Спомени от войната на Димитър Медникаров (64в.)

 Димитър Медникаров е възпитаник на „Военното на Негово Величество училище”. Участва в Първата фаза на Втората световна война, като ротен командир в 15-ти пехотен Ломски полк. Сражава се на територията на Сърбия и Косово. Записът е направен в неговата къща в град в град Велико Търново.
      Роден съм в град Велико Търново на 8-ми ноември 1923-та година. Баща ми е гимназиален учител, майка ми също е била учителка, произхождам от стар търновски род, моят баща, както и аз, е родственик на Велчо Джамджията[1], свързан с въстанието на Велчо Джамджията. Паметникът е в центъра тука на града.
      Преди войната бях възпитаник на Военното, наречено „Военно на Негово Величество училище.” Това е историческо наименование и днес също се води такова. Първоначално постъпих като кадет на 16-годишна възраст. Преминавайки през специалните юнкерски класове, бях произведен на 14-ти септември 1944-та година. И целият випуск, който беше първи офицерски чин, беше изпратен на фронта, със съответните полкове.
      По време на войната не бях навършил даже 21-годишна възраст. Бях на 20 години към 21-вa. Участник съм в Първата фаза на войната, която започна края на месец септември.
Бях изпратен в 15-ти пехотен Ломски полк. Този полк е известен още от Първата световна война, вий знаете там – „Червената стена”, Чеган, има и военен марш „Чеган”. Известни са епичните боеве на този полк.
      Да ви кажа първото ми впечатление за тази война. Това беше най-непопулярната война за българската армия. Дотогава всички войни, които се водеха от България, са били национално-освободителни войни, при които българският войник и българският народ участва с възторг. Защото те са свързани с обединението на българската нация. Докато тази война беше абсолютно непопулярна, съвсем неправилно, не само неправилно, ами демагогски назована като „Отечествена война”. Тя беше наложена на окупираната от Съветската армия наша държава, при което всички офицери изпълниха своя дълг. Това беше война, която се проведе от съществуващата стара българска армия, ръководена от българските офицери, завършили „Военното на Негово Величество” училище, както и мобилизираните офицери, завършили ШЗО.[2] Българският офицер беше употребен в тази война, защото след нея последваха масови действия на комунистическата власт, при които целия офицерски кадър беше абсолютно разгромен. Преди това върховните или висшите командири, командири на армия, на дивизии, даже на полкове, бяха ликвидирани физически. Убити, съдени от Народен съд и т. н. Така че българската армия тогава беше ръководена от лица, които нямаха необходимата подготовка. Те бяха завършили Военното училище, но т‘ва бяха запасни офицери, които принадлежаха към кръга „Звено”, който участваше в така наречения „Отечествен фронт” с министър-председател Кимон Георгиев, който също е запасен офицер[3], възпитаник на Военното училище. Така че висшето командване беше ликвидирано и командирите на дивизии и на армии бяха лица, които не бяха подготвени.
За осъществяването на тая война се формираха три армии: Първа армия, Втора армия и Четвърта армия. Задачите на отделните армии бяха следните: На Втора армия – която беше най-многобройната – се заповяда да настъпи в направление на Ниш, Косово поле. И тя осъществи така наречената „Нишко-Косовска операция”. На Първа армия се постави задача да настъпи в направление на Страцин, Куманово – „Страцино-Кумановската операция“, посока на Скопие. Тя действаше в района на Вардарска Македония. На Четвърта армия беше поставена задача да осъществи така наречената „Брегалнишко-Струмишка операция“, пак в посока на Косово. В изпълнение на тези задачи армиите се съсредоточиха на границите на Югославия и осъществиха поставените задачи с цената, разбира се, на доста много жертви.
      Аз бях в състава на Втора армия, която беше най-голямата, към която беше придадена и Бронираната бригада – едно ново, модерно войсково съединение. В състава на 15-ти пехотен Ломски полк, както ви казах, бях първоначално командир на минохвъргачна рота, след което непосредствено в началото на бойните действия бях назначен за командир на пехотна рота. Тъй като пехотата беше на първа бойна линия и имаше много убити и ранени пехотни командири, имаше нужда от пехотни ротни командири.
      15-ти пехотен Ломски полк аз заварих вече на съсредоточие. Полкът имаше седалище на границата, в град Белоградчик. Той беше вече съсредоточен в района на Пирот, направление Бела паланка. Аз пристигнах заедно с моя съвипускник – двама души бяхме изпратени в полка. Първоначалните бойни действия бяха насочени към завладяване на Бела паланка. Там наистина се водеха упорити военни действия. Преди това Бронираната бригада беше направила опит с фронтално нападение да превземе Бела паланка.[4] Предприе фронталната атака на Бела паланка по прибързана заповед – съвсем неправилна, погрешна заповед, която не се е съобразила с обстоятелството, че действа в планинска местност. Че танковите части са подложени на опасност в такава планинска местност, че са неподходящи за въвеждане в действие, още повече че това беше една елитна бойна единица в българската войска. Една колона от танкове напредва в направление към Бела паланка, по шосе, планинска местност, от двете страни пропасти със сипеи. Макар че взема мерки за разузнаване – отпред се изпращат мотоциклетисти да разузнават, но германците от закрити позиции с бронеизтребителни оръдия с премерени вече мерници, в даден момент стрелят внезапно, нанасят удар върху първия танк, последния танк, и унищожават десет коли. По тоя начин се нанася голяма загуба на танковите части, даже там беше убит един випусник, мой близък – подпоручик Станев. Той беше от 63-ти випуск. И това беше един неуспех.
      Така че, взе се решение, пехотните части да осъществят обход, да се избегне фронталната атака, и в тези действия за освобождаване на Бела паланка участва 15-ти пехотен полк, респективно и мойта рота. И наистина, чрез обход и с бойни действия, германците бяха принудени да се оттеглят и полкът премина през Бела паланка, вече освободена. Действията по-скоро водеше Първа дружина, аз там съм стрелял с минохвъргачки, минохвъргачен огън. Минохвъргачките са артилерийски установки, които са част от пехотата. По-нататък действието се развиваше в посока на направлението към Ниш, тъй като първата операция беше Нишката операция. Ниш беше един град, който беше силно укрепен.
      Отварям една скоба – в Ниш беше седалището на известната дивизия „Принц Ойген”. Там беше и германското бойно училище. В това бойно училище се изпращаха офицери за усъвършенстване на подготовката. Моят випуск, 64-ти випуск, през месец август 44-та година беше изпратен в Ниш за подготовка. Там бяха германските части. Та ние преминахме курса на военна подготовка в град Ниш. Обучението ставаше при пълна действителна бойна обстановка. По това време съюзниците масирано бомбардираха град Ниш[5] и там беше убит един наш съвипускник. Съществуваше опасност за други случаи на убити. С цел за опазване на живота ни ние прекъснахме обучението и се оттеглихме към София.[6]
      Това отклонение правя, защото ние – полкът и Втора армия, се сражавахме с тази дивизия „Принц Ойген”. Така че наш‘те военни действия се осъществяваха против противник, който ни е обучавал. Искам да кажа, че подготовката на немската армия беше много добра, те бяха се просто професионализирали. Във всъщност историческа истина е това, че те осъществиха своя замисъл. Целта на германските прикриващи части беше да осъществят свободно преминаване, изтегляне на групата германски армии „Е”, която се намираше в Гърция. Значи основната маса се оттегляше по посока на Белград, Будапеща, Виена, Германия. И тя се изтегли. Тези части, с които ние се бихме, бяха прикриващи части. Много добре снабдени с леки, пехотни оръжия, тъй като в тази планинска местност не можеше да се употреби по-тежко оръжие. Много добре снабдени с минохвъргачни съединения, с бронеизтребителни части и с леки артилерийски оръжия. А основната маса се изтегляше, като за да се освободи от техниката, тежката техника, по време на бойните действия тя я изостави – камиони, тежки артилерийски установки… Което малко така се приписва, че ние сме ги пленили. Те се освободиха и наистина, когато ние заехме Ниш, от двете страни на пътя, посока вече на Ниш, Нишки бани, Куршумли, Куршумлийски бани и така нататъка, от двете страни имаше масово изоставено тежко въоръжение.
      Сега, връщам се към военните действия. Полкът действаше в планинска местност, просто направи се обход на Ниш. При превземането на Ниш участваше и артилерийският полк на Бронираната бригада. Но ние бяхме първата част, най-предната част на Втора дивизия, която първа влезе в съприкосновение с укрепилите се германски части в района на Ниш, чиято цел беше да задържи, да печели време, а не да води военни действия. Там се разрази сражение. При това сражение аз също участвах с минохвъргачната рота, с обстрел на окопи на германците. И полкът,[7] като първа част на дивизията, първи влезе в Ниш. След това другите части също нахлуха в Ниш, където наистина се проведе сражение, германците дадоха там жертви доста, но се оттеглиха. Имаше и пленени.
      Влязохме в Ниш, останахме там, мисля, че два дена, тогава аз разгледах този град, като си спомних за наш‘то пребиваване там, за обучението. Отидох даже в сградата, наречена „Солдатенхайн” – това е военно помещение за отдих на германски войници и офицери. Там имаше доста предмети, между които пури. Спомням си като подробност, бях страшно шашнат. Та доста пури взехме от там, аз ги раздадох на войниците, защото не пуша. А мойта рота преспа в една винарна. Пихме вино, та част от войниците се понапиха доста. Стана весело, но след това се получи заповед от Тито да напуснем града. Полкът и всички съединения напуснаха града заради опасения, че едва ли не ще го окупираме. Въобще поделенията на Тито – това бяха едни по-скоро дезорганизирани части, лошо въоръжени. Фактически само придружаваха наш‘та армия, приписвайки си, че те действат заедно с нас, омаловажавайки военните действия.
      Та това бяха придружаващи, дезорганизирани части, които имаха за цел да следват българската армия, приписвайки си, че участват, пък те нямаха ник‘во участие. Бяха снабдявани от българската армия и след това окупирваха освободените населени места от армията и не допускаха ние да оставаме там. Даже в някои отношения имаха враждебно отношение. Така, с превземането на Ниш приключи първата оперативна задача, осъществяването на Нишката операция.
      Последва заповед за осъществяване на Косовската операция. Първо трябва да кажа, че Косово и тогава беше населено изключително с албанци. Албанците бяха на страната на Германия, подкрепяха германците. И даже отделни стрелци – тя не беше организирана армия, но отделни единични части нахлуваха, стреляха, пак се оттегляха. Албанците напълно подкрепяха германците. Албания по времето на Втората световна война беше окупирана от Италия, както ви е известно.
      Тогава аз вече поех командването на пехотна рота. Действията на полка се развиваха при много неблагоприятни условия – в района на Косово поле и планината Голак, които бяха укрепени и трябваше да бъдат пробити позициите на германските прикриващи части. Военните действия бяха затруднени от обстоятелствата, че при тази планинска местност противникът беше се окопал. Открит често не виждаш противник, стреляха. И действията се развиваха епизодично в тази планинска местност, при която се дадоха доста жертви, в смисъл, че ранените войници и офицери, а доста много жертви дадоха офицерите, не можеха да се транспортират – трябваше през нощта с катъри и голяма част измираха по пътя. А военното гробище, където бяха погребани убитите, беше в Ниш. Не знам какво е станало с това гробище, предполагам, че то е сринато със земята. Имайте предвид, че всичките тези военни гробища и знаци, където са погребани, са унищожени, варварски унищожени от сърбите! И също и гърците направиха по време на Първата световна война. Както знаете, сега вече се вземат мерки за опазване на войнишките паметници. Примерно в Македония, където действахме – жалко за македонците, които също извършваха посегателства и са непризнателни…
      Бойните действия бяха извършвани в планинска местност, при която действието на наште части бяха затруднени в смисъл, че не можеш да видиш противника или ако го видиш, той беше много силно укрепен. Сраженията се водеха все на планински възвишения. Ние сме на едната страна – отсреща противната страна. Много добре организирани[8], много добре укрепени в скални масиви. Стреляха предимно с артилерийски оръдия, артилерийски установки (те носеха по-леки) – стреляха с право мерене. Неблагоприятно беше за нас, с бронеизтребителни оръжия предимно. Минохвъргачките наситено, с тежки картечници, леки картечници, въобще много добре подготвени. При което се даваха жертви, и помня на кота… мисля че е 1005. Ние бяхме укрепени на тая кота. След размяна на обстрелване от една страна на германците, от друга страна на наш‘та планинска артилерия – към полка беше придадена една планинска батарея. И нямаше възможност да действа артилерията там, нито пък танкови съединения. Германците след може би 4-5 дневни позиционни действия организираха една контраатака, и заеха този връх, ние се оттеглихме. Там дадахме доста жертви. Така че при тези епизодични действия загубихме много пехотни командири – взводни, ротни… Аз бях пети пехотен ротен командир… Да петия, тъй като един беше убит, другите ранени… разбирате ли?! Тя една злощастна рота – 9-та рота, която все пак успях да върна обратно в полка. Войниците ме носеха на ръце. Във военните действия там доста много жертви се дадоха.
      Просто ме преведоха в пехотата, защото нямаше офицери. Убиват ротния командир, замества го да речем взводният командир… Това се наложи, тъй като аз съм професионален военен, завършил военно училище. На всички офицери от Училището, които отидоха на фронта, се възложиха длъжности на ротни командири. Поради това, че нямаше офицери на нас ни се възлагаха пехотни роти.
      Въобще при тези действия не можеше да видиш противник – стреляш, не виждаш. Както и с минохвъргачките, не можеш да видиш противник просто, укриване. А това бяха немногобройни части, но много добре организирани. Това са професионалисти, направо казано. Така че по тоя начин извърши се пробив на позициите на германските части. Осъществихме го, но с цената на големи жертви. Впрочем тоя пробив просто се забави. Те имаха за цел да забавят. Всъщност, реално казано, те постигнаха задачата си – да осигурят изтеглянето на армиите, които бяха в Гърция. Затова ви казвам, че тая е една война, която не беше напълно оправдана.
      Какви бяха последиците от тая война? Ненужна война! България не беше призната като съвоюваща. Така че, ако можеше да се избегне, можеше да се избегне, но нашето комунистическо управление тогава изпълняваше безусловно нарежданията на Москва. Впрочем тези три армии бяха подчинени на генерал Толбухин[9], на Трети Украински фронт.
      За въоръжението. Знаете, че след Ньойския договор, това беше 1919-та година, България беше обезоръжена напълно. Забранено й беше да купува военно въоръжение. Забранено й беше да използва авиация, военно морски сили и т. н. Едва след 30-та година е това нещо, 36-та[10] година вече денонсира се този Ньойски договор и България започна да въоръжава войските. Обаче нямаше достатъчно възможности. Разбира се, тя закупува предимно от Германия и запази своето въоръжение още от Първата световна война. Така че нейното въоръжение беше старо въоръжение. По отношение на пехотата: Пехотата беше основно въоръжена с пушки „Манлихер” от 1895-та[11] година на производство. Друго – тежки картечници „Максим-Шпандау”,[12] те са тежки, тежки, голяма тяжест, само триножника й беше 34 килограма! Освен това с водно охлаждане. Като се загрее, трябва да поставяш вода, за да охладиш. Иначе вече прекъсва. Не са динамични, както другите картечници: „Трак-так-так”, а това нещо нямаше голяма скорострелност. Имаше, разбира се, внесени други тежки картечници – „Райнметал”, но те бяха малко.[13] А нямаше въведени така наречените картечни пистолети.[14] „Шмайзери”,[15] както се наричат. Тези „Шмайзери” бяха рядко явление, само отдельонните командири носеха. Другите бяха с пушки предимно. Докато германската армия беше въоръжена със скорострелно оръжие, пехотата със съвременни оръжия. При нас леки картечници „Брен”[16] например, също рядко явление. Имаше, обаче много рядко. Минохвъргачките също от Първата световна война – „Райнметал” – 80 мм.[17] Артилерийското въоръжение горе-долу същото, преимуществено конска тяга,[18] която не можеше да действа на планинска местност. Не може да се премести. Общо взето пехотните командири, старите пехотни командири бяха добре подготвени, но недостатъчно подготвени за една нова, съвременна война с един противник, който доминираше. Ние имахме предвид като противник съседите – гърци, румънци, сърби и т.н. В наш’то въоръжение с тях бяхме равностойни, но не бяхме равностойни с германците.
      Ами след като поех ротата, продължиха бойните действия пак през планински и гористи местности. Накрая ние достигнахме до Косовска Митровица. Там действахме със съдействие на руски самолети, щурмовики, които обстрелваха Косовска Митровица. Ние бяхме в обход, германците тогава предприеха контраатака и то фалшива контраатака. Ние отвърнахме и – разбира се – противник, когото не виждаш. След което се оттеглиха. Впрочем те многократно пущаха позиви: „Българи, излишна е тази война, защото ние се оттегляме.” Така че, съвсем реално казано, те си постигнаха целта. Само ние ускорихме тяхното отстъпление и не дадохме възможност те да се изтеглят с тежкото си въоръжение. Но те си запазиха военната сила и постигнаха целта си. Жертвите бяха, както знаете, 37-хиляди души убити, ранени и изчезнали[19] и така нататък. Нашите жертви. Те дадоха малко жертви, сега няма какво… Благоприятно за нас бе, че не действаха военно-въздушни сили на Германия, само отделни разузнавателни самолети – предимно „Щорх”, минаваха. Те ни обстрелваха в гористата местност, но ние се укривахме, нямаше жертви, причинени от авиацията. Просто това бяха прикриващи пехотни части. Разбирате ли? Косовска Митровица беше превзета, ние действахме като обкръжаваща част, не пряко. Прищина беше по-вляво, тя също беше заета и с това се свърши Първата фаза на войната.
      Преминавайки през тази позиция на Голак планина, ние навлязохме в равнинното Косово поле. И полкът се оттегли и се прибра в седалището си, в град Белоградчик.
      Там аз останах две години. През тези две години до наш‘то уволнение ние също бяхме употребени, тъй като това правителство комунистическо, нямаше подготвени офицери.
      Противниците? Ами аз ви казах! Добавям това, че се биехме с един противник, с който бяхме съюзници. Това дето се говори за някво въодушевление и така нататък, това е изопачаване на нещата. Сега трябва да подчертая обаче, че ние – офицерите, завършили военно училище, изпълнихме достойно своя дълг. Ние бяхме така възпитани. Макар че още на фронта, идоха и задържаха, арестуваха български офицери – по-старите от нас випуски или някои мобилизирани, под претекст, че били участвали против партизани и т.н. Просто ги арестуваха и ги връщаха във вътрешността. Имайки предвид, че имаше и помощник-командири, които въобще не се виждаха на предна линия. Това беше към дружините и към полка. Аз не съм виждал помощник-командир, да дойде на предна линия. На които сега вече приписваха едва ли не някакви героични подвизи. Те се наричаха „Помощник-командири”. Без пагони, нямаха и чинове, казваха се „Помощник-командири”. В този полк, тоя факт трябва да кажа, помощник-командир беше Велко Палин[20], който накрая заемаше най-голямата длъжност във войската, по-нататък стана генерал Палин. Той е от Видинския край. Ние с него останахме в мирновременна военна служба. Движехме се заедно, близки бехме. Видимо се държеше възпитано, той се очертаваше като по-интелигентен човек, със средно образование, с така по-широка култура. Докато другите – дружинните, бяха съвсем елементарни и прости хора. Единият беше дърводелец, другият беше май обущар. Месеха се, заплашваха, идваха по ротите. Междувременно аз бях ротен на пехотна рота. Завършилите Военно училище бяхме четири души, заедно с по-висшите. По-младите офицери останаха четири души. Другите бяха заварени, завършили Школа за запасни офицери и така вече до края на войната произведени подпоручици, поручици. По отношение на нас се проведе една дискриминация, тъй като ние бяхме по-старши от заварените офицери, които са завършили Школата. Премахнаха това отношение и ни приравниха с тях, гледаха прослужени години. Това беше по-накрая, преди уволнението. Иначе се държеше добре Велко Палин, аз даже правих опит да бъда освободен. Подадох молба да се освободя, просто реших да напусна, тъй като аз междувременно записах право. Признаха на участници във войната веднага да си избереш специалност без конкурси. Записах право и им казах: „Аз съм записал право!” Даже си земах учебници и си учех „А – вика – нищо подобно! Ние имаме най-положително отношение към вас. Аз те ценя специално тебе!” Даже имах възможност да дойда тука в Търново, изпратиха друг. Викам: „Аз съм от Търново, защо не изпратите мене?” „Защото – казва – нямаме офицери.” Такива едни… бях принуден да остана. И след това, след две години, това беше през август 46-та година, последва една заповед с която бяха уволнени може би около 90 на сто от всички офицери.[21] Всички заедно, бях уволнен и аз.
      И после вече настъпват другите, да не говорим за това време на така наречения Народен съд, където бяха напълно унищожени, чрез един масов геноцид в най-различните си форми на жестокости, от убийство до съдене, лагери и така нататък. Пострадаха по-старите офицери, нямаше основание за нас, защото ние бяхме изпратени направо от военното училище на фронта, но все пак ние бяхме преследвани, бяхме наречени „царски офицери”, за тях това бяха врагове. И вече много трудно протече нашия живот. Но въпреки това ние съумяхме. Голяма част завършиха висше образование с най-различни професии и създадохме един съюз на „Военното на Негово Величество училище”, историческо наименование, което сега се ползва с най-голямо уважение. След ноември 10-ти, разбира се, и то напоследък.
      Аз завърших след това право с доста неприятности, с голяма опасност да ме заличат, защото много бяха заличени, но понеже курсът ни беше много голям, тогава трудно ме намериха. След завършване големи пречки ми правиха, не ми даваха да стажувам и ми трябваше ОФ-бележка. След като вече и стажа си завърших, пък не ми даваха пак ОФ-бележка. Единствено можех да стана адвокат, нищо друго не можеше, аз бях белязан. Завърших, чаках близо една година, за да ми позволят, да ме впишат като адвокат. От адвокат не ни оставяха тука, по така нареченото разпределение, пратиха ме в Павликени. Стоях там пет години. След това се върнах, заличиха ме. Заличиха ме, обжалвах там, както да е – оправи се. И така протече живота ми, водех се, разбира се, като царски офицер, враг. А моят син, който завърши със специалност метеорология – земя, космос, атмосфера, специалист метеоролог. Не му разрешиха, въпреки че беше разпределен в Горна Оряховица, не му позволиха да работи. Поради това, че аз съм царски офицер. Едва след като една година работи като строителен работник го назначиха и днес той е един от най-уважаваните метеоролози, ръководи в София цялата метеорологическа военна служба в страната.
      Червеноармейци? Лично аз не съм се срещал с военни поделения, които непосредствено участват съвместно с полка. Не, нямам никакви впечатления с червеноармейците, тъй като полкът, в който аз бях, нямаше съдействие…
      Германските части, имам впечатления най-напред при преминаването през Търново. Това беше една много дисциплинирана войска. Обективно съвсем казано. Това бяха хора, много възпитани, много дисциплинирани, личеше културата. Много чисти. С много положително отношение, никакви издевателства не е имало от страна на германски войник. Ние бяхме съюзници, ние бяхме стари съюзници още от Първата световна война. Добре, много добре подготвени, обучени, това ми е впечатлението. А при престоя в Ниш те ни обучаваха. Много добре с преводачи, най-напред провеждаха подготовката с карти и с онагледяване…
      Отношенията между войниците и командирите? Виж сега, това бяха старата армия, защото тези армии, които се формираха, те бяха на основата на съществуващите полкове, към които се прибавяха мобилизирани. Така че това бяха традициите, запазени в отношенията на командир и войник. Просто ние се стремяхме, така беше обучението, да даваме личен пример и на второ място да запазим живота на войниците. Не да ги хвърлим, както руснаците, в тази война.
      Конфликти между различни части на армията? Не! Не е имало никакви… За мене всичко онова, което се създаваше, беше резултат на тези политически офицери. Даже там, в този, мисля че 4-ти полк, на който заместник-командир на полка е бил така известният Чочоолу.[22] Той убива български войник, влиза и застрелва български войник, защото не изпълнил заповед. Това е факт. Има една книга, на моя съвипускник Митко Косев, той е непосредствен очевидец. Да, застрелва войник пред очите на моя съвипускник Райко Алтабанов, командир на войника. Чочоолу, който остава след това за помощник-командир на дивизия във Враца.
      Войници от друг етнически произход? Не, там действаха войници, някои от които бяха католици. Власи, те бяха от влашки произход, но не цигани. Дискриминационно отношение? Разлики в тяхното поведение на фронта? Не, няма. Пак повтарям, постъпил войник в старата армия, той си знае всичко останало. Не се прави никакво различие, нито пък в подготовката. Защото по-малограмотните вземаха трудоваци, цигани и така нататък – трудоваци ставаха. Войската, в редовната войска бяха приемани предимно български войници. Разлики в отношението? Абсолютно няма разлика.
      Междувременно искам да кажа, че командирът на полка[23] беше арестуван, даже преди още да се върне полкът, съден и накрая остана в затвора. След освобождаването и пращане на лагер[24] остана да чука щайги и умря в мизерия.
      Местното население? В Косово поле населението беше се изтеглило. То беше прогерманско. Съвсем примитивно. Примитивен живот, те живееха… Къщите им, стаята им е свързана с другата стая, в която имаше добитък. В тези каци, в които подготвяха там зимнина – ред чушки, ред обезмаслено сирене – е така, примитивен живот. Това са албанци.
      О, ние нямахме никакво съприкосновение със сръбското население. Не. Щото много малко пребивавахме, те се разбягаха там. След това те влязаха и окупираха, те просто не ни допускаха да оставаме в техните градове.
      Не! Не сънувам никога, то толкова време мина, че просто…
      Смъртта по време на военните действия? Вижте какво, ние тогава бяхме много млади и тръгваме с едно самочувствие, с никакъв страх. И понеже на нас ни бяха поверени като командири, пехотни роти, преди всичко страхът се потискаше от факта, че ти трябва да даваш личен пример. Ти не трябва да изразяваш никакъв страх! Затова този страх не съществуваше у нас.
      Дали са убивали хора пред мен? Ами убивали са, разбира се! Аз като ротен командир имам командно място да командвам взводовете. Ами убивали са, разбира се! Когато се върнахме, при оттеглянето си в Косово поле гледаш убити… Убивали са, разбира се, как?!? Тези бяха погребани в Ниш. Другари? Не говоря за другари, говоря за войници, говоря за войници. Беше убит, например, при мене командирът на 8-ма рота, един поручик, той до края на войната ли беше?[25]. Предния ден бяхме с него в една землянка, поручик Цанов се казваше. Ние още когато пристигнахме в Белоградчик, той остана с попълваща част, която трябваше да дойде. Нас веднага ни изпратиха на фронта – аз и моя съвипускник, а той остана. Той пристигна самостоятелно и пое командването на 8-ма рота. Тогава с него цяла нощ бяхме, той ми сподели живота си, щото още мирновременно в Белоградчик се познавахме, много симпатичен човек. И той предчувстваше смъртта си. „Аз – казва – няма да се върна, мен ще ме убият!” И наистина го убиха.
      Сега има един интересен случай на предчувствие на смъртта. Аз имах един приятел, съвипускник, казваше се Яранов[26] – 64-ти випуск. След като ни произведоха, дадоха ни там 5 дена отпуска, тука в Търново прекарахме. С него заедно бяхме и когато тръгнахме. Той тръгна много потиснат, пътуваме за влака, той заминава за полка си, 34-ти пехотен полк в Оряхово. И по пътя беше много потиснат и казва: „Мен предчувствието никога не ме е лъгало, аз ще бъда убит!” Аз нямах такова…Викам: „Абе, недей така, бе!” И наистина – убиха го. Още в първите бойни дни, първите действия. Той – командир на рота, начело на ротата. Той беше в състава на Първа армия. Там при Македонския фронт – Страцин, Стражин и така нататък. Подкоси един откъс картечен, убиват го и го погребаха тука в Търново. То е психологическо състояние, но повечето не са имали такова чувство. Всеки отиде, никой не се е страхувал! Нито един случай няма на дезертирали,  нито един случай за честта на българския офицер. Макар, че по отношение на нас имаше пълна дискриминация. Всички изпълниха дълга си. Това трябва да се подчертава.
      На връщане от Косово… А когато се приключва, там бяха убитите, понеже свърши войната и веднага – заповед за връщане. Връщаме се и в последните бойни действия там бяха ранени и убити маса… И между другото, голяма част от тези убити и ранени бяха доброволци, кой знае дали бяха доброволци или принудително пратени доброволци, които са били от състава на въздушните войски, земен персонал. Всички тея хора абсолютно неподготвени! Разбирате ли? Голяма част от тях, нямайки никакава елементарна подготовка, да си предпазят живота, да се окопаят и така нататък – бяха убити. Искам да кажа, че тогава минавайки, тези убитите и от ротата ми и от полка, бяха просто изложени там и транспортирани, за да ги погребват в Ниш. Събрани на куп, да. Аз ги видях.
      Знаете, известно е, какво да ви напомням, че по време на сключване на мирния договор с България през 47-ма година, не само Англия и Америка казват да не се признава за съвоюваща страна, (ние бяхме във война с тях), но и Съветският съюз, Молотов е бил против. Следователно, тая война беше абсолютно ненужна! Една ненужна война!
      Военни престъпления? Не съм станал свидетел. Не съм и констатирал това нещо, не е било извършвано нито предателство, нито самонараняване, нито други престъпления, нито бягство и така нататък. Не е имало такова нещо!
      Интервюто проведе Константин Голев

Източник: Tempipassati.org
[1] Велчо Атанасов – Джамджята (1778-1835) е търновски търговец, организатор на съзаклятие срещу османската власт през 1835 г., което става известно като „Велчова завера”. Заедно с други свои съратници е предаден на властите, осъден на смърт и обесен в Търново (бел. съст. К. Г.).
[2] Школа за запасни офицери (бел. съст. К. Г.).
[3] Кимон Георгиев е български военен и политик. На два пъти е министър-председател на България, както преди 9-ти септември, така и след тази дата. Бил е и вицепремиер на страната и многократно е заемал различни министерски кресла. Завършва Военното училище през 1902 г. Участва в Балканските войни като командир на рота и в Първата световна война като командир на дружина. Награждаван е за проявена храброст, а през 1916 г. губи едното си око на фронта. През 1920 г. е уволнен с чин подполковник (бел. съст. К. Г.).
[4] За коментар на същото събитие виж разказите на Дянко Марков, Иван Сердаров и Горан Маринов (бел. съст . К. Г.).
[5] „Англо-американски армади бомбардираха.” (Цит. Д. М.).
[6] „Между впрочем, нашият випуск беше в София, когато се провеждаха американските бомбардировки. Разбирате ли – погром, бомбардировки!?! За голямо щастие, макар че попадаха снаряди в района на военното училище, не се засегнаха сградите, нямаше жертви. Което пък принуди да се оттеглиме в Банкя, и в Банкя продължихме обучението.” (Цит. Д. М.).
[7] 15-ти пехотен полк (бел. съст . К. Г.).
[8] Противниците (бел. съст. К. Г.).
[9] С указ от 12 септември 1944 г., Фьодор Иванович Толбухин е произведен в чин Маршал на Съветския Съюз (бел. съст. К. Г.).
[10] Военните ограничения за България отпадат официално през 1938 г. (Бел. ред. В. С.).
[11] В българската армия по време на войната са били на въоръжение два модела пушки от тази марка: 8-мм. магазинна пушка „Манлихер”, обр. 1895 г.и 8-мм карабина „Манлихер” , обр. 1895 и 1895/34 г. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[12] 8-мм тежки картечници „Максим”, обр. 1909, 1910 г. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[13] Вероятно Димитър Медникаров има предвид тежки картечници МГ-42, които са произведени в завода „Райнметал” – на оръжието е поставена марката на завода. (бел. съст. К. Г.).
[14] Пехотните автоматични оръжия (т. нар. автомати), които са били на въоръжение по време на Втората световна война са стреляли с пистолетни патрони и са били класифицирани като „Картечни пистолети”. (бел. съст. К. Г.).
[15] 9-мм картечни пистолети „Шмайзер”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 Името често се употребява като синоним за всички видове картечни пистолети в българската армия. (бел. съст. К. Г.).
[16] 8-мм леки картечници „Брен”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[17] 81,4-мм минохвъргачка „Райнметал”. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[18] Всъщност, във Вермахта основната движеща сила също си остава конската тяга (бел. съст. К. Г.).
[19] Според Ташев жертвите във войната възлизат на 10 753 убити, 23 005 ранени и 790 замръзнали или общо 34 548 души – Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 234-235; 360-362. Съществуват подозрения, че е възможно заради по-силна подкрепа на българските претенции на мирните преговори техният брой да е бил завишен. Трябва да се има предвид, че Ташев цитира в книгата си подробни таблици с разпределение на жертвите по части, които изглеждат реални. Изглежда, окончателното решение на този спор ще бъде оставено на бъдещите изследователи (бел. съст. К. Г.).
[20] Велко Палин е роден на 30.IX.1921 г. в град Димово, Видинско. Член на РМС от 1937-ма година, на БРП(к) от 1942 г. Участва в Партизанското движение и в периода 1942-1944 е полит-затворник. Взема участие във войната като помощник-командир на 2-ра дружина в 15-ти пехотен Ломски полк от 12-ти септември 1944-та година. От 6-ти септември 1944-та е помощник-командир на полка. Награден е с Орден за храброст. След войната служи БНА и се уволнява като генерал-полковник през 1989-та година. До същата година е и член на ЦК на БКП. Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.)
[21] Масовите чистки в българската армия започват още на 9-ти септември и постепенно почти всички офицери, постъпили във Военното училище преди преврата, ще бъдат уволнени. С много редки изключения последните от тях напускат армията в средата на 50-те години. Все пак твърдението на Димитър Медникаров за уволнения на 90% от офицерския корпус точно през 1946 г. е пресилено (бел. съст. К. Г.).
[22] Стойо Неделчев (Чочоолу) е роден през 1908 г. в с. Калояновец, Старозагорско. През 1934 г. излиза в нелегалност, а през 1936 г. заминава като политемигрант в СССР. През 1941 г. е спуснат с парашут в България, за да вземе участие при организирането на партизанското движение. Става командир на партизанска бригада „Георги Димитров” и на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Във Втората световна война участва като заместник-командир на VIII-ма Тунджанска дивизия. В БНА достига до звание генерал-майор. Слави се както като неуловим партизански командир, така и със зверствата, извършени непосредствено след 9-ти септември. И двата аспекта от живота му са обект на спорове и фактите се смесват с легендите Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 287 (бел. съст. К. Г.).
[23] Вероятно Димитър Медникаров има предвид полковник Иван Кехайов. Той е роден на 7.X.1894 г. в Чепеларе. Завършва военно училище през 1916 г. и е произведен подпоручик на 2.II.1916 г. Полковник е от 6.V.1941 г. Командир е на 15-ти пехотен Ломски полк от 28.XI.1944 г. Уволнен е на 26.I.1945 г. и е съден от Народния съд. Кехайов поема полка, след като той реално е приключил сраженията, от подполковник Найден Шушулов, прехвърлен като командир на 35-ти пехотен Врачански полк. Шушулов обаче е уволнен едва през 1946 г. За повече информация виж Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 73; 160-161; 285 (бел. съст. К. Г.).
[24] „И синът му, който е мой съвипускник беше, мисля, пращан на лагер.” (Цит. Д. М.).
[25] ДКВ – „До края на войната”. Категория офицерски звания, давани на запасните офицери, завършили Школа за запасни офицери (ШЗО), които важат само до края на войната (бел. съст. К. Г.).
[26] „Баща му беше също запасен офицер от Първата световна война, Военно училище е учил, помощник-кмет.” (Цит. Д. М.).