Кажи кога да умра

Борис Станимиров

Спокойно, това е заглавие на книга. Но днес няма да пиша за книги. Ще пиша за хора. И по-точно за човеци. 
Вчера имах честта да участвам в националното събрание на Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище (известни като „царските офицери“). Разбира се, имаше присъщата за тази общност тържественост и церемониалност – бойното знаме на ВНВУ бе внесено от няколко кавалери на по два ордена за храброст, под звуците на гвардейски оркестър. Знаменосците бяха на по 90 години. Излязоха на сцената и застанаха мирно. Така стояха, изпънати като струни до знамето през цялата официална част на откриването. Наложи ми се да изляза и объркан в коридора се озовах зад кулисите. Там видях следната мила картинка: На столчета седят двама възрастни господа, които съвсем дискретно, незабележимо се редуват да сменят знаменосеца на сцената, защото поради възрастта си, не може да стои прав прекалено дълго, а и знамето тежи в треперещите му ръце….

За последните 20 години неотклонно се бутам в обществения живот. Имам съмнителната привилегия да познавам лично дейността на огромна част от антикомунистическите деятели в София. И съвсем отговорно, убедено и непоколебимо твърдя, че от всички тези хора, интелектуалци, политически дейци, репресирани, стара буржоазия, надъхани свободолюбци и прочие, бившите царски офицери стоят няколко класи по-високо в морално, човешко, личностно отношение. Те са най-качестввените хора, които съм благословен да познавам, много ярко контрастират на фона на всички останали.

Като казвам това, искам да декларирам: Моят дядо (Бог да го прости) е царски офицер. Но аз нямам личен спомен от него, тъй като почина когато бях на 4, при това живееше в друг град. Така че възторгът ми към тези хора е плод не на родова памет, а на личен опит от срещите по площади, шествия, очукани партийни и читалищни зали и много, много разговори.

Като казвам, че възпитаниците на ВНВУ са най-качествените хора, нямам предвид обичайните добродетели, които харесвам у тях, и които могат да се сторят дискусионни за мнозина. Нямам предвид фанатичния им патриотизъм, безкомпромисния антикомунизъм и вдъхновяващия (за мен) консерватизъм и неподатливост на „модерно“ пазарно – ориентирано светоусещане. Не говоря за тези неща. Не и в тази статия. 

Онова, което отличава като черното от бялото царските офицери от комунистическите офицери, отличава царските офицери от останалите съсловия изстрадали комунизма, отличава царските офицери от всички следващи поколениям,  е преди всичко уникалното чувство за дълг. Чувството за дълг е онази тяга, която им позволява да преживеят десетилетия мъчения, концлагери, затвори, унижения и тормоз от всякакво естество и да доживеят промените с гордост, чест и завидно достойнство. В годините на прехода, когато младите поколения антикомунисти масово се огъваха, корумпираха, разочароваха и разкашкваха пред изкушенията на времето, тези старци останаха бетон от чест и морал. Казвам го, защото ги познавам добре. Лично и поотделно. Не говоря общи приказки и обобщения.

Къде се крие това уникално чувство за дълг? Къде е тайната? Мисля че ми просветна къде е.
Тайната е в клетвата. Тя отличава царския офицер от останалите мъже на България.

Всички ние, които сме служили,  сме се клели с войнишката клетва. В различните епохи нейния текст се е променял, но в общи линии се е свеждал до думите „…и ако се наложи, да дам живота си  за нея [Родината]…“   Докато сме в казармата и после, ако ни призове под знамената…

Клетвата на царските офицери е:  „Кажи кога да умра!„*
За разлика от нас, те обричат не  просто живота, а времето до смъртта си на Родината.
Това означава, че поемайки пагоните пред иконата в параклиса на Военното училище, твоя живот става един постоянен караул, всеки ден и час,  до последния дъх. И през целия останал свой живот трябва да бъдеш изряден, стегнат, бдителен, трезвен, и храбър – като пред знамето.  Обричаш на България не живота а времето до смъртта си! Родината само трябва да избере кога да я изпрати при теб, за да те освободи от „носене на службата“.

Затова ти си еднакво горд и спокоен, когато умираш под куршумите в полята на Унгария, падаш пребит до бригадирската количка в концлагера или издъхваш от старост в мизерия. Посрещаш съдбата си с вдигнато чело – просто изпълняваш дълга и спазваш клетвата си – кристално ясна и изчистена от морална гледна точка постановка, няма дилеми, няма място за разочарования.

Хората, които са видяли и преживяли повече смърт, отколкото аз съм  гледал  по филмите, бяха и са  най-живите и най-добри човеци, които познавам!

„Промяната“ заварва възрастните и съсипани от тежкия живот войни с разклатено здраве и минимални пенсии (нали са „фашисти“). Държавата в лицето на повечето правителства, включително „нашите“ ги подмята и подритва. Тогава те се организират сами – онези от тях, които са лекари по образование правят график и в клуба на Съюза започват да дават дежурства и консултации за своите братя по клетва. Без заплащане и за сметка на личното си време….

В Клуба на СДС – Триадица имаше един служител, който отговаряше за помещението – да отключва и заключва, да бъде чисто и подредено.  Възрастен човечец, изключително съвестен и любезен.  Надъханите политиканстващи философи, общественици и възторжени деятели на гражданското общество понякога го гледаха отвисоко, като някакъв байчо. Някои обаче знаеха, че този скромен и тих човек е два пъти кавалер на ордена „За храброст“, преживял всички зверства на най-хуманния строй.  Баща му, също офицер, e легендарният кап. Любомир Кузупов, спасил през Европейската война  знамето на Първи пехотен софийски полк, като месеци наред го крил под дрехите си в пленническия лагер, под заплаха от моментален разстрел. Така че, ако днес се бием в гърдите, че „нямаме пленено знаме“, то е заради този човек… човек, който вечер след вечер чакаше до тъмно да изговорим всичките си глупости и да свършим всичките си цигари, за да може да загаси и заключи след нас…

Когато бай Сашо (Бог да го прости) се разболя тежко, с ръководството на организацията решихме да подпомогнем финансово лечението му.. Както можете да предположите, той беше на 80 и..и нямаше излишни средства. Най-трудното нещо на света беше да се преборим с желязната гордост на този толкова кротък в ежедневието си човек. Той никога не се оплака. Научихме за болестта му от други хора. Не желаеше да приеме помощ от никого,  дори от своите приятели. И това ставаше във времето, когато стотици напираха и се мазнеха, белким закачат нещо от „нашата“ власт….

Такива ми ти работи…

____
* „Кажи кога да умра“ е заглавието на книга  от Христо Троански – биография на полк. Димитър Младенов. Авиаторите, които бранеха небето на България от летящите крепости, имаха черепи на петлиците си, т.нар. хералдическа „мъртвешка глава“