Из сборника на 32-ри випуск на ВНВУ

Бог и България – единство в двойна плът!
Бог и България на клетва ни зоват!
И тая клетва ний пред кръста да дадем:
За Нея да живеем, за Нея да умрем!

Духът у възпитаниците бе твърде висок. Времето на следването съвпадаше с едно време на общ материален и морален възход във всички области на живота в страната. Със своя голям и всестранен напредък България с право бе спечелила името на първа държава на Балканския полуостров. Духът на народа бе висок и това хвърляше най-силно отражение върху младежта, която живееше с големи и чисти идеали. У кадетите и юнкерите, като подбрани из най-добрите среди на нашата младеж, твърде естествено бе, че идеализмът и духът стояха на най-високото стъпало. Тоя идеализъм и висок дух в училището бе ревностно поддържан и направляван на първо място чрез добрия пример на командирите-възпитатели и чрез техните беседи. Паметни винаги ще останат беседите на началниците на училището, на ротните и взводните командири, а особено пък тия на полк. Г.щ. Никола Жеков и майор г.щ. Борис Дрангов.
В учебната програма се преминаваше нарочен материал по нравственост (морал) и военно възпитание, целящ дълбокото всаждане у възпитаниците на основните общочовешки, граждански и войнишки добродетели: преданост и вярност към Царя, Отечеството и народните идеали и пълното усвояване на гражданската и военна дисциплина.

В неделя сутрин целия випуск начело с началниците си присъства на литургия в църквата на ВНВУ, като църковният хор е съставен от юнкери. След службата юнкерите се събират в големия салон, където началникът на училището ген. Никола Жеков изнася беседа на патриотична тема.

„Беседата свършена, ние бързо се пръскахме по ротните помещения, за да се приготвим за отиване в отпуск. То ставаше като „по тревога”, изпреварвахме се да лъскаме бляхове, копчета, ботуши, опъвахме шапки, миехме колани, чистехме куртки и панталони, кърпехме ръкавици. И само след някакви десетина минути в двора се строяваше блестяща редица от светнали юнкери, млади и чисти като зората, готови „храбро” да се подложат на инквизиторския преглед на дежурния офицер.“

*

„Колкото по-хубава и вкусна беше храната, която предстоеше да бъде поднесена , толкова по-въодушевено и гръмко пеехме молитвата в трапезарията. Понякоха възторженото и проникновено изпяване на „Отче наш” или „Христос Воскресе!” произвеждаше дълбоко и неотразимо впечатление и на самите пеещи юнкери и трепетът на истинско духовно тържество пронизваше сърцата на всички ни. Настроението се повдигаше още повече, когато през време на обеда (обикновено три пъти седмично) свиреше музиката на Училището.”
„Целият обряд на вечерната проверка минаваше като истинско свещенодействие, след което юнкерите обикновено не си лягаха веднага, а отиваха на кратки разговори в „чайната стая”. По времето, когато майор Борис Дрангов беше наш ротен командир, често пъти след вечерна проверка той ни събираше на беседи по извършеното през деня и по общи военни въпроси.

Там тоя рядък възпитател и човек разгръщаше високите дарования на своя буден и ведър дух, завладяваше душите ни и ги водеше в някакъв неизмерим унес с магията на своето особено, единствено и едва ли повторимо „Дранговско слово”. Беседите на Дрангов траеха понякога час и повече, но нам това ни се струваше миг – така увлекателно, образно и поетично можеше да говори този незабравим началник. След тия беседи ние отивахме да спим с развълнувани души, посипани от златния прах на Дранговите думи и оросени, окъпани от животворната магия на неговата проникновена, красива, изваяна реч. Дълго след това се въртяхме в леглата си, обмисляйки всяка казана от него дума, изпълнени с таен копнеж за подвиг в служба на Родината…”

*

„В сряда и събота вечер се упражнявахме в танцуване. Двойките биваха разбира се само от юнкери. Ние поглеждахме със „сърдечен копнеж” към прецъфтялата, но все пак с приятен външен вид пианистка, която обаче не обръщаше никакво внимание на нашите огнени погледи. Във всеки случай, тия танцувални уроци бяха твърде полезни за нас, защото почти всички изучихме добре тогавашните игри [танци].”

*

„Най-много се радвахме на летните учения, когато излизахме за цели седмици вън от училището… След тежки учения през деня, вечер заспивахме на сламата под малките войнишки палатки в топлите прегръдки на юлската нощ, под полите на Витоша или Люлин, за да се събудим сутрин, треперещи от хлад под тънките завивки. А когато ротата се командваше от Дрангов (лятото на 1912) нашето доволство ставаше пълно. Дрангов, изпънат като струна, командва високо и отсечено, по присъщия му начин. Учението се превръща в свещенодействие и празник на духа, ние сме изморени и запотени, но с вирнати глави, не усещаме кога и как минава времето под горещия слънчев пек, всички обладани от една мисъл – учението непременно да излезе възможно най-добро, за да заслужим „отлично”-то от голямото началство, което присъства на учението. И „отлично” прозвучава от пълно сърце. Дрангов, макар премалял от умора сияе, а ние всички сме доволни, весели и радостни.
След такива едноседмични извънучилищни полски занятия и учения, в събота след пладне обикновено се връщахме в училището. И въпреки умората, в ония съботни следобеди софийските улици кънтяха от нашите гръмки песни. Как хубаво можехме ние да пеем, когато искахме! Софиянци се трупаха по улиците, през които се движеха стройните редици на напрашените, потни и почернели от слънцето юнкери, за да се порадват на любимците си. Как високо се вдигаха тогава гърдите ни – като че ли ще литнем! А над главите ни плуваше омаята на залязващия летен ден и като че ли младия и ликуващ живот беше разперил над нас невидими мощни криле, под които бодро и уверено крачехме по благословения от Провидението път на Родината към нейните светли бъднини!”

*

„Най-после желаният час дойде! На 5 октомври 1912г. войната срещу Турция беше обявена. Българските полкове се понесоха стремително на юг. Моментът беше върховно съдбоносен и величествен. За първи път от 500 години срещу Отоманската имперска сила застана смелата, горда и организирана българска войска, погълната от една едничка мисъл – да победи, уверена дълбоко, че Родината, която следеше със затаен дъх всяка нейна стъпка в свещения поход за събиране на всички българи в едно държавно цяло, ще подкрепи освободителното дело с всички народни сили!


Маршът на войската ни в Тракия беше бляскаво побе’ден! По южните предели на земята ни издигнахме паметници гигантски, величави, високи до небесата, – паметници на безсмъртна слава, на които написахме с огнени, вековечни слова: Селиолу, Гечкенли, Лозенград, Кайпа, Бунар-Хисар, Кара-Агач, Люле-Бургас, Одрин, Булаир, Чаталджа и десетки още други имена. Победата беше бляскава, сияйна! „

„Участието на офицерите от 32 випуск във войните ги беше издигнало в собствените им очи и тия довчерашни младежи, като че ли изведнъж бяха възмъжали. Мнозина от тях носеха вече с гордост на гърдите си военния орден за храброст. „

„Нашите скъпи другари – покойници застанаха на верна стража по истинските исторически предели на отечеството в очакване часа на висшата правда – часа на заслуженото и неминуемо величие на България, на Българския Цар и на храбрия български народ!”

*

„Да, нашата власт е стигала до „вършините карпатски” и до „стените цариградски”, но за голямо съжаление тя не можа да се затвърди в тези обширни територии, защото не можахме да се затвърдим културно върху тях. Ето защо днес ровим земята за да намерим следи от тяхното владичество и често пъти сърцето ни се облива в кръв като виждаме малкото културно наследство, което са оставили нашите прадеди. А поуката е ясна: величието на един народ се крие във величието на неговата култура, а не в големината на неговата територия и в големия брой на неговите щикове. Историята познава огромни човешки стада, които са минали и заминали през нея без да оставят и най-малката диря след себе си, тогава, когато малки народи като старите атиняни и римляни бяха и са факлоносци на днешната цивилизация.
По техния път трябва да вървим, за да се затвърдим културно в днешните предели на България. Да строим пътища като римските, да издигаме катедрали като Ал. Невски, да създадем една литература, която да бъде гордост за страната ни, да направим от нашата малка и хубава страна една градина на Балканския полуостров, да накараме чуждия свят да говори с почит и симпатия за нас – ето  един идеал, който може да ангажира усилията на няколко български поколения.”

/ Из словото на Тодор Кожухаров на 25-тият юбилей на 32-ри въпуск на ВНВУ, 1937г./

*

Един от учителите ни
„Забравихте ли го?
…Спретнат в своя елегантен сюртук с орден „на шия”, той гордо носи на раменете си една хубава глава на благородник от епохата на Хенрих IV… Поглаждайки хубавата си черна брада, той бавно се разхождаше из класа, подрънквайки шпорите си. Сред мъртвата тишина, плавно се разнася неговият бархетен глас…
Обичаше той преди всичко артилерията, а след това – хубавите жени, красотата, мъжеството и интелигентността.
Мразеше той като смъртта си простащината, пъзливата подлост и артилерийското невежество.
И в края на краищата все пак си оставаше аристократ – дайте му само един стар ръждясал герб, и ето ви от главата до петите истинския тип на благородника.
… Треперейки от вълнение, малкият „фенрих*” изтегля фаталния билет: сравнение между балистичните качества ма кримката и мартинката…
… Ще минат месеци, години, много вода ще изтече… ще забрави той тъмните коридори на „Бастилията”, класическата мусака на бай Величко [готвача на училището], спомена на своята първа любов, кървавия ужас на войната, осемдесетмилионния кредит и закона за обезщетението. Ни никога, учителю мой, кълна ти се в кривата на Персена и в правилото на Сен Роберта, никога малкият „фенрих” не ще забрави, че мартинката е по-добра пушка от кримката…
… Жесток бой кипи около с. Лахна. В горещият летен ден изнемогват шепата бойци, върху които е стоварена цяла гръцка армия. Артилерийският огън от наша страна е почти задавен. Там, в центъра, няколко наши батареи още продължават жестокия двубой – там командваше нашият аристократ – войник – учител по артилерия!
– Никакво отстъпление без моя заповед! – твърдо звучи бархетният баритон.
… Когато неприятелските линии достигат вече сто- двеста крачки от батареите, огънят на оръдията се прекратява по негова заповед.
И в този критичен момент, също както някога в клас, той бавно, спокойно изважда часовника си и казва на един от офицерите:
– Запомнете добре, че последният изстрел е даден в 5 ч. и 10 мин. след пладне.
Здравей, учителю мой! Само за този великолепен аристократичен жест малкият „фенрих” е готов да ти прости за всички морални изтезания през изпитите.
В тези тежки смъртни дни смъртта размахваше своя сърп само на сантиметри от твоята глава. Нека заповяда ако ще тази стара, отвратителна вещица! Ти ще я посрещнеш достойно и елегантно, както подобава на истински аристократ.  Бавно, съвсем бавно и спокойно ще извадиш сребърния си порт-сигар, ще запалиш цигарата си и след това подигравателно ще отправиш една тънка струя към нейните очи…
… Наместо да те убие, коварна и подла като всички жени, тя си позволи най-цинична гавра над красотата, гордото мъжество и храбростта. Тя не те уби – само те осакати!
Кураж, стари римлянино! Макар и с едно крило, орелът си остава пак орел – от орела гарга не става!
Довечера, ти пак ще вземеш „открита” позиция на верандата на клуба. Под огъня на стария артилерист ще минат хубавите жени на София, обсипани от неговите духовити младежки закачки – мили и приятни като гласа на малки сребърни звънчета.
А аз, нещастният негов ученик, единственият фейлетонист между офицерите и единственият артилерист между фейлетонистите, ще мина край него и възторжено ще му извикам:
– Олрайт,  джентълмен!

/ Щабскапитан Копейкин – псевдоним на Тодор Кожухаров/


___
*фенрих – фелдфебел-школник в пруската армия (нем.)

Снимките са от Изгубената България

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: