Денят на храбростта – почит на загиналите и признание за живите войни на България

О.з.полк. инж. Никола Д. Рухчев, председател на Съюза на възпитаниците на военните на Негово величество училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство, в радио-интервю за  Денка Кацарска от  Агенция “Фокус”.
Фокус: Полк. Рухчев, каква е традицията за отбелязване на Гергьовден като ден на Българската армия?
Никола Рухчев: Шести май ние го наричаме Ден на храбростта и празник на Българската армия. За един дълъг период от време той не съществуваше, а по времето на тоталитаризма дори стана Ден на овчаря. Не това беше най-лошото, че се закрива или се премахва някакъв празник и то значим, колкото преиначаването. Може ли да направите един ден от Ден на храбростта на Ден на овчаря? След промените през 1989 г., още през 1991 г. нашият съюз постави въпроса за възстановяване на 6 май като Ден на храбростта и празник на Българската армия.
Кой е този ден? По време на войните, които България е водила 1912 – 1918 г., са дадени много жертви, има прояви на храброст, на мъжество. Тогава съвсем спонтанно в полковете приемат деня, в който те са имали най-значим успех, като празник на полка. Така постепенно във всички наши военни поделения, полкове, възникват празници на полка, като това е един от най-значимите дни от дейността на полка. Така са се наричали – Ден на полка и са били различни дни в годината.
Фокус: Кои са били най-често тези дни?
Никола Рухчев: Примерно, 23-и пехотен Шипченски полк приема за свой ден 13 март, защото тогава атакува Одринската крепост. Всеки полк си е имал празник и едва ли не всеки ден е бил празник за някого. За да се обедини този празник в един, през 1926 г., тогава военният министър ген. Вълков обединява тези дни и казва – „Празник на храбростта ще бъде 6 май”. Много умно и много хубаво. Това е денят на Св. Георги Победоносец. И оттогава този ден става празник на всички българи, празник на всички полкове, на всички военни поделения. От този ден, през 1926 година, той се празнува като празник не само на армията, скоро той се превръща в общонароден празник. Няма семейство в България, което да не е дало нещо скъпо в тези войни.
Фокус: Какъв е бил военният церемониал тогава?
Никола Рухчев: Военният церемониал не се е различавал много от този който сега се възстановява. Винаги е имало паради, винаги е имало вечерни проверки в навечерието, за да се отдаде почит на загиналите.
Сега ще видите парадът на 6 май. Той се различава значително главно по своята масовост. Българската армия, особено след 1935 г., беше една доста добре, значителна по състав армия, и тогава на нашите паради участваше много войска. Сега ще видите 10-на роти по 50 – 60 души. Тогава само нашето военно училище излизаше с 1000 души, защото толкова бяхме. Тогава, само от тази сграда тук, сегашната Военна академия, бяхме 1000 души и като излезем шест роти, каре 12 на 12, а не както сега – 6 на 6 или 8 на 8.
Фокус: За кои години говорите?
Никола Рухчев: Говоря от 1935 – 1936 до 1944 г. включително.
Фокус: Освен 6 май, освен Богоявление, когато е освещаването на бойните знамена и освен Архангелова задушница…
Никола Рухчев: Нямаме освещаване, а имаме водосвет на бойните знамена. Бойните знамена само веднъж се освещават – първият път, когато се връчват на съответната част, след това има водосвет. Това е първата разлика. Ето и сега, сутринта от 09.00 ч. е водосвет на знамената и след това отиваме на парада. Смея да кажа, че и ние имаме дял в тази работа – да научим хората, особено в армията, че се нарича водосвет.
След 1926 г. ежегодно се празнува този ден като Ден на храбростта и празник на Българската армия. Скоро този ден се превръща в общонароден празник. Хората с нетърпение го очакват. Когато в София ставаше този парад, от Орлов мост до Лъвов мост, преминаваха войските, а от двете страни – народ по тротоарите. Дано един ден и това стане. Засега горе-долу само около площада…
В този ден ние отдаваме както почит на загиналите, така и признание на живите. Ето този парад например: сега, на площада ще бъдат ветераните от последната война. Преди години последният опълченец беше до царя, но седнал на стол, защото беше 100-годишен. Сега Гергьовден е празник, който действително трябва да се запази, да се развива, защото той има огромно възпитателно значение. Той просто уверява народа в това – какво представлява неговата армия, че има защитници, независимо от това, че условията са се изменили. Сега нещата са съвършено различни. Ние например трудно приемаме, че сега премахнахме наборната служба, защото младежите които преминаваха през казармата, действително получаваха много за своя живот. Сега го няма и виждате какво става с нашата младеж.
Фокус: Какво става с нея?
Никола Рухчев: Тези 17 – 18 годишните – телевизия, компютър, дискотека, до там. Докато в казармата, колкото и малък да беше престоят там, той се движи. Едно време беше три години службата в армията. До няколко месеца тези деца придобиваха много ценни качества: дисциплина, уважение, другарство, приятелство. Къде е сега това нещо? Придобиваха отговорност – в ръцете му е дадено оръжие, да го пази и да знае кога да го употреби, а сега държи ножа и го употребява, за да намушка някого.
Но нека се върнем към този празник. И тази година, разбира се ще отидем на този празник. Доколкото разбирам, ще участват някои поделения от армията на НАТО, Русия. Духов оркестър… Като казвам, че това е ден в който се отдава почит, там ще присъстват и ветераните от войните, тези които в последната война са дали нещо, били са се. Тези, които оживяха, и аз бях известно време на фронта. Считаме, че този празник, трябва непременно не само да се запази, да продължава да бъде празник не само на армията, а и на българския народ, на хората на България. Ние ще го посрещнем с гордост. С удоволствие ще участвам на него.
Фокус: Имало ли е традиция, освен в столицата, да има и в други големи градове военни паради?
Никола Рухчев: Навсякъде, където са големите гарнизони. Това са Сливен, Шумен, Плевен, Варна. Големите гарнизони навсякъде честват този празник. Това е всенароден празник.
Фокус: Кога е бил Деня за спасяване на знамето?
Никола Рухчев: Денят за спасяване на знамето е свързан само със съответния полк, съответното поделение, защото всички военни поделения, главно полкове, имат знаме. Например – след края на Първата световна война, съгласно Ньойския договор, една част от българските войски остават като заложници в Македония. Даже условно казват – всичко, което е на запад от скопския меридиан, остават заложници. Но тези полкове не се примиряват със своето заложничество, особено по отношение на знамето. И тогава – героични примери. Например, Първи пехотен софийски полк е там, знамето му е спасено от капитан Любомир Кузупов, той го увива около кръста си, заедно с двама души подофицери, тръгва нощно време, избягва от този район и го докарва в полка си. Не само той, много полкове по този начин са спасявали своето знаме, Трети пехотен Бдински… Знамето на първи Софийски се намира сега във Военноисторическия музей.
Фокус: Тези знамена на такива дни като Гергьовден показвани ли са?
Никола Рухчев: Да. Изнасят се и начело на парада ще вървят именно тези знамена – светини на тези полкове, гвардейците ги носят, ще ги имаме и тази година. Добре е на тези празници да си припомняме тези събития. Това е повод да се запомнят събитията, които са карали нашите войски, нашите бойци, нашите деца, синове, бащи – да дадат нещо на своя народ в борбата за Освобождение, за Обединение. Хубаво е и за хората – да видят своята армия… много обичана, независимо от всичко.
Фокус: Какво е било през годините отношението на българите към армията?
Никола Рухчев: Отношението на хората – това беше тяхна армия, защото нямаше семейство, от което да няма преминал някой за армията. Армията беше народът, това е тяхна армия и хората се отнасяха към армията като към свое дете, защото техните деца са били там.