Военни спомени на Никола Костадинов – военен парашутист

 Полк. о.з. Никола Костадинов (Бачо Кольо) е бивш председател на Съюза на военноинвалидите и пострадалите от войните.Никола Костадинов е възпитаник на Школа за запасни офицери. Участва в Първата фаза на Втората световна, като част от българската парашутна дружина. Участник в боевете при Страцин и Стражин. Ранен при овладяването на Николяне и остава военноинвалид. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София. Награден е с орден „За храброст”.
      Казвам се Никола Василев Костадинов. Роден на 27 април 1922 г. в село Казичане. Произхождам от знатен селски род, едни от първите заселници на село Казичане преди повече от 650 години. Фамилията ни Ламбови е четвъртата, която се заселва в Казичане, дошли от Кремиковци. Избирали най-хубавите места в Казичане, за да си построят къщите, да се устроят домовете и т.н. И сега в Казичане има един квартал, един район, който се казва Войнишкия. Войнишки, защото там са събрани именно всички тия фамилии от т. нар. Ламбови. Пра-прадядовците ни се казват Ламбови и се нарича Войнишката махала, защото повечето от семействата са имали войници, които са воювали, които са били в казармата и от там Войнишката махала.
      По време на конфликта бях навършил 21 години, като войник, служил с 21-ви набор.
Първоначално бях в летищната дружина във Враждебна. Меракът ми е бил винаги да летя, да стана най-малкото летец, но слабоватичък бях тогава. На конкурса, на който се явих, комисията, която ни гледаше казаха: „Добре, момче, но не отговаряш, малко си височък, малко си слабичък, не си за летец.” И така стана, че меракът ми остана да служа само в летището. И през 1941 г. постъпих в казармата. Обявява се решение на Министерство на войната да се създадат парашутни десантни части в България, тъй като ние поизоставаме малко. А има като Русия, като Германия, Италия и другите страни, където този вид въоръжени сили вече се разрастват и на тях се възлага изключително голяма надежда. През 1941 г. излиза това решение, но не се осъществява. През 1942 г. излиза едно ново разпореждане на министъра на войната, до всички части, с което се обявяват кандидати за парашутисти-десантчици, войници, подофицери и офицери, които желаят, и аз бех един от кандидатите. Най-напред се минаваше през медицински преглед в самото поделение, а след това през месец май и юни 1943 година се явихме на изпит – медицински, психотехнически, спортен в летище Враждебна. 5000 души бяхме. На тях им трябваха офицери, подофицери и войници и една комисия, съставена от наши специалисти, лекари и летци от въздушни сили[1] провеждаха изпита. Аз за щастие може би бях по-пораснал, по-така възмъжал и влязох в първата десятка, като парашутист. А изпитите бяха: 5 км бягане, спортно скачане на дължина, скачане на височина, барокамера и особено тия – „тестовете” сега ги наричат, а тогава бяха специални изпити, за да се види общата култура, образование на кандидата и как реагира. Защото все пак трябва да се реагира при такава специалност.
      И така стана, че през месец декември 1942 г., натоварени на влак ние заминахме на две групи за Германия. Защо заминахме за Германия? Защото в България нямаше къде да се обучаваме, нямаше оборудване, нямаше инструктори, нямаше и специалисти. Тогава избират между Италия и Германия – Германия.[2] И заминахме именно там. 284 човека беха хората, разделени на две групи. Първата група се водеше от командира, който след това загина – капитан Любомир Ноев Ноев[3], а втората от капитан Георги Велинов Алайков. Трябваше да пътуваме нощно време, защото война беше все пак. Това е 1942 г. есента, зимата вече наближава и трябваше прикрито да се придвижиме до Германия, град Брауншвайг – Военно парашутно училище, където трябваше да се обучим.[4]
Какво е характерно за Парашутното училище в Брауншвайг? Това е едно модерно за времето си парашутно училище с всички екстри, свързани с подготовката на парашутисти-десантчици.
Значи, първо трябваше да се подготвят и да се научат да скачат. За да стигнат до скока, трябваше да мине един етап на така наречената земна гимнастика – падане напред, падане назад, падане встрани, превъртане, скачане от височина и т.н. Имаше два макета самолети – единият беше „Юнкерс 52”, от който се скача, той е транспортен самолет двумоторен. А другия макет беше на „Хенкел 111”. Разликата от единия до другия е, че Хенкел 111 е бомбандировач-изстребител. Той няма врата, от където да се скача, а има люк от който се пускат бомбите. Именно това е сложното при подготовката за скачане от тия самолети. И има един малко така неудобен момент, че Хенкел 111 е именно тоя макет, от който ние се учехме да скачаме. До тогава нямаше достатъчно предложения, за да скачат немските парашутисти от него. Нямаха просто още може би опит. Изпитатели е имало, които са скачали от него. Естествено, изпитатели са скачали, както на самолети навсякъде, но масов парашутен десант не е имало.
      И така стана, че след като направихме по три скока от „Юнкерс 52”, командването една сутрин рано-рано – това беше през месец февруари – ни завежда на летището, така на полето. Да наблюдаваме техен парашутен десант от самолета „Хенкел-111”. Виждаме ние – в далечината летят трите самолета, от там излизат парашутисти, скачат, парашутът се разтваря, падат долу, обаче не стават. На нас ни направи впечатление, но викаме: „Може би има такава задача, която им е поставена.” А те са били чучели, не истински парашутисти. Но независимо от това, ние трябваше да скачаме с него.[5] Помня, че от тоя самолет трябва да подскачаш като пате свит на долу, за да улучиш съответно люка, от където да излезнеш. Иначе, ако не улучиш дупката, нема как да паднеш, то е много неприятен случай. Аз, помня че понеже съм малко по-височък,[6] ударих си жестоко главата. Но имаме каска – специално подготвена парашутна каска, отвътре с корк, която предпазва. Ударих си главата, позавърте ми се малко така, но все пак това са три хиляди метра, не са малко – има време така да се успокоиш, да се съвземеш. Скочих благополучно, бих казал. Но при този скок, един Георги Желев от Езерово, Бургаско, парашутът му първоначално се разтваря, а след това се образува така наречения „рибарски възел”, стига до купола, затваря купола и той пада на земята с вкарани крака в тялото, и така загина. Той е първият наш парашутист, който загина. Ние приехме, че това не е по негова вина, а от големата скорост, която се получава от този самолет.
      Ако ви каже някой, че десантните парашути не се отварят автоматично, значи не е запознат добре. Вътре в самолета има едно железо, има карабинер,[7] закача се вътре, вървиш един подир друг, ако проявиш страх – фелдфебела отзад те ритне.
      Това е единият случай, когато загина наш човек. Вдигнахме малко там бунт, не искахме да вечеряме, а и не искахме да обядваме. Арестуваха ни около 9 човека групичка – беше и Костадинов, моя милост. Но на другия ден ни пуснаха, защото нашия командир Ноев се ползваше с добро име и после не трябваше да става конфликт. Все пак през този период ние сме били съюзници.
            И сетне завършихме ние благополучно. Изпита се признава, когато си скочил шест скока и тогава вече немското командване, вместо отделно удостоверение или некакви други документи, закача немската парашутна значка с пречупения кръст. Завършихме малко по-рано, вместо за шест месеца – три месеца. Да, три месеца, което за нас не беше никак достатъчно. Защо не беше достатъчно? Защото ние научихме само специално парашутната подготовка. А парашутистът-десантчик има и друга подготовка. Това е специалната подготовка, или както сега са командосите – скачане в тила на врага, извършване на акции, извършване на скрито придвижване през нощта и т.н. Всички онези неща, които сега са в обучението на тези командоси. Само малко ръкопашен бой ни учеха, но това бе малко, времето не ни достигна.
Дойдохме през месец март, края на месец март, в летище „Враждебна”. В края на май, началото на юни, наш’то командване искаше да провери що за парашутисти сме и дали действително сме подготвени добре. Тъй като на 18 март 1943 година излезе едно поверително писмо на командира на Въздушни войски, генерал Димитър Айранов, че се създава специално парашутна част в България и се узаконява нейното съществуване, с правото на летателна дейност.
Всички онези права, които са имали летците по отношение на обличането, храната, възнаграждението, беха и при нас, като парашутистите се признават за въздухоплаватели. Всеки отделен скок се плаща. И трябваше ние да покажем все пак какво сме научили. В началото на месец юни 1943 г. с пет самолета, наши „Юнкерс-52”, натовариха дружината на два етапа. Първият, едните пуснаха, след това другите. Трябваше да овладеем моста на река Искър, където е Враждебна, некакъв укрепен пункт и съответно този район – такава беше тактическата задача. Действително, направихме десанта и тогава писано или неписано, поставихме световен рекорд по ниско отваряне на парашута – 80 метра. Толкова рискован скок не беше никога правен, като имате предвид, че ние трябваше да скачаме от 300 метра. Какво направи един от наш’те там самолети не знам, но той стига до височина 100 метра, Защото 100 метра е границата на риска да се скача, но той е объркал, или пък нарочно е дал 20 метра по-малко – 80 метра.
Некои се закачиха на електрически стълбове, тополи, но за щастие имаше само леки натъртвания, немаше други произшествия.
Командването тогава оцени високо наш’та подготовка, произведоха ни – тогава получих първата си нашивка „ефрейтор” за това учение. А на командването, на офицерите, изказаха служебна благодарност.
И от тогава вече започна същинската дейност и подготовка на парашутната дружина. Парашутната дружина се състоеше от пет роти, щабна рота, командване, заместник-командир по строевата част и командира капитан Любомир Ноев Ноев. Капитан Любомир Ноев Ноев е роден в Самоков през 1909 година. Убиха го на фронта, в Унгария го убиха. Той е конен състезател,[9] даже с Крум Лекарски[10] и Владимир Стойчев[11] са участвали, но не е от тяхната класа. Естествено, той е бил далеч по-малко. И продължихме по нататък подготовката с тия роти.
      Естествено, ние знаехме, че в историята има примери, когато учениците са се биели срещу своите учители. Даже е имало случай, когато един немски офицер-летец казва на нашите летци, преди да стане войната между България и Германия: „Ние сега сме заедно, ние се обучаваме. Но ако утре стане война, ние сме врагове и трябва или вие мене, или аз вас.” Аз лично за себе си, очаквал съм. Знаех от събитията, показваха накъде отиват нещата – че рано или късно няма да успеят, че Хитлер няма да победи. Но за участие във войната – не съм предполагал, че ние ще воюваме. Не съм предполагал. Но след това, като вече започнаха нашите след 9-ти септември войната и вие знаете какви условия беха поставени на България: „Вашите претенции отпадат, но вие трябва да участвате във войната!” Но само воюващи: „Но няма да бъдате признати за съвоюващи!” Така и стана. И беше дадена гаранция, че ще бъдат запазени сегашните територии на България, което действително и стана.
Да се върна малко по-назад: След като приключихме тази подготовка, непосредствено веднага след учението избраха десет души, най-добрите парашутисти и моя милост, за да завършат летателна школа за запасни офицери в град Казанлък. Там имаше такава летателна школа и нас ни изпратиха там. Десет човека завършихме успешно, представихме се добре. Даже, ако трябва да бъда точен, бех един от добрите курсанти и когато почина царят, аз бех представител на школата за запасни офицери, заедно с един офицер, на погребението. Но така стана, че позакъсняхме малко и дето се казва, огледахме опашката на тази церемония.
      Но дойде вече края на годината, събитията вече назряват, това е 1943 година. Ние трябва да се подготвиме за следващия набор и тогава ме произведоха в чин фелдфебел-школник. И заминах в поделението си заедно с тия десетте човека, които бяхме в школата. И през 1944 г. трябваше да ни освободят нас – 21-вия набор, тъй като беха дошли вече подготвени войници 23-ти набор. Следващият набор, 22-ия набор го немаше. Значи ние бехме 21-ви – 22-ри не беха взимали – и направо 23-и.[12] Те се обучаваха пак от немски инструктори, които ги подготвяха на летище Кралево близо до Белград , за да се скъси разстоянието.
Основният набор беше 23-ти, който воюва заедно с кадровите, които беха всичките от първите парашутисти – и офицери, и подофицери и т.н.
Последният бой 1944 г., месец ноември, дойдоха около сто и неколко човека, именно от тия, които беха обучени в Брауншвайг, за да заменят тези, които са вече загинали, защото тогава доста много загинаха – 59 души през време на войната, 151 ранени, от тия 23-ма останаха военно-инвалиди, включително и моя милост. Но така стана, че войната завърши с победа, както знаете. Аз в Първа армия съм служил, в Парашутната дружина. И за победите, които имахме при Стражин, при Страцин, пред Куманово, Старо и Ново Загоричане, Николяне, беше дадено правото на нашия командир Любомир Ноев да произнесе словото на победителите на площад „Алескандър Невски” на 24 ноември 1944 година.
      На 11 октомври 1944 г. в Кюстендил се проведе един скромен боен парад на частите – ние, които требваше да дойдеме, да подсилиме тези, които се бият пред мостовете при Страцин. Вече няколко атаки, неколко боеве са безуспешни и трябваше да дойдат допълнителни части. И тогава на парада в Кюстендил генерал Стойчев се обърна към нас[13] и каза: „Парашутисти, синове мои, вие ще бъдете челика на моята стоманена армия!” И от следващия ден, 12-ти, започна наш’та подготовка за участието ни в боя. Но минава 12-ти, минава 13-ти, 14-ти – нас ни оставиха да се подготвяме в едни бараки в Гюешево. Но когато не му дадеш на войника с какво да се занимава, той мисли какво да прави. Ние си бехме взели от летище „Враждебна” т. нар. „танкови юмруци”, гранатомети и почнахме там да ги пробваме в скалите, да видиме как действат. И действително, в първия бой на Стражин, на 18-ти октомври 1944г. ние ги използвахме. Не всичките, но голема част от тях. Боят започна в шест часа и една минута. Може би ще ме попитате, чакайте, вие сте парашутисти, а защо сте действали като щурмоваци? Поради няколко причини, които според мене все пак не са много изяснени. Едната от причините е, че не сме имали достатъчно самолети, които да извършват такъв десант с нас на тази позиция. И после, не е много подходящо било в тия чукари да се рискува животът на тези парашутистите. Второ – дали ние, единствената елитна парашутна част в България, е трябвало да бъдем пуснати в такъв неравен бой? И обяснението – че може би понеже ние сме немски възпитаници с други убеждения: „Дай да се отървеме от тях!” Генерал Стойчев след това дава отговор на тоя въпрос. Казваше: „…че трябваше да действат парашутистите, защото ние разчитахме именно на подготовката, на бойния им дух, на смелостта им, на храбростта им. Само те можеха да пробият тази отбрана на Стражин, заедно с другите!” Не само ние естествено, и малко несъответстващо с тактиката, бойния устав, който тогава действа… Една малка дружина 429 души пуснаха на един фронт от 3 км. И то в главното направление, което води от Кюстендил към шосето за Скопие. Големо пространство в такава местност и първия ден в боя ние загубихме 35 човека, 64 бяха ранени. Защо стана така? Ние устремени напред – „Ура”, както обикновено прави българският войник. Стигаме до окопите и започваме ръкопашен бой. Като цяло не сме отстъпвали в боя. На първата позиция, където вече застанахме, нито една крачка не сме направили, просто си останахме на нея, а те след това полекичка се поотдръпнаха[14], за да си вземат втората отбранителна позиция. Ние първоначално повечето бехме със шмайзери[15]. В ръкопашния бой може некои и през това време да са убити. Ние си имахме лопатки, имахме си такива специални парашутни ножове, когато се правят парашутни десанти, ако нещо се обърка, да може да се освободиш. Как да ви кажа? Аз помня нашия команден пункт на 18-ти октомври какво беше. Командирът на дружината и помощник-командира са в един полу-окоп, главите им, половината от тялото стърчи над него. Това беше. Въобще окопаване, мога да кажа, не сме имали. Освен това първото окопаване при първия бой, който се проведе, и първото спиране на атаката, която беше на 18-ти октомври 44-та година, към десет часа.
При Страцин беше трудно, защото аз тогава имах специално поставена задача. Две усилени отделения, едното се командваше от мене. Командирът на дружината ми възложи усилено да разузнаем Страцин, да видим укрепените му пунктове, къде са огневите точки и т.н. И аз с 13 човека парашутисти, подбрани, тръгнахме за Страцин, с това отделение – на 18-ти беше боя при Стражин, ние тръгваме на 20-ти. От дясната страна, по посока на Страцин – моя милост, а от лявата страна подпоручик Иван Пенчев Стефанов, командир на взвод от Втора лекопарашутна рота. През нощта беше лошо времето и имам такъв спомен: Като се придвижваме през нощта, издърпвам тел (или може би канап) на мина – излиза, обаче не гърми, не се възпламенява. Ако действително тая мина се беше възпламенила, то тогава щях да си остана там на. А може би причината е или във влагата, или в некаква неизправност. Но когато вече наближихме Страцин, виждаме отгоре слиза Иван Ненков Кирилов заедно с една група немци – седем човека. Те носят на гърба си сандъци с патрони, а той ги пленява. Ротите са малко по-напред от нас, от щаба дето бехме. И те успяват да се доближат преди нас, до бункерите – единия от нашата страна, другия от другата страна. И пленяват в самия бункер немските войници. Единият, Михаил Папазов – шест, а другият, Иван Кирилов – седем човека. Между тия немци имаше и австрийци. Тия австрийци ни помогнаха, ние ги изпратихме назад. Те беха подготвени да се разправят с тях, това е забранено по закон, това е страшно, това не бива да се прави. Изпратихме ги назад, стигат до щаба и австрийците дават обяснения – не само австрийците, може и некои от немците – какво е разположението. Така, че ние със шест човека се отървахме само при Страцин. Е, за съжаление, остави си един кракът там, Ценко Дочев Йотов.
      Боят започна към 2 часа. Първият бой, както ви казах, те ни приковаха на позицията, когато достигнахме първите немски окопи. И по-нататък ние не можехме да се придвижиме. Мина времето, ние потърсихме командира на дружината, от там потърсиха артилерийска помощ[16] и се подготви втората атака. И в тая втора атака в 2 часа ние наново започнахме настъплението. И пак тръгваме. Обаче идва втората вълна от укреплението на немците, това е било до известна степен примамка – идват и ни заковават на место. И затуй първият ден ние дадохме доста жертви. И настъплението беше много жестоко. А гранатите, които хвърляха немците, от нашите парашутисти един фелдфебел – Искро Йотов, командир на взвод – хвърляше обратно. Още невзвривена тая бомба, той я взима и я връща обратно. Даже има един, не знам дали сте чували за него, Желязко Колев Демирев[17]– Така нареченият Император. Той е нумизматик. Картечар – раняват го и стана военно-инвалид. Именно на този бой обаче прояви голяма храброст. Той хвърли най-много от тези гранати обратно. Ти трябва да поемеш риска да не избухне, докато я хвърлиш обратно! И действително тогава ние успяхме, прогонихме ги и до към 4-5 часа напреднахме, противникът се изтегли далече в дълбочина.
      Тежкото беше, когато започнахме след това да събираме труповете. Това е една жестока, тежка, незабравяща се ситуация.
Иван Живков Моров[18] беше в едно отделение на парашутната дружина – така нареченото впоследствие “отделение на смъртта” – където трябваше да отидат само доброволци. Усилено отделение от около 16-17 човека, което да установи контакта с гвардейците от 50-ти пехотен полк.[19] В това отделение на смъртта загинаха половината. Там в тази група беше и синът на старшината Живко Моров[20] – Иван. Една трагична, много тежка ситуация. Той беше много хубаво момче, буйно, непослушно, но храбрец беше.
      Привечер чуваме ние във въздуха, че лети самолет – каца „Щорх”. Генерал Стойчев идва заедно с един от неговите съветници и двама пилоти. И ние, дет‘ се вика, ближехме раните си. Още на бойното поле от боя димеше, на барут миришеше, а ние събирахме там труповете на тези герои. Отидох при командира, казах му: „Господин капитан, така и така, Генерал Стойчев вероятно е дошъл!”. Той си поопъна малко така винтягата… На 26-ти октомври 1944 г., на самия връх Страцин, когато почиваме след боя, генерал Стойчев награждава всичките и произвежда в по-горно звание командира Любомир Ноев Ноев[21]. Ние, офицерите, получихме ордени, и войниците получиха ордени. И за отплата, по предложение на генерал Стойчев, парашутистите за проявената от тех храброст са погребани тука, в София, в Алеята на парашутистите – парцели 71 и 72. И оттогава вече 64 години, догодина ще стане 65[22], ние честваме паметта на тия герои. Това е традиция, която е създадена от останалите живи техни бойни другари, както и от близките на загиналите.
      Искам да ви кажа, че Ноев първия боен ден имаше щастие. Може би и той щеше да загине тогава, както загина помощник-командира Димитър Захариев.[23] Един куршум минава от лявата му страна, в джоба, където е винтягата и през портмонето, където е свита пачката му пари. Той е получил тогава заплата и се спира куршума точно в гънката на пачката. И по такъв начин се спасява. Бърка той, по едно време, отваря и казва на Захариев, помощник-командира: “Захариев, гледай какво е това! Захариев вика: „Това ви е спасило!”
      Но сетне тоя, който даваше съвета, Захариев, загина в първия бой на 18-ти октомври 1944 година. Първа рота, първи взвод е спрян на линията от силно укрепен район на противника, който се отбранява там и с огневи точки, и с един от тия бункери, които се намират на Стражин. Това става след обяд, когато втората атака се подновява Захариев вижда, че взводът е закъсал, не може да се придвижи по-напред. И той решава да помогне, взима шмайзера и тръгва напред. Тия му викат: ”Захариев, Захариев, къде, къде, чакай, не е времето сега!” Обаче той не слуша и картечницата го пронизва още при приближаването към взвода. Тогава го убиват. Димитър Захариев отива, за да повдигне духа на взвода, защото действително почти всички огневи точки на противника са ликвидирани. Само тази е останала и не дава възможност по-нататък да се придвижва парашутната дружина по тоя фланг.
      В този взвод напред се изнася ефрейтор Никола Паскалев Николов. Докато върви с картечницата напред, пада на едно място и не мърда. Куршумът го удря в лявата ръка, Паскалев преодолява тая болка и използва мъртвото пространство да се доближава до бункера. Минава бункера отзад, към вратата – така предполагаме – влиза вътре и се самовзривява – защото ние носехме вързани на коланите си яйцевидни бомби. Така загива. 
      Какво е характерното? Характерното е, че ние парашутистите, историята го е написала, бехме първи на Стражин, първи на Страцин, първи в Куманово. Това е отбелязано навсякъде. И другите с нас идват, но ние първи.
      Последният боен ден беше за овладяването на Николяне, това е една височина пред Куманово. Аз съм началник-щаб[25] и тогава командирът на дружината беше отишъл в София, в Щаба на армията, по некаква задача. Заместваше го поручик Станимир Николов Станимиров, командир на Втора парашутна рота. Ние сме заедно с него на командния пункт пред тази позиция. И започва боят, но както и първия бой при Стражин, доста трудничко. Все пак се даваха жертви. Един от взводовете, който се командваше от фелдфебел-школник Неделчо Иванов Неделчев, позакъса малко. И тогава Станимиров започна да търси начин да им помогнат от другите роти. И аз поисках разрешение: „Мога ли да участвам там в боя, да отида до взвода, където позакъсаха?” Той вика: ”Може!” и тогава се включих в боя със шмайзера. Както се води боят в тоя щабния взвод пред Куманово и на около 50 метра от мене, както стреляха – попадат два куршума в лявата ми ръка, един до друг. И така падам зад един камък, и стоя около три часа. Не мога да се изтегля, защото боят още не е свършил.
      И вечерта, като разбира Неделчо Неделчев,[26] казва: ”Господин подпоручик, аз ще дойда, стойте там, не мърдайте!” Но аз след това съм загубил съзнание от многото кръв, тъй като тука вената ми е скъсана, счупена е костта и три часа съм лежал зад този камък. Той обаче успява заедно с един войник – Мишо Милев Настев,[27] намират едно магаре, качват ме, най-напред ме превръзват тука. И отиваме в превързочния пункт на 1-ва дивизия, там ми правят превръзки и ме изпращат в Кюстендил, където да ме лекуват вече в болницата. Когато отивам в болницата, още не съм се съвзел, още се намирам в такова състояние, една сестра на парашутист – който служи заедно с мене – ме познава и разбрала от лекарите, че трябва да ми ампутират ръката, тъй като не могат да я спасят. Тя рискува и заедно с един полковник от щаба на генерал Стойчев, с една линейка, която през нощта тръгва за София, за да спасят него, урежда документите ми, качва ме и мен на носилката. И по такъв начин пристигаме в Александровската болница.
      В Александровската болница дежурен е професор Филип Филипов Велинов, неврохирург. Вижда какво е положението и, за щастие, той е пък наш близък. „А, това на бай Васил момчето!” Едно време баща ми е носил мляко на неговите синове. Прави операция, зашива ме без упойка, без нищо – нерв радиалис, който движи ръката. Гипсира го след това и така шест месеца. За щастие нервът зараства, не напълно се възстановява, но зараства. Загубвам силата на ръката и така шест месеца докато свалих гипса и вече се чувствах по-добре.
      По време на гипса съм извършил парашутен скок, за да покажа, че мога да скачам. Това беше на летище “Петте могили” – Враждебна. Вече командир беше друг – Алайков. Те винаги с предишния командир беха в такива отношения, кой да води бащина дружина. Този Неделчо Неделчев беше дошъл в болницата. Това беше месец май. Аз все още сам там в болницата, не съм излезнал. И казва: ”Господин подпоручик, ние утре ще имаме парашутен скок!” “Къде, бе?! Ами как ми се иска да скачам!”“Как ще скачаш, я виж ръката?!” Викам: “Добре бе, уверявам те, че мога!” Като в нашата подготовка, имайте предвид, че лявата ръка не действа, в лявата ръка носиш шмайзера. Ти трябва да се справиш само с дясната. И действително на другия ден излъгах началника на болницата, че имам важни причини вкъщи. Пуснаха ме и отидох на летището, облекох се в комбенизон, каска, парашут от самолета – и скачаме над „Петте могили”. За щастие всичко върви добре, излизам от самолета, разтваря се парашута, слизам на долу, наближавам към 50 метра. За нещастие се получава един вихър, който ме вдига обратно нагоре. Какво да правиш?! А през това време мене ме е страх, защото знам, че Алайков като ме види, че скачам, ще си имам големи неприятности. И от лявата страна нашия десантен парашут има една катарама. Аз съм я отворил, за да мога бързо да се освободя с парашута. И стоят тука коланите ми, обаче не са вързани, а само като раница. Като започна да ме вдига нагоре вихъра, викам: „Отивам!” И инстинктът за самосъхранение – с дясната ръка успявам да хвана коланите и дърпам насам, за да не се разтвори сбруята. Мина вихрушката, почвам да слизам надолу и пак втората беля – падам върху един куп от пресна тор, с извинение и целият… По това време виждам, че идва командирът на дружината майор Алайков и вижда. Аз ставам и викам: „Господин майор, подпоручик Костадинов изпълни 96-ти парашутен скок!” И той вика: „Твойта мамка да еба, подпоручик Костадинов, ти нали си в болницата? К’во правиш тука?!” Така се случи.
      Когато се подготвя участието на България във втория период на войната, генерал Стойчев си подбира хора, които ще му помагат. Той се обръща тогава към Ноев да дойде с него като офицер за свръзка към щаба на армията.
Ноев казва: “Съгласен съм, обаче искам да си взема и моите момчета за разузнаване и за охрана на щаба!” И тогава взимат 82-ма души. Как става изборът? След Първата фаза загиналите на фронта са около 56 човека. В Унгария загинаха само трима души – командирът на взвода Иван Димитров Иванов и един войник, а всички останали 56 човека загиват именно през Първата фаза. И останали сме малко, към сто и два-трийсет човека, аз не съм лично присъствал, защото бех в болница, аз бех ранен.
      И като се строяват, Ноев казва: “Така и така, възложена ни е задача да участваме във Втория период на войната, но аз с вас искам да ходя! Които искат да дойдат с мене, да направят две крачки напред!” В първия момент, естествено, не всеки се съгласява, но след като ги е уловила лудостта всичките тръгват. И той вика: “А, не така, така нема да стане!” И тогава взимат 82-ма човека.
      * * *
      Ние бехме приравнени към въздухоплаватели, а те се ползваха с особена таблица за хранене, и ние по отношение на храната, на облеклото нямахме никакви проблеми. Освен това, ние парашутистите бехме въоръжени и с „Парабелуми”[28], всички носехме „Парабелуми” от лявата страна като немците. И това създаваше у нас едно особено самочувствие на известно предимство. Не искам да подценявам никой, защото всеки, който е войник, той все пак е изпълнявал определени задължения към Родината си, но това ни създаваше при нас самочувствие и малко повечко буйствахме. Имахме една кръчма, тогава на бившата Регентска – казваше се “Смелият парашутист”. И като отивахме там, в тази кръчма, понапивахме се малко – става въпрос, когато ни пускаха в отпуска – и вечерта вече наближава 12 часът, трябва да се прибираме. Там имаше един трамвай – десятка, който вървеше от Подуене до Сухата река. Взимаме трамвайчето дотам, слизаме и пешком до летище „Враждебна”. От ръководството на трамваите се оплакват на командира: „Така и така, имаме информация, че вашите парашутисти взимат трамвая!” Командирът ни събира и казва: „Правят ни осма забележка! Добре де, ползвали сте го трамвая, поне един да остане да го върне!”
Ние бехме изучили да караме трамвай, да управляваме кола, имахме такава подготовка, която парашутистът допълнително трябва да знае. Не всичките можеха да управляват, но се намираше кой да кара трамвая.
      Винаги съм се гордял, винаги съм носел със чувство на гордост и униформата си, и медала си, и ордените си, и всичко.
      А във войната ние имаме едно правило: ако ти – както беше казал оня генерал – не стреляш, той ще стреля! За мене след като е започнала войната, тоя, който е отсреща, е врагът. Даже в Германия като бехме, един от инструктурите – унтерофицер Хунг, имаше слабост към мене. Като се хранехме на обяд, все гледаше да ми пробута нещо повечко, или некоя консерва. И така в мисълта ми по некой път идва: „Ами сега, ако е отсреща тоя Хунг, как ще постъпиш, как ще постъпиш? Требва да воюваш. Друг начин нема. Това е войната. Ако е унгарец и той е враг срещу тебе, няма как, и него ще стреляш.”
      И с руснаците сме се виждали. След 9-ти септември имаше така наречен “Черен влак”. С този влак избягаха онези, които са имали престъпления в България, немци, разни дипломати и т.н. Тогава идват на летище Враждебна руски самолети и нямат със себе си парашутисти. Обръщат се към командира да отидем с тях парашутисти. Това е още преди да заминем за фронта. Ние сме още във Враждебна и те искат парашутисти, едно отделение, в един самолет, за да могат там при случай на нужда да ги пуснат. И тогава един, Богораев, който е половината руснак[29], знае чудесно руски език, става командир на това отделение – Иван Костадинов Богораев, така се казва. И заедно с тях – качват ги там, разхвърлят ги по самолетите и заминават за фронта. Обаче това става малко по-късничко. Вагоните са откачени, обградени са тези, които са се скрили там в района, и парашутистите участват в преследването.
Влака са го хванали и като спират влака, те искат да се скрият, за да могат да се спасят. Обаче частите ги изпреварват и тогава нашите от парашутното отделение започват да действат въоръжени, като бойци с автомати. Единият от тях е Константин Богораев, както го записват руснаците, че участва с парашутистите. Двайсет години минават след войната и от Министерството на войната търсят кой е тоя Богораев. Неговият син Бранимир Богораев е първенец на Техническия университет. Английската кралица всяка година давала правото на един първенец от социалистическите страни да учи. И действително, Бранимир Богораев като първенец го изпращат там. Баща му изплашил се малко, когато започват да го търсят от министерството. Той[30] идва при мене и вика:”Кольо, така и така, викат ме в Министерството, дали нещо с Бранимир не е станало?!” Викам: „Еми, ще отидеш!” Какво друго е можело да стане. И той отива, и те му дават от Министерството орден – награда за храброст. Идва той при мене наново с една бутилка коняк “Слънчев бряг” и вика: ”А-а-айде, Кольо, ето!” Толкова години беха минали. И това са ми впечатленията, иначе аз немах възможност във Втората фаза да участвам, щото бех в болницата и не съм могъл да се срещам очи в очи с тях.[31] Но, преди да заминем на фронта, в летище “Враждебна” се виждахме.
      А немците, те са студени хора. С тях не може да общуваш много. Не сме общували, само когато провеждахме състезания – волейбол, когато играехме футбол. Но ние, понеже винаги ги биехме, бехме далеч по-добри от тях и те викат: ”Да, вие сте избирани всичките, а наш’те са на фронта и затуй ни биете!” и т.н. Това ни е било общуването. Нито сме се хранели заедно с тях, нито сме ходели некъде заедно. Е, като ни пуснеха отпуска, имаше една улица “Бухщрасе”, с червени фенери, където мнозина от наш’те хора прескачахме. Други отиваха до фабриките, както ви казах, с тоя, Димитър Димов. Инструкторите, които ни тренираха, беха старшини, подофицери. А офицерите си ги подготвяха инструктори-офицери на по-високо равнище. Щото тяхната програма, на офицерската група, беше малко по-друга. Тя изисква малко по-различна програма за подготовка. В скачането, в земната гимнастика всичко беше еднакво. Но по отношение на тактиката е малко по-друга програмата.
      Имаше случаи, когато младши подофицери посягаха,[32] нанасяха побои, имаше разни други разправии, от тия изопачените наказания – с клечка да мериш пода. При нас парашутистите в парашутната дружина такова нещо нямаше. Значи, имаше голямо единство, може би рискът, който е имал всеки от нас като парашутист, го е карал да разчита на другаря си, и ние не сме имали абсолютно никакви такива случаи на издевателства. А освен това с голяма любов се ползваше командирът на дружината. Той действително беше изключителен човек – Ноев. Много хубав човек. Даже когато посрещна генерал Стойчев първия боен ден, когато загинаха 35 момчета, в рапорта, които той даде на генерала, рапортува така: “Г-н генерал, парашутната дружина изпълни възложената бойна задача, но с цената на много жертви. Загинаха ми момчетата!” И сълзи му капеха от лицето. А Стойчев се обърна към него и му вика : “Ноев, война е, без жертви не може!” И не случайно и Ноев, и Паскалев са вписани във вечния списък на героите на България. И на 3-ти март техните имена – ефрейтор Никола Паскалев и майор Любомир Ноев Ноев, ги четат заедно с командира на Танковата дружина във Втората фаза на войната майор Иван Гюмбабов. Те загиват заедно с Ноев. По разкази, които имам от мои войници, участвали там – започва се атаката при Ястребац, обръща се Гюмбабов към Ноев[33] и му казва: “Ноев, дай моля ти се, от твоите парашутисти за охрана на танковете!” По такъв начин да ги използва като гренадири, заедно с танковете да действат.[34]
И действително, отбиват атаката, прогонват немците, и там са ранени трима души парашутисти в този бой. След боя, привечер седат на един от танковете на командира Иван Гюмбабов, отварят консерви и пият от манерката по малко там водчица, каквото е имало. Там се намират командирът на дружината на танкистите Гюмбабов, Ноев – нашият командир, командирът на взвод Иван Димитров и един войник, Георги Апостолов, който е свръзката на командира на взвода. Пада една мина от едната страна на танка, втора мина и тогава викат: ”Господин Ноев, господин Ноев, махнете се, бягайте оттам!”А те наш’те герои не бягат. И трета мина пада точно върху тях и ги убива всичките. Така загиват те.
След това ги изпращат – строяват се от едната страна парашутистите, от другата страна са танкистите, напред са поставени ковчезите, и ги изпращат. Ноев го погребват тука, в София, Гюмбабов не знам къде е погребан.
Преди две години с полковник Рухчев отидохме в гробището в Харкан. Това е в Унгария. Той полковникът произнесе там слово, беше много хубаво, и по едно време аз попитах тоя, който ни придружаваше от нашето посолство: “Така и така, имам един човек, наш – викам – Георги Апостолов се казва, от Павликенско, но не можах да разбера тука ли е загинал? Къде е погребан, може ли да разберем? И той вика: „Кога си заминавате? Викам – След два дена”. И на другия ден идва и казва, че на 27-ми април 1945г. Апостолов е починал от раните си и е погребан в общ гроб, там в Чурго. Така че от 59-те човека[35] само един – този Георги Апостолов, не е погребан в България, а е останал там.
      Ние винаги сме се старали да поддържаме добри отношения с всички родове войски. Не сме се гордели, че сме нещо повече, макар че самочувствието ни вътрешно винаги е било по-високо, няма какво да си кривя душата. Но не сме имали конфликти. Е, имахме конфликти само с милицията[36] по едно време, защото като се връщахме от “Смелия парашутист” и некой път така малко по улицата поподвиквахме. Имахме така една схватка с милицията, но не беше продължителна. Ние бехме много така самонадеяни с пищолите. Гръмнахме по неколко пъти там, два-три, имахме малко неприятности, но отмина.
      Доколкото знам от това, което са ми казвали, унгарците са се държали изключително любезно, внимателно и гостоприемно.
      Един от войниците, от Пловдив, беше мой войник, беше ранен. Той е един от тримата ранени по време именно на тоя бой при Ястребац. Когато го раняват, при него идва командирът ни Ноев, разбрал, че е ранен нашият парашутист. И той ми разправя, като се върнахме: „Кольо, нямаш представа, бех се предал, но като дойде Ноев и ме пита „Как си, какво си, горе главата!” и като че ли ми вдъхна сили!” И вика “Ето, виждаш ме сега.” Остана инвалид.[37] Но все пак, как да ви кажа, любовта, обичта, вярата в командира е силна.
Имам и друг случай. Един от командирите, участвал не само в боевете, но и в разузнаването, този случай е описан от Борис Чолпанов. В една книжка е описал как наш’те парашутисти са заловили един подполковник немец. Подпоручикът и трима души войници преминават заедно река Драва с гумена лодка. Хващат пленника и по време на връщането им обратно, точно към брега на Драва, немците успяват да продупчат гумената лодка. Обаче те преплуват и стигат до щаба. В щаба той си разказва всичко. И действително това е една проява на героизъм.
Кирил Дамянов Тодоров се казва, Киндата му казваха, чудесен футболист. Дълго време беше тука, в стадион “Васил Левски”, по охраната, по контрола беше. Заедно с тоя Кирлев, другия парашутист, героят. И даже са играли футбол с англичаните в Клагенфурт. Приятелски мач. От Първа армия излъчват футболисти и там играят двама души от парашутистите. Командирът, този Кирил Дамянов Тодоров, и един друг войник. И нашите ги бият с два на един. Има го някъде, това е записано даже по документи.
      Или трябва да победиш, или трябва да загинеш. Всеки, естествено тръгва със страх – дали ще може да победи или не. Да, и този страх се преодолява. След като започнеш – поне по себе си знам – след като започнеш да се биеш, започнеш да стреляш, никакъв страх немаш. Ти се стремиш само тоя, който стреля срещу тебе, да го ликвидираш. Това е, това си мисля. Това е горе-долу като скачането с парашут. Първоначално изпитваш този страх, но след като се отвори парашутът – ти гледаш върти се парашутът, гледаш природата, гледаш пътища, гледаш селища, приятно ти е. Гледаш реките, как приближава земята. Пак наново се явява този трепет, този страх, но като скочиш, всичко минава.
      Тъй като стрелят, ти не може да го видиш противника така срещу тебе. Но имам такива впечатления, че именно този, който ме е стрелял, са го довършили после, там. Който ме е уцелил, да. Ликвидирали са го после нашите там.
Какво да ви кажа? Когато бех председател на Съюза на военноинвалидите, дойдоха от една редакция и ме попитаха: „Господин Костадинов, какво е становището ви по отношение нашето участие в Ирак?” Аз му казах: “Човек, който е бил на война, който е видял как загиват негови другари, който е видял пораженията, които нанася войната, никога не може да се съгласи и да подкрепя идеята за война!” Сега нашите, които са във Ирак… Може би политиката, може би такова е сега положението, но аз лично не одобрявам участието в такива мисии на наши войски. Защото ето – от парашутистите загинаха четири човека! Ние даже им споменаваме сега имената, честваме ги. И те загинаха под знамето. Чакай, те са загинали далеч зад границите на България, те са защитавали чужди интереси – но те са загинали. Те са изпълнявали дълга си към Родината. Аз така го разбирам. Загинали са под знамето, независимо къде.
      Приятеля, който съм видял убит, това е Димитър Захариев, помощник-командирът, а вече други не знам. Аз говоря лично за хората, които познавам. Другият приятел, който е загинал, е командирът на Първи взвод, Първа рота, подпоручик Кольо Маринов Колев. Заедно с него ние сме завършили школата и той е първият, когото убиха. Именно него. Същия ден, 18-ти октомври, заедно с един подофицер – Димитър Стойков Добрев се казва.[38] И преди да загине, той изпраща на брат си писмо с една снимка, в която пише на него: “Ето това е последната снимка, братко, която ще видиш, защото друга няма да има кой да ми направи! Довиждане!”. Едно вътрешно некакво чувство го е накарало да напише.[39]
      Мъката, мъката по загиналите другари. Това е. Като наближи 18-ти октомври, когато трябва да правиме традиционната панахида, боледувам преди това цела седмица и може би след това 3-4 дена. Изживявам го, връщам се назад в спомените си, виждам лицата на тези, които са загинали, на тези, които са ранени, болките, стенанията. Ето това е споменът, който действително не ме напуска. Но има и друго, което ми е останало от армията. Чувството, че съм все още човек, как да ви кажа – живея. Живея в този смисъл, че в сънищата си скачам, летя, прескачам и т.н., което показва, че онова, което съм учил някога, което съм изживял, останало е некаква дълбока следа във мене. Това са спомените ми. Сънувам сраженията. Даже чувствам, че съм ударен, че съм ранен – това, което го имам, го изживявам. Ами да, не може, това не се забравя. То е дълбоко оставило следа.
      Какво да ви кажа за съдбата? Мойта съдба е малко така по-превратна. Аз съм и щастливец, и нещастник. Щастливец съм това, че съм имал три случая, когато съм прескочил смъртта – с мината през време на войната, скачането с оня парашут и че съм оцелял след операцията. Това са тия случаи.
      Другите, нещастните са това, че пътуваш от София за летище “Божурище” и четеш във вестника – помня го и сега, вестник “Отечествен Фронт” – списъка на враговете на България. Пише там имената на офицерте и на едно място гледам – подпоручик Никола Василев, нема го Костадинов. Обръщам на другата страница и виждам Костадинов. Не, това не предполага, че ще ме уволнят. Мотивите са, че съм военноинвалид, че не съм бил готов за парашутист, но защо са ме включили там? Това не мога да разбера, това не мога да си обясня, разбирате ли? На личностна основа беше, но това се коригира след това.
Втората ми специалност, не знам дали знаете, аз съм танкист. Завършил съм Военно-танково училище, след това и съкратения курс във Казанлък, със 68-ми випуск. Това е първият танков випуск, който е бил като подпоручици, на служба в Танковата дивизия в Казанлък. И от там вече започна и мойта служба. Бех преподавател в Танковото училище в Ботевград, когато се сформира. Провеждах изпити, провеждах огневата подготовка, стрелба с танково оръжие и т.н. Аз след това си бях военен десет години, във Военното издателство работех, след това работих редактор за военно-техническа литература. С конкурс бях, но пак стана онова време и на 39 години ме пенсионираха.
      А ръката ми пречи. Даже днеска не са ми я вързали, иначе пречи, то не може. Може да е шито, може всичко, но там, където е минал куршум, оставя следи.
      След това като ме пенсионираха, една година близо немах право да работя никъде. Защото имаше един такъв закон – пенсионерите немат право да работят. И тогава един мой приятел, който завеждаше “Товарни таксита” към “Слатина” вика: “Кольо, ела, ти имаш документи, ела да станеш механик при мене, на хонорар.” Защото немаш право там да получаваш заплата, на хонорар. Та една година.
След това една година бех директор на естрадна група, която пътуваше и в чужбина. Музикалната дирекция към Министерството на културата ме беше удостоила с вниманието да водя тая група. И аз я водих. Бяхме във Полша и цял месец със Маргарет Николова, певицата, сме били на една седалка – аз като ръководител на групата. Но съм се държал прилично, не съм имал никакви отклонения и така мина.
      Аз съм семеен съм, имам двама сина. Единият догодина ще стане на 60, а другият на 50 години. И двамата са вишисти – икономисти. Имам трима внуци и една внучка. Най-големият, Николай, трите имена ми носи.

Интервюто проведоха Мариан Гяурски, Константин Голев и Кирил Чуканов

Източник: Tempipassati.org
[1] „Даже имаше и един немец – поручик, който беше в тази комисия.” (цит. Н. К.).
[2] „Защото е по-подготвена, по-добро оборудване има и по-големи специалисти.” (цит. Н. К.).
