Офицерският корпус

 

 

generali.jpg

 

 

Особеният статус на офицерското съсловие в България. Възникване и история на офицерския корпус в Европа и Русия и приемственост на традициите в младата българска държава. Идеология, морал и чест на офицерството. Офицерски династии

„…Българите това е народът,който имаше всичко което е пожелавал, народ в който е придобивал титли онзи който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ при който бойното поле прославя рода, понеже у тях без колебание за по-благороден се смята оня, чието оръжие е било окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе (крал Теодорих) не се е случвало да срещне противник, който да му устои…“
 
(Из „Похвално слово за крал Теодорих“ на Магнус Феликс Енодий)
 
*

„Натрупаната в епохата на Възраждането съзидателна енергия у българския народ осигурява такова възходящо развитие на България в първите следосвобожденски десетилетия, което поразява Европа и кара нейните политици и държавни мъже да и предричат голямо бъдеще. Един от стожерите на това развитие и причина за оптимистичните прогнози е българската армия. Строителите на българската държава ясно съзнават значението на армията като гарант на политическото благополучие и затова влагат много средства в нейното изграждане и във формирането на офицерския корпус.
Заедно с грижите за военното образование на юнкерите като бъдещи офицери във Военното училище в София се обръща сериозно внимание и на нравственото им развитие като личности. Още в инструкцията на училището, утвърдена на 30 януари 1879 г., изрично е вписано изискването юнкерът „да съзнава, че достойнството на добрия офицер, независимо от научните познания, се обуславя от добрата нравственост, благородство в мислите, вежливост в отношенията с другите, точност и безпрекословност в изпълнението на своите задължения“.
Издигнало образованието, възпитанието и дисциплината в култ, Военното училище става инкубатор на офицерското съсловие не само като елемент от българската армия, но и като водеща, елитна част на обществото. Вън от строя животът на българския офицер е материално осигурен, а самолюбието – задоволено от принадлежността към най-привилегированото съсловие в България. Това е закономерен резултат от един справедлив и честен договор, еднакво изгоден и за двете страни. Държавата гарантира на офицерството висок социален статут, срещу който получава вътрешна и външна сигурност. Самото офицерство осъзнава, цени и се гордее с мястото си в обществото и гледа на своя морал като на пряко продължение на възрожденските ценности и идеали.“

(проф.д.и.н. Светлозар Елдъров, Военноисторически сборник бр.1/2003г.)

*

„След напускането на страната ни от руските инструктори, техния военен дух продължаваше да живее у нашите офицери. За краткия свой престой в страната ни (всичко около седем години) русите успяха да внедрят в душите на своите възпитаници офицери фанатичната любов към военната служба, към военното призвание, към армията и войника и презрение към всякакви блага и богатство до степен почти на някакво монашество… Строгата дисциплина бе евангелие за цялата им служба, дългът към службата и Родината бяха основен стимул в цялата им дейност. За тях офицерът бе часовой, нерекъснато бодърстващ на своя пост в защита на Родината, а не чиновник, служещ с часовник в ръка. Малките изключения от този идеален образ бяха рядкост. ..На второ място идваше внушението на русите, че офицерът принадлежи към една особена, по – високостояща обществена среда от останалия народ… Страхът да не бъде „опетнен мундирът“ им, т.е. тяхната военна чест, заемаше видно място във възпитателната система на руските инструктори и за тази цел те бяха създали в полковете и специални съдилища – „судь чести“ (съд на честта – б.р.)
 …
Голям  интерес възбуди у нас  скандалът в Бургас, при който поручик Коевски застреля запасният капитан Златоустов… Златоустов бе обидил Коевски публично на една вечеринка във военния клуб и отказал да му се извини или да му даде удовлетворение чрез дуел, което тогава смятахме за единствения начин за разрешаване на подобен спор. Тогава Коевски го заплашил, че заради тази му постъпка ще го застреля и наистина изпълнил заканата си, като уби Златоустова, ако се не лъжа, в Градската градина. Военният съд оправда поручика. В тази присъда виждахме разрешение на принципния въпрос, който ни интересуваше най-много, а именно как трябва да постъпва оня офицер, който е заставен да брани честта си, а с това и честта на цялото офицерско съсловие…
На времето мнозина смятаха, че в подобни случаи е правилно засегнатите лично или в печата офицери да се отнасят за обидата към съда, тъй като той имал по право и по дълг функцията да защитава честта на всеки гражданин в страната, включително и на офицера. Повечето от офицерите обаче не бяха съгласни с това и не желаеха да търсят защита от съдилищата. Преди всичко в Гражданския кодекс те не можеха да намерят достатъчно ефикасна защита, а освен това смятаха, че за офицера честта е нещо, стоящо много по-високо дори от живота му. Веднъж опетнена, според тях тя не можеше да бъде възстановена от който и да било съд. Гражданството от моята епоха, особено интелигенцията и дори ония, които се занимаваха с политическа дейност, не можеха още да схванат деликатната разлика между честта на един обикновен гражданин и тази на един офицер. И когато някой от нас защитаваше твърдо и дръзко своята военна чест, често бивахме осмивани и окачествявани като някакви далечни останки от кастите през Средновековието. Малцина бяха ония, които разбираха, че един голям държавен интерес изисква офицерите да имат едно неопетнено и рицарско държание във всички случаи, т.е. и в частния си живот, и в службата си.“

(Димитър Азманов. Моята епоха 1878-1919 (ВИ)    

*

„На особена почит бяха офицерите. Те бяха на времето едно добре гледано и привилегировано съсловие. Производството на младите подпоручици беше събитие от значение за тогавашния живот. Новопроизведените офицери биваха представяни лично на княза, а още същата вечер, горди и самоуверени, те изпълваха на групи масите в градското казино, бирариите „Червен рак“ и „Батемберг“ и ложите на вариетето „Нова Америка“…
Според конституцията царят беше главникомандващ на войската. Но ако това беше формално така, фактически то бе даже повече. Защото цар Фердинанд отдаваше извънредно значение на необходимостта младата малка държава да има добре въоръжена и безупречно дисциплинирана армия. Ето защо създаването на такава армия бе първата негова грижа. Войниците се кълняха във вярност към царя. Верността на армията към него, царя беше за Фердинанд „светая светих“, до която никому не бе позволено да се докосне. Цар Фердинанд пазеше най-ревниво войската от партийни влияния. Армията и външната политика бяха двата ресора на управлението, който бяха изцяло подчинени на царя. Министрите на войната и на външните работи трябваше да имат неговото абсолютно доверие и тем ясно и много определено бе позволено да „завеждат“, но не да „управляват“ министерствата си. Министърът на войната беше почти винаги неполитическо лице, а много често изхождаше и от антуража на царя, от свитата или от дворцовата канцелария.
Това състояние имаше и добри, и лоши страни.
Добри – защото то позволи армията да бъде държана далече от ежедневните партийни дрязги, да бъде под височайше покровителство, да се ползва с неограничени кредити и благодарение на всичко това да се развива и закрепи в обзавеждането и дисциплината си на завидна висота.
Лоши – защото ръководството на армията бе оставено във властта и преценката само на Царя, който можеше неограничено да разполага само по свое усмотрение с нея, даже и против правителството. „

(Константин Кацаров. 60 години живяна история. Изд. прозорец)
___

Тези няколко оскъдни цитата описват мястото на българския офицер в обществото. Високият обществен статут и престиж на офицерския корпус е наследен от руските инструктори, които обучават първите офицери на свободна България. Офицерството в царска Русия до голяма степен се покрива с дворянското съсловие. Този висок статут му дава самочувствие и му внушава отговорност да бъде носител на ценности, които исторически залагат в основата и на българския офицерски корпус. По долу публикуваме няколко откъси от книгата „Офицерският корпус“ от Сергей Волков,  задълбочено изследване на възникването, историята и нравите на тази висша обществена група в царска Русия с аналогии към другите европейски монархии.  Надяваме се, че публикация ще помогнат за да разберем по-ясно специфичната нравственост на офицерския корпус.
Възникване на офицерския корпус 
Офицерът е професионален военен – службата за него е постоянно занятие. Затова за офицерството като обособена социално-професионална прослойка можем да говорим след възникването на постоянните военни формирования с устойчива вътрешна организация.
 
centurio.jpgТам където съществуват постоянни формирования, съществуват и професионални командири. В древноримските легиони офицерският състав е представен от центуриони (командващ центурия, част с численост 100 човека), които през 5-4 в. Пр. Н.е. представляват постоянното професионално ръководство на армията. Висшият команден състав – трибуните се избират по време на война. По-късно военната структура се усложнява. Появяват се манипулата (2 центурии), кохорта (три манипули),  легион (6-7 хил души). Първоначално центурионите се различавали по големина и значение на частта, която командват, но не и по формален чин. По-късно легионът се командва от префект, кохортата – от трубун и т.н.
В средновековна Европа офицерство в тесния смисъл практически не съществува.  Нито рицарите, тръгващи на поход, придружени от няколко слуги и оръженосци, нито по-крупния сеньор, призоваващ под своето знаме васалите – рицари, могат да претендират за тази роля, доколкото не са командири на определени структурни единици от постоянна армия, а само повече или по-малко значими членове от събиращо се по време на война рицарско опълчение.
Нещата започват да се променят към средата на 15-ти век, когато в европейските страни започва да се формира постоянна армия. Във Франция началото и е поставено с ордонанс от 1445г. , съгласно който набирането на войници става изключителен държавен монопол, а офицери може да назначава само краля. Сформирани са 15 т.н. „роти“, съставени от рицарски „копия“. В състава на копието влизат рицар, пехотинец, паж и конни стрелци. По такъв начин традиционната рицарската военна организация се вгражда във военната структура на постоянната армия. Рицарят не е командир, а само най-важния боец в копието – при боен строй рицарите образуват първата редица. Ротните офицери, както и войниците получават заплата от краля. В ротите се установява строга дисциплина, регламентирани са отпуска, снабдяването и т.н. След Франция, подобни роти се въвеждат в независимото Бургундско херцогство.
ritzar1.jpgКъм началото на 16-ти век в цяла Европа практиката за комплектоване на постоянна армия, издържана от държавата е вече широко разпространена и се провежда по-доста по-сложна система. Военачалникът получавал правото да набира войска с определена численост и за определена заплата. Той привличал военни специалисти за полковници, те подбирали своите капитани, които формирали ротите. Капитаните имали заместници – лейтенанти, а освен тях във всяка рота имало пряпорщик (знаменосец), носещ ротното знаме и фелдфебел – разпоредител, свеждащ заповедите. Армията се състояла от полкове и роти (10-30 в полк). По това време възниква и офицерският корпус като социално-професионална група.
По силата на факта, че постоянната армия заменила рицарското опълчение, нейните редове в много голяма степен се попълват с благородници – рицари, за които военното дело е естествено съсловно призвание. В края на 15-ти и начлото на 16-ти век, наред с обичайната си служба в рицарското опълчение, дворяните започват да постъпват в постоянната армия, като формират първоначално различните видове кавалерийски подразделения. Постъпват на служба на 17 – годишна възраст и преминават през 4 етапа на военната служба с продължителност 2-3 години всеки. Благородниците могли да служат заедно със слугите си, подчинявали се на специални повиквателни грамоти и имали специална система на подчинение.
Естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от същата дворянско-рицарска среда. Така е във всички страни, при които се осъществява преход от опълчение или дружини от представители на привилегированото съсловие към постоянна армия. Представителите на това съсловие съвсем закономерно попълват както редовия, така и командния и състав. В Япония например, при прехода през втората половина ан 19-ти век към редовна армия, офицерството се набира от самурайското съсловие, което напълно съхранява своите специфични традиции.
Рицарството в известен смисъл се преобразува в офицерство, като унаследява рицарските войнски традиции и психология. И ако в чисто организационен план офицерството се различава от рицарството, то в социален, психологически и идеен план, то става негов пряк и непосредствен наследник и продължител.
Няма и как да бъде по друг начин. В традиционната европейска (а и не само европейска) социална система, представата за благородство е неразривно сързана именно и почти изключително  с военната служба и армията. Висшето съсловие – аристокрацията от самото си начало се е формирало като военно съсловие. По начало то е съсловие от хора, носещи военна служба и дълго време било свързано изключително с нея, Чак към 18-ти век, с появата на развит държавен апарат, дворянството започва да се възприема като съсловие на държавните служители въобще. Но и след това военната служба се счита за най-престижна. Именно в качеството си на военно съсловие аристокрацията се освобождава от поименен данък – смята се, че те заплащат „данък на кръвта“. Военната служба се разглежда като най-висшето и благородно задължение на аристократа.
ritzar2.jpgЕто защо офицерството като социален слой от самото начало по естествен път се отъждествява с висшето съсловие. От представата, че най-присъщото за дворянина занятие е офицерската служба, закономерно произтича и реципрочното правило, че всеки офицер трябва да е благородник, тъй като вече по социалната си роля той заема „благородно“ място в обществото.
Разбираемо е, че дори в страните с най-строги съсловни граници, получаването на дворянска титла като награда за военната служба бива приемано като нещо естествено – военната кариера винаги е била най-прекия път към благородническото съсловие. Във Франция, с едикт от 1600г. се постановява,че след определен срок непрекъсната служба офицер от недворянски произход се освобождава, подобно на дворяните от поименен данък, а след това получава и дворянска титла. Едикт от 1750г. постановява срок за получаване на титла от офицерите – недворяни в зависомост от чина – колкото чина е по-висок, толкова срокът е по-кратък. Недворянин, достигнал до генералско звание получава титла веднага. „Дворяните на шпагата“ дори се ползват с някои формални предимства пред „дворяните на мантията“ (лицата, получили дворянска титла на гражданска служба) и дълго време отказват да признаят последните за равна на себе си част от дворянското съсловие.
musquetaire.jpgПонякога, отъждествяването на офицерското звание с дворянството е толкова строго, че води до ограничаване на достъпа до офицерски чин на лица с недворянски произход. Такава тенденция съществува във Франция в края на 18-ти век. През 1789г. сред генералитета и полковниците напълно преобладават представителите на висшата аристокрация: от 11 маршали 1 е принц, 5 – херцози, 4 – маркизи, 1 -граф; от 196 генерал-лейтенанти нетитуловани са само 9, а от 109 полковника – 6. В Прусия през 18-ти век лица от неблагороднически произход се произвеждат в офицерство само по изключение, и то не по-високо от лейтенант, през 80-те г. 90% от пруското офицерство се състои от благородници; през 1805г, от 8 хил. офицери в  пруската армия, без благородническа титла са само 695.

Офицерството в Русия до създаването на редовна армия

poltava_battle.jpgПрез 17-ти век руските въоръжени сили се състоят от поместна конница (с градски казаци) и стрелци на постоянна служба, живеещи със семействата си и имащи право в мирно време да се занимават със занаяти и търговия. Конницата (дворянското опълчение) е организиарана на териториален принцип. Единствената единица в нея е сотнята (стотица), съставена от дворяни и дворянски потомци от града.
Въпреки наименованието си, сотнята може да бъде с различна численост. Тъй като сотнята е единствената единица (полковете са тактически формирования, съществуващи само по време на война), единствения офицерски чин е командир на сотня (сотник). При казаците съществуват есаули и атамани. По този начин степенната система в дворянското опълчение се покрива със званията, базирани на придворните длъжности и държавната служебна йерархия.
Тази йерархия се състои от 8 основни степени: 1) боляри; 2) окольничие; 3) думни дворяни; 4) столники; 5) стряпчие; 6) дворяни; 7) жильци; 8) дворянски потомци. Първите 3 категории са членове на Болярската дума, те са висшите чинове. Останалите представляват руското дворянство като съсловие. От тази среда се избират началниците на военновременната войска.
През 1682г. била официално отменена поместната система за заемане на държавни длъжности, основана на родовитостта и служебното положение на предците, което отстранаява и последната преграда пред установяването на новата йерархия офицерски чинове. Правителството получава правото да назначава и генералите заемат подобаващо място във войската (до Петър I начело на армията стояли не генерали, а воеводи). По този начин към края на 17-ти век в Русия се появява социално-професионалната гупа на военните командири, имаша европейска йерархия на чиновете. Тази група е първообразът на офицерския корпус на редовната руска армия.
Особена група офицери представляват т.нар. „новопокръстени“ – т.е. чужденци, които са решили да свържат завинаги съдбата си с Русия и са приели православието. Най-често това са поляци и литовци. Такива офицери след приемане на православието бивали зачислявани в състава на поместното дворянство  и получават заплата на общо основание заедно с руските офицери – дворяни. Броят им е доста значителен – през 1696г. от 794 руски офицери, „новопокръстените“ били 455 души.
Въпросът с производството в по-горен чин в руската армия стоял доста сложно. Заради запазването на поместния начин на заплащане, офицерите продължавали да се водят на отчет в местните благороднически списъци, които уреждали службата на цялото руско дворянство и да бъдат зачислявани във войската със същите грамоти, както и началниците на поместната войска. За разлика от последните обаче, офицерът от полковете в новата войска бил длъжен да се намира в своята част продължително време, което поставяло под заплаха от запустяване и разоряване неговите поземлени владения. За да не допусне това, правителството било принудено периодично да сменя офицерите носещи действителна служба в полковете. Но тази мярка довела до свръхпроизводство на офицери, което заплашило да намали престижа на офицерството в очите на останалите дворяни. Този ефект донякъде бил компенсиран от високите офицерски заплати. Първите офицерски набори получавали заплата, която звучи съвършено невероятна за офицерите от 19-ти век. Размерът на месечната заплата, видна от ведомости от 17-ти век показва, че полковник от конницата получава 40 рубли, в пехотата – 30, подполковник – 15-18, майор 14-16, капитан (ротмистър) 11-13, поручик 8, пряпорщик – 5-7 рубли. По това време за 3 рубли може да се купи кон или чифт крави. Офицерите обаче получавали заплата само за дните действителна служба в полковете. В началото за притежаваните от офицера крепостни семейства, от заплатата им се удържали по 3 -11 алт. на семейство. В резултат на това, заплатата била недостатъчна и да се живее само от нея  не било възможно – фактически в пълна сила оставал поместния способ на издръжка – офицерите, както и останалите руски дворяни живеели от доходите от своите имения.
Постепенно, нововъведената чисто военна йерархия на чиновете и изместването на поместничеството извършва този обрат в руското общество, без който съществуването на офицерството като гръбнак на редовната армия било немислимо. Правилото, че знанието стои по-високо от рода, което юридически се налага с новата система войнски чинове, приучава и обществото и армията да вярват, че офицер може да бъде всеки, който докаже, че е способен да изпълнява съответните задължения. Това на свой ред навежда на мисълта за необходимост от равенство на всички при постъпването на служба, което намира юридически израз в законите на Петър I , че всеки военослужеш постъпва във войската като редник.
Началото на традицията в офицерство да се въвежда независимо от произхода, която намира своя завършен вид при Петър I , били положено през 17-ти век. От друга страна, представата, че всеки офицер трябва да е член на висшето господстващо съсловие, че първият офицерски чин отваря достъп към дворянството, също идва от това столетие. Съществувалото дотогава негласно съперничество на традиционната придворна йерархия и новата военна такава, завършва при Петър I  с пълен триумф на втората. Коренната промяна в представата за мястото на офицерството в съсловната система на руското общество в резултат на нововъденията от 17-ти век предпоставя високия статус на руското офицество през следващите векове.

Статусът на офицера в руското общество XVIII-XX-ти в.

07-18.jpgВисокият статус на офицера в руското общество през XVIII-XX в. е закономерно следствие от битуващото още от ранното средновековие в Русия отношение към военната служба. По начало дворянството се резличава от селяните по това, че първите заради своята земя са носили военна служба, а вторите са плащали данък.
Разделението на благородни и „подли“ има за основание тъкмо това обстоятелство: да носиш оръжие и да бъдеш войн се смята за дело благородно, и заниманието с военно дело от поколение в поколение е давало основание да считаш своя род за благороден, докато думата „подъл“ (не е носила днешното негативно значение) е означавало „подател“, т.е. който плаща данък.
До XIX-ти век да бъде изключен човек от списъка с данъкоплатци е било най-важнота промяна в социалното му положение – изключването от данъкоплатнито съсловие (95% от населението) и приобщаването му към някоя от елитните групи, чието занятие се считало за толкова важно, че бивало освободени от личен данък (офицерство, духовенство, държ.чиновници, почетни граждани и др.) Най-високо ред тези елитни занятия стои военната служба.
Във времената до Петър Велики да бъдеш редови войн от дворянското пълчение се е считало за по-почетно занятие и от най-високата длъжност в гражданския апарат. Потомствената цивилна служба на предците не била доказателство за дворянски произход, докато споменаването на предците в „десятните“ списъци на подлежащите по наследство на военна служба се считала за безусловно доказателство за дворянство. Най-голямо значение имал наследственият характер на службата – най-важните хора след дворяните били тъкмо тези, служещи „по отчество“ – чиито потомци били длъжни да продължат това родово задължение, за разлика от служещите „по набор“ (топчии и стрелци), които не били обвързани с такова задължение. Войнската служба в онези времена, особено в пограничните „диви степи“ далеч не била лека. По границите, охраняващи империята от татарски набези били заселени особено много дворяни. Затова най-висок процент от „старото дворянство“ – записаното в шестата част на родословните книги по правило се среща в тези гранични губерни.
Тъй като дворянското опълчение в структурата на въоръжените сили все повече се измества от новите полкове с тяхната специфична, чисто офицерска йерархия, то статуса на дворянина-войн се пренася върху офицера. Постепенно през 17-ти век руското общество привиква, че офицерското звание, независимо от произхода дава право не само да бъдеш равен с дворяните, но и да ги командваш. По този начин Петър I регламентира съсловна принадлежност към регуларна армия с офицерски корпус, която да замени дворянското опълчение. От 1711г. датира записката на Петър I му „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!“ Тязи записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712г. указ на Сената постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин, във всеки случай, от какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки млдши офицер…“ От 1719г. е дадено възможност в офицерски чин да се въвеждат хора от ниско потекло, а с указ от 1721г. се потвърждава дворянството на всички офицери и техните деца.
Със специалния кодекс „Табель о рангах“ от 1722г. Петър I регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Този закон е изготвен след проучване и синтез на регламентите във всички европейски империи. Съгласно „Табель о рангах“ дворянството бива три категории: придворно, служебо и военно. Всяка една от категориите се дели на 14 класа. Тъкмо този кодекс постулира, че всички лица, независимо от произхода им, при достигане на чин: 14-ти клас в таблицата (пряпорщик) получават наследствено дворянство.  Този закон дава на офицерите значително предимство пред висшите служители в гражданската администрация, за които наследствено дворянство се полагало едва за първите 8 класа. Същите за класовете 8 -14 получавали само лично дворянство – т.е. ненаследствено (освен ако не са наследствени дворяни по произход). Потомствено дворянство получавали само децата, родени след производството на бащата в първи офицерски чин. Родените преди това деца, образували особено съсловие „обер-офицерски потомци“. В случай, че офицера няма мъжки наследници, родени след първото производство, той можел официално да помоли височайшо благоволение един от наследниците му, родени преди това да наследи дворянския статут.
Привилегированото отношение на офицерството води до там, че значителна част от благородниците избират офицерската кариера и по този начин огромното мнозинство от офицерите през 18-ти век са от дворяните. По-късно, когато през 1762г. дворяните са освободени от задължителна воена служба, привилегиите на отслужилите и най-вече на дворяните-офицери били увеличени: по указ на Екатерина II, дворянин, който няма офицерски чин не е имал право да се движи в града по друг начин, освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Цивилните дворяни, които нямат офицерски чин, дори и да са собственици на огромни имения,  били лишени от право на глас в дворянските съсловни органи на властта – те можели само да присъстват на събранията (по това цивилните били приравнени до обезземлените дворяни).
Въвеждането в дворянство за военни заслуги е най-разпространеният начин за приобщаване към висшето съсловие през 18-ти век. От 1785г. статут на потомствен дворянин се придобива и с получаването на който и да е руски орден, а военната кариера отново дава най-добри възможности за това.
Да не служи като офицер за дворянина е било неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните, повечето помещчици, служат поне известно време като офицери, „за чест“. При тази служба, особено в гвардията и кавалерията, се правели значително повече лични разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните доходи от именията си. Както пише един известен дворцов писател от втората половина на 19-ти век: „Нека не забравяме, че не само дедите ни, но и бащите и чичовците ни всички са армейски и гвардейски запасни поручици и ротмистри“.
И така, както видяхме, в продължение почти на цяло столетие, офицерският корпус в Русия не просто изцяло принадлежал към дворянството, но било най – привилегированата част от това съсловие. Офицерите като професионална група стояли в социално отношение по-високо от всяка друга социална или професионална група. Едва ли е случайно, че тъкмо този период е ознаменуван с най-големите победи на руското оръжие, Русия разгръща най-широко своите граници и заема такова положение в света, каквото не е заемала никога в историята.
„Табель о рангах“ претърпява накои реформи. През 1845г. било решено, да се ограничи достъпът до висшето съсловие и класът чинове, даващи право на потомствено дворянство бил повишен: VIII кл. или първи шаб-офицерски чин (майор) за военните и V клас (статски съветник) за гражданските чинове. Останалите офицери получавали лично дворянство, каквото се полагало и на гражданските чинове от IX нагоре. Със същият закон се постановява, че най-малкият орден в наградната система – „Св. Анна“ дава право на наследствено дворянство само в първата степен на ордена. По-късно това било постановено и за ордена „Св. Станислав“. През 1856 чиновете за получаване на наследствено дворянство били повишени още веднъж – VI кл. (полковник) за военните и IV кл. (действителен статски съветник) за гражданските чинове. И при тази последна промяна,  всички офицери, независимо от чина запазили правото на лично дворянство. При гражданските чинове такова се полагало на имащите IX или по-висона степен, а по-нисшите граждански чинове били лишени от дворянство. По този начин, принципът, че самата професия на офицера неизменно го прави дворянин не бил променен. Това положение се запазва да революцията през 1917г.
Тъй като след указа от 1856г. децата на майорите и подполковниците вече не били потомствени дворяни, те образували особено съсловие „щаб-офицерски потомци“, към което принадлежали и децата на полковници, родени преди производството на баща им в този чин.  Заслужава си да отбележим още една промяна – от 1874г. в потомствено дворянство се въвеждали всички деца на лица, имащи такова право, независимо кога са родени.
Придобиването на дворянство чрез военна служба през 18-ти – 19-ти век имало доста мащабен характер. Към началото на 20-ти век, дворянските родове, които могат да докажат своята принадлежност към аристокрацията от преди 1685г. (т.нар. „старо дворянство“, което е записано в 6-та част на родословските книги) представлявали едва 26-27% от всички записани в родословните книги родове. Останалите са получили дворянство през 18-ти и 19-ти век. От тях, записаните във 2-ра част на родословските книги – получили дворянство по офицерски чин, представляват 34% от дворяните, а тези от 3-та част – получили статута на гражданска служба – 28%.  Ако вземем пред вид, че някои от офицерските родове са записани в други части на родословните книги: 1-ва (наградени лично от монарха) и 5-та (титуловани родове), както и офицерите от 6-та част, то излиза, че офицерите представлявали повече от половината руски дворяни. (Тук не броим записаните в 4-та част на регистрите – чуждестранни родове).
В края на 19-ти век настъпва упадък в дворянския статут, а по този начин и в статута на офицерите. След освобождаването на селяните от крепостничество, към края на века дворяните – помещчици (едри поземлени собственици) са едва около 1/3 . Останалите дворяни разчитат на заплата, както всички граждани и дворянските им привилегии са доста стеснени – ограничават се до правото да участват в избора на дворянски представители в губернските съвети, в правото да записват децата си определени учебни заведения, достъпни само за елита. В същото време с напредъка на индустрията, търговията и услугите, се появили професии, които осигурявали бързо забогатяване без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Колкото по-голяма обществена роля имали парите, толкова повече намалявал престижа на офицерското съсловие.
Въпреки това, и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в руското общество останал достатъчно висок. Дори и юридически и фактически офицерството да не било както по-рано най-привилегированата обществена група, традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство, винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано. Истинското признание на обществото за офицерите като същински носители на моралните устои личало в запазеното официално титуловане към офицерските чинове: към низшите офицери се обръщали с „Ваше благородие“, към шаб-офицерите – „Ваше високоблагородие“, генерал-майор и генерал-лейтенат: „Ваше превъзходителство“, а пълните генерали: „Ваше високопревъзходителство“.

Идеология и морал

ulani.jpgТриединната формула „Бог, Цар, Отечество“ е определяща за цялостното възпитание на бъдещоте офицери и служи като „символ верую“ през целия им по-нататъшен живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтенността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля в живота на страната. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Представата за благородство и святост на войнското дело има древна традиция.
  „Няма по-голяма любов от тази, да положиш душата си за своите другари (библейски текст), който воюва за православната вяра ще се сдобие с небесното царство и вечна благодат“ се казва в един военен трактат от 17-ти век.  Друг труд гласи: „Делото на офицера е да съхрани свещенното съкровище на бойния дух, като ежегодно създава войни от гражданите, призовани под знамената. Офицерското съсловие е най-благородното в света, защото неговите членове не се стремят към изгода, нито към богатство и други земни блага, но са длъжни да останат верни на своето единствено свято призвание, като във всичко се ръководят от честта и самоотвержената преданост към главнокомандващия и отечеството“

Най-важно значение за офицера имала клетвата, която съществува от векове. В нея офицерът потвърждава, чрез целуване на кръста, че ще се подчинява на Царя и никога никакъв друг господар освен него няма да има, и ще се бие за него с цената на живота си, без заповед няма да напуска позицията, няма да изоставя началниците си…“
Нарушението на клетвата е безчестие и нарушителите не се приемат обратно в обществото, независимо от съображенията по които клетвата е нарушена. През първата половина на XIX век освен клетвата, офицерите подписват и декларация, че не участват в масонски ложи, тайни сдружения, братства и завери и няма да поемат никакви други клетви, освен клетвата за вярност към Царя. На действащите офицери и на запасните, имащи право да носят уноформа (по орден) се забранява да посещават политически и обществени събрания и да взимат отношение по граждански въпроси, да членуват в политически партии. Всяко участие на офицер в обществени организации и събития било възможно само след разрешение от началството.
Офицерът, независмо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле.  Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа. Такава ситуация е създадена чак през 1917г. (с абдикацията на Царя).

Гордостта от професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. „Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие, не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.
Офицерът трябва да е образец на чест и порядъчност. Верността към дадената дума, не само към клетвата е абсолютно неизменна. На офицерите се забранява да взимат пари на заем от свои подчинени и от цивилни, както и да извършват всякакви постъпки, които биха могли да поставят под съмнение тяхната порядъчност. Въпросъ с моралния авторитет на офицера е решаван различно в различните епохи. В допетровите времена, подборът естествено се е получавал заради имуществения и образователен ценз и родовата принадлежност на офицерите към висшето съсловие. Тогава по-родовитият човек е притежавал изначален висок авторитет, който е можел да разруши само с проява на лични слабости. По-късно се обръща особено внимание на нравствените качества на офицера, на умението му да покорява хората на своята воля, без да се поддава на страсти, без да унижава достойнството им, да гради естествен авторитет. „Влиянието на офицера трябва да се опира не само на мундира, но и на нравствено превъзходство. Офицерът, за да оправдае своето високо положение, трябва да се отличава от тълпата. До установяването на съсловното равенство, самата приндлежност към висшето съсловие му носи почит и уважение. След това, той може да заема такова положение само при високо лично благородство и възвишена нравствена натура“
Качествата, необходими на бъдещия офицер най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и най-блестящите пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от няколко последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умелени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Царя владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия.  Ученията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници са част от техния живот и мечти – когато поотраснат те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус. Кадетският корпус е попълван в огромната си част от синове на офицери.

Централно място в офицерската ценностна система заема понятието офицерска чест. Честта е абсолютно задължителна и необходима за офицера. При всякакви други качества, офицерската служба е невъзможна, ако мундирът е опетнен. Съгласно една инструкция от XIX век, „Чест е доброто име, с което се ползваме, всеобщото доверие към нашата праведност и справедливост, към нашата чистосърдечна любов към хората.Не бива да се отнасяш с безразличие към честта, защото безразличието към нея те унижава и изключва от обществото на достойните за уважение люде“.
Понятието офицерска чест е неразривно свързано с личната неприкосновеност на офицера. Нищо освен оръжието на противника не може да го засяга. Офицерът не може да бъде подлаган на никакви унизителни действия, нито телесни наказания. За разлика от останалите граждани, неговото имущество може да бъде задържано за неплатени дългове, но самият той не може да бъде арестуван. По изключение в офицерски чин може да се произведе и човек, който не е учил във военно училище или не е аристократ, стига да е показал изкючителни бойни качества. Но никога, при никакви условия не може да се произведе в офицерство човек, който дори веднъж в живота се е наказван телесно. „Не може да носи пагони онзи, който носи белези по гърба си“. Този закон, спазван изключително строго понякога е жесток – историята познава случаи на офицери жертви на побой от хулигани, когато не са имали никаква физическа възможност да надвият множество нападатели, но след това са били принуждавани да напуснат армията. Считало се е, че публичното унижение над офицер е унижение над офицерското съсловие изобщо. Понятието за офицерска чест е тясно свързано и с понятието за честта и историята на полка, в който той служи, за бойните победи, знамето и традициите му. Офицерската чест ограничава офицера и в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Брак с разведена жена е напълно допустим за офицерите.
Най- широко коментираният елемент от офицерския кодекс на честта безспорно са дуелите. Те били преследвани и наказвани, включително и със смъртно наказание  в продължение на векове, като противоречащи на цивилизованото поведение, но тъй като се считали за единствен начин за защита на накърнената чест, офицерите нарушавали забраната отново и отново. През 1894г. властта се принудила да избере по-малкото зло и да регламентира дуелите със закон. Съгласно него разрешение на спор между офицери става чрез средните средства: 1) Командирът на полка при всяко засягане на честта и длъжността на офицер от подчинената му част от / към всяко друго лице предава случая за разглеждане на съда на офицерското събрание. 2) Съдът на офицерите, в случай че прецени, че може да бъде постигнато помирение, съдейства за това. 3) В случай, че „съдът на честта“ прецени, че личното удовлетворение чрез дуел е единствения начин за защита на честта на засегнатия, съдът следи секундантите на двете страни да изберат най-справедливи условия за дуела. 4) Ако до две седмици след решението дуелът не се състои или едната страна не се яви и офицерът не е подал рапорт за напускане, то командирът на полка го уволнява без рапорт. 5) Съдът на честта може да постанови изгонване от гарнизона на офицер, който при дуел е проявил каквато и да е форма на хитруване или нарушение, в опит да се постави в благоприятно положение или да спаси живота си.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. По-късно в частите, става въпрос за т.нар. „полково семейство“ състоящо се от обществото на всички офицери от гарнизона и техните съпруги. В условията на чести премествания на службата, тази практика създава обществена среда на офицерските семейства. Полковото семейство е заедно на празници, вечеринки, както и в трудни моменти на загуба на близък или болест. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс“. В офицерското братство цари равнопоставеност и безпристрасност. Старшите офицери стоят на почетното място на масата, вдигат тостове и дават началото на вечерята, но не се ползват с никакъв специален лукс, нито облагодетелстват някой от подчинените си. Ако се случи началникът да посети дома на някой свой подчинен офицер, в следващите дни прави визити и на останалите.
Отношенията между офицерите от различни родове войски винаги са в рамките на колегиалността и уважението. По принцип службата в гвардията и кавалерията винаги се е считала за по-престижна, но в случаи на война, когато гвардията не е на фронта заваляват рапорти от гвардейски офицери за прехвърляне в пехотните части на действащата армия.
По-дълбоки са различията между офицерството и гражданството. До средата на XIX век практически цялото висше съсловие е свързано с офицерството – повечето дворяни са служили поне няколко години като офицери, или имат роднини, които в момента служат. Но в последната трета от XIX век положението започва бавно да се променя. Влошаването на материалното положение на офицрите, фактът, че след 1878г. в продължение на четвърт век  Русия не воюва, социалните размествания – материалното замогване на хора от простолюдието, в следствие на индустриализацията и пазарните отношения и особено целенасочената антивоенна медийна кампания на либералните среди, довеждат до постепенно очуждаване на офицерите от либералната „нова“ интелигенция.
Външните прояви на социално превъзходство на офицерите се считат за неприемливи. „Старите дворяни, чиито предци в продължение на векове са служили самоотвержено не на себе си, а на държавата и са принасяли жертви пред олтара на отечеството, те се гордеят със своите неопетненни гербове, но нямат право да се величаят и да гледат отвисоко на другите граждани, които и да са те. Точно така и ти имаш право на гордост, че принадлежиш на висшето съсловие и да пазиш своята чест, но не можеш да се отнасяш високомерно към други хора, само защото не са офицери“. Въпреки това, постоянните атаки на либералната преса към офицерския корпус в края на XIX и началото на XX век, карат офицерството винаги да се отнася предубедено и с високомерно презрение към част от гражданството – партизаните и службогонците.
Естествено, съвкупността от морално-нравствени ценности и идеологията на офицерството най-силно се проявявали по време на война – ролята за която те се готвят цял живот. Желанието на всеки офицер да бъде на бойната линия и да вземе непосредствено участие в бойните действия личи от хилядите рапорти до военното ръководство. Дори най-вископоставените титуловани благородници и роднини на императора не смеят да помислят за сигурна служба в тила, а искат да ръководят бойни части. Показателно е, че във войните през XIX и началото на XX век офицерството дава процентно по-високи човешки загуби, в сравнение с войниците и подофицерите.

Превод: Борис Станимиров

Advertisements

Един коментар to “Офицерският корпус”

  1. Свилен Мишляков Says:

    Уважаеми господа,

    Потомък съм на бивши дийстващи офицери, възпитаници на Военното на Н. В. Училище – капитан-лейтенант Васил Мишляков – бивш Началник-щаб на Морската дивизия – Варна (Военноморския флот), синът му капитан Людмил Мишляков, ротен командир от 8-ми пех.полк, разстрелян от т.н. „народен съд“ (февруари, 1945), баща ми – капитан Николай Мишляков, носител на Кръст за храброст, взводен и ротен командир, журналист и издател, вестникар. За кратко общувах с г- Здравко Дафинов по-рано, но той вече не е между живите. Моля Ви, как мога да получа още сведения за дедите ми особено за дядо Васил и братовчед ни Людмил Мишляков – някои по-неизвестни сведения, спомени, може би, къде са публикувани. Ще ви бъда особено благодарен. С почит: Свилен Мишляков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: