Ескадрон, след мен!

„…Но ето офицерите се обръщат, един бръз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп. Издигнаха се гъсти облаци от прах. Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде ура – гневно, заканително и страшно ура….“
(Йордан Йовков, „Белият ескадрон“ )*kolev4.jpg
 
„…През лятната училищна (от ВНВУ-б.м.) ваканция на 1911г. бях изпратен на стаж в 1. конен полк. До този момент не бях служил съвместно с конницата и твърде малко я познавах. Познавах само лекомислието на някои кавалеристки офицери, слабостта им към красивата кавалерийска униформа, към конете, шпорите и нагайките. Но тук, в 1.конен полк, аз познах и нещо повече от това.
            Още от първия ден на пристигането ми в полка бех увлечен от страстта на моите нови другари към ездата. Офицерите яздеха непрекъснато, много часове по ред, по няколко коня всеки ден, в манежа и на полето. В полка служеха няколко офицери, завършили школи в Италия, Русия и Австрия, и те се надпреварваха в умението си да яздят и да обучават конете и войниците си  на добра езда. Няма нищо чудно, че в скоро време и аз придобих вкус към красивата и здрава езда и обичах да се надпреварвам с кавалерийскте офицери, макар че не можах да стана тъй фанатичен ездач, каквито бяха болшинството от моите нови другари конници.
            Онова, което прави особено впечатление на новака в живота на конницата, е голямата любов на конниците към техния род войска. Ония като мен, които бяха започнали службата си в артилерията, познават отчасти това особено чувство, но кавалеристите обичат своята конница пламенно, те са буквално влюбени в нея. Те се радват на своята униформа, обичат конете като свои най-близки другари и са горди със своята служба, която за нищо на света не биха искали да заменят с друга. Това специално кавалерийско чувство те успяваха да внушат и на своите подчинени войниците, което създаваше едно чувство на дълбоко родство помежду им.
            Най-после особено силно впечатление правеше и крайно строгата дисциплина, която кавалеристите поддържаха в своите части. В това отношение те безспорно не могат да бъдат конкурирани от останалите водове войски.
            Служейки между тези мои пламенни другари, не можех никога да допусна, че тези три качества – прекрасна езда, строга дисциплина и любов към конницата, ще бъдат толкова важни в бойната подготовка на конницата ни за война. Но всеки знае, че когато същата тази конница бе поведена на война от един герой, енергичен и даровит началник като генерал Колев, тя записа във военната ни история най-бляскавите военни дела.
            От тази прекрасна бойна дейност никога не мога да забравя подвига на моя другар от 1. конен полк ротмистър Александър Стоянов. През 1911 г. той току-що се беше завърнал от кавалерийската школа във Виена и не мислеше за нищо друго, освен за коне и езда. Понеже той имаше слабост да говори много, другарите му го бяха кръстили на подбив “тенекето” и често не се отнасяха сериозно към думите му. Но само след няколко години това “тенеке” издрънка един такъв чуден боен подвиг, който остава незабравим в историята на конницата ни.
            През 1915г. на сръбската граница, срещу висотата Панчин гроб Стоянов бе изправен пред дилемата да атакува или бе сръбската дружина, заела висотата. Той вижда опасността, на която може да изложи себе си и войниците от своя ескадрон, но знае също, че ако успее, успехът му ще има огромно психологическо значение в началото на войната.  Тогава той изпраща пехотната рота, която се намира при него да залъже противника пред фронта, а сам насочва ескадрона си в обход, във фланговете и в тила на сърбите. И преди да тръгне с ескадрона си, той се обръща към своите войници със следните, станали исторически думи:
–         Готови ли сте да умрем подир малко за България?
–         Тъй вярно, господин ротмистър – отговарят гръмко сто войнишки гърла.
–         Ескадрон, след мен! – командва Стоянов и повежда ескадрона си в атака. След малко сръбската дружина на Панчин гроб е буквално унищожена… “

*
Из: „Моята епоха 1878-1919“ ген.Димитър Азманов. (ИМО “Св. Г.Победоносец”, София 1995)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: