11 март – празник на българската артилерия

Днес е празникът на Ракетните войски и на Артилерията на Българската армия. Датата е свързана с участието на българската артилерия в решителната атака за превземането на Одринската крепост през Балканската война (1912-1913 г.). За първи път празникът се чества през 1993 г. по повод 80-годишнината от щурма и превземането на крепостта.

Ето как е запечатана Балканската война  в юношеските спомени на моя дядо – полковник Величко Величков, командир на  противовъздушната артилерия и противовъздушната отбрана от 1941 до 1946 г. Публикувам откс от мемоарите му, които скоро ще излязат в книга (действието се развива в родния му Разград):

На 1 септември 1912 г., след обичайния молебен в двора на гимназията и пожеланията на свещеника поп Георги, новият директор Ив. Статев произнесе назидателно слово за поведението и учебната ни работа през новата година. Той дотогава бе директор на девическата гимназия и отчасти го познавахме. В размисъл на хубавите му назидания ние мислено се разделяхме и с дотогавашния и много уважаван от нас директор Йордан Х. Петров.Започнахме класните си занятия, но вниманието ни бе насочено и по слуховете, че предстои война с Турция. Тези слухове се засилиха още повече, когато някои мобилизирани набори не бяха демобилизирани след шуменските маневри.

На 17 септември 1912 г. градският глашатай, барабанчикът Късото Сени (Асен) оповести общата мобилизация на войската ни. По унаследени качества той по ръст не бе по-висок от 1,30 м, като във всяко друго отношение бе напълно развит. Двете му деца също бяха ниски. Късото Сени биеше барабанчето въодушевено, със силни удари и виртуозно. С възторжен глас прочете манифеста за мобилизацията. На въпросите от слушатели: „Сени, ще заминеш ли и ти?” той засмяно отговаряше: „И аз съм там!” И наистина, като барабанчик в музикантския хор на 19-и пехотен полк в тежките боеве при Бунар Хисар той захвърля барабана си, взема карабина и при една атака геройски загива в полето на честта! Късото Сени бе сериозен и трудолюбив служител при общината. Гражданството го уважаваше.

Като ученици нас ни разпуснаха до второ нареждане. Баща ми бе мобилизиран. Майка ми, двете ми сестри и братчето ми се прибрахме при дядо в хана и му помагахме в работата. По улиците, особено в търговската част на града, настъпи голямо оживление. Всеки бързаше да се подготви, да подреди работите си и получилите мобилизационно назначение да се явяват в срок по местата си. Срещите и раздялата с близки, приятели и познати бяха много сърдечни. Не липсваха и сълзи. По-старите при изпращането се провикваха: „Боже, запази го и ни го върни!” Бащи и синове прегръщаха съпруги, майки, деца и где със сълзи, где със загрижена радост се разделяха. Девойки поднасяха букети или окичваха гърдите на свои близки с малки китки, а на либетата си с видима развълнуваност пожелаваха: „Жив да те видя пак!”

Кочито (Никола Мавродинов) от махалата ни, който много рядко ходеше нетрезвен, денонощно бе пиян и се провикваше към жена си: „Петрано, Петрано, ела да ме видиш какъв съм герой!” Дядо Геро и дядо Комита, стари, храбри опълченци от Шипка, идваха от близката махала при дядо ми в кръчмата и със спокойствие отправяха тежките си и мъдри пожелания към заминаващите, като завършваха: „Хем здраво да държите, да не я отпуснете!”

Хубавите септемврийски дни бързо минаваха. По квартирите и у нас бяха настанени много запасни войници. Започнаха да провеждат и занятия на поляната при парка. От селата прииждаха много каруци с хора да изпратят мобилизираните си близки. Закуски, обеди и вечери минаваха с голямо изобилие на храна и пиене. Годината бе много плодородна. Насядали по дворове, под стрехи, около колата си или по квартири, семействата се виждаха за последен път преди раздялата със заминаващите. Отвсякъде долитаха песни с весел или тъжен напев.

Турското население в града бе смутено и изплашено. Прибираше се рано по домовете си. Ходжите прекратиха обичайното си религиозно пеене от минаретата на седемте джамии. В града квартируваха 1-и артилерийски полк и 19-и пехотен шуменски полк. Те мобилизираха още един полк. Всичко бе в лагерно разположение около казармите и на квартири.

Циганският оркестър (духов и струнен) шестваше по улиците, свиреше марша „Ний ще победим”, посещаваше кръчмите, обядващите по дворове и другаде и получаваше в дар хапване и сръбване от трапезите и пари.

Връх на напрежението бе денят на заминаването на мобилизираните части. На големия лагер до 19-и пехотен полк се извърши обичайният молебен. След това, пропускани и поздравявани от началника на гарнизона, полковете се изтеглиха в походна колона по шосето за Ески Джумая (сега Търговище), към тракийските бойни поля. От двете страни на шосето се бе събрал огромен народ от деца, младежи и стари да видят още веднъж своите близки и приятели. Нестихващо „Ура”, „На добър час”, „Юнаци, да се върнете”, „Довиждане” цепеха въздуха. Една стихия от ентусиазъм се носеше на юг, която и най-вещото перо не би могло да възпроизведе! Този ентусиазъм донесе и победата над врага.

Повече от час продължи източването на частите. Последната батарея приключи края на колоната. Започна разотиването на изпращачите. Мравуняк от хора плъзна по всички посоки към града и селата. Някои се обръщаха да видят силуета на колоната, която пъплеше по шосето нагоре по възвишението южно от града.

Разград наново потъна в делиорманското си спокойствие и тишина. Животът започна да тече, като че ли в отличие с тоя до мобилизацията, при мирен труд. По лицата на тези, които имаха близки на южната граница, се четеше, макар и малка, замисленост и загриженост.

След няколко дни пощенските раздавачи носеха вече писма, които получателите посрещаха с радост и с възклицания: „Обадиха се!”, „Живи и здрави са!” Девойките, събрани по групички, споделяха радостно писмата си: „Моят се обади, много чевръст излезе, както си е!” или „Моят още мълчи, тежка гемия, но и аз на инат няма да му пиша, защото обеща, че първи ще пише.”

Дядо Хаджи Кускуня, стар ерген самотник, който работеше при нас, като чуваше разговора на девойките, закачливо им казваше: „Като не ви пишат, аз ще ви пиша!” Всички девойки избухваха в дружен смях. Тези разговори дочувах и аз, когато с дядо Хаджи носехме вода от чешмата непосредствено до кръчмата, гдето девойките се срещаха или изчакваха под липите й.

Търговският живот в града понамаля и се оживяваше в обичайните пазарни дни – понеделник и петък.

На 5 октомври 1912 г. градският глашатай и вестниците възторжено оповестиха манифеста за обявяване на войната от нас в съюз със Сърбия и Гърция срещу Турция. По инициатива на Градския съвет бе проведена голяма манифестация по главните улици. Начело бяха тримата стари опълченци с народното знаме, съветниците, младежите от училищата. Пред Паметника на Освобождението ни и на площада при хотел „София” се произнесоха прочувствени речи.

Една сутрин дядо каза на мамито:

 – Нашите ударили турците! Голяма битка е станала при Кърслисе (Лозенград)!

Мамито бе набожна, прекръсти се и каза:

– Бог да пази нашите!

Аз смирено изслушах и двамата. Вестниците и градският глашатай известяваха редовно бюлетините за военните действия. Лозенград паднал, турците бягат – бе първата голяма новина. Дядо ме накара и аз изрязах от вестник картата на тракийския боен театър, която окачих на видно място на стената в кръчмата. Следобед, когато се получаваха вестниците, се събираха неговите приятели и клиенти. Пред картата по тяхно искане аз прочитах бюлетина и те започваха коментарите и дискусиите. Най-кратък и възторжено упорит в защита на своето становище бе дядо Трифон. С едрия палец на дясната си ръка той покриваше Одрин и целия Одрински вилает (картата бе с много дребен мащаб), поглеждаше сериозно и гордо към всички, с лявата ръка удряше с тежкия си бастун по пода и тържествено казваше:

 – Тук, Едирнето (Одринската крепост) нашите трябва да ударят, за да се свърши морабето!

След това доволен сядаше до масата, доизпиваше шишенцето с ракия, лакомо изяждаше мезето и изпиваше сока в чинийката.

Последваха други новини за погрома на турската армия при Люлебургаз, Карагач дере и бягството на турците към Чаталджа. Започнаха да пристигат първите леко ранени, пуснати в отпуск, и вести за паднали убити. Забелязваха се вече в траур близките на падналите в полето на честта. В църквата „Свети Никола” след божествената литургия и на гробищата се отслужваха панихиди.

Нашият съсед Иван Миндов пристигна леко ранен в лицето от куршум. С явяването си в кръчмата той бе заобиколен от постоянното присъствие на клиентелата – старците. Разправи им за всичко видяно и чуто от Разград до Лозенград. Най-възторжен бе в описанието на боя при село Петра, гдето е бил ранен, и за вихрените атаки на нашата пехота – „напред, на нож”, за силния огън на нашата артилерия. След това му задаваха въпроси, естествено „видя ли нашия баща, син, зет” или „как те раниха”. На първия отговаряше с „да” или „не”, като даваше сведения в кой ден е видял човека и какво е здравето му. За раняването си разправяше, че техният взвод бил в бойна част на ротата.

 – Уцелиха ме при атаката на позицията на турците по лозята на с. Петра. Като се юрнахме напред на нож, до 200-300 метра турците не удържаха и в бягство отстъпиха към Лозенград. Един куршум ми припари отблизо до ъгъла на лявата устна и през бузата до ухото излезе. Току що се превързвах с пакета, за да спре кръвта, дойде ротният санитар, един юначага, който се движеше зад взводовете от бойната част. Превърза ме наново, посочи ми где е превързочният пункт на дружината, запита ме ще мога ли сам да вървя. Отговорих му – ще мога. Тогава той ми каза: „Ще се върнеш скоро пак при нас!” На път за превързочния пункт на дружината аз напълних шапката си и сухарната торба с хубаво грозде от стари лози. В пункта дружинният лекар ме посрещна с думите: „И този е от гроздарите!” Стоварих им всичкото грозде и с ръка казах: „То е за вас.” Долната ми челюст се бе схванала и аз почти не можех да говоря. Езикът ми бе надебелял. Лекарят прегледа раната позамисли се, каза на фелдшера: „Нова превръзка и за изследване в дивизионната болница.” Там ме лекуваха 6 дни, дадоха ми 15 дни отпуск по болест и дойдох си тук.

Раната му бе вече на заздравяване и той си пиеше редовно червеното вино. Скоро замина за частта си.

В началото на ноември 1912 г. по молбата на кума на семейството ни Илия Спасов, търговец на зърнени храни и на колониал на Гара Разград, аз заминах при него да му помагам. Завеждах търговския му тефтер с две партиди: „да дава” и „да взема”. Бях брояч на закупените кофи със зърнени храни и на същите при товаренето им във вагоните. Гарата бе голям център на реквизиционната комисия. Денонощно пристигаха кервани коли със зърнени храни и други фуражни и съестни припаси, които денем се разтоварваха, измерваха и внасяха в каменните магазии. Също се товареха от тях на вагони за мелниците, за фронта и др. Началник на реквизиционната комисия бе запасен поручик Макавеев от Свищов, преподавател и директор на Търговската гимназия. С много висок ръст, пълен, с посивяла коса и дълга брада и мустаци, той допадаше със своята външност. Изслушваше със спокойно внимание и даваше кратки разпореждания. В комисията бе подбрал мобилизирани търговци и учители. Тук бяха и моите учители П. Коралов, Хр. Илиев и други. Личният му състав от контрольори, хамали – предимно турци, бе значителен. Всекидневната работа движеше безшумно и резултатно. Всички го уважаваха. Бе много добър организатор. Наричаха го Дядо Макавей.

През януари 1913 г. училищата започнаха занятия. Аз се явих и в нашия клас се бяха завърнали всички ученици. Повечето от учителите ни бяха освободени от запаса. Програмата ни бе съкратена. Макар и отрупани с много учебна работа, интересът ни към събитията от бойното поле не преставаше. За неуспеха ни при Чаталджанската позиция ние не знаехме. Вестниците съобщаваха, че нашите войски са се спрели там. От завърнали се болни и ранени узнавахме, че са се появили дизентерия и холера и в нашите части. Тези болести бяха останали от турските войски с техните ранени и убити, неприбрани от тях, при паническото им бягство. Нашите части при Чаталджа са дали жертви в заболели и умрели.

Примирието и преговорите за сключване на мир в Лондон се следяха с внимание и надежда, че войната ще завърши скоро. Атаките и превземането на крепостта Одрин разнесоха отново славата за геройските подвизи на българската войска по цял свят. Новината бе посрещната с голям ентусиазъм в града. Класният ни наставник изнесе възторжена беседа за голямата победа на българското оръжие. В града започнаха да пристигат и първите групи турски военнопленници. Те представляваха изтощени и ужасени сенки на хора. Установиха ги на постоянния лагер при казармите на 19-и пехотен полк. Там ги хигиенизираха и скоро видимо се възстановиха.

Лондонският мир бе сключен. Войските от тракийския боен театър, вместо да се завърнат в гарнизоните си, се насочваха към западната ни граница. Това създаваше загриженост у гражданството. Вестниците започнаха да съобщават, че Сърбия и Гърция не искат да изпълнят договорните си задължения с нас по отношение на Македония и Западна Тракия. Споровете между нас и съюзниците ни по отношение на бъдещите български граници се задълбочаваха и изгледите за мирно споразумение постепенно изчезваха. Очертаваше се зловещата сянка на нова война – Междусъюзническата. Най-разгорещените въпроси естествено бяха спорната зона с градовете Скопие и Солун. Двете спорещи страни бяха непреклонни.

Тълкувателят на новините от всекидневния печат при обичайното събиране в кръчмата ни, дядо Трифон, взе да се явява с отпаднало настроение и неохотно да говори по политическите въпроси. Дядо Курдоолу го подканваше:

– Хайде, Трифоне, да започнем, кажи какво ново има по газетите?

Последният отговаряше замислено:

– Няма нищо ново. Нали виждате, че пак на кръв мирише!

Източник: Лилия Христова, член учредител на „Един завет“
Още за полк. Величко Величков>>

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: