Спомени на участник в морския десант в Балчик през септември 1940г.

Кап. д.п. Aтанас Илев е първи зам. председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н.В. училища. Възпитаник е на 39-ти випуск на Военноморското на Н.В. училище. Той е голям приятел на клуб „Един завет“ и лично е връчил значките на много от нашите членове.
Като юнкер във ВмНВУ през 1940г. той е сред щастливците, които първи стъпват на свободния бряг на Южна Добруджа – в Балчик. За тези вълнуващи мигове кап. Илев разказва пред радио „Фокус“

Атанас Илев: Вместо с изстрели и пушки, в Балчик ни посрещнаха с цветя и химна „О, Добруджански край” 25 септември 2010 / Радио „Фокус“

Водещ: Добър ден на г-н Илев.

Атанас Илев: Добър ден.

Водещ: През 1940 година през септември Вие сте били във Военноморското училище във Варна. По време на десанта на войските в Южна Добруджа. Какво си спомняте от онези години?

Атанас Илев: Да, това, което казвате е истина. Най-напред да се представя. Аз съм от ‘39-ти випуск на Морското на Негово Величество училище. Току-що Морското училище беше преместено от Созопол във Варна и ние вместо да ползваме отпуска, казаха ни ще участваме в десант в Балчик, по случай присъединяването на Южна Добруджа към България – 1940 година.

Водещ: Какво си спомняте от онези дни?

Атанас Илев: Всичко беше като на шега. Даже скоро имаше едно тържество и казаха – ето, пред Вас е последният мохикан. Наистина, аз може би съм един от последните участвали, преживяли, радва ли се, възтържествували на това необикновено и неочаквано събитие тогава. Последният мохикан, нали. Колкото и да е щастлив човек, все пак е последен. Има и начало има и край, но се радвам, че са останали може би малко, може би аз съм единственият, да кажат истината за онова, което ние тогава чувствахме. Облечени в парадни бели моряшки униформи с пушки, разбира се, с бойни патрони в паласките. Качваме се на търговския кораб, пътническият кораб „Бургас”, за да отидем до Балчик, където евентуално трябва да направим. Ние просто се чудехме всички тогава, но заповедта си е заповед, десант в Балчик. Бяхме в парадни морски униформи. Ескортират ни на два торпедоносеца, мисля че бяха „Дръзки” и „Смели” и потегляме възторжено с овации и с цветя. Изпратени от варненското гражданство. Разбира се, това беше като тайна, в кавички, разбира се казано, че ние отиваме да правим морски десант. Пътуваме възторжено, моряшки песни, нетърпение, неизвестно все пак. Пристигаме, готови с пушките, пристигаме в Балчик. Корабът не може да пристане на пристана, понеже е плитък. Заставаме на котва малко, може би на 200-300 метра от пристана и с лодки, с пушки в ръце слизаме на малкия тогавашен кей в Балчик. И вместо неприятел, пак казвам в кавички, срещаме възторжени посрещачи, песни, български знамена. Първото ми впечатление след прегръдките, целувките, посрещането тържествено изненадата беше, че те по-добре множеството българи, които бяха се събрали по-добре изпълняват и почти всички куплети на хубавия български марш на Добруджанския край. Така, че вместо десант с пушки, изстрели, гърмежи и т.н. нас ни посрещнаха с цветя и много, много усмивки. Това мога да ви кажа дотука, ако нещо друго ви интересува, слушам ви.

Българските кораби акостират в Балчик – 21 септември 1940г.

 

Посрещане на българските военни моряци на кораб „Бургас“  в Балчик – 21 септември 1940г.

 

Водещ: А как след това се развиха събитията?

Атанас Илев: Събитията след това се развиха също така съвсем неочаквано за нас. Строихме се на пристанището. Пушките, които ги носехме, ги направихме така наречените пирамиди. Ние се сляхме с тържествуващите, с възбуденото, празнуващото българско население. Млади, стари, всякакви. Мога да ви кажа възрастни групи имаше. Отнякъде дойде някаква музика. Ние не бяхме предвидили музика, защото ние отиваме не на парад, а отиваме на десант. Но отнякъде изникна музика и засвириха кръшни български хора. И на един, помня, малко така наклонен площад около стотина метра от пристанищата, се изви кръшно българско хоро, поръсено с цветя, развяване на знамена. И мога да кажа, ние понякога на добруджанското хоро обърквахме стъпките. Те обаче играеха така, сякаш никога не са били под румънско владичество. След това вечерта ни поканиха в читалище ли да кажа, театър ли да кажа – някъде в зала. И младежи и новоизбраният кмет на Балчик ни приветства: „добре дошли, български юнаци. Тази земя винаги е била ваша. Отново е ваша и ние благодарим за това, че вие сте първите, които ни носят привет от нашата обичана България”. Така продължи по-нататък вечерта. Имаше огън, песни и на групи бяхме поканени в някои семейства да разкажем. Почти всички държаха в ръцете си български знамена, приветстваха ни. Абсолютно не видяхме, не чухме, аз поне не срещнах омърлушено, отчаяно лице, мимо това, че войната бушуваше вече по фронтовете. Тази радост заглуши абсолютно всички мъки и терзания, които носи войната.

Водещ: А когато си разговаряхте със сънародниците в Южна Добруджа, в Балчик, обсъждахте ли политически теми?

 
Атанас Илев: Абсолютно никакви политически теми. Само за царство България, Царя Освободител. Всички тези неща нас ни трогваха. Онова, което те искаха от нас е само колкото се може повече да им разговаряме. А ние разговаряме и същевременно се възхищаваме, че те почти не бяха загубили хубавия български език. Абсолютно никаква политика. От къде си, момче, защо си моряк, какво досега си правил? – ей такива човешки приказки. Никаква политика, никаква омраза, никаква злоба, никакво противопоставяне.

Водещ: Говорихте ли за обстоятелствата, които са довели до тази ситуация?

Атанас Илев: Обстановката и възпитанието тогава в морското, пък и във войската, беше доста различна от това, което е сега. Нас не ни интересуваха абсолютно никакви политически въпроси. Не ги дебатирахме. Ние просто само гледахме да си изпълним нашите моряшки войнски дух и клетвата, която сме дали за вярност пред родината.

Български офицери пред двореца на румънската кралица Мария в Балчик, 1940г.

Водещ: Господин Илев, защо е важно да се връщаме към онези дни, защо е важно да се връщаме към онези паметни героични събития?

Атанас Илев: Трябва да се връщаме, защото всичко е толкова по-различно. Всичко това, което сега има и във войска, и в настроение, и в противопоставяне, ние в нашите младежки тогава моряшки години и по-нататък, когато служехме докато ни уволниха от армията след преврата на 9 септември, беше топло, сърдечно, абсолютно никаква завист, противоборство, егоизъм и неща, които сега срещаме в нашето сиво ежедневие.

Водещ: Впоследствие през годините връщахте ли се често към онези спомени?

Атанас Илев: Непрекъснато. Имам много хубави снимки, за спомените да не говоря. Миналата година бях във Варна и този, с който бяхме (той вече почина), почти изключително говорехме какво беше и какви бяхме, какво е сега. И трябва да бъдем доволни, че в тези моменти се спомнят (на кръгли годишнини поне) онези героични, казвам героични, защото все пак беше героизъм тогава да се стъпи на българска земя, дълго време окупирана от друг народ.

Водещ: Благодаря ви, г-н Илев за това интервю.

Атанас Илев: Също и аз. Бъдете жива и здрава, всичко хубаво ви желая.

Водещ: И Вие бъдете жив и здрав. Атанас Илев: Дай Боже. Годинките са много, но държим се още.

Водещ: Атанас Илев, участник в десанта за влизането по море в Южна Добруджа през септември 1940 г. в интервю за предаването „За честта и славата на България” на Радио „Фокус”.
Цоня СЪБЧЕВА

Източник: Информационна агенция Фокус

Снимки от Балчик: Изгубената България

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: