Спомени от войната на Атанас Илев (64в.)

Атанас Илев е възпитаник на Военното на Негово Величество училище. Участник във войната, като командир на миночистачен кораб „Кирил Попов” в река Дунав. Носител на орден „За храброст” и съветски орден „Червена звезда”. Записът е направен в канцеларията на Съюза на военните на Негово Величество училища в Централния военен клуб – гр. София.
      Казвам се Атанас Христов Илев, роден съм в град Казанлък на 6 август 1923 г. Моята майка беше домакиня като всички домакини, баща ми имаше содолимонадена фабрика, работилница, но тогава му казваха фабрика. Имам една сестра и двама братя. Сестра ми е по-малка от мен, едно патриотично семейство. И двамата ми дядовци са свещеници, което на мен ми дава много силно религиозно възпитание.
      В 1939 г., ей така на шега, постъпих в Морското училище, благодарение на това, че 4-5 висши приятели в реалната гимназия „Свети Свети Кирил и Методи” в Казанлък имахме голяма страст към туристическите походи и между тях разменяхме мисли за нашето бъдеще. Веднъж получаваме едно писмо съвсем изненадващо от наш приятел, една година по-възрастен от нас, който първата година постъпи в Морското училище. Той започна да ни изпраща картички, започна да изпраща и други писма с романтика, запали ни и ние започнахме вече като всички младежи да мечтаем да постъпим в Морското училище. Аз въобще не бях виждал дотогава море. Ние 9 души се явихме от Казанлък, 5 души бяхме приети. И след 3 годишно обучение в Морското училище – което тогава беше в Созопол, на остров „Свети Кирил“ – първите 12 души по успех бяха отделени да продължат своето висше военноморско образование тук в София във Военното училище. Аз в Морското училище бях причислен към 39-ти випуск и се включихме в 64-ти випуск във „Военното на Негово Величество училище”. Тук ни изпращаха, защото тогава основното въоръжение на корабите беше артилерийско и трябваше много добра артилерийска подготовка да получим. През летните месеци продължавахме нашата военноморска практика в базата на военноморския флот във Варна. След производството от първи офицерски чин тогава моряците имаха съвсем други офицерски наименования: мичман първи ранг, мичман втори ранг. Производството в мичман втори ранг отговаряше на пехотинското подпоручик. Това става на 14 септември 1944 година, веднага след събитията на 9 септември. Дадоха ми 15 дена отпуск и автоматически ме изпращат по корабите.
      Именно в Морското училище за първи път виждам море, пристигаме с влака някъде късно вечерта в Бургас, веднага отиваме на моста, безлуние, морето не се вижда, но се чува едно шумолене на морското вълнение. Аз се уплаших, направо се уплаших, казвам: „Къде съм тръгнал аз да ставам моряк, когато това е толкова страшно?”. И споделям това с моите съграждани, които се явяваха и решавам на другата сутрин да се върна в Казанлък и да не участвам, да не се явявам в Морското училище. На другата сутрин обаче, август месец, един хубав изгрев, тихо море, спокойно, абсолютно никаква вълна и волю-неволю вече решавам да се кача. Тогава имаше само една лодка, параходче някакво от Созопол, то извършваше превозите между Бургас и Созопол. Качваме се там, за първи път аз пътувам на море. Едно малко, но разбъркано мъртво вълнение и точно пред нос „Света Анастасия” – започват още по-големи разклащания на кораба, стомахът се обърква, отивам на кърмата, крия се. И у мен се поражда ново желание, пристигна ли в Созопол, веднага да се върна. Но влизайки в залива на Созопол, лодката се успокоява.
      Нещата се успокоиха, издържах изпитите. Помня, че щяха да ме скъсат на коремното там. Задължително имаше физически и гимнастически изпит и задължително трябва да направим коремното. Предната вечер аз се упражнявах в двора на училището тогава, съвсем на близко бяхме на квартира. Направих коремното, на другия ден отидох на изпит. Издържах плуване и плуване с дрехи, за да разберат каква е морската ти нагласа. Това е 50 метра плуване, обаче ни съпровождаше спасителна лодка, защото се навеждахме и всеки един може да тръгне като желязо, като тежък товар надолу. И на другия ден на изпита, на коремното трябва да се вдигнете на ръце, за да се преметнете през лоста. Хванах се на лоста, както се казва като желе, стоя, но не мога да се преместя, от страх ли, от вълнение ли, не знам. Идват тогава тези, които провеждаха изпитите, бяха корабници или фелдфебелите, по старому, на ротите, вдигнаха ме, минах и казаха: „ако другите бележки по изпитите ти са добри и отлични, ще премълчим за това нещо”. Слава Богу, всички други бележки бяха успешни и мене ме приеха в Морското училище. Аз след туй не се научих коремното да го правя. Когато станах взводен командир, тоест командир на кораб, задължително беше преди да излязат моряците в отпуска, да направят коремното и тоз, който не може да направи коремното също не излиза в отпуска. Трима-четири души не правиха коремното, веднъж един казва: „господин мичман вие го направете да им дадете пример”. Дали мога да го направя? Така че винаги, когато съм ги пущал в отпуска моите моряци, съм треперел някой да не каже: „а сега дайте ни пример, ние не можем, ами вие можете ли да направите коремното?”. Както ви казах, 12 души идваме тука във Военното училище, но ни приемат малко враждебно, защото ние моряците поначало сме с по-свободолюбив дух, разбиранията са малко по-други. Освен това във Военното училище имаше така една надпревара и естествено тя пораждаше и завист, защото тоз, който е по-напред в успеха, избира гарнизон. Да кажем първите трима-пет души примерно в София, останалите в Пловдив и онези, които са последни по успех отиват вече по границата, в дълбоката провинция и така нататък. Така че при тях имаше едно такова скрито подгонване, скрит егоизъм. При нас нямаше такова нещо, защото 3 бяха базовите гарнизони: Русе, Бургас и Варна, всичките до един приемливи за един млад офицер. Мен ме разпределят в Русе и веднага след свършването на отпуската на 16 октомври 1944 година ме назначават за командир на тогавашните патрулни кораби „“Беломорец”” и „Черноморец”.
      Иначе превратът точно на 9 септември 1944 г. ние не го почувствахме така болезнено. Първо, на нас възпитанието ни беше такова, че ние по клетва, обречени да служим на Родината, обречени да изпълняваме нашите офицерски войнски задължения. Бехме в Банкя, когато стана превратът. Казваше се, че евентуално ще се предприеме нещо към Военното училище, но предполагам, че Дамян Велчев тогава е изиграл основна роля и той само след пет дена на 14 септември ме произвежда в първи офицерски чин заедно с офицерите от школата за запасни офицери. Така че лично аз абсолютно нищо така не почувствах и нямаше някаква антинагласа или някакво противодействие във всичко онова, което по-нататък върху нас трябваше да се упражни, да ни се възложи.
      И отивайки в Русе, обстановката беше съвсем нормална, още „господине”, молитви се четяха, въобще цялата военна традиция се беше спазила. Обаче някъде към 20-ти или към края на октомври от Беломорието изтеглят военноморските сили и всички моряци, които бяха в база Кавала, база Дедеагач, идват повечето в Русе – едни отчаяни, брадясали, недоволни. Повечето мобилизирани в момента, не са демобилизирани и се създава едно така войнствено настроение, революционно настроение. И една сутрин идвам аз на работа на кораба “Беломорец” и след 10 минути идват няколко от беломорските моряци със натикнати щикове, със пушки и ни арестуват. Всички офицери ни арестуват, без командира капитан Паспалеев[1] – той остана в щаба. И ни набутват в каютата на офицерската столова без абсолютно да кажат „защо”, „как”, никакви цивилни хора, това бяха само така наречените беломорски моряци. След това моите моряци, предполагам поради това, че се държах като хора с тях, а и всички офицери се държаха като хора – уважавахме се, само искахме от тях дисциплина в името на клетвата, която сме дали, пълна справедливост, абсолютно никакво грубо отношение към тях, и към два и половина три и половина моите моряци се вдигат идват всичките и поставят ребром въпроса: „Освободете нашия командир или не знам, може би кръвопролития да стават!” В този момент хората с ОФ-ленти, които са градската команда от ръководството на град Русе, идват. Те виждат, че се прави нещо, което не е съгласувано със тях, това е само някаква такава моряшка революционна недоволна инициатива, и освободиха абсолютно всички моряци. Само след 5 дена получаваме 5 кораба от вече сформираната Дунавската миночистачна флотилия, която беше предадена към Трети дивизион на Червенознаменния Дунавски съветски флот.
      Това бяха 5 кораба, аз бях командир, назначен на „Кирил Попов”, другите кораби бяха „Искър”, „Тибър”, „Христо Ботев” и „Осъм”.
Това бяха миночистачни кораби, единият само – „Христо Ботев”, беше въоръжен от немците, а останалите бяха мобилизирани влекачи, които в период на една седмица се превъоръжиха на миночистачни кораби. Те бяха изключително познати на нас, немско производство, защото немците, когато напуснаха Русе, оставиха цялото си миночистачно оборудване в Русе. Бързо тези кораби се въоръжиха, приспособиха се за товарене и ние още на петия-шестия ден с много добра теоретична, но абсолютно с никаква практична подготовка, се качваме на кораба. Няма как, война, тръгваме и аз се чувствам така … известна част от моряците и екипажа, щото те много по-стари от мене, опитни, с една такава несигурност, с насмешка приеха назначаването на командир с толкова малко практически опит. И аз чувствах, как чакаха някакъв момент те да подчертаят, че човекът, който ги командва, не е с достатъчно опит. И първото ми представяне беше във Видин с кораба, след като потеглихме от Русе и аз се вълнувам, първо представяне. Теорията знам: как да подходиш винаги срещу течението, обаче теорията е едно, а практиката е съвсем друго. Направих необходимия полурод, дадоха се съответните команди в началото с боцмана, той е тарторът така да се каже на кораба, гледам едни такива ехидни погледи, а той вика: „Тоя младок сигурно сега ще блъсне парахода или ще направи неудачна маневра”. Аз ви казах предварително, много съм религиозен, едно прекръстване и малко напред, малко назад и така случайно става, но стана една образцова маневра, погледите учудени на наште моряци и от този момент разбраха, че наистина могат да разчитат във всяко отношение на мен.
      Какви бяха задачите на нашата миночистачна Дунавска флотилия? Три кораба бяха предназначени да напущат нашите териториални води – това бяха „Искър”, „Кирил Попов” и „Христо Ботев”, а „Тибър” и „Осъм” останаха да чистят само в териториалните води на България. Немците, но най-напред англичаните, бяха осеяли реката със страхотно много магнитно-акустични мини. Те ги хвърляха, прелитайки над България, отивайки към Плоещ, използвайки бомбардировките, те пущаха магнитни мини. Немците също така при тяхното отстъпление направо осеяха река Дунав с магнитно-акустични мини. Това е един скрит враг и затова ние казваме, че воюваме срещу враг, който не се вижда, докато при земни условия виждат се окопи, има враг, разузнаване… Тези мини са магнитно-акустични, защото се взривяват, възбудени от собственото магнитно поле на кораба. Всеки кораб си има естествено магнитно поле, което придобива още при построяването на кораба. И затова закон божи е в корабостроенето, когато започва най-напред построяването на кораба, залагат се тези първоначални ребра, скелети в посока само север и юг, за да може колкото се може по-малко да влияе земното магнитно поле върху тези железни части на строящия се нов кораб. И това собствено магнитно поле (дълбочината на Дунава е малка), възбужда специалните възпламенителни устройства на мината и те избухват. Но те стават още по-опасни, защото имаха така наречените степени и ги нагласяват преди да бъде хвърлена мината в реката. Има 12 степени и примерно те се нагласяват на 6 или на 7 степен. Това значи, че 5 кораба ще минат безопасно над нея, ще мислят, че няма минни заграждения, а на шестия (понеже устройството е така нагласено), експлодира и по този начин те стават още по-коварни. Това са така наречените магнитни линии, а има и акустични мини, които пък се възбуждат от вибрациите и шума от витлото на кораба. Те са още по-чувствителни. Средствата за миночистене, за унищожаване на тези мини са така наречените магнитни торпеда. Това са едни големи торпеда, които се влачат на 200 метра зад кораба и в тях се индуктира силно електромагнитно поле, толкова силно, че превъзбужда предварително тези взривни устройства и съответно ги взривява. Това е лошото, че ако взривяването стане на 10-12 метра от кораба, торпедото се запазва, а ако стане точно под неговия кил, то също така експлодира и се разрушава и трябва да се търси ново торпедо, за да се продължи плаването. Фактически съоръжението, което допълнително се поставя на корабите, са генератори, които възбуждат ток и съответно го изпращат в торпедата. На корабите си имаше една предпазна мярка: понеже от взрива се получава голям отскок на мостика, кабините бяха без покриви, защото имало такъв случай при немците и при руснаците при наличие на покриви – толкова е бил силен взривът, толкова е бил голям отскокът на хората, които са били в мостика на кораба, удрят си главата. Не умират от взрива, а умират от удар на главата в тавана на мостика.
      Беше много страшно. Моряците имаха така едно настроение, все още знаеха, че трябва да си изпълнят дълга, ние знаехме тука какво става в страната, победите на нашата Първа българска армия също така ние ги улавяхме и всичко това нещо, страхът, който имаше. Даже двама-трима души намерихме им написани завещания, които са така предполагали, че няма да се върнат. Съвсем случайно техни приятели в момент на една малка закачка казват и издават, че този е вече предмет на малко одумване, че ето виждаш ли той е мислел, че ще си отиде. С руснаците поддържахме така добри отношения, те ни дадоха съответните заявки. Всеки ден се правеха така наречените оперативки и единственият чужд моряк, ако мога така да кажа, беше свързочник, който трябваше да приема съответните техни команди с флагове.[2] Единственият, който беше на кораба като връзка, за да можем да изпълняваме всички техни разпореждания, беше руснак. При нас беше един много симпатичен украинец – Сашко, много симпатично момче, възпитано момче. То още в първия момент не можа да разбере в каква среда беше, по пътя ме попита: „Защо нямате червен кът, защо нямате агит-табла, защо се кръстите, защо се обръщат към вас с „господине”, а не с „другарю”, защо нямате политически офицери?” Всичко това на него му правеше впечатление и няма да забравя, когато се разделяхме, това беше някъде април месец 1945 година, тръгвайки обратно за България, при раздялата с него прегърнахме се и неговите думи още звучат в ушите ми: „Другарю командир, много неща видях, мога само да Ви пожелая след края на войната ние да бъдем като Вас, а не Вие като нас”. Той още тогава подсказа колко много неща не са така, както може би предварително са ги предполагали.
      Той беше обикновен моряк с две линии, не ги знам какви са техните звания, но той беше сигналчик, имаше приятелка млада, получаваше от време навреме писма – човек, човек! Също така човек беше и капитан втори ранг Охременко, който беше командир на съветския дивизион, към който ние бяхме прикрепени. Един ден получаваме заповед да пътуваме от Парчево към Славкамен. Това е малко над Белград. Нас ни предвождаха, понеже не познавахме Дунава, сръбски пилоти.[3] Просто те казваха къде е талвега, къде е дълбочината на реката и евентуално някои от тях може би имаха представа къде е най-наситено с мини.
      И пътуваме малко преди залез слънце. През нощта се почива, нощно време носът на кораба се забива някъде на брега или пуща някъде котва, и на следващата сутрин се продължава отново. Понеже голяма част от светлинните знаци по реката през време на войната бяха почти унищожени и ориентирите малки, за да може ние действително да се насочиме правилно и да не се получи някаква авария. И виждаме привечер, към сръбския бряг стадо зайци – гонят се, тичат, премятат се към реката. И този сръбския пилот Савич (помня му и името) казва: „Стоп, аз съм фаталист, когато се види толкова много и лудо да бягат и да се търкалят по стръмния бряг зайци, корабът го чака нещастие! Това е наша повеля от памти века, ние знаеме да го спазваме този обичай. За това може да ме разстреляте, обаче аз трябва да спра!” Но ние предвождаме другия кораб, на който е Охременко и ние трябва да вземеме от него разрешение, защото около час и половина още трябва да пътуваме. И чрез Саша (сигналчика) му казвам: „Така и така, сръбският пилот е фаталист и трябва да спрем. И на другия ден да продължим.” И той казва: „В никакъв случай, вие спрете тогава! Ние продължаваме! Аз попитах руския командир дали е видял това стадо зайци на брега. Той каза: „И аз съм ловец и съжалявам, че нямам в момента пушка, да отстрелям тези зайци!” Спряхме ние, изпълнихме волята на сръбския пилот, тяхната отколешна традиция. Другият кораб продължава, минава покрай нас най-тържествено (корабът се казваше „Бесараб”) и само след 200 метра попадат на мина.[4] Засяда им кърмата, плитко ляга долу и командира Охременко идва с лодка на нашия кораб. Веднага пита къде е пилота, стиска му ръката и казва: „За малко и мене, комуниста, да ме направите също така фаталист, но отсега нататък ви обещавам щом съм в сръбски води, ще пазя тази традиция.” След това имахме случай на десант над Будапеща, имаше сведения, че някаква си германска група се укрива или се окопава около град Естергом на няколко километра от Дунава.
Това беше в края на януари 1945-та година. И немците в Естергом – някаква такава откъслечна група, нашите части са много по-напред изнесени и оставаме ние моряците – нашият кораб и още един кораб с едни стари пушки да правим десант. Подготвяхме се за този десант.
      Само българи, двата кораба – „Христо Ботев” и „Кирил Попов”, трябваше да направим десант. За първи път, речен десант даже не съм учил и във Военното училище теоретически. Но горе долу имах представа за някои десанти, които през време на войната са правели германците на река Дон и на Днестър. Съставихме известен план, помогна ни руският капитан Охременко, и вечерта се изнасяме на позиции. Беше почти разрушен мостът пред Естергом и трябваше след като минем моста да заемем позиции. Към 5 часа сутринта даде се знак да спуснем лодките и да направим съответния десант. Спущаме лодките и, още недостигнали брега, се получава съобщение, че немците са унищожени, те са били някаква си малка група и ние се изтегляме. На този мост при Естергом се създава едно страхотно бързо течение. Там има 3-4 предупредителни знака, къде евентуално да се мине към левия или към десния бряг в зависимост дали по течението или срещу течението се минава. И торпедото е зад нас, като водовъртеж – най-пълен ход, възможния най-пълен ход на машината, за да може да се движи по течението на реката и това силно течение създадено от моста. То прави нещо като улей и знаете, че там вече водата набира много по-голяма скорост и торпедото нещо се откъсва. Нашето торпедо се откъсва, не можем да минем моста, ще трябва да догоним торпедото. Течението бавно така се носи вече, Дунава е по-спокоен след моста и трябва да догоним торпедото и да го хванем. Наближаваме торпедото и аз като командир трябва да дам пример, да скоча с намотано въже, да се качим на торпедото и съответно да завържем въжето и да може да го изтеглим. В този момент идва Найден – моряк, рулеви, казва: „Господин капитан, в никакъв случай, вие сте нужен на кораба!” Аз трябваше всичко това да го впиша в дневника, че не аз давайки личен пример, а еди кой си натоварвам да скочи във водата, защото не дай Боже, нещо, ако се случи да знаем какви са причините. Той скача, няколко пъти така маха, още виждам как течението го носи. С въже (на 10 метра някъде беше торпедото), яхна го – завърза го с една кука отгоре, изтеглихме го и всичко мина спокойно и щастливо. От този момент някак си взаимоотношенията с моряците бяха много по-добри.
      Имах един много сериозен и опасен момент. Това е спасяването на 9 съветски моряка в румънското пристанище Молдова. Това е на входа на Железните врата. За това получих съветския орден за храброст „Красная звезда”. Нашият кораб „Кирил Попов” трябваше да се зареди с гориво и с продукти в Молдова, това беше някъде към февруари месец. Мога да кажа, че 1945 година беше една безледовна година. Нямаше обичайния ледоход по Дунава, нямаше това замръзване и миночистенето продължи доста дълго време.
      Пристигаме ние към Молдова, пристанището на Румъния, завързваме кораба вече – правим маневрата на завързване за кея и от този момент завива пристанищната сирена. В първия момент помислих, че това е въздушна тревога, но само след секунда от пристанището тичат руснаци, румънци и сочат към понтона, който е някъде 100-150 метра зад кея. Там гори съветски бронекатер № 229 с девет души моряци. Огънят облизва въжетата, с които бронекатера е задържан за понтона и те изгарят. Течението понася бронекатера, само на 500-600 метра са железните врати. Моряците не могат да запалят никаква машина, пожарът е в машинното отделение. Видяхме, че вече почва да лази по палубата и не дай Боже, ако достигне горивните им резервоари, експлозията е неименуема. Нема какво да се прави. Риск голям, защото и ние сме парен кораб и не дай Боже, доближавайки се, той да експлодира – и ние отиваме във въздуха, но в тоз момент просто не се разсъждава. Друго е да помогнеш, машината беше спряла, топла още и веднага давам команда „Отблъсни”, тоест корабът да бъде освободен от въжетата, за да може да спестим минути и да догоним вече носещия се по течението на реката бронекатер № 229. Отблъскваме, зад кораба на около 100-150 метра – потънал шлеп, аз веднага изпращам моряк наблюдател на кърмата и той почва да докладва. На 90 метра до кораб, 40 метра машината още не може да запухти и когато вече каза: „Не дай Боже да се наденем на този потънал шлеп” – 20-25 метра преди да достигнем шлепа машината заработва, правим пълен оборот и доближаваме катера. Найден,[5] Камен и още двама моряка с пожарогасители скачат на катера, веднага взимат полузашеметени вече, деветимата съветски моряка, взимаме ги на кораба, бързо с куки отблъскваме катера и само след 5-6 минути катера експлодира. Моряците чуха, те още не могат да разберат дали са на катера, или са на друг кораб. Посрещнаха ни като герои на пристанището и това беше голяма, бих казал моряшка и човешка наша постъпка да спасим 9 души моряци. Нашият авторитет след между румънци, сърби, хървати и унгарци беше много голям.
      Много добре ни посрещаха нас. Даже имахме една такава малка неприятност, защото ни посрещат в едно румънско село. Хората знаят какво значи война, донесоха ни един заклан овен за благодарност, че им помагаме. И наистина нашата основна цел беше Дунава да бъде чист и ние се борихме за чисти води. Руснаците видяха това нещо с овена, не им стана някак си много приятно и идват след два дена и казват: „Сваляйте българските флагове и вдигайте на вашия кораб „Кирил Попов” съветски флаг”. Аз казвам: „Не мога да изпълня тази заповед, защото ние само тактически сме придадени към вас, а всички заповеди, съгласно нашия устав и нашата клетва може само и единствено да получа от нашия щаб в Русе.” „Не изпълнявате ли?” „Не!”.
      И ни арестуваха руснаците. Вдигнаха те флаговете, а мен и моят колега Стамен ни закарват на „Бесараб” и два дена ни държаха там, без нищо да правим, затова че не изпълняваме заповедта. Докарват политическия офицер на Дунавския флот, със самолет ли с какво го докараха и след ден и половина-два идва. Попилиев се казваше политическият офицер, извиква ни двамата, наруга ме, как може ние да не се чувстваме достойни да се бием под съветски флаг. И аз казах: „Господин капитан трети ранг, дайте ми заповед! Щом ми дадете заповед, аз ще я изпълня!” Той носи заповед, но предварително каза, че не е трябвало да чакаме заповед. Но ние сме възпитани да изпълняваме, защото, ако няма дисциплина, няма войска. Както е сега в момента. Даде ни заповедта и на другия ден ние тръгнахме със съветския флаг. Един-два дена хората питат, подпитват – ние се движим и правим така наречените миночистения в определени райони и задължително трябва да минем на едно и също място, което ти е определено да чистиш 12 пъти, защото ви казах, че са 12 степенни мините. И винаги така се случва, защото си срещу течението, не можеш, повече от 3-4-5 километра, най-много, да се движиш с това тежко торпедо отзад. Затова тръгваме от едно място и се връщаме вечерта пак, обикновено на някой малък пристан или на удобно пристанище. И хората ни питаха: „Защо, къде са ви флаговете?!”. Руснаците така подразбраха това нещо и само след 4 дена дойде заповед отново да вдигнем българските флагове и така започнахме да правим. В жест на добра воля от тяхна страна – вика ме този, извиниха се, разбира се, вика ме техния политически офицер и казва: „От какво имате нужда?” А ние бехме закъсали за червен пипер. Руснаците снабдяват корабите, обаче те обичат белите манджи, немат червен пипер и ние нямахме. И казахме: „Имаме в момента нужда от червен пипер.” Само след 4-5 часа ни донесоха 2 килограма червен пипер. Някой го носи казва: „Това е подарък и ние сме доволни и сме възхитени, че вие мигом изпълнявате вашите задължения”.
      Малко преди края на войната на „Христо Ботев” му разрешиха да отиде да направи 2-3 проплавания в австрийския Дунав и той беше единственият кораб, който на 9 май участва в парада на съветската дунавска флотилия. Това е единственият български кораб, участвал в парада след победата над Германия. Така, че в този период отношенията между нас и между тях бяха в рамките на допустимото, нямахме абсолютно никакви забележки от наша страна.
На мене дадоха ордена. И тримата ми колеги починаха, единственият жив още миночистачен офицер от Втората световна война по Дунава съм останал аз. Дано Бог дава още сили. Така че ние започнахме най-напред в направление: български, румънски, югославянски води, Унгария и съвсем малък отрязък от Австрия. Така да имате представа. Нашата основна задача беше, че по отделен участък ние предвождахме кервани, защото Дунава беше основната снабдителна артерия, за да се доставят муниции, храни, жива сила на Третия Украински фронт и на Първа българска армия. Ние пренесохме частите от Петроварадин, това е град срещу Нови Сад, Петроварадин, пренесохме може би няколко дружини с кораби, които след това участваха във форсирането на река Драва.[6] Така че нашето основно задължение[7] беше: когато някой голям керван се сформира и трябва да пренесе от тук до огневите позиции, ние задължително по няколко миночистача заставахме пред кервана, почиствахме реката и давахме, така да се каже, зелена светлина, че те могат спокойно да минат. Ние сме провели около 3000 шлепа, което представлява товара на 13 500 ж.п. вагони. Около 210 мини са взривени, общо.
      Единствената психологическа последица от войната е, че моята любима, като се върнах тука, след като ме уволниха, казва: „Ма как може, аз съм се влюбила в офицер със жълти копчета и така нататък” И аз вече не съм офицер, хвърлих моята офицерска тужурка на едно дърво и казвам: „А сега обичай дървото, а не мен!” Това е психологическо. Всичко беше спокойно, изпълнявахме си дълга, имаше си страх, имаше си напрежение, но всичко беше в рамките на това да върнем кораба и да останем живи и здрави.
Имаше само един колега, който беше назначен на миночистачен кораб, но баща му беше някакъв началник, също морски офицер и знаете каква е обстановката. Малко хора понякога се връщат живи от миночистене и го изтеглиха от Дунава във Варна. А във Варна още не беше почнало активното миночистене тогава, то започна много по-късно, но материалната база там беше много по-добра, отколкото другата. Между другото искам да кажа, че за сигурността на кораба имаше така наречените размагнитни дистанции, на всеки 3-4 месеца отивахме в специални пристанища, където размотаваха кабели и пущаха обратно на земното магнитно поле, което до известна степен намаляваше активността на корабното магнитно поле. Трябва да ви кажа, ние бехме много далече от всички тези събития, информацията, която получавахме на фронта беше изключително военна, свързана с военни действия, свързана със снабдяването и частично писма, които нашите близки ни пращаха.
      Ние никога не мислехме, че така ще се посегне на нас, аз след като даже получих и съветския орден, в България ме посрещнаха много тържествено с цветя и с музика, с поздравления, наградиха почти всички офицери на петте кораба с орден за храброст и по наше предложение тез, които ви ги казах – Найден, Камен, всички които взеха така активно участие, бяха наградени с ордена „За храброст”. Аз един, два, четири месеца бях отново на Дунава, взаимоотношенията с моряците бяха много добри и един ден получаваме съобщение от щаба на военноморските сили в София: да дойдем тука в София. Започнаха вече да се проявяват някои некоректни, обидни действия, дойдоха вече политическите офицери на всеки кораб, във всяка рота, във всеки взвод имаше политически офицери. Един випуск ли да кажа, група ли да кажа от моряци, изявили се като партизани получиха и съответните морски чинове и от този момент, когато ни извикаха в София, ни дадоха заповедите за уволнение по съкращение. Веднага издадохме службата, взеха ни пистолетите и оръжието. Аз отидох във Варна, там с мои приятели започнахме обща работа и след 4-5 месеца получих съобщение да напусна Варна и да си отида в родното място. Там отидох,[8] работих в дизеловата централа и това ми даде известна надежда да потърся начини да продължа образованието си. Тогава за да те приемат в университета ти искат ОФ бележка, знаете ги тези неща. Без разрешение на съответния ОФ партиен комитет не може даже да си подадеш документите за следване. И ми го дадоха с една препоръка от ръководството на централата, където работех. Три години следвах електроинженерство във Варна. Тогава откриха Техническия университет. Само след 3 години започна поголовна чистка и всички офицери, които бяха приети в университета ни уволниха, 24 часа не ни дадоха да напуснем Варна. Дойдох тук в София, тук ни проработи щастието, току що се организира електромоторна фабрика и за директор беше назначен комунист, но завършил Морското училище.[9] Трима души бехме приети на работа в този завод и той ме извика и каза: „Вие знаете, че ви наблюдават под лупичка, бъдете внимателни, знам какво е възпитанието, образованието, какъв е темелът, който дава морското училище и как всеки един човек, който е завършил морското училище просперира в живота. От вас искам само работа и абсолютно нищо друго.” И ние работехме. Той ни направи всички началници на цехове, след време пък една случайност ме среща с мой съвипускник и аз му казвам къде работя, той беше навигационен директор на току що образуваното дружество „Тексим”[10], което беше с чужди капитали. И ми казва: „Какво си се заврял в този завод, ние търсим морски специалисти”. Веднага аз му казах, че трудно ще ми дадат паспорт за зад граница, но той каза: „Това е мой проблем”.
      Това беше 1968 година и така се уреди всичко – издадоха ми паспорт и постъпих на работа като капитан. Обаче започвам от най-ниската степен, 4-ти капитан, защото едно е да бъдеш военен и то през време на войната, а съвсем друго е да бъдеш капитан на кораб. И започнах в „Тексим” 4-ти капитан, 3-ти капитан, 2-ри капитан, старши-помощник капитан и капитан. И съм обиколил целия свят. И сега съм член на „Съюза на възпитаниците на Негово Величество училища”. Това е.
      За други войници какво мога да кажа? Имахме само Рорен ли беше, да, Рорен, който в морското училище, докато бяхме в Созопол, той имаше така контакти с нас, водеше се като градинар, а след това се оказа, че той е от SS войските – изпечен, опитен разузнавач. Ние, доста наивно може би, сме споделяли с него някои неща. След края на войната един мой колега каза, че го е срещнал в момент, когато напуща София и той само е казал: „Много поздрави, вие бяхте всички отлични момчета!”. Това е единственият ми контакт. Спорове сме имали само с политическите офицери, с руснаците дето подразбраха за знамето, но иначе, докато не напуснахме кораба, обстановката беше такава, каквато наистина уставно, ако така мога да кажа, съществуваше в нашата армия.
      За загинал човек, това беше по време на войната, обаче още не бяхме се изнесли по Дунава: Христо Пишманов също от нашия випуск, също назначен на кораб, получи една задача да направи известно разузнаване, като мине по река Дунав. На кораба му обаче имаше двама моряка от село Пиргово, то е съвсем близко до Русе, прочуто с хубавите вина, лозя и така нататък, и той след двудневното патрулиране по Дунава поиска разрешение близко до Русе да спрат на кея за Пиргово. И, естествено, отишли са там на гости, може би са се почерпили и на връщане. Но там е доста голямо течението, може би така на метър отделен от кея, между кораба и кея, едно така доста голямо течение и има така наречения трап или скоба, която съединява кораба с брега, по което слиза и се качва човек, за да се качи на кораба. Той първи минава по тази скоба и тя не е била добре закрепена в края, стъпва, пада във водата, тя го грабва и след ден и половина може би на около 5-6 километра го откриваме – образът на смъртта тогава видяхме.
      Вторият образ на смъртта, обаче образът вече не го видяхме, е капитан, забравих му името, също така специалист по минното дело. Те беха открили близо до Русе плаваща мина, която изтеглят на носа на крайбрежната лодка, с която са пътували по брега на Дунава, а той смята, че доста добре познава устройството на мината. Съгласно правилника я слага само на носа, от там трябва или да се огледа или да се прехвърли на брега. Той я изнася на капака на кораба, започва така да пипа тук-там, нещо което може би на него не му е било познато, мината се взривява и от него не остава абсолютно нищо. На кораба само една малка пробойна, понеже взривът е повече във вертикална посока и отива във височина, а от корабът една малка носова пробойна. Това ми е така споменът, мъртвешките спомени, ако мога да кажа, от войната и се гордея с това. През цялото време нашият кораб и нашата Дунавска флотилия в тези тежки условия не даде нито една жертва. Всички моряци вкупом, както отидохме, така и се върнахме. Даже един от наште моряци – затова му дърпахме ушите – си взе Илонка, унгарка, докарахме я с кораба в България, без да имаме право за това, щото тогава на корабите по принцип не се разрешаваше да има жени. Даже мога така спокойно да кажа, в паметта ми е Охременко, когато често разговаряхме с него, той казваше: „За много неща съм съгласен и за много неща не съм съгласен с вас, но много уважавам, че нямате жени на кораба. Защото при много жени винаги интриги, винаги интриги и така се получава, че най-грозната жена, която е една на кораба, тя е най-големата красавица”. Това е, което мога да кажа за войната.
Интервюто проведоха Константин Голев, Мариан Гяурски и Кирил Чуканов.

Източник: Tempipassati.org
[1] Валентин Иванов Паспалеев е роден на 1 май 1903 г. в гр. Кюстендил. Завършва морското училище, а по време на Втората световна война служи в Дунавската флотилия. От 14 октомври 1944 г. е командир на Дунавския флот. Награден с орден за храброст ІV степен, 2-ри клас и съветски орден „Червено знаме”. През войната е капитан, майор и подполковник. След войната става командир на Черноморския флот, а през 1948 г. е назначен за началник-щаб на морските войски. Пред 1949 г. е арестуван, осъден за шпионаж и екзекутиран на 20 август 1950 г. Вж. повече в: Ташев, Т. Българската войска – 1941-1945. С., 2008, с. 110 (бел. съст. М. Г.).
[2] „Знаете флажна сигнализация, морзова сигнализация.” (Цит. А. И.).
[3] Атанас Илев има предвид лоцмани (Цит. М. Г.).
[4] „Корабът получи малка пробойна, но бързо го оправиха.” (Цит. А. И.).
[5] „Тоз, който яхна торпедото.” (цит. А. И.).
[6] За преминаването на Дунава виж разказа на Тодор Анастасов, чиято част е била натоварена с прехвърлянето на войските през реката (бел. съст. К. Г.).
[7] „Освен самостоятелно чистене.” (цит. А. И.).
[8] „Защото на нас ни дадоха и техническо образование.” (цит. А. И.).
[9] „Инженер Палов се казваше директора на електромоторната фабрика. От 26-ти випуск, а аз съм от 39-ти випуск.” (цит. А. И.).
[10] „Тексим“ е външно търговско предприятие, ръководено от Георги Найденов, част от икономическа групировка „Български търговски флот”, която достига оборот от стотици милиони долари в края на 60-те години. „Тексим“ се закрива в края на 1969 г. по указание на Тодор Живков след натиск от Москва поради опасения, че провеждат политика, противоречаща на плановата икономика (бел. съст. М. Г.).

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: