Рискованият десант

      Митко Димитров (60 в.)      
      
      На 7/3 рота от 12-и пех. полк с командир поручик М. Димитров е възложена задачата с подчинената му рота да премине р. Драва, да завладее противниковата територия и да остане там до второ нареждане. Това означава, че на командира на ротата се отнема каквато и да е инициатива.
      В първата част задачата е изпълнена – овладян е един полуостров, отделен от сушата с дълбок дол. През него слава Богу не можеха да преминат танкове.
      За всички десантчици са изкопани окопи за цял ръст, построени са подземни землянки за почивка на свободните от дежурство. Направено е всичко, което е необходимо за един десант.
      Допусната е груба тактическа грешка. Според военната наука всеки десант трябва да се разширява непрекъснато, не ежедневно, а ежечасно с мощни, енергични атаки да се заемат нови територии.
      При нас бе обратно – още на втория ден поддържащата ни 75-а м.л. батарея бе изтеглена, а също и една тежкокартечна рота.
      7-а рота в продължение на 7 дни води и денем, и нощем сражения с предизвикващия ни противник.
      Но в двата последни дни – 11 и 12 март 1945 г., извънредно усилено противникът ни обстрелваше с тежки оръдия и минохвъргачки целодневно. Патроните, с които разполагаха войниците, бяха на изчерпване, умората беше неописуема. И след събитията на 12 март противникът успя да овладее десния фланг на ротата.
      Датата 12 март се оказва фатална. От дола непрекъснато излизат противникови редици – 10, 20. Макар и бавно противникът се предвижва напред.
      Войниците и картечарите са почти без патрони, а тежкокартечният взвод не се включва, неизвестно защо, в боя.
      Пратих разузнавателния взвод, който беше в резерв, на помощ на трети взвод. Промяна не настъпи. След около половин час противникът нахлу в окопите на трети взвод. И хвърлените бомби не успяха да спрат врага. Овладяването на десния ми фланг и настъпление само от около петдесет метра можеше да прекъсне пътя ни към преправата. Тук на ход бях аз. Трябваше да решавам дилемата – да приема боя, заставайки и заемайки кръгова отбрана, почти без боеприпаси и жертвайки цялата рота, преценявайки реакциите на противника, дал твърде много жертви в двудневните атаки, или да поема отговорността, да не изпълня заповедта на командира на полка и да започна изтегляне, запазвайки най-важното – живота и здравето на хората си. Телефонните връзки бяха прекъснати. Знаех закона и въпреки това преминах към втори вариант. Съобщих на помощник-командира Иван Стоилов за намеренията си за оттегляне от полуострова, нещо, което той явно прие с разбиране и видимо облекчение. Мигновено, за броени минути прегрупирах първи и втори взвод, хвърлих ги в зашеметяваща атака в празнината между трети взвод и най-предните части на атакуващия противник, принуждавайки го да се отдръпне назад и да ни освободи пътя през гората към понтонните лодки. Втори взвод с командир Славейко Стоянов бе разположен срещу противника – задна охрана, а всички останали части се прибраха в гората, тръгвайки с бързи крачки, подчертавам с бързи крачки, без никакво бягане и паника към пристана. Заповядах на командира на първи взвод под негово наблюдение и команда да започне прехвърлянето на частите в ред: първо убитите и ранените, след това минохвъргачен, първи, трети и втори взвод, накрая разузнавателния и последни командването на ротата и отделението му за командване.
      По знак, даден от мен, започна и изтеглянето на втори взвод, който също се скри в гората, присъединявайки се към останалите. Прикриващи изтеглянето останаха разузнавачите и отделението за командване на ротата заедно с ротните командир и помощник-командир. Когато ние пристигнахме на брега, вече се товареше последният трети взвод. След него в последната лодка се натовариха трима войници от тилната охрана, ротният командир и помощникът му.
      Придвиждането на противника е станало доста по-бавно, защото когато първите противникови бойци се показаха на брега, ние вече бяхме слезли от лодките и си търсехме места в окопите. Силната сърдечна прегръдка на бай Иван, помощник-командира ми, и прошепналите думи: „Господин поручик, ти ми спаси живота!” подсказаха, че решението ми е било правилно. С влизането ми в окопа, където беше и дружинното командно място, застанах очи в очи с мой бивш войник, юрист по образование, Николай Николов, и вместо да ме поздрави с добре дошъл, той се обърна с думите: „Господин поручик, нали знаете закона!”. Става въпрос за чл. 117 от военнонаказателния закон, който текст гласи, че неизпълнението на заповед по време на война пред лицето на противника се наказва със смърт. Закона знаех, но още по-добре знаех конкретната обстановка, поради което отвърнах: „Николай, по-добре е да плаче една майка, отколкото 130. Командирът е за това да може да поема отговорност.” Този разговор се проведе някъде към обед на 12 март.
      Оттук нататък нещата тръгнаха, разбира се, светкавично в духа на военните закони и практика. На 13 март около десет часа се получи заповед по дивизията, в която всички командири, взели участие в предмостието, без командира на ротата и неговия помощник, се понижават с един чин. Седма рота се разформирова. Командирът на ротата поручик Димитров и помощник-командирът по политическата част се изпращат на съд. Обвинението е по два члена, ако се не лъжа по чл. 117 и чл. 123 от военнонаказателния закон, т.е. за това, че командирите са напуснали командването и са изоставили войниците си, за да се спасят, и за неизпълнение на заповед в лицето на врага. И по двата члена се предвижда смъртно наказание. Имахме правото и задължението да посочим свидетели, а командването ни осигуряваше служебен защитник. Делото се насрочваше за следващия ден в място, близо до дивизията с начало десет часа.
      Някъде около десет часа тричленният съдебен състав провери наличието на подсъдимите и свидетелите и председателят откри заседанието.
      След прочитане на обвинителния акт председателят зададе традиционния въпрос – признаваме ли се за виновни. Категоричният отговор „Не” прозвуча от устата на двамата подсъдими. Започна разпитът на свидетелите. Думите на четиримата произволно избрани редови войници, били на предмостието отвъд Драва, искрено разказаха как са преминали седемте дни оттатък Драва, сравнявайки ги с дни, прекарани в ада. Непрекъснати огневи и пеши атаки и денем, и нощем, а последния ден и липса на достатъчно патрони. „Ротният командир ни бе и баща и майка. Той е виновен да сме живи сега”. Командирът на дружината майор Чалъков в свидетелските си показания потвърди, че по негово мнение и в дружината, и в полка седма рота е най-добрата и боеспособна рота, на която са възлагани най-отговорните задачи и с които тя винаги се е справяла. Единственият ротен командир в полка, награден с орден за храброст в досегашните боеве, е поручик Димитров, т.е. аз.
      Всичко това смути не само съда, но и прокурора. Той в обвинителната си реч обяви, че обвиненията по чл. 123 (за изоставане на частта от командирите) са съвършено неоснователни и че по него оттегля обвинението си. Спомена, че командирите са действали спокойно, отговорно и с достойнство са изпълнили войнския си дълг. Обаче, каза той, съставът по чл. 117 от ВНЗ е изконсумиран. Но като се има предвид липсата на достатъчно боеприпаси, натрупаната умора от седемдневните непрекъснати денонощни боеве и други, той поддържа обвинението по този член, като счита за нормално при определяне размера на наказанието да се вземат предвид смекчаващите вината обстоятелства.
      Служебният защитник, който в речта си не посмя да застане срещу заповедта на командира на дивизията, апелира също за смекчаващи вината обстоятелства. Съдът се оттегли за вземане на решение.
      След повторно ставане на крака от всички присъстващи в залата председателят на съда с отмерен, равен глас прочете присъдата: „… и в името на народа и в нарушение на чл. 117 от военнонаказателния закон, за неизпълнение на заповед в лицето на врага осъжда командира на 7/3 рота поручик Митко Илиев Димитров на доживотен строг тъмничен затвор и отнемане на гражданските му и политически права завинаги”. На същото наказание се осъжда и политическият офицер на ротата Иван Стоилов. Присъдата подлежи на обжалване по общия ред пред военнонаказателния съд на армията в седемдневен срок. Председателят обяви делото за приключено.
      Междувременно за нас, двамата осъдени, се създаде извънредно нехарактерно, нестандартно положение. Комендантът поручик Лечо Лечев в нито един момент не ни даде да разберем, че сме командири с ограничени права. Още на същия ден ни бе върнато личното оръжие и не сме имали никакво ограничение по отношение движението из града. Обратно. Понеже войнишката „партенка” се беше добрала до новината, че поручикът се е жертвал заедно с помощника си, за да спаси войниците си. Ние бяхме на изключително уважение не само в полка, но и във всички военни поделения около нас.
      Делото в армейския съд бе насрочено за 22 март в град Сигетвар, мястото, където беше щабът на армията. Трябва да обясня, че начинът, по който започна обвинителната реч прокурорът, объна всичко наопаки – „Господа съдии, аз като прокурор във Върховния военнонаказателен съд на Първа армия досега съм участвал в тридесет и две заседания. Тридесет и два пъти е трябвало да преценявам решенията на първостепенните съдии относно изявите на офицери, подофицери и войници, извинявайте за грубата дума, страхливци, които се опитват да се отдалечат от пряко изпълнеие на войнския си дълг.
      Това тридесет и трето дело се различава коренно от досегашните, то е диаметрално противоположно. Какво показват фактите:
      Пред нас стоят двама герои, които след седемдневни непрекъснати боеве, често по-близо до смъртта, отколкото до живота, с прекъсната всяка връзка с командването, когато почти са изчерпали оскъдните си боеприпаси, въпреки разпоредбите на ВНЗ, решават да спасят тези забравени 130 военни чинове, поемайки цялата вина върху себе си. И забележете – оттеглянето се извършва без паника, планомерно, при много добра дисциплина, с минимално количество жертви. Двамата командири се оттеглят след последния войник от десантчиците. С последната лодка трябва да преодолеят водно препятствие 40–50 метра и с дълбочина повече от два метра. Това е героична постъпка, която само тези, които са били там, могат истински да оценят. Какви са нашите загуби – четирима убити, двама изчезнали и девет ранени – всичките прибрани.
      За мен това е повече от подвиг.
      В заключение – аз се прекланям пред двамата герои и предлагам делото да бъде върнато за ново разглеждане”.
      Тук трябва да отбележа, че ВНКС не може да решава делата. Той може да ги връща за ново разглеждане. Председателят на съда обяви, че в седемдневен срок ще се произнесе. Тричленният състав на съда се оттегли. Заседанието бе закрито. Ние бяхме като изумени. Изглежда, че този съд нямаше нищо общо с първостепенния дивизионен съд. Това ни изпълни с оптимистични надежди.
      Два дни по-късно на двадесет и пети март в дивизията се получи решението на ВВН съд, с което се обезсилваше присъдата на първостепенния дивизионен съд и делото трябваше да се насрочи за разглеждане от друг състав.
      Междувременно във всички части на дивизията се чуваше, че предстои нещо ново – най-вероятно близки военни действия. Ние, двамата командири на седма рота, бяхме свободни и на разположение на щаба на полка. В дните двадесет и шести, двадесет и седми и двадесет и осми март във всички роти кипеше интензивна и напрегната подготовка. В първия от тези три дни именно на двадесет и шести март нашите войници в новите си поделения са се почувствали едва ли не като сираци. И те се събират почти всички, някъде около шестдесет души и повече напълно спонтанно, без наше знание, това подчертавам – без наше знание, – отиват пред щаба на полка при адютанта подпоручик Митко Косев и искат среща с командира на полка. Тук искам да отбележа нещо, което в такива случаи подчертава качествата на нашия войник, бих казал и на нашия народ, които го правят решителен, почтен, достоен, наблюдавано и в най-напредналите армии и народи. Пред командира на полка, който ги приема, един от тях (и досега не зная името му и кой е) заявява: „Господин полковник, говоря ви от името на всички тук събрани войници от седма рота. Заявяваме, че никой от нас няма да тръгне напред срещу врага без нашия ротен командир. Ние знаем, че поручик Димитров е достоен офицер, той проявява непрекъснато грижи за нас, ние сме привързани към него, ние го обичаме и ви заявяваме, че няма начин да ни склоните да променим решението си. Ние знаем и сме сигурни, че дължим живота си на ротния командир и искаме да продължим да участваме в бъдещите боеве с него. Повече от четири месеца ние воювахме заедно, по наше мнение не лошо, и настояваме да продължим напред също с него”.
      Полковият командир полковник Димитров, който е почти на същото мнение по отношение на командира на ротата, им казва, че ще им съобщи по-късно решението на командването, понеже не е в правомощията да реши такъв въпрос. Той веднага се свързва с генерал Харизанов, командира на дивизията, предполагам, защитавайки позицията на войниците. Въпросът се поставя пред командира на армията – генерал Владимир Стойчев, който късно вечерта на двадесет и шести март разрешава благоприятно въпроса.
      Някъде към двадесет и един часа група от десетина (поне аз толкова видях) възторжени войници дойдоха в комендантството да ми съобщят радостната новина, че аз отново съм им командир. Трябва да отбележа, че във военната история на армията ни, особено във военновременната, случаят е твърде рядък, да не кажа единствен прецедент, когато войниците да решават кой ще им бъде командирът. Но в последните шест–седем месеца нашата армия претърпя такива небивалици, че случилото се не можеше да изненада никого.

Сп. Един завет – бр.2/2010