[3] Подполковник Любомир Ноев Ноев (1909-1945) е роден в гр. Самоков. Завършва Военното училище през 1930 г. и е произведен подпоручик на 6.IX.1930 г. Майор е от 24.X.1944 г. Командир на парашутната дружина е от 1944 г. и участва активно в бойните действия през Втората световна война. Загива в Унгария на 16 април 1945 г. Посмъртно е повишен в звание „подполковник”. Виж повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 105 (бел. съст. М. Г.).
[4] „Преди войната съм бил ученик и след това от ученик веднага ме взеха в казармата като 21-ви набор. Тогава имаше такъв закон – които са завършили средно образование, трябва да отидат най-напред в казармата, независимо от набора. Аз съм 22-ра година, обаче ме взеха да служа с 21-ви набор Три години съм бил войник и след това съм се развивал в йерархията съответно до чин полковник в танковите войски.” (цит. Н. К.).
[5] Никола Костадинов има предвид, че е трябвало да извършат скок от Хенкел 111 (бел. съст К. Г.).
[6] „Вторият, който бях по височина в наш‘то отделение.” (Цит. Н. К.).
[7] „Аз го пазя още карабинера от един от моите скокове, просто съм си го запазил, имам си го за спомен.” (цит. Н. К.).
[9] Виж разказа на парашутиста Петър Томов, който разказва, че при заминаване за обучение в чужбина Ноев е натоварил конете си на влака, за да ги вземе със себе си. Тъй като Томов също е парашутист, но от по-младия 23-ти набор, между неговия и настоящия разказ има много допирни точки. За да не натоварваме текста с излишни бележки, ще отбележим само най-важните от тях (бел. съст К. Г.).
[10] Крум Георгиев Лекарски е роден на 5.V.1898 г. в Кюстендил. Завършва военното училище през 1919 г. и е произведен подпоручик на 1.I.1919 г. За антимонархическа дейност е уволнен през 1935 г.Член е на Военния съюз 1935-1944 г. Участва в превземането на Военното министерство на 9.IX.1944 г. С МЗ № 116 от 11.IX.1944 г. е повишен в звание „генерал-майор” и няколко дни по късно е назначен за помощник-министър на войната. От 18.XI.1944 е генерал-лейтенант. След войната е първи заместник-министър на войната в периода 1946-1947 г. Уволнен е през 1948 г. Допълнително за военната му кариера виж в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. Крум Лекарски е един от пионерите на конния спорт у нас. Спечелва първи места на Балканските игри през 1931 и 1933 г. Участва на Олимпйските игри в Париж (1924), Амстердам (1928), Хелзинки (1952) и Рим (1960 ). През периода 1954-1958 е преподавател по конен спорт във Висшия институт по физкултура (бел. съст К. Г.).
[11] Генерал Владимир Стойчев е бил олимпийски състезател по конна езда (бел. съст К. Г.).
[12] Виж разказа на Петър Томов, който е 23-ти набор и също съобщава за обучение с германски инструктори в Кралево (бел. съст. К. Г.).
[13] „Той имаше слабост към нас до последния ден от живота си.” (цит. Н. К.).
[14] Никола Костадинов има предвид германците (бел. съст. М. Г.).
[15] 9-мм. картечен пистолет „Шмайзер”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[16] „Имаше щурмови оръдия.” (цит. Н. К.).
[17] Желязко Демирев–Императора (1923-2000) е роден в с. Мрамор, Тополовградско. Участва във Втората световна война, като парашутист, но е по-известен с дейността си на иманяр, трафикант на културно-исторически ценности и колекционер, за което многократно е осъждан. Убит е от друг иманяр в къщата си в с. Мрамор (бел. съст. М. Г.).
[18] Иван Моров се споменава и в разказа на Петър Томов, който е бил негов приятел (бел. съст. К. Г.).
[19] „После в един разговор, който имах с Иван Неделев, който участва в боя, той стана след това полковник, каза: Ако не беше вашият командир поручик Боян Радулов Пончев, с неговите момчета, немаше кой да ни командва, той просто ни спаси!” (цит. Н. К.) Става въпрос за 50-ти пехотен Нишавски полк. Към полка е придадена Трета българска народоосвободителна бригада „Г. Димитров”. Взема участие в овладяването на Стражинската и Страцинската позиция. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 279 (бел. съст. К. Г.).
[20] „Той не беше парашутист, но беше деловодител-старшина и работеше в парашутната дружина. (цит. Н. К.).
[21] „ От капитан на майор.”(цит. Н. К.).
[22] Интервюто е проведено през 2009 г. (бел. съст. М. Г.).
[23] „Сестра му е полковник Митка Захариева, ама те се различават много един от друг.” (цит. Н. К.).
[25] „Най-напред съм бил командир на взвод, след това станах адютант и началник-щаб. Адютант, началник-щаб на поделенията тогава нямаше, адютантите изпълняваха и тази длъжност. И аз като адютант след това изпълнявах длъжността началник-щаб.” (цит. Н. К.).
[26] „За съжаление умря от рак на гърлото, горкичкият.” (цит. Н. К.).
[27] „И той почина, от Хасково.” (цит. Н. К.). Никола Костадинов има предвид, че Настев е починал след края на войната (бел. съст. К. Г.).
[28] 9-мм пистолети „Парабелум” (бел. съст. К. Г.).
[29] „Майка му е рускиня, баща му е българин.” (цит. Н. К.).
[30] „Костадин Богораев работеше в една цинкография, кутийките на пастата за зъби “Поморин”.” (цит. Н. К.).
[31] Никола Костадинов има предвид руснаците.
[32] Никола Костадинов говори за българската армия (бел. съст. К. Г.).
[33] „А Ноев е дошъл при Трети корпус, където е бил Гюмбабов.” (цит. Н. К.).
[34] Виж разказа на ПетърТомов, който малко преди раняването си охранява един танк, като част от тези действия. Томов описва своето раняване и на един от неговите другари, когото се опитва да го изтегли. Томов описва по подбен начин ситуацията около смъртта на Ноев, но с малки разлики – напр. храненето е било на обяд, на другия ден (бел. съст. К. Г.).
[35] Никола Костадинов има предвид загиналите парашутисти (бел. съст. К. Г.).
[36] По време на схватката все още названието е било „Полиция” (бел. съст. К. Г.).
[37]Всъщност Никола Костадинов говори за Петър Томов, макар, че не споменава името му. Изключително интересен случай на преплитане на разкази, тъй като интервютата на двамата са провеждани съвършено независимо едно от друго, съответно в София и Пловдив. Въпреки това Костадинов описва същия епизод, разказан по-късно в първо лице от самия Томов (бел. съст. К. Г.).
[38] „Неговият племенник, работи сега в Министерство на отбраната – полковник Севастиян Добрев.” (цит. Н. К.).
[39] „Това го знам от него, от подполковника.” (цит. Н. К.).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: