвсем легално. Казва: „Това са наши курсанти при вас, сега има нужда нашата армия, да служат”. Закарали ги до Пирот и там ги избиват, 15 души ги разстрелват.
      Ние не сме се били с усташи, за разлика от югославяните, които са воювали много жестоко.
      С руснаци съм се виждал само когато приемах минни полета, поставени от руснаците, от едно момче, капитан май беше. На територията, на която бях, като вие знаете, в южна Унгария, като отиват нашите войски, тя е била заета от съветски войски. Ние ги сменяме, заемаме техните места, а те се изтеглят към Будапеща за големите боеве, в които участват към Будапеща. И много от техните минни полета бяха с минни планове. И този офицер е оставен да ни каже къде са минните полета, да ни разясни. Добро момче, много добро, но епизодът, който ми направи впечатление, е много интересен. С него винаги вървеше някакъв адютант, свръзка. И като отидем в някое село в кръчмичката да обядваме, ние влезем вътре, а момчето войник остане на стълбите и седи. “Абе, защо така?!“, “О-о-о какво ще прави при нас? Другарю, другарю, обаче той е войник, какво ще прави с нас, ще си седи там!” Извадил си от торбата хляб и си яде. Неща, които ме изненадваха.
      Но това е било в един късен период от развитието на Съветската армия. Щото още 42-ра година след Сталинградските боеве се въвежда единоначалието. И чиновете се въвеждат. Дотогава са били комбат, комвзвод, комрот, вече се въвеждат чиновете[17] и мен ми направи силно впечатление това нещо. Така, че в тоя късен етап на войната съветската армия се отнасяше, дори и тя, добре с населението. Аз специално друг контакт с тях не съм имал. След това съм имал контакт в България. В поделенията, където служих, имаше един много хубав подполковник – съветник по инженерните въпроси към министерството. Също с него много добри други офицери имаше и т.н. С унгарците от местното население и с хърватите от местното население отношенията ни бяха много добри. Нещо повече, те търсеха да приемат и приемаха най-вече нашите войници, най-много бягаха от партизаните, югославянските. Ужас! Идваха да се молят: „Елате ни вие вкъщи!”.
      Най-напред нас, след това евентуално руснаците, най-много бягаха от югославяните. Те бяха много жестоки, много жестоки. Така, че аз не съм имал никакви проблеми. Живеех в къщата на една сладкарка, възрастната жена. Отдолу имаше сладкарничка. Единствената двуетажна къща и командирът, най-важният, комендантът, къде да бъде – в най-хубавата къща. Една стая – тя ме гледаше като дете, като син ме гледаше. Къщата отзад имаше една пристройка, където имаше една славонка[18]. Млада жена с бебе на ръце, мъжът й е бил мобилизиран в Унгария, унгарец, но си идвал, направил това бебе. То беше на ръце, една козичка имаше за мляко, а аз й давах от нашите продукти – ние вече бяхме зачислени на съветска разкладка – много богата – масло, захар, сол. Най-ценното нещо в Унгария по време на войната беше солта.
      Унгария няма сол. За сол можеш да получиш всичко. И аз на това детенце му давах масло, шоколад. Американски шоколад! Може ли да си представите американците какво са правили. За да стигне и до нас шоколад! Представете си какви параходи с шоколад са пращали! Иначе и селяните, и те се отнасяха добре с нас. Първите думи, които научих в Унгария, бяха “вон тоеш”. “Вон” е “има”, те нямат “ли” – задаването на въпроса е въпросителния “Вон тоеш?”. “Тоеш” е “яйца”.
      „Имате ли яйца?” „Вон, вон!” И ние всички плащаме, имахме много пари. Тогаз не бяха форинти – пенгю. Единицата беше пенгю и си плащаме. От тях си купувахме прясно месо, всичко се плащаше. Не е да реквизираш.
      През тоя период, когато разминирахме – месец, месец и десет дена, така се бяха сближили селяните с нашите селяни,[19] че нашите селяни, просто зажаднели за селска работа, помагаха на хората. Било в обора, било там за кравичката, туй-онуй или на полето, помагаха на местните хора.
      По време войната, това беше краят вече. Нещата бяха ясни. Ние не бяхме така жестоко засегнати и озлобени, както Русия и руснаците. Ние нямахме тази мъст, която определя и поведението на хората. Поради това аз не съм имал никакви проблеми с местно население. Поне аз, говоря за себе си. За други не знам.
      На война се размиват отношенията на началниците и подчинените. В края на краищата, и едните, и другите са изложени на ужасите на войната. Там не можеш да работиш с войника тъй, както се работи в мирно време. Тука строяваш да искаш. Създават се едни другарски отношения вътре, между различните военни, защото са с една съдба. Разбира се, когато става въпрос за бойна задача, няма компромиси. Но в ежедневието ние сме приятели.
      Всяка вечер в това селце, ние се хранехме в една кръчмичка, там беше нашият стол направен. Вечерно време се правеха вечеринки. И нашите войничета, особено по-младите, последният, поредният мой взвод беше половината запасняци, половината по-млади войничета 23-ти, 22-ри, 21-ви набор. Вечерно време вечеринки. Имаше един оркестър, цигански, имаха цимбало, контрабас и цигулка. Първото, което ги научих тия циганчета, е “Тих бял Дунав” да ми свирят. Когато аз влизам в кръчмата, веднага с погледа спират, моята маса, за коменданта, там стои знаменцето ми – спират, какво и да свирят, и “Тих бял Дунав” започва. После идва собственикът с бирата. В този крайния етап – аз не мога да ви кажа в Първата фаза какво е било – между подчинени и командири се размиват отношенията. Но на по-високо ниво не мога да ви кажа.
      Тогава мобилизационните поделения бяха на районен принцип. Моята дивизия е Софийска дивизия. От Софийските военни окръжия. Никакво напрежение, защото нямаше, да кажем, от Източна България. Всичките са били софиянци, от Ихтиман, от Горна Малина, от Долна Малина, тия. Така че нямаше напрежение, напротив. Вижте, много добри отношения се създават между войниците вътре, приятелски. Нещо повече: Когато давам задачата за разминиране на минно поле, има технология. Пехотните минни полета се отделят в три реда, те са през метър и половина – два метра и така като хванеш един ред, вървиш, докато ги разминираш. Групата е – един разминира, двама души са зад него. Този, който изважда мината, оставя вдясно взривното вещество. Проблеми не сме имали. Те се разбираха войниците помежду си, като братя, като бащи и синове. Та аз нали ти казвам – имах 22-23-ти набор, а взводният ми подофицер беше 36 годишен. Бог ми е свидетел! В тая тройка, младия вика: “Абе, бай Петре, я стой тука вдясно, а бай Йоан тука вляво!”. Тоя младия: “Ти имаш деца!” Той вади мината и я разминира, а тия отстрани изваждат взривното вещество в складче отзад. Братя, бе! Вътре никой не ги е карал, нито аз, когато разпределям, не им поставям задачата. Те вътре сами се разбират. Отношения между войниците вътре, приятелството. Ми всичките са поставени на един хал, бе! Всичките. Настаняваме се на ново място, оборудване. Тръгнат момчетата из селото да огледат момите. В това време по-възрастните ще направят наровете, ще сложат сламата, ще опънат платнищата, ще направят пирамида за оръжието, ще сложат дъска за сухарните торби, сами те, без аз да го казвам. Те си разпределят длъжностите вътре.
      Разбира се, и аз съм се грижел за друго. Реката Драва, тя гъмжи от риба. Можеш ли да спреш, да не хвърлиш 200 грама взрив? Не мога и аз да ги спра. Разреша им, хвърлят, отдолу с гумената лодка съберат рибата. С 200-400 грама взрив, по 50-60 кила риба са вадили. Ще се върнат в селото, че ни чакат и на магазина ще купят риба. Към 30 кг ще изпържи моят готвач за войниците вечерта в кръчмата, 30 кг риба продаваме, по 30 пенгю – 900 пенгю. „Боне, качвай се в колата, до Капошвар!” За 900 пенгю една бъчонка бира се купува. Пристига бирата, сядат – риба и бира.
      Аз ви казвам – там отношенията са съвсем различни. Излезе се на стъргалото, винаги е имало всичко, аз не съм им светил. Но съм имал такива случаи. Така, че отношенията по време на война са съвсем различни, от тези в мирно време.
      Психологическите последици са индивидуални. Зависи от психиката на отделния човек. Особено хора, които са преживяли някакви по-силни моменти. На мен не са ми оказвали някакво влияние. Аз успях да се запазя и една от другите причини е, че аз почти не сънувам, така че мен лично не. Зависи от психиката на отделния човек.
      На мен войната ми даде много. Първо, ранно съзрях, аз узрях на война, на 20 години. Научи ме да уважавам хората, всички. Научи ме да разчитам на приятелите и те да разчитат на мен. Благотворно влияние. Ако, грубо казано, една война може да бъде благотворна. Не, не съм и бил раняван, за да имам преживявания. Аз ви казах за тия картини, с които съм се сблъсквал. Получих много уроци, уроци във всеки един случай. Например един от уроците е, че трябва да се пазят много пръстите и нежни ръце да имам, за да мога да галя. А ръката ми трябваше да бъде нежна, за да може да напипа мината долу, да опипа всяка една гънка. Представи си, дето показах това нещо. Ако това щифтче беше малко извадено и само да го пипнеш, да падне. Та това с ръцете е най-първото – да го напипаш и да го извадиш. Ей, има и такива подробности, които не могат да се кажат.

 
Интервюто проведе Мариан Гяурски и Кирил Захариев.

Източник: Tempipassati.org

 
[1] „Сега тази дума “фелдфебел” я няма, старшина, се използва.” (цит. Н. Р.).
[2] В Унгарското кралство още през средновековието се заселват много немци – предимно саксонци миноьори. Освен в Трансилвания, която е известна с богатите си сребърни и златни рудници, немски заселници има и в други части на страната. Преселенията на немскоезично население продължават и в по-ново време, като при управлението на австрийската императрица Мария Терезия се наблюдава нова голяма вълна – т. нар. шваби. Известни са така, защото при отпътуването си от Германските земи се концентрират в Швабия, но всъщност са от най-различни области (бел. съст. К. Г.).
[3] Подобно описание на задачите, изпълнявани от инженерно-щурмовите части, виж в разказа на Тодор Анастасов. Тъй като той също служи в инженерно-щурмово отделение, разказът му има множество сходни моменти с този на Никола Рухчев (бел. съст. К. Г.).
[4] „Понеже аз бях инженерна част нямахме понтони.” (цит. Н. Р.).
[5] За същия филм споменава и Илия Челавров (бел. съст. К. Г.).
[6] „Сега да обяснявам техническата част. Аз не знам дали тук нямам една съветска мина ПМД 6, ако имам да ви покажа, ако я намеря. (показва мината и демонстрира принципа на обезвреждане – бел. съст. М. Г.). Защото съм изнасял доклади. Един ден по телевизията половин час съм показвал как се обезврежда мина, хората искат да видят. И това трябваше да направя.”(цит. Н. Р.).
[7] Никола Рухчев има пред вид войниците от своята част (бел. съст. К. Г.).
[8] По времето на Втората световна война ПМД-6 е най-масовата съветска дървена противопехотна мина (бел. съст. М. Г.).
[9] За инцидент с противопехотна мина виж разказа на Тодор Анастасов, за инцидент с противотанкова мина виж разказа на Владимир Матев (бел. съст. К. Г.).
[10] Турникет е приспособление за осъществяване на кръвоспиране в крайник. Това става чрез опасването и пристягането му с лента, стегната превръзка, колан, маншет за мерене на кръвно налягане или специално изработени турникети (бел. съст. М. Г.).
[11] 41-ви пехотен полк в състава на 11-та пехотна дивизия (бел. съст. К. Г.).
[12] Иван Христов Дяковски е роден на 11.XI.1896 г. в Дупница. Завършва Военното училище през 1917 г. и е произведен подпоручик на 1.VIII.1917 г. От ноември 1944 г. е командир на 41-ви пехотен полк. Участва във Втората фаза. Уволнен е през 1946 г. За допълнителна информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 55 (бел. съст. К. Г.).
[13] 13-ти пехотен Рилски полк (бел. съст. К. Г.).
[14] „Тъй като служещите в армията са по първа категория, пенсионират се на 50 годишна възраст.” (цит. Н. Р.).
[15] „Тази, тя е българка, женена е за българин от хърватски произход, както и да е. Тя е написала една изключително интересна книга. Което е много интересно, показва отношението на българския офицер и войник към местното население.” (цит. Н. Р.)
[16] Никола Рухчев показва снимки на хърватските юнкери, от книгата „Ратници на милосърдието”, издадена в Хърватия (бел. съст. К. Г.).
[17] Всъщност описаната от Никола Рухчев смяна на младшите командирски звания в Червената армия става през 1935 г. По време на заключителната фаза на Сталинградската битка, която завършва окончателно на 2.II.1943 г. се премахват старите отличителни знаци – петлиците и се въвеждат пагоните (бел. съст. К. Г.).
[18] Не е ясно дали става въпрос за жителка на хърватската област Славония, за словенка или словачка. Съдейки по факта, че съпругът й е унгарец, може да се предположи, че жената е била словачка, тъй като от изброените страни в тази страна живеят най-много унгарци – днес около 520 000 (бел. съст. К. Г.).
[19] Никола Рухчев има предвид българските войници от селски произход (бел. съст. К. Г.).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: