Спомените на полк. А.Андреев

Книгата „Моят живот и моята съдба” на полк. Андрей Андреев проследява житейския и професионален път на артилерийския офицер. Спомените му са събрани, редактирани и издадени от неговия син Иван Андреев – член на клуб „Старши випуски” към нашия съюз. Биографичния справочник към книгата е дело на полк. Кръстю Крапачев (65в.)

Андрей Иванов Андреев е роден през 1896г. В Пирдоп, в семейството на пощенски служител. Същата година фамилията се премества в София. През 1913г. Андреев е сред  основателите на футболен клуб „Славия”  През 1914г. Андрей завършва трета софийска мъжка гимназия и е приет във Военното на Н.В. училище като артилерист, където ги сварва войната. След специализирано артилерийско обучение, като младши офицер е изпратен на фронта при Дойран (1916-1918). Става свидетел на т.нар. „Радомирска република”. След Ньойския договор му е възложена секретна мисия по укриване на оръжия от победителите. През 1924-25г е командирован за половин година в Париж. От пътуването остава интересни пътеписи. В Париж получава телеграма за извършения атентат в софийския храм „Св. Неделя”. След завръщането си от Франция кап. Андреев е назначен за офицер за свръзка към Съюзната контролна комисия и активно работи за укриване на артилерийски оръдия от проверяващите инспектори на Антантата. През 1925 се случва локалният военен конфликт между България и Гърция, известен като „Петричкият инцидент“. Тогава кап. Андреев по спешност заминава с батареята си за гара Св. Врач със задачата да организира артилерийската отбрана на сектора. След сезиране на Обществото на народите Андреев е изпратен като парламентьор в квартирата на френския военен аташе в Атина полк. Делтел.

През 1928г., е назначен за преподавател по артилерия в Школата за запасни офицери. През 1935г. майор Андреев е назначен инструктор по артилерия във ВНВУ. На този пост достига чин полковник. През 1940г. е назначен за командир на 9-ти дивизионен арт.полк дислоциран на турската граница. През 1941г. е пенсиониран по болест. Започва работа в стопанската сфера, като сменя няколко длъжности и става помощник на крупния габровски индустриалец Пенчо Семов.
След комунистическия преврат, през  1945г. Андрей Андреев е осъден от т.нар.„Народен съд” на 5 години строг тъмничен затвор и лишаване от права, но след седем месеца е помилван. През 1949г. е изселен със семейството си в с. Якимово. През 1956г. е изпратен в концлагера Белене, където прекарва 3 години при тежък режим.  Полк. Андреев почива на 1 ноември 1964г. През 1997г. Върховният съд отменя присъдата на Андреев от т.нар. „Народен съд” посмъртно.

Отличия: ВОХр IVст-IIкл; НОВЗ; 10г. служба; НОВЗ-Vст. (2 бр); 20г. служба; СвАлекс-IVст; Австрийски медал 1915-1918; НОВЗ-IIIст.

Спомените на полк. Андрей Андреев са писани в началото на 50-те годни, с цел потомците му да се запознаят с неговия живот. Това, че не са предназначени за публикация, а само за най-близките хора има своите особености – ветеранът е пределно откровен в мненията, които дава за своите колеги, политическите събития и нещата, на които е свидетел. Трябва да имаме предвид това, ако оценките  на моменти ни се струват крайни и непремерени. Трябва да отчитаме и времето, в което са писани – 1952г, след присъдата и изселването и преди изпращането в Белене.
Полк Андреев е роднина с ген. Христо Луков – съпругите им са сестри. Спомените му представят близка гледна точка към именития военен деец – нескрито възхищение пред военния и организаторски гении на Луков, както и укор за обществената му наивност и политическите му авантюри. Любопитни са личните впечатления на автора от индустриалеца Пенчо Семов – една от емблемите на българския стопански подем. Андреев е противник на партизанщината и политизацията на офицерството. В спомените му от ШЗО и по – късно от ВНВУ той безпощадно описва дейността на Военната лига и нейните дейци по време на превратите от 1923 и 1934г. Особено ценни са свидетелствата за дейността на инспекцията към Съюзната контролна комисия и усилията на българските военни власти да съхранят и укрият бойния си потенциал въпреки забраните на Ньойския диктат.
Искреният и увлекателен разказ на полк. Андрей Андреев е ценен принос към мозайката от гледни точки към бурните исторически събития от първата половина на XX век и съдбата на старото българско офицерство.

________

Как се стигна до издаването на мемоарите на полк. Андрей Иванов Андреев „Моят живот и моята съдба”

 Съставител и издател Иван Андреев – негов син

През Великденските празници на 1956 год. младото ми семейство замина при баща ми и майка ми в Бачковския манастир, където баща ми беше наскоро назначен от патриарх Кирил за счетоводител след премахването на изселническия режим. Моят син беше на 6 месеца, а родителите ми не бяха го виждали. Той носеше трите имена на баща ми. Бяхме в манастира за 4 дни. Родителите ми много се зарадваха. Преди тръгването от манастира, баща ми на четири очи ме заговори и ми даде една алуминиева кутия, увита в изолационна хартия, и ми каза: „Скрий я дълбоко и за нея никой не трябва да знае. Ще дойде време, когато ще я отвориш, и ще прецениш дали можеш да я покажеш на най-близките си. По-късно ти сам ще решиш какво да направиш със спомените ми”.

Три месеца след това, по време на Унгарските събития, баща ми беше задържан в ДС в Пловдив и препратен в лагер „Белене”, откъдето излезе след 3 години, когато лагерът беше разпуснат. След излизането му той беше опериран от тежка херния и се установи, че е болен от рак, неизлечим. Така почина горкият ми баща, без да сме говорили нищо за кутията. Оттогава бяха минали 40 години, когато я отворих през 2008 год. Бях вкъщи сам и със здравето не бях добре, притесняваше ме мисълта, че ще си отида от този свят, без да съм прочел това, което ми беше завещал татко. Реших, че сега е моментът. Извадих рулото с пожълтяла хартия, написана с молив през нощите на изселването, според мама, без да знае какво пише. Текстът разчетох много трудно и си помислих, че нищо няма да мога да разбера, но все пак започнах да преписвам на ръка, тъй като преди 1 година бях продал пишещата си машина. Започвах да работя – сутрин от 7 часа с почивка в 10 часа. После от 10.30 до 13 часа с почивка до 14 часа и пак отново до 18.30 часа. Много бавно вървеше писането, по 5-6 страници на ден. Ставаше все по-интересно и това ме караше да продължа. След като написах 50 стр. запознах сина ми Андрей с това, което пиша, и поисках той и жена му да го преписват на компютъра им. Така работата потръгна паралелно. Аз продължавах моята работа, но се натъкнах на една трудност – имената бяха написани с инициали. Спрях преписването, защото без имената нищо нямаше да излезе. Рядко разчитах някои инициали на познати лица, но отчаян взех да се ровя в рулото хартия от 300 страници и най-после извиках еврика. Открих един лист, който дешифрираше инициалите на имената. Това ме окуражи и накара да ускоря работата. За 3 месеца записките бяха към своя край, а жена ми, която се беше върнала, разбра, че преписвам спомените на баща ми и се учудваше на целодневната ми работа. Намерих подходящи снимки, които илюстрираха текста. Едни трябваше да се увеличат, други да се умаляват. С тази работа се занимаваше синът ми, а снахата упорито преписваше текста.

Започнахме да преглеждаме целия текст в компютъра: оформяне на заглавията, корегиране на правописа. Синът ми вкарваше снимковия материал и поставяше обяснителни текстове под снимките.

Дойде време да отида с Андрей в ателието на ксерокс, където бързо се оформяха книгите. Поисках 10 екземпляра, от които 2 за децата ми, 1 за мой приятел, професор историк, за председателя на Националния съюз на ВНВУ ШЗО полк. Н.Рухчев и за други приятели. Исках да чуя мнението им. Отзивите бяха много добри. От ВНВУ ШЗО предложиха книгата да се даде на военен редактор. След редактора и коректор за един ден, трябваше книгата да бъде отново корегирана на компютър, преди да отиде за печат.

Този път големият син на дъщеря ми, Кирил, студент ІІ курс, се зае да вкара 285 стр. в компютъра си и извади на дискета книгата. Той сканира 8 стр. с документи и биографични справки, които редакторът беше подготвил. Нов диск беше подготвен от зет ми и дъщерята с 2 стр. ордени и медали, цветни.

Искам да изкажа благодарност на ръководството и неговия председател полк. Н.Рухчев за това, че ми отпуснаха 600 лв. за отпечатване на мемоарите на полк. А.Андреев „Моят живот и моята съдба” в 300 екземпляра с 286 стр. Бях обещал до 8 май 2009 год. почти половината от тях за всички военни институции: Министъра на отбраната, Военната Академия, Воен. Университет и Воен. Факултети и др. като Воен. Музей и Воен. Архив и всички военни клубове в София и страната.

С удоволствие искам да изразя голяма благодарност на тези, които написаха статии за книгата „Моят живот и моята съдба” на полк. А.Андреев.

Статия във вестник „Българска армия” от полк. доцент Нено Ненов – декан на факултета по артилерия.

Статия в списание „Един завет” от проф., д-р Димитър Колев.

Представяне на книгата в Интернет от Борис Станимиров.

Това е историята на публикуването на мемоарите „Моят живот и моята съдба” на А.Андреев.

 

Реклама