Подполк. Димитър Хр. Димитров (40 в.)

Г-н Георги Д. Димитров, член на клуб „Един завет” ни представя снимки от военния живот на своя баща – подполк. Дим. Димитров от 40 випуск на ВНВУ.  Кариерата на този офицер е много интересна, защото преминава през няколко рода войски.  Завършва Военното училище като кавалерист и служи в конните полкове, в средата на 30-те години преминава в автомобилните части, оттам в инженерните войски. През 1940г. е прехвърлен във въздушните войски към 6 изтребителен полк, като през 1942г. е комендант на летище „Божурище”

Димитров, Димитър Христов
Р. 16.09.1899г. Кремиковци (Соф.)
Женен. 3 деца.
40 випуск на ВНВУ (кавалерия)
Подпоручик – 4.10.1920
Поручик – 27.10.1923
Капитан – 31.10.1930
Майор – 6.05.1939,
В запаса подполковник – 1944

Служба:
4 к.п., 5 к.п. 1928г., 9 к.п. 1930г., адютант на 7-ми погран. Сектор 1931г., 9 к/п/ 1931г., 1к.п. 1933г., 1-ва преносима дружина 1936г., 3 инж.п. 1937г., к-р на рота бойни коли 1938г., 2 преносим полк 1939г., 6 к.п. 1939г., домакин на 6 к.п. 1940г., 6 изтреб.полк 1940г., комендант на летище „Божурище” 1942г., щаба на ВВ 1943г., 2-ра к.див.1943г.

Бащата на подполк. Дим. Димитров е бил финансов пристав. Загинал е като доброволец при завоя на р. Черна през Първата световна война.

Публикуваме и автентичния спомен на Георги Д. Димитров за нощта срещу 9 септември 1944г., когато по една случайност баща му не е ликвидиран – един от превратаджиите се оказва негов войник и това го спасява.

СВЕТЛИНКА ПРЕД ТУНЕЛА

Казвам се Георги Димитров, роден съм и живея в София от 1926г. Имам по-малки брат и сестра. Баща ми Димитър Хр. Димитров до 1944г. беше офицер, завършил  40 випуск на Военнто училище, а майка ми беше учителка.
Септември 1944г. живеехме в дома на дядо ми в Кюстендил, близо до Ажундар. Преди това бяхме евакуирани в с. Коняво.
По това време баща ми служеше в полка си, разположен някъде около Подуево в Македония.
В началото на месеца баща ми дойде в Кюстендил, за да се приберем в дома си в София.
Влаковете бяха нередовни, нямаше автобусен превоз.
На 7 септември баща ми се върна в къщи радостен и каза, че е намерил превоз. От Македония се връщал български полк, чийто командир, негов съвипускник, обещал да ни вземе.
Беше 8 септември 1944г. Пред къщата ни спря военен камион, в който сложихме багажа си – куфар, денк и голям дървен сандък. Майка ми и малката ми сестра седнаха в кабината до шофьора. Аз, по-малкият ми брат и баща ми в цивилни дрехи се настанихме с войниците в каросерията. Потеглихме и се присъединихме към колоната от военни коли по пътя за София.
Започна да се стъмва. Преминахме Коньовската планина. В низината, по команда, многото коли в ешалона спряха за почивка. Брат ми, прегърнат от баща ми, спеше в един ъгъл на камиона. Забелязах някакво оживление сред пътуващите в каросерията около петнадесетина войници. Те си бъбреха, а други слушаха някакви указания от двама от тях, които имаха на ръкавите си ленти с големи букви „О.Ф.”
Аз и повечето войници слязохме. В тъмнината блещукаха запалените цигари. Бавно и пипнешком обикалях около камиона ни. Наблизо дочух шепота между онези двамата.
– Този с цивилните дрехи до спящото дете е офицер, казаха ми го войници, които са дочули разговор между него и командира ни.
– Е, и какво от това.
– По-нататък по пътя пак ще спрем и ще го ликивидираме.
– А защо?
– Не помниш ли, преди тръгването ни от Македония на инструктажа казаха да ликвидираме враговете, които се укриват.
Краката ми се подкосиха, едва не извиках от уплаха.
Почивката бе прекратена и се качихме в камиона. Ешалонът бавно потегли. Приближих се до баща ми и брат ми и им прошепнах:
– Татко, тия двамата с лентите на ръкавите знаят, че ти си офицер и искат да те убият.
В тъмнината не видях изражението на лицето на баща ми, но той притисна към гърдите си спящото момче и ми каза:
– Внимавай, не мога да оставя брат ти. Ако отново има спиране на колоната слез долу, но не казвай нищо на майка ти.
Колоната продължаваше с грохота си да пътува към София. След около два-три часа се чуха сигнали и команди за спиране. Пътят минаваше през гора и само фаровете на колите светеха тук-там.
Аз и почти всички войници слязохме от камиона. Объркан от тъмнината и изплашен от чутото, аз търсих двамата войници с лентите. Забелязах ги, но сега те бяха трима. Третият не беше войник, но имаше офицерска фуражка, лента на ръкава си, колан и кобур с пистолет. Двамата войници му говореха нещо и сочеха спрелия наблизо камион. Офицерът ги изслуша, после се приближи към камиона и огледа останалите вътре войници. В близкия ъгъл баща ми се беше изправил и вероятно ме търсеше в тъмнината.
Офицерът се върна при двамата войници и с рязък глас натъртено им каза:
– Аз познавам този офицер. Служил съм в неговия ескадрон в пети конен полк, затова няма да го докосвате. Това е заповед! – изсъска той сърдито.
В тъмнината отново отекна сигнал и команда за тръгване.
Бях се сгушил до баща ми и брат ми. Тихо разказах чутото. Двамата войници се бяха качили в камиона, но офицерът го нямаше. Грейнаха първите проблясъци на зората. Аз почуках на прозореца на кабината, откъдето майка ми и сестра ми ни махнаха с ръце.
Съмна се. Чуха се гласове, че приближаваме Перник. Ешалонът спря камионите и те се наредиха в дълга колона отстрани на шосето. Отекнаха команди войниците да слязат от колите и да отидат на близкия градски площад. Баща ми, брат ми и аз се отправихме натам и към вече събралите се хора, струпани пред скована трибуна, обкичена със зеленина, българското знаме и червени знамена.
Започна първият митинг, който видях през живота си. Чух и първите оратори – цивилни и военни. Стоях напрегнат и се оглеждах наоколо.
Ехтеше музика, силни думи, одобрителни кратки викове. Бе сутрин – започнал бе денят 9 септември 1944г. Гледах наоколо, не смеех да се радвам, че всички сме заедно.
Минаха много години. Родителите ми отдавна са мъртви. Ние – аз, брат ми и сестра ми сме живи, преминали през много разочарования, тъга, кратки радости в живота ни през годините до днес.
Но винаги на датата 9 септември, аз за минута заставам прав, както както в онази нощ баща ми. Сълзи на мъка и на благодарност пълнят очите ми.

Реклама