Спомените на полк. Величко Величков – н-к ПВО (до 1946г.)

SAVE0388„Противовъздушната отбрана на нашара войска. Поява, мирновременно и военновременно развръщане, действия за времето от Първата световна война 1914-1918 г. до края на Втората световна война (1939-1945)”
Това дълго заглавие е сложено от моя дядо – полковник Величко Енев Величков, командир на противовъздушната артилерия и противовъздушната отбрана до 01.08.1946 г.  40 години след като е написал спомените си, аз ги издадох в малка книжка, озаглавена „Въздушна тревога“. По-долу публикувам предговора, написан от моята майка.
Книгата се продава на книжния щанд във фоайето на Народната библиотека, а може да се прелисти и в читалните на библиотеката на Военния клуб, на Военната академия и в Градската библиотека.    

 

Моят татко офицерин
 
      Родена съм на 14 януари 1937 г. в бедно семейство. Родителите ми са били  скромни, работливи и са отглеждали с любов петте си деца. За нещастие майка ми помята с поредното си бебе и след няколко часа умира. На смъртния си одър тя помолила баща ми да се закълне, че ще отгледа всичките си деца. За съжаление нашият татко се е принудил да даде в пансион най-малките – братчето ми и мен (на по 5 и 2 годинки).
      Учителката на двете ми големи сестри Цеца и Лиляна – госпожа Иваничка Кастевлиева, която е била запозната със семейната ни трагедия, се среща с баща ми и го увещава да ме даде за осиновяване на нейно близко семейство, които й били кумци. Осиновяването е осъществено. Новите ми родители са: майка Стефанка Несторова Величкова и баща Величко Енев Величков. Дават ми името Весела. На 2 годинки съм била. Родният ми баща не преживява нарушената клетва и само 6 месеца след смъртта на майка ми напуска земния живот.

SAVE0389
 Оттук започва моето щастливо детство. Бях обградена от много любов и грижи за въпитанието ми. Спомени за генетичните си родители нямам. Вероятно доста ми е говорено за новите мама и татко, защото когато са дошли да ме вземат от пансиона, съм възкликнала: „Ау, моят татко е офицерин!”
      Моят татко офицерин всеки ден след работа бързаше да се прибере в къщи и да играе с мен. В почивните дни, особено зимния сезон, излизахме в Борисовата градина предиобед. Маршрутът започваше от езерото на Орлов мост, покрай езерото с водните лилии, до гората и обратно. Задължително ме буташе и търкаляше в дълбоките преспи, биехме се със снежни топки и разходките завършваха в кафе-сладкарницата или в кварталната кръчма. За мен поръчваше лимонада, целувки и ореховки, а за себе си – чаша червено вино. Прибирахме се в къщи и майка ми ме вкарваше в топлата баня, след което ми даваше хапче и чай.
      С нетърпение очаквах Новата година. Татко много често ме водеше във Враждебна. Правеше внезапни проверки на хигиената в помещенията, където спяха войниците – оправени ли са им леглата и т.н. Беше много строг, но те много го обичаха.
      У дома царяха ред и дисциплина. От ранна възраст  ме учеха да си оправям леглото. При подреждане на масата за хранене аз поставях чиниите, вилици, лъжици, ножове и задължително гривните със сгънати (навити на руло) кърпи за храна. Това бе моето задължение сутрин, обед и вечер. Другото време беше отредено за игра.
        Всяка година военните ходеха на лагер на Галата. Аз и майка ми се настанявахме в частна квартира. Лагерът беше разположен далеч от Галата. Карах колело, ходех на плаж с майка. Бях палаво дете. Един ден ми стана мъчно за татко (той рядко идваше при нас) и реших да отида при него в лагера.  На портала не ме пуснаха и аз реших, че по-надолу ще се промуша под телената мрежа. Успях в голямото си желание, но телта задра кожата ми под коляното. Шурна кръв, стана ми лошо и за мой късмет един войник ме видя и ме отнесе в лазарета. Съобщават на баща ми. Той ме взе от лазарета и ме отнесе в своята палатка. Такова конско ми чете, обърна го на чувства към майка, която не знае къде съм и се тревожи. Върна ме обратно при нея.
      От възрастните чувах да говорят за война. Слушаха радио всяка вечер. Бяха неспокойни. Татко често ме водеше на улица „Парчевич”, където беше щабът на противовъздушната отбрана. И днес къщата съществува и ми възникват мили спомени. Аз все тичах при войниците. Най-вкусния фасул съм яла там с тях.
Нощите ни станаха неспокойни. При всяко звънене на телефона всички скачахме от леглата. Със затаен дъх слушахме разговора на баща ми с щаба. Информираше се от каква посока идват самолетите и за посоката на движението им. За броени минути от щаба пристигаше служебна кола. Докато  ставаше това, майка ми и аз се обличахме, готови да слезем в мазето, където се събираха всички съкооператори. Обикновено двете отивахме последни там, защото чакахме по телефона татко да ни каже дали да тръгваме надолу. Беше страшно. И до днес чувам воя на сирените, които приканваха гражданите на София да отиват в скривалища или мазета, а после свиреха отбой. Всички комшии знаеха, че семейство Браневи са комунисти, но съпругата купи и постави в мазето икона и прегърнала двамата си синове, се молеше Бог да ни спаси от бомбите. Много съкооператори се изселиха в провинцията. Останахме мама и аз, татко най-често беше на работа. Мама беше много кротка и скромна. С малко куфарче в едната си ръка, мрежа с мои дрешки и вода,  с другата ръка ме прегръщаше, успокояваше, че няма нищо страшно и скоро ще се върнем у дома.
 Спомням си и деня,  в който след отбой двете отидохме на втория етаж у семейство Генови. То се състоеше от бащата – генерал Генов (адютант на цар Борис), дъщеря му Лалка и двете му сестри, които я отглеждаха след смъртта на съпругата му. Лалка Генова емигрира през 60-те години със съпруга и двамата си синове в Испания. В онзи ден излязохме на балкона и гледах със страх и мъка окървавени мъже и жени. От разговора между възрастните чух, че английски самолети навлезли във въздушното пространство над София и около църквата “Света Неделя”, летейки ниско над земята, са обстрелвали граждани, които вече били напуснали скривалищата и се отправяли към домовете си.
      Родителите ми решиха и след няколко дни аз и майка ми заминахме за Разград. В дядовата къща там се събраха трите сестри на майка ми с децата и внуците си. Настъпиха спокойни и щастливи дни за нас, малките. Не зная колко време сме били там, но изкарах първи клас. Разград е моят втори роден град. Войната не съществуваше за мен, братовчед ми Еньо Боршуков и приятелите ни.  С една дума, имахме щастливо детство.
      От възрастните чухме, че войната свършила, и всички напуснахме моя любим град и се отправихме  към опустелите си домове. Гледката в София беше страшна. Разрушени жилищни сгради, мръсотия и бездомни кучета. Животът на семейството ми се променяше всекидневно. Спомням си опашките за хляб и продукти. Отечественофронтовското правителство въведе купонна система. Носехме т.нар. “гарсонски” обувки, в училище пиехме миризливо кондензирано мляко, ядяхме пастет и лютеница.
      Неспокойствие витаеше и у дома. Рядко дочувах майка и татко да разговарят, че комунистите уволняват царските офицери, без съд и присъда разстрелват наречените от тях “врагове на народа”. Чудех се защо баща ми всеки ден купува “Работническо дело”. Една сутрин, докато пак разлистваше вестника, го запитах какво чете. Отговори ми, че преглежда някакви списъци, и изведнъж видях за пръв и последен път сълзи в очите му. Майка се притесни и го запита какво му е. Бях само на 12 години, но запомних завинаги сълзите му и неговия отговор: “Стефанке, уволниха ме. Отрязаха ми крилете, когато съм в силите си да работя за отечеството, а то има нужда от такива като мен за възстановяването си.”
 Настанаха най-страшните години за семейството ми. Отпуснаха 63 лв. пенсия на полковник Величков, участник в двете световни войни, мъж в  разцвета на силите си, в най-плодотворна възраст. Тричленното ни семейство преживяваше глад и мизерия до деня, в който се омъжих. Не се оплаквахме, но аз страдах много. Научих се сама да си шия полички, да плета блузки от целволе. Пари за лакомства, за кино и други развлечения нямах. Родителите ми не говореха против комунистите. Насърчаваха ме да участвам в мероприятия и като пионерка, и в комсомола. Но аз растях, научавах от приятелки това, което в къщи пред мен премълчаваха, и с възрастта осъзнавах, че всичко, което ни се случи, дължим на новите управляващи. Докато ние гладувахме, техните деца имаха всичко.
      Вървейки по улиците, в превозните средства, като гледах новите военни и милиционери, все повече  се отвращавах от тях. С неизгладени, лекясали панталони, с  мръсни обувки, бързаха да седнат в трамвая, докато до тях стои възрастен човек или майка с дете. У мен се надигаше неприятно чувство към мъжете с пагон и си спомнях за царските офицери и за моя татко офицерин – винаги избръснат, със снежнобяла  колосана якичка, брич с ръбове, чисти, лъснати ботуши, бели ръкавици. На офицерите бе забранено да носят пазарски продукти и децата си на ръце. Вкъщи татко и аз лъскахме паркета, помагаше на майка в домакинството. Той ме научи от малка да работя и да взимам участие в почистването на дома. Майка ми беше много добра, все ме жалеше и в кухнята не ми даваше да й помагам. Често ми казваше: “Весела, ти си момиче и като пораснеш, домакинството няма да не го научиш. Докато съм жива и здрава, аз сама ще домакинствам.” Не беше права. И до днес  не се научих да точа и правя като нея баница, баклава и други домашни вкусотии от детството ми.
      На 1 октомври 1969 г. татко почина. След смъртта му се разрових из неговите архиви и научих много подробности от  житейския му път. Преизчислиха пенсията му, за да отпуснат на майка ми наследствена. Бях изумена, когато тя получи първата си пенсия в размер на 78 лв. Полковник Величков, участникът в две войни, преподавател във Военното училище, карикатурист, владеещ немски и френски, с много чувство за хумор, си отиде от този свят с терзаене за неизпълнен дълг към родината и към близките си.
 
Весела Величкова Енчева
София, септември 2005 г.

SAVE0390

Полк. Величко Енев Величков (1896-1969)

Роден в Разград, Завършил гимназия в Разград през 1914 и работил като осн. учител в с. Дурач – Исперихско
1915 – приет във ВНВУ
1915-1918 – участва в Първата световна война
1919 – произведен в първи офицерски чин
1923-24г. допълнителен курс към ВНВУ
1918-1924- 1 арт.п. (Разград, Севлиево, Разград) 5-то арт. отделение (Шумен)
1924-25 Шуменски укрепен пункт
1926-27 -Артилерийска школа (София ) – к-р на батарея 1 арт.п. (Разград) – 1927-28
1935-37 – ВНВУ – к-р на взв в юнкерската батарея, преподавател по артилерия
1937-1941 – Н-к ПВО секция на Артилерийска инспекция на МО.
1941-46  Въздушни войски – к-р на п.в. артилерия и п.в.отбрана, к-р на полк, к-р на дивизия.

*

Публикуваме предговора на книгата предоставен от Лилия Христова – внучка на полк. В.Величков.  Материалът е публикуван за първи път в нейния личен блог.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: