Последният кръстоносен поход

„И в тая борба на кръста срещу полумесеца, на свободата срещу тиранията…“
Из Манифеста на цар Фердинанд за обявяване на Балканската война 05.октомври 1912г.

*
Балканската война е връх в новата ни история и триумф на българското оръжие. Нейната цел е освобождение на християните под турска власт. Религиозно – символното значение на тази война е сравнително непознато, заради доскорошната атеистична доктрина. В пресата на православните държави, войната е обявена за Кръстоносен поход. Освобождаване на Константинопол – люлката на източното християнство е мечта на всеки православен владетел от превземането на града от турците през 1453г. Църквата на църквите – Св София, превърната в джамия, владее съзнанието на християнския свят векове наред.

На приемственост от поругания константинов град почива и руската претенция за Москва като Трети Рим.
Балканската война обединява всички балкански християни за обща кауза – прогонване на исляма от Европа. Такова мащабно обединение на армии и държави, повече няма да се случи на балканите. Цялото царуване на Цар Фердинанд е белязано от мечтата за Константинопол. Неслучайно българският владетел е рисуван в одежди на византийски император. И трябва да признаем, че тази, според някои болна амбиция на царя почти се осъществява – Фердинанд вижда кубетата на Св. София през своя бинокъл. Ревност и завист на Русия и балканските монарси, както и вътрешни организационни и военни фактори попречват на петвековната мечта на християнския свят да стане реалност.
Балканската война среща широка подкрепа в цяла християнска Европа и разбира се, в православна Русия. Малко известен факт е, че най-известния руски боен марш, един от световните върхове на маршовото творчество – „Прощаването на славянката“ е вдъхновен тъкмо от българския героизъм при Лозенград. Редица руски висши офицери, ветерани от освободителната война, се включват като доброволци в българската и сръбската армии.
За войната и нейният връх – превземането на Одрин ще дадем думата на три различни източника: военният – полк. Димитър Азманов, писателят Константин Кацаров и световните военни кореспонденти
* * *

„Целият ни народ бе завладян до фанатизъм от идеята да бие турците като отмъщение за вековното робство, да освободи Македония и да обедини в свободни български граници целия наш народ… Всички бяха само българи, с една обща масова душа, всички се чувстваха братя от едно голямо българско семейство. Всички възрастни, с много редки изключения считаха за пръв дълг да бъдат част от мобилизираната армия. И дори голяма част от българите в чужбина не закъсняха да се явят в полковете си. Мнозина се завърнаха дори от Америка, като не ги отказа дори дългото и трудно пътуване, само за да участват лично в този „кръстоносен поход“ на нашия народ..
…
След обичайното служебно представяне без никакъв друг предговор, Вазов се обърна към нас със следния укор:
– А, вие, младите генералщабни офицери, не се ли срамувате толкова време да клечите около тази нищо и никаква крепост? …За нас стана ясно, че Вазов е назначен за началник на този сектор именно за да подготви и евентуално да изпълни атаката…
…
Вазов ме отведе към височината на запад от селото, откъдето на хоризонта се виждаха изящните четири минарета на Султан Селим джамия в Одрин.
– Азманов, вие знаете какво ни предстои. Ние ще заемем предните турски позиции, а след това и самата крепост. Всичко друго, което се говори днес е басня. Сега или никога, ние трябва да влезем в Одрин…
Отдавна не бях виждал Вазов тъй самоуверен, тъй пламенен.
– Господин генерал, вярвайте, че ние всички ще изпълним дълга си…
Вместо да остане доволен от отговора ми, Вазов като ужилен се отдръпна малко назад и с още по-внушителен глас ми отговори:
– Дълг ли, млади човече? Как можете да говорите за дълг в навечерието на такова важно събитие? Слава, слава или смърт ни чака утре! Знайте, че ако вие с вашите четири бригади не успеете да влезете в крепостта, аз ще направя това преди вас начело на моята бригада от резерва. Аз ще ви изпреваря и ще изтръгна славата от ръцете ви…
След това внушение Вазов се отдалечи и ме остави прикован върху висотата. В думите му, както и в държанието му нямаше никаква преструвка, никакъв фалш. Вместо да се обидя от тях, аз бях горд, щастлив, доволен. И до днес в съзнанието ми звучи този призив за подвиг, за слава, за победа на всяка цена. Аз почувствах присъствието на водача, който в тези извънредни дни бе тъй необходим на войските ни под Одрин… Така колелото на голямото историческо събитие в живота на нова България се завъртя, а само след два дни от този разговор ние влязохме в първата турска столица на Балканите.
…
През нощта на 12 март войските на Северния отдел се спуснаха в сухото Кумдере и започнаха да се изкачват към предната турска позиция. Към 6 часа сутринта гръмкото „Ура“ огласи тези висоти почти по целия десеткилометров фронт, а след малко телефоните съобщиха, че турците са побягнали към фортовете, като изоставили на предната позиция оръдия и началници. …
…Точно в 2 часа през нощта долових по телефонната слушалка гласа на подпоручик Драгиев, който ми се обаждаше от самия форт Айджи Йолу и молеше да заповядам на артилерията да прекрати стрелбата по форта, защото нашата пехота го беше заела и се намираше в него. Аз изтръпнах от радост. Победа…Часът наближи 5 сутринта. Започна да се развиделява. В този момент нашите полски батареи изпратени към Айджи Йолу, се носеха стремително по полесражнието и викаха „Ура“. Този вик бе чут и подхванат от близките пехотни части от резервите. Пехотата надигна глава и видя невиждано зрелище – артилерията атакува. Духът на всички е повдигнат до най-голяма висота, пехотата по целия фронт минава в атака… Събраните при висотата Куштепе дружини тръгват към форта Айвазбаба, прегазват телената мрежа и достигат самия форт. Към 6 часа сутринта върху форта вече се виждаха нашите пехотинци победители. А към 7 ч. сутринта звуците на „Шуми Марица“ се чуваха от всички страни. Одрин бе вече безвъзвратно наш…
И до днес още понякога се повдига въпросът за това, кой е победителят, който превзе Одрин, въпреки мнението, че крепостта е непревземаема и въпреки заповедта на Главната квартира да се атакува само предната турска позиция. В далечното минали, във времето на нашите царе от Първото и Второто българско царство, ние нееднократно сме превземали Одрин, който и тогава е бил главната защита на столицата на Византия. Не по-малко от девет пъти нашите войски са влизали тогава в тази крепост като победители, но с напълно оправдана гордост ние, които влязохме в нея през 1913г. можем да кажем, че сме първите и единствените, които сме превзели крепостта „ с открита сила“, с непосредствена атака… аз се чувствам повече от всякога горд, че Одрин бе колективно дело на гения и на военния, героичен дух на нашия народ. Едни с ума си, със знанията си, други с енергията си, трети, рискувайки живота си се нахвърлиха върху фортовете на крепостта, сломиха турската съпротива и овенчаха армията и народа ни с вечна слава…
Ние влязохме в Одрин, изморени от непрекъснатите, почти тридневни усилия и тревоги, но щастливи и горди от победата. Към 10 часа сутринта пред генерал Вазов, застанал гордо пред щаба на Одринската конна дивизия на турците, започна да се точи колоната на бойците от източния сектор. Това бе нашият пръв парад в Одрин. Наоколо се чуваше още гърмът на борбата в другите участъци на фронта, а около нас се издигаха пожари и ставаха експлозии в горящите казарми. Бавно се влачеха уморените пехотинци, но вдигаха глава, щом съзираха своя генерал…
(Димитър Азманов. Моята епоха 1878-1919 (ВИ 1995)
* * *
„На другия ден след обявяването на мобилизацията настъпи много голямо, но от особен род оживление в града. По всички артерии, които свързваха града с околностите се стичаше народ. Селяните от близките села идваха окичени, с жените и децата си…На гарата влаковете постоянно изсипваха млади хора и придружаващите ги техни близки… От гарата към града, по ул. Мария Луиза през пл. Св. Неделя и чак до пехотните казарми на 1-ви и 6-ти полк, оживлението бе най-голямо. Цивилни, военни, жени, деца – всичко се движеше, говореше, ръкомахаше оживено. В самите казарми обширните дворове бяха препълнени. Шопски семейства бяха довели по 3-4-5 войника от един дом – братя, затьове, а не рядко и млад баща. Влаковете бяха увеличени до крайни предели. Всичко беше претъпкано. Покривите на вагоните също изпълнени. С китки и песни войниците напущаха казармите – едни за гарата, други по изходните шосета пешком, придружени от близките си, от граждани, от деца. За къде? Това всички знаеха и никой не питаше. За южната граница. Срещу Турция!
…Последва бързо разгромяване на турската армия. Още в първите няколко дни бяха нанесени съкрушителни удари на военните сили на Турция от българите при Селиолу, Петра и Лозенград. След шестдневни сражения при Люлебургаз и Бунар Хисар, където бяха ангажирани вече главните сили на Турция, турската армия бе непоправимо разбита…От лозята по хълмовете, на които са разположени българските позиции на Чаталджа, се вижда синината на Босфора. В Цариград е настъпила вече суматоха в управляващите кръгове и паника сред населението. Подготвя се пренасяне на правителството в Бурса. Последваха нови сражения, нови победи, нова слава на българското оръжие при Булаир, при Шаркьой, на Чаталджа. Останал бе Одрин, в който Шукри паша с около 60 хиляди души отстояваше упорито това единствено по рода си естествено упрепление. Градът е обиколен с венец от височини, подаващи се идеално за изграждане на непревземаеми фортове…
…Към 5 ч. след пладне, когато започва да се смрачава, ядрото на пехотата и пионерни части, главно сапьори започват да се придвижват за щурма. Адски противников огън се сипе от доминиращите високо и добре защитени с изкуствени укрепления и телени мрежи скривалища на форта. Към 10 часа вечерта по цялата линия българската пехота е вече само на 200 – 300 метра от стръмнините на фортовете, където започват телените мрежи.
Настъпва пауза. Артилерийският огън временно затихва. У бойци и командване настъпва крайно вълнение… Предстоят последните, но върховни и решителни усилия.
Светлинни ракети дават условния знак, настъпват сапьорските части, които имат тежката и опасна задача да прережат телените мрежи, за да могат да минат през отворите пехотните части, които ще щурмуват на нож самите фортове. Под страхотния пушечен огън на неприятеля и със значителни жертви сапьорите изпълняват тази задача.
Настъпва ново затишие. Всичко онемява, Бойците, река Марица и Тракийското поле са притаили дъх.
Изведнъж, сред нощта, гръмва музика и бойни тръби. Оръдията бълват смъртоносния си огън, при които пехотната нестихваща стрелба се чува като второстепенен пукот. Но голите щикове на българската пехота блестят вече в непосредствена близост на връхните окопи на форта.
Призори на форта Айваз Баба се вее вече българско знаме.
Съдбата на града е решена.
На 13 март в 2 ч. след пладне Шукри Паша предава крепостта на главнокомандващия II-ра армия генерал Иванов.
Същият ден привечер в София бе получено известието за окончателното превземане на крепостта. Настъпването на вечерният мрак завари Военното министерство в чудна феерична премяна. То цялото светеше, облечено в големи, веещи се знамена. На всички прозорци бяха залепени отпечатани на лента думите: „Одрин падна“ осветявани от по две свещи. Незабравима гледка за ония, които преживяваха това събитие – гледка, която караше всеки минувач да тръпне от гордост и изблик на патриотизъм. Същата вечер, спонтанно, цяла София шествуваше из града с факли.
… Видяното от форта Айваз баба остава и днес дълбоко врязано в паметта ми. На няколко километра от града, едно като че ли изваяно от неземен строител възвишение господства, додето стига човешкият поглед – над цялата равнина. А вътрешността на целия този масив е заляна от бетонни гнезда за дългобойни оръдия и картечници, складове за муниции, укрепени проходи и окопи. Надолу – чак до равнината зеят пак масивните окопи на защитата, а под тях лъщят още, само тук-таме прорязани няколко околовръстни широки венеца, непроходими телени мрежи.
И през всичко това – от равнината до върха бе минал българският войник, под адският огън на турските оръдия, картечници и пушечни залпове. Със затъкнат щик, с фурашка и голи гърди, под звуците на „Шуми Марица“.“
(Константин Кацаров. 60 години живяна история)

* * *
*Вестник „Таймс“ ­ „Никъде не е имало по-поучителен разгром.“
*Френски военен кореспондент ­ „Бягството на турската войска е едно от най-страшните, които са известни в историята.“
*Вестник „Дейли мейл“ ­ „Главният двигател на победата е духът на народа, който стои зад пушката.“
*Кайзер Вилхелм II до английския крал Джордж V: „Българите бяха умело ръководени и се сражаваха блестящо. Никаква конференция на Великите сили не може да им отнеме и едно селце. Те спечелиха честно това, което искаха, и си откриха пътя към европейското семейство.“

Ето как ефектно един наш читател е илюстрирал и озвучил статията.

Благодарим на г-н Българан

Снимки:
1. Картичка за обявяването на Балканската война
2. Ген. Георги Вазов
3. Чаталджа – ген Т. Кантарджиев и 14-годишния му син Асен (доброволец)