Тази статия винаги е най-отгоре. Новостите са под нея.

Военното на Н.В. училище  Офицерският корпус

Съюз на възпитаниците на ВНВУ    Клуб“Един завет“

  Випуски    Маршове   Репресиите   Ордените   

    Бойното знаме       Офицерските балове 

Лейбгвардейският наН.В.к.п.   Дворцова свита

Списък на офицерите на действ. служба (1911-15)

Губернатори на освободените земи (1912-1940)

 Книги и списания    Други военни училища и школи

Един завет, оставили са нам дедите
Велик завет, написан с кървав меч…
                                            /Боен марш/
.
Има един незабравим ден от живота на някои мъже, в който получават от баща си стара сабя с надпис „Съ нами Богъ“. Има семейства, за които историята не е просто учебен предмет, а и родова памет.
Има домове, от чиито стени редом с иконата и кандилото гледат избелели портрети на хора в мундири …
Точно 8 294 души са завършили Военното на Негово Величество Училище от създаването му през 1878 до 1948г., когато завършва  последният випуск, влязъл като “царски“.

Тези 8294  офицери увенчаха България с бойна слава,  обърнаха в бяг армиите на най-могъщите империи и ги принудиха  да сведят знамена пред родния трикольор.  В  младото княжество без наследствена аристокрация, офицерският корпус бързо се утвърди като елитна каста, събрала любовта, доверието и възхищението на целия български народ, дала му самочувствие и надежда за възход.
Подложени на изтребление, гонения и унижения по времето на комунизма, офицерите не се пречупиха  и не нарушиха  клетвата си към Бог, Цар и Отечество.  Като ги  нарекоха „царски офицери“, комунистите неволно поставиха разграничителна линия между себе си и тях, линията на честта, човешкото достойнство, духа, традицията и чистата любов към България.  

В годините на прехода царските офицери – най-брулените от живота, не се се обезвериха, не се „разочароваха“ и не паднаха духом.  Останаха безупречен пример за морал и лично достойнство.
Днес, въпреки че времето безмилостно коси редиците им, възрастните герои продължават да бъдат стълбове на доброто. Каква е тази традиция, възпитание, чувство за чест,  откъде извира този дух, когото нищо не успя да сломи?  
8 294  български семейства знаят отговора…

Във  времена на паднали нрави, отвсякъде се опитват да ни внушат, че истината е нещо относително, традицията и вярата в Бог са отживелица, а честта – предрасъдък. В този блог ще опитаме да се докоснем до “завета на дедите“ - онзи дух, който нашите дядовци царските офицери завещаха – на нас, техните преки потомци и на цялата българска нация.

Ще разкажем за истинските рицари на България и за привилегията да си потомък на тези 8 294, чието благородство никой не е в състояние да отнеме…
__________
Един завет е клуб на потомствен принцип, обединяващ потомци на офицерите завършили ВНВУ или ШЗО в периода до 1948г.  и кавалерите на ордена “За Храброст“.  

ПОВЕЧЕ ЗА КЛУБА >>

КАКВО НЕ Е „ЕДИН ЗАВЕТ“ >>

ЧЛЕНСТВО В КЛУБА >>

* * * * *

Софийски университет, 9 ноември 2009г.

Застреляни при опит да преминат границата:

поручиk Георги Андреев Аврамчев (64 випуск)

подпоручик Митко Ангелов Попдимитров (65 випуск)

подпоручик Драгия Нанев Драгиев (65 випуск)

поручик Иван Симеонов Пехливанов (65 випуск) - загинал при охрана на границата

… и всички други, чиито порив към свободата беше разстрелян на граничната бразда.

Първата събота на ноември преди Св. Архангел Михаил е Архангелова задушница. Известна е още като Военна задушница, защото по традиция тогава православната църква и армията почитат паметта на всички паднали за Отечеството. В България церемонията е въведена през 1880г. от княз Александър I Батенберг и военния министър ген.майор П. Паренсов. На този ден във всеки град, село, поделение или място, където са погребани воини се отслужва заупокойна панихида, съпроводена с военни почести. Службата се води от най-висшия духовник на населеното място или епископ в присъствието на най-висшия офицер на гарнизона. В церемонията участват бойните знамена, които са участвали в преки бойни действия и са осветени по православен ритуал.

Опело край Одрин – 1912. Източник: Изгубената България

Церемонията е едновременно тъжна и тържествена. Военните са с празнична форма без шарф и акселбанти, а цивилните – в тъмно официално облекло. Начало дава  националният химн в изпълнение на военнен оркестър. Службата не се извършва в храм, а на открито – както на бойното поле.

Под голото небе на маса се поставят хляб, вино и църковно жито. Свещениците служат специален тропар „всех павших на поле брани“. През цялата служба военните остават гологлави (с изключение на знаменния взвод).

След това се подава команда „на колене“ . Свири се траурния марш „Кол славен“, по мелодията на православното песнопение „Колко е славен нашият Господ в Сион“.

Докато всички присъстващи са на колене, войници от представителната част  изнасят венците на изходно положение за поднасяне. След „Кол славен“ военните налагат шапки.

Изпълнява се „Велик е нашият войник“ – официален боен марш на Българската армия, по време на който блоковете  взимат „за почест“, а офицерите отдават чест.  След това се поднасят венци и цветя, раздава се жито за помен.

 На 7 ноември 2009г. точно в  11:00 ч. в мемориал „Военен мавзолей - