Майор Стамен Радков, моят дядо

Иван Стамболов

Споменът за моя дядо няма да е много офицерски, защото той вече не беше офицер, когато се запознахме (тоест когато съм се родил). Но пък моето детство се различаваше от детството на другите деца, които са се друскали на коленете на дядовците си, с това, че на тях им пееха „Зайченцето бяло” и „Хей ръчички, хей ги две”, докато на мен ми се пееха „Титан Калимански”, „Един завет” и „Велик е нашият войник”. Честна дума, тези песни ги знаех много преди да науча „Зеленчуци който не яде” и когато ме караха да изпея нещо, например на Дядо Мраз, аз ги пеех тях. Дядо пееше много хубаво и винаги с желание. Пеел е в хора на Военното училище. Можеше да свири и на флейта, а се говори, че бил много добър танцьор и паркетен лъв в Офицерския клуб. Всичко това, заедно с ездата и френския език се е учило все там, във Военното училище. Оттам е и рецептата за юнкерските мекици – нещо като сиропирани пухкави гевречета, – които майка ми обичаше да приготвя. По време на деветоюнския преврат през 1923 дядо ми е бил юнкер и на юнкерите от военното училище се е паднало да охраняват площад „Александър Невски”. Понеже било близо до Военното училище, нямало полева кухня, а им носели храната направо от столовата. И често за десерт имало юнкерски мекици.
Питал съм дядо си за преврата, защото го учихме в училище. Той, като на дете, ми го обясни по-простичко, ето така: „Селяндурите взеха властта и се самозабравиха. Когато започнаха да идват в градовете и да разбиват дюкяните, Царят реши да ги махне и вдигна войската”. Питал съм го и за партизаните, защото и тях ги учехме в училище. Тогава дядо, понеже не искаше да ме лъже, слагаше ръка на сърцето си и казваше: „Говореше се, че имало някакви разбойници по горите, но аз нито съм ги виждал, нито съм чувал за тях. Никой не им обръщаше внимание”.

Обаче, доколкото знам от майка ми, е имало среща с партизани. Били някъде на екскурзия цялото семейство. На някаква хижа дошли някакви хора, за които се разбрало, че са партизани, харесали много вуйчо ми, който бил съвсем мъничък, и без следа от класова омраза се снимали всички заедно. Имало и още един партизанин в живота на дядо ми. Това било в село Драчево, където били евакуирани от бомбардировките над Скопие. Една нощ в къщата се появил синът на хазяйката. Той бил титовски партизанин, немците го хванали и го качили на влак за Гермния. Титовецът обаче успял по някакъв начин да скочи от влака и да се добере до вкъщи със сериозно контузени крака. Баба ми, която беше лекарка, веднага се погрижила за момчето, а свирепият окупатор дядо го укривал до края. Не че е имало някакви люти фашистки изроди, които са го търсили много усърдно. Изобщо омразата, с която се свързва войната, според мен е измислена много по-късно и расте с годините, както расте и броят на жертвите…
Девети септември заварил дядо в Македония. Когато командването на армията преминало в ръцете на политическите офицери, а истинските офицери е трябвало да бъдат върнати за възмездие в България, дядо ми е събрал семейството, казал :”Става нещо” и се е върнал първоначално сам. Интересно е, че неговите войници дори не са му взели личното оръжие. За тях той е бил истински войнишки командир и са го боготворели – а той е командвал артилерийско отделение, което значи доста войници и доста батареи с доста оръдия. Дори лично съм виждал по-късно някои от тези войници, вече възрастни, чиито лица засияваха само от начина, по който казваха: „Майор Радков!”. По-късно един такъв войник, стигнал до висок партиен пост, спасил дядо от интерниране. Майка ми помнеше как дядо облякъл най-хубавия си костюм, изпънал рамене, макар че раменете винаги бяха изпънати и не изгуби стойката си до 93 годишна възраст, сложил шапката и отишъл да се моли на войника. Никой не знае как е протекла срещата, защото дядо на никого не е разказал. Можем само да подозираме какво му е струвала, но пък той беше готов да понесе всичко в името на дълга си, в случая на дълга си към оцеляването на семейството.

Изглежда въпросният войник все още е обичал командира си и е успял да го потули – късмет, който не е имало например семейството на авиатора Никола Кокилев, което живееше в същата кооперация на Орлов мост. В същата кооперация е живял и премиерът Александър Малинов – врата срещу врата с дядо. После големият му апартамент беше разделен на два, също достатъчно големи. В единият живееше актрисата Славка Славова, а в другия едно скромно и възпитано семейство германци на име Лубих.
Дядо е от Карлово. Дошъл е в София, за да постъпи във военното училище. Имал е много сестри, а баща му починал млад. Дядо е представител на една от двете най-известни фамилии в Карлово: Георгиеви и х. Русинови. Хаджи Русин е неговият прадядо. И до ден днешен аз имам две библии – последното синодално издание и Библията на Хаджи Русин, купена от Цариград през 1874, Библията, известна като „Петко Славейковия превод”. Синът на Хаджи Русин – Стамен, на когото е кръстен дядо – е екзекутиран по време на потушаването на Априлското въстание. Името му е изсечено върху паметника на Левски в Карлово. Днес от центъра на Карлово по посока на Стара планина и по-специално на водопада Сучурум, важна местна забележителност, тръгва пешеходната улица, стъргалото на града. В края на улицата е първата фабрика на Евлоги и Христо Георгиеви – друга важна забележителност. Заради Сучурум сега тази улица се казва „Водопад”. По времето на социализма се е наричала „Васил Коларов”, но истинското име на улицата е „Русинова” – на прадядото на дядо. Така че като стане дума за Евлоги и Христо Георгиеви, всеки знае къде е първата им фабрика – на улица „Русинова”.
През войната дядо е изпаднал в парадоксалната ситуация да се бие последователно и за двете основни страни – руснаците и германците. Бил е „окупатор” в Македония, а после е воювал и срещу Вермахта. Отнесъл се е като професионалист, за което свидетелстват и документите. Изборът за него не е бил труден, защото до края на войната България е царство, а срещу когото каже Царят, срещу тогова ще воюва и офицерът – той се е клел на Царя. Така ми отговори и през 1989 година, когато се нароиха най-различни партии и хората се записваха в тях буквално на улицата. Попитах го: „Дядо, ти няма ли да се запишеш в някоя от новите партии?”. А той отговори (помня, че бях у тях и гласът му долетя от банята): „Аз не членувам в партии. Аз съм се клел на Царя.”. Тогава е бил на 86 години.
След войната са го пенсионирали и той се е принудил да се занимава с частен бизнес (тогава все още не е било забранено). Извадил е спиртоварен лиценз и със съдружник са произвеждали алкохолни напитки. Провървяло им е. Успял е от нулата да натрупа ново състояние, но пак са му го взели „в името на народа”. За щастие, доживя Закона за реституцията и му върнаха имотите, но не и парите. Доживя и правнуци и почина на 93-годишна възраст с изправени рамене и непреклонен поглед. Излиза, че сме били заедно с него общо 31 години. Но спомените ме връщат все към една и съща картина – аз съм малък, седя в коленете му, а той с хубав и обработен глас ми пее Марша на Ломския пехотен полк („Ломци на Чеган”) – „Всред адски огън, в боен ред / вървяхме ломци все напред”…

_______

Получихме спомена за майор Стамен Радков от неговия внук Иван Стамболов, учредител на клуб „Един завет“.  Иван има успешен рекламен бизнес и е по-известен като Sulla – автор на един от най-четените блогове в българското интернет пространство. Иван Стамболов – Sulla е поставил в заглавието на своя блог снимка на артилерийското отделение на дядо си и значката на „Един завет“

Заедно с материала, г-н Стамболов ни предостави богат снимков архив от военната кариера на дядо му, както и няколко изключително интересни документа от времето, когато майор Радков е дислоциран в Скопие. Сред тях са боен разчет на поделението в случай на нападение от противникови части и друг разчет – при нападение от партизани. Има също така инструкции за действия в случай че комунистически елементи предизвикат бунтове в града, както и насоки за поддържане на бойния дух на войниците и предпазването им от комунистическата пропаганда и влиянието на внедрени провокатори.

Стамен Радков – командир на плевенското огнево отделение с живите опълченци и ветерани от Сръбско-българската война на път за тържествата по откриване на паметника на вр. Шипка, 1934г.

Накрая публикуваме сведение за службата на майор Радков и няколко снимки от живота на 43 випуск на ВНВУ по време на обучението и клетвата пред Н.В. цар Борис III.

РАДКОВ, Стамен Василев
р. 01.02.1903г. Карлово
женен, 2 деца
43-ти випуск на ВНВУ (юнкерски, 1922-1924)
Производства:
Подпоручик – 06.09.1924
Поручик – 03.10.1927
Капитан – 01.01.1935
Майор – 06.05.1942
Служба:
3 арт. отд . на 2 арм.арт. на Н.В.Царица Йоанна полк (МЗ 35/1930)
4 див.арт.на Н.В.цар Фердинанд I полк (МЗ 223/1931)
1 арм.арт.на Н.В. полк (МЗ ?
Варненски брегови укрепен пункт (МЗ 199/1933)
Началник на Плевенското огнево отделение (МЗ 160/1934)
Командир на батарея в 4 див.арт. на Н.В.цар Фердинанд I полк (МЗ 135/1935)
Командир на батарея в 3 тов. арт. отд. (МЗ 345/1935)
Командир на батарея в 4 див.арт. на Н.В.цар Фердинанд I полк (МЗ 90/1939)
14 див.арт.полк – 1942г.
Уволнен: 1944г.
 
Награди:
Народен орден „За военна заслуга” – V ст.
Орден „За заслуга”
Награден знак „За 10 години отлична и непрекъсната служба”

Реклама