Диана Гласнова, журналист в Хърватия: Истината винаги възкръсва от пепелта на забравата

Цивилизоваността на едно общество се мери не само с отношението към живите, а и с отношението към мъртвите

Интервю с Диана Гласнова по повод книгата „Войници на милосърдието“, в-к Политика, 15.01.2010 Кристи Петрова

– Г-жо Гласнова, какво ви накара да се захванете с разкриването на една тайна с 65-годишна давност?

– Това, което българските читатели са прочели за убийството на 13 хърватски младежи, възпитаници на Военното на Негово Величество училище в София е само част от моята книга „Войници на милосърдието“, която излезе това лято на хърватски език в Загреб. Тема на книгата е пътя и действията на Първа българска армия в заключителните операции на Втората световна война. Написването на подобна книга бе идея на председателя на Българска общност в Хърватия г-н Рашко Иванов, а аз само изпълних поставената ми „задача“. В журналистическата професия много често се случва, при разработването на определена тема, журналистът са се превърне в истински изследовател. Така при събирането на материали и документи за този период, при срещите ми с живи участници в събитията изплуваха много забравени факти и лични съдби на българи и хървати и оживя едно забравено приятелство между два народа. Откриха се и много други тайни с 65-годишна давност, освен тайната за смъртта на хърватите, защото силата на истината е невероятна. Можете да я скривате дълбоко под повърхността на събитията, извъртате, убивате и въпреки това, дори и след повече от половин век, тя неочаквано възкръсва из пепелта на забравата.

– С каква информация разполагахте в началото, когато се съгласихте да се заемете с тази трудоемка задача или по-скоро кауза. Как го възприемате вие?

– Възприемам го като кауза. Идеята на г-н Рашко Иванов беше ние, българите в Загреб, да отговорим аргументирано на написаните и разпространявани в бивша Югославия неистини и наложени антибългарски политически клишета за ролята на Българската армия в боевете на територията на днешна Сърбия, Хърватия и Словения от декември 1944 г. до 15 май 1945 г. В началото на моята работа нямах никаква информация, дори никога не бях писала на военна тема. Но именно в името на каузата, в която вярвах преодолях всички пречки. Работих върху книгата три години, използвах много хърватски, български, словенски, руски, украински и сръбски източници. И разказа за 13-те хърватски младежи е подкрепен с документи и лични спомени на техни български приятели.

– Ако трябва да разкажете цялата история в няколко изречения, как ще звучи – като приказка, есе, доклад?

– Като тъжна приказка… Много, много тъжна приказка…

– Защо беше важно да се установи съдбата на изчезналите хърватски младежи?

– Защото сме хора. В нас има и ще има, докато свят светува, желание да открием истината, да съчувстваме, да страдаме. Колкото и да ни надуват главите с някакъв нов глобалистичен морал, според който е най-важното да бъдеш богат, успешен и самотен. Колкото и да ни уверяват, че кариерата е най-важното нещо в живота, а семейството е консервативна глупост от миналия век. Младежите, които са убити в село Барйе чифлик са имали родители, които са ги чакали до края на живота си… И са се надявали на някакво чудо. Или са искали поне да знаят къде е гробът на сина им, да запалят на него една свещ и да си поплачат. Двама от убитите са били само на 19 години. Да се установи съдбата на изчезналите хърватски младежи бе важно и по още една причина – поколенията, които не знаят какво е война и идеологическа омраза трябва да научат, че този който е сляп изпълнител на волята на един или друг „вожд“ е способен да падне толкова ниско, че да се превърне в убиец. Трябва да се учат от грешките на своите деди и да не допускат те да се повтарят.

– Колко време ви отне това разследване и през какви перипетии се наложи да минете?

– Съдбата на хърватските младежи съм разкривала частица по частица. Срещах се с много хора, търсих документи, събирах спомени. Докато работих над книгата, макар и заета с другите глави, често се връщах на съдбата им. Дори до излизането на книгата не бях сигурна къде точно са убити. Моето предположение се градеше на документи и спомени. Едва през септември т.г., тоест три месеца след излизането на книгата можах на място да проверя своите предположения. И те се оказаха вярни – името на селото е Барйе чифлик, но точното място, където са закопани още е неизвестно. Мълчанието на местните жители е една пречка, която аз не мога да преодолея. Но може да се иска информация по официален път от някоя институция от Хърватия или България, която се занимава с въпросите на загиналите или безследно изчезналите по време на Втората световна война и в годините след нея.

– Какъв е жанрът на книгата „Войници на милосърдието“? Защо решихте да се придържате към историята? От това би се получил прекрасен роман.

– Не съм се придържала сляпо към историята. „Войници на милосърдието“ е романизирана история, в която истината е подкрепена с документи. Но освен това съм казала и какво лично аз мисля за някои събития, описала съм разстрела на хърватските младежи, както мисля, че е било. Но отново то не е моя неоснователна фантазия. Свидетели на подобни екзекуции са описвали какво се е случвало с идейните неприятели, има и записани изповеди на някои от убийците, които преследвани от сенките на миналото на смъртния си одър са изповядали своите грехове. Дребнаво съм търсила доказателства, директни или индиректни, за всяка моя теза. Не съм пестила и чувствата си – от първия до последния ред на книгата. Дълбоко вярвам, че българските войници и офицери ги заслужават напълно. Заслужават ги и хърватските мъченици. Всъщност тази книга има чудна съдба. Тя започна като есе за българската армия, превърна се в журналистическо разследване и завърши като ода за българо-хърватското приятелство и хуманизма на българските войници и офицери.

– По време на разследването си установихте ли и други тайни или неверно вписани факти или събития в исторически план?

– Да. Но неверно вписаните факти или събития са в подчинените на идеологията печатни издания. Били те книги, учебници, вестници и т.н. Документите, които се съхраняват в архивите не лъжат. Друг е въпросът защо и до днес някои от тях не са видяли бял свят. За някои събития много се знае, говори и пише. Но доказателствата остават в земята. В случая имам предвид убийството през февруари 1945 г. на тримата регенти, някои от царските съветници, министри от правителствата след 1941 г., депутати от 24-тото Народно събрание, последното преди 9 септември 1944 г. и генерали и висши офицери, които са осъдени на смърт от т.нар. Народен съд. Уж се знае къде точно на Софийските гробища са закопани, уж сега близо до това място има паметник, а тленните им останки и до днес не са погребани по християнски. Кой може през 2009 г. да се страхува от разкриването на тази „тайна“? И защо, въпреки нашите претенции, че живеем в цивилизирано, модерно общество сме глухи за аксиомата, че цивилизираността на едно общество се мери не само с отношението към живите, а и с отношението към мъртвите… Затова българите, които отиват, например, в Париж и посетят гробището „Пер ла Шез“ цъкат и се чудят това парк ли е, място за разходка и поклонение или просто гробище.

– Докато разнищвахте случая с изчезналите момчета успяхте ли да ги „уловите“ и в чисто психологически план?

– Мисля, че успях. Защото младите хора през всички епохи са еднакви – обичат да се смеят, забавляват, влюбват се, плачат. И хърватските момчета в София са обичали, влюбвали се, живяли са заедно със своите български приятели с типичното за младостта безгрижие. За съжаление техният живот остава неизживян. Кой знае, може би някой от тях би станал поет, известен лекар, професор, генерал или политик…

– Има ли някой от изчезналите младежи, който ви е грабнал със съдбата си повече от останалите?

– Един от тях се е казвал Станко Маринов. Той е роден на 20 октомври 1944 г. в Загреб и пристига в София като хърватски гражданин, за да учи в нашето Военно училище. Но всъщност Станко е българин по произход, той син е на българския градинар Марин Станев и младата му съпруга Станка, също българка. Приятел в Загреб ми намери негова снимка – хубав, прекрасен младеж. На Коледните празници през 1943 г. срещу 1944 г. Станко е оставил тази снимка на майка си, а на гърба й е написал: „На скъпата ми майка, да се сеща по-често за своя Станко.“ За Коледните празници през 1944 г. той не се връща в къщи. Убит е с останалите младежи на 10 октомври 1944 г. – само десет дни преди своя 20-ти рожден ден!

– Сега, когато тайната е разкрита имате ли вдъхновение да продължите проучването и в каква посока?

– Това, което искам да завърша в случая с 13-те хърватски младежи е да намеря организация или институция, която да поиска от властите в Пирот официална информация къде е гробът им. Смятам, че днес това е възможно и костите ще могат да бъдат погребани в родната им Хърватия. Родителите на Станко Маринов са погребани в Загреб, ходила съм на техния гроб и мисля, че те ще намерят покой така далече от България, ако синът им се завърне при тях… .

Визитка

Диана Гласнова е български журналист, живеещ в Хърватия. В книгата си „Войници на милосърдието“ тя разказва за последния етап от Втората световна война, в който Българската армия участва във военните действия на територията и на днешна Хърватия и за проявите на хуманизъм от страна на българските офицери и войници. В широк исторически контекст, проследяващ периода от началото до края на Втората световна война, авторката опровергава трупаните и преиначавани дълги години факти от югославската военна историография по адрес на българската армия.

Реклама