На нож!

yaroslav_veshin-nanoj.jpg“ … В същото време в Сливница кипеше трескава деятелност: народът и войската работеха неуморно на укрепленията. Офицерите циркулираха между войниците и подигаха техния дух, казвайки им, че от Южна България пристигат силни подкрепления. Появяването на княза предизвика един голям полет във войската. Щом пристигна, той се показа по укрепленията, посрещнат с френетически викове. Войник сам, княз Александър подкупваше сърцата на войниците. Неговото присъствие във военния стан бе един могъщ морален елемент на победа.“ (С.Радев. Строителите на съвременна България)
В късния следобед сърбите предприемат генерален щурм по цялата линия на фронта. Това е краят, мислят си защитниците, останали без патрони и снаряди и очакващи сърбите да се доближат, за да се бият „на нож“. Отчаянието им се засилва, когато в припадащия здрач виждат гъсти маси войски в тила си. Те смятат, че Трънската сръбска колона е пробила при Гургулят. Но изведнъж всред тази гъста маса, настъпваща в тила, гръмват „Шуми Марица“ и бойният вик „ура“, пуснати от хиляди гърла, и офицерите, твърде развълнувани, казаха на войниците си: „Пристигнаха нашите братя от Южна България!“ На позициите пристигат първите 32 000 бойци от турската граница. По онова време жп линията е стигала само до гара Белово – оставащите оттам до Сливница стотина км войниците извървяват пеша  – почти без почивка, на ръба на физическото оцеляване: „Едва хранени, едва обути, викайки по пътя „ура“, за да замаят своята умора и своя глад. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше.“  Така публицистът Симеон Радев описва върховното изпитание на силите, което превъзмогват българските войници – след нечовешкия преход те влизат направо в боя. След три дни българската войска вече е на сръбска територия, а само след още 10 войната свършва. Това е най-кратката война в историята на Балканите.
 Сливница 
Едва на часа 3, когато боят на центъра и на левия фланг ослабна, Бендерев получи заповед да атакува. Дружините почнаха сега настъплението с бърза крачка и като дойдоха на прав изстрел, дадоха няколко залпа и веднага се впуснаха по височината на нож. Сърбите, без да дочакат схватката, избягаха. Българите се изкачиха на върха и упоени от победата, офицери и войници запяха дружно „Шуми Марица“.
От Военното министерство, гдето се състоя съветът, князът отиде в двореца, за да прибере някои интимни писма. По пътя го заобиколи тълпа, между която много деца, които викаха Ура! Князът се изправи на ъгъла при кафене „България“, опрян на сабята си, необикновено красив и бледен. Той каза, че не е прилично да го акламират сега, когато нашите братя мрат на бойното поле. Гласът му бе тих, задушевен, с болезнено меланхолични ноти, които леко трепереха. Бавно, автоматически, вървейки сякаш в някой трагичен сън, той продължи своя път, а тълпата нажалена, както пред някое тъжно болно дете, следеше с мокри очи неговия висок и строен силует.
Между туй безпокойството растеше в София всяка минута. Възбуденото население се трупаше сега около двореца, коментирайки положението. Явно се чуваха топовните гърмежи от Сливница; когато те преставаха малко, изказваха се мнения, че сърбите са бити; сетне канонадата ставаше по-бясна и всички трепваха от ужас. Хун разказва, че той заварил същата паника и в „Union Club“. Там той узнал, че дипломатическите агенти приготовлявали една нота, с която съветвали княза, уж в интереса на населението, да предаде столицата без бой.
 Трябва да се отбележи, че от обявяването на войната руското агентство бе източникът на всичките тревожни новини. Разгромът на българската войска не съставляваше за Кояндера и за чиновниците му никакъв предмет на съмнение. Сутринта на 6-и бившият военен министър Кантакузин срещна д-р Радославов до Славянската беседа и му каза: „Всичко е свършено: довечера сърбите са тука.“ Д-р Радославов, чийто патриотизъм се обиди от това предсказване, му отговори: „Да имаш да земаш.“ sr-bg-voyna-voyski-vlak.jpgКриейки в душата си мъката на съмнението, националистите като д-р Радославова не допускаха чужденците да стават пророци на едно поражение.
Над 100 ученици заедно с учителите си от Варненската гимназия стигат до Сливница – 17-18 годишни, без всяка подготовка, под командването на млади подпоручици от Военното училище, сформират ученически взводове и влизат в решителния бой – въпреки заповедта на командването да не участват в атаката. За съжаление, загиват всички те заедно със своите командири. 
Три уши – Мека црев
Около часа 3, макар разстоянието до неприятеля да беше 600-700 крачки, дружините се хвърлиха на нож с вик Ура! Сръбската верига, като чу вика на българите и видя тяхното стремително нападение, напусна окопите и отстъпи; две роти обаче бидоха настигнати в дола на Сливнишката река и една част хвърли оръжието си и се предаде; останалите се разбягаха.
Една дружина от общия резерв, току-що пристигнала на Мека Црев, се спусна скоро надолу, водена от ротмистър Кърджиев. Тогава І-ва рота Бдинци, която се бе приближила на 50 крачки във фланг на сърбите от юг, се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протежение. Музиката засвири „Шуми Марица“. Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката. На часа 11 преди пладне източните височини на Три уши бяха в български ръце.  
Гургулят
В това време една депеша бе връчена Попову от княза, който му телеграфираше от София: „Противостоете до крайност. Пресечете пътя на сърбите за София и Сливница през Банкя и Владая.“ Попов съобщи на фронта тая телеграма. С няколко пламенни думи той въодушеви още повече войниците, сетне подаде сигнал за атака, който се повтори от всичките тръбачи. Българите тръгнаха напред, нетърпеливи да отидат на нож. Ентусиазмът бе неописуем; дори и селяните от Гургулята се въоръжиха с остри сечива и се втурнаха заедно с войската. Сърбите бяха също решени да бранят с последни сили позицията си. У тях санитарните от превързочния пункт напуснаха ранените и откриха огън, въоръжени с карабини. Когато наближиха българите, забиха барабаните и тогава един ужасен вик Урраа! – подобен на издишката на някоя стихия – огласи вишините. Настана една бясна схватка, но тя трая малко. Сръбските батальони отстъпиха от позицията си, като завлякоха със своето бягство цялата бойна линия.
 
При изпълнението на тоя план българите показаха всичката жилава енергия на своята раса. Издръжливостта им в маршовете възхищава и до днес военните историци. От Брезник за Сливница, от Трекляно за Радомир, от София за Бучино, от турската граница за сръбската българските войници вървяха ден и нощ, без сън, без почивка, посред тъмнина и виелица, едва хранени, едва обути, викайки по пътя ура, за да замямат своята умора и своя глад. Може да се каже, че в тия походи българите надвиха природата. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше.
 Гопчевич пише: „Всеки вървеше, както си искаше: войници, муниционни коли, обоз и пр. се срещаха смесени в пъстри групи, някои вървяха съвършено отделно. Но вечерта при свършване на прехода, колкото и да беше голям, и при пристигането на пункта за пренощуване присъствуваха всички до един. Никой не липсваше!“
Остра чука и Драгоман
dragoman.jpgБългарите наистина стигаха вече на 400 крачки от Остра чука; 4-та търновска дружина обхвана чуката на изток и се приближи на 200 крачки от сръбските окопи. Тогава капитан Паков подаде сигнал „атака“ и полковата музика засвири „Шуми Марица“. Дружините се хвърлиха на нож. След слабо съпротивление сърбите отстъпиха, като оставиха Остра чука в български ръце.
Едновременно с това се развиваше боят около Драгоман. И той бе неблагоприятен за сърбите. Сръбските офицери правеха бесни усилия, за да ободрят войниците си. Някои от тях вадеха револверите си, за да повърнат беглеците към позицията. От своя страна, като бяха отгадали инстинктивно психологията на противника си, българите лудо настъпваха. Войниците бяха разбрали, че сърбите се боят главно от хладното оръжие, и чакаха с нетърпение заповедта: „Щиком!“ Тогава, с гръмогласни викове под звуците на музиката, те настъпваха яростни и сияющи. Боят бе станал за тях една яростна екзалтация на жизнените им сили и на патриотическия дух. Борбата трая до замръкване. Сърбите отстъпиха и от Чепан, и от Драгоман и се задържаха на височините на север от Драгоман, гдето се разположиха да бивакират при огньове. Но българите и тук не ги оставиха на мира. През нощта, към часа 10, капитан Паков ги нападна в тъмнината. Изненадани от биенето на барабаните, от виковете, от звука на музиката – неминуемият вече церемониал на българските атаки, – сърбите хукнаха по долината, обхванати сякаш от някакъв свръхестествен ужас. Дордето можаха да ги виждат, нашите войници ги мушкаха с щиковете си като стадо. Сърбите имаха в тия къси схватки 28 души убити, 39 ранени, 70 пленени, в това число и един оберофицер. Те оставиха 250 пушки и 10 сандъци с патрони. Паков имаше само двама леко ранени войници.
Трън
На 4 часа следобед пристигнаха главните сили на дивизията (Сръбската моравска дивизия), разгънаха се в боен ред и по заповед на полковник Топалович почнаха обща атака. Заведе се ожесточено сражение. Привечер сърбите отидоха – за пръв път във войната – на нож; но българите ги посрещнаха с тази особена фурия, която дава на нашата раса схватката с хладно оръжие, и сръбският ляв фланг биде отблъснат чак до Големи Руй. Това бе първият успех на българите.
Видин
На 10 ноември сърбите стесниха съвсем обръча около Видин. Привечер началникът на тимошкия отряд, подполковник Димич, изпрати от Смърдан по двама сръбски войници и двама селски кметове писмо до капитан Узунова, с което му предлагаше до 9 часа сутринта да предаде крепостта, защото иначе ще я направи на пух и прах. В отговор на това капитан Узунов арестува парламентьорите и узна от тях силата и разположението на тимошкия отряд…През нощта срещу 15-и капитан Узунов организира излаз с цел да унищожи първата сръбска паралел и една батарея, която силно безпокоеше крепостта. Излазъчният отряд под командата на храбрия подпоручик Тодоров излезе в 4? часа сутринта в колона по четирима през вратата „Страшен бряг“ на бреговския път и се разви в строй поротно в две линии, във 2-ра линия бяха доброволците. Сърбите бяха узнали от шпионите си за проектирания от българите излаз и затова бодърствуваха и работиха на укрепленията цяла нощ. При все това благодарение на мъглата сърбите бяха изненадани, защото според дадената заповед българите не стреляха, но се хвърлиха право на нож. Сърбите не издържаха тоя бесен натиск: едни се предадоха, други побягнаха.
Пресата:
Европейският свят научи за победата на Сливница най-напред от една депеша на д-р Роа до белгийския вестник Indеpendence Belge. Впечатлението бе грамадно.Не трябва да се забравя, че повечето вестници представляваха българската войска за един вид милиция, слабо обучена, слабо въоръжена и след заминаването на руските офицери, останала почти без команда. И ето че тая милиция, водена от млади капитани, бе разбила с по-малочислени сили четирите дивизии на една армия, стара вече от един век и изпитана в две войни. Подвигът бе наистина велик и той порази силно въображението на народите. Сливница стана за европейската публика символ на храбростта, епопея на патриотизма, Давид стъпил на шията на Голиата, доброто победило злото – защото, откакто българите защитиха с оръжие правото си, никой не се съмняваше вече в него.

„Националното чувство, любовта към отечеството и свободата, опасността за домовете и огнищата… – всички тези чувства заедно мощно подействуваха и създадоха у българите онова патриотично въодушевление, онази готовност за саможертва, и страстно лично самоотвержение, които събуждат всички дремещи сили на една страна и утрояват силата на една армия“.
Подполковник Бленкнер

„Преходите на българските войски по време на съсредоточението бяха нещо съвсем изключително и спадат към най-значителните на века“.
Полковник Хуго фон Билимек-Вайсолм

„Тези преходи правят висока чест на българските и източнорумелийските войски и ги поставят, колкото се отнася до физическата издръжливост, в реда на най-добрите войски в Европа“.
Полковник Карл Регенсбургски

„Българите се сражаваха с хладнокръвие и достойна за възхвала храброст“.
В-к „Дейли нюз“ за сражението при Сливница

„Пехотинците са подготвени като отлични бойци за провеждане на атака, завършваща с щиков удар…Щом се заповядваше атака, съответната войскова част едва ли вече можеше да бъде задържана“.
Немският историк Мюлер

„Но против всякакво очакване българите, без руските офицери, при съотношение на силите две към три поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението и възхищението на изумена Европа“.
Фридрих Енгелс
„Българите показаха голяма издръжливост и твърдост в отбрана, както и ясно изразено предпочитание към щика“.
„За разлика от сърбите българите проявиха един просто великолепен настъпателен порив“.
„Когато българите виждаха, че обстановката ставаше за тях много тежка, те се хвърляха в щикова атака и този начин на действие никога не се провали. При такава обстановка обаче сърбите в повечето случаи удряха на бяг. Именно по отношение на това изпъква съвършено ясно колосалната разлика във вътрешната стойностна двата противника. Едната страна се отличава с безусловна увереност в победата, докато в другата страна владее малодушие“.
Майор о. з. Х. Кунц
Източници: Симеон Радев. Строителите на съвременна България, сп. Български войн и материали публикувани в Интернет.

Advertisements

Един коментар to “На нож!”

  1. Великолепен материал Особено за варненските ученици трябва да е в учебниците по история

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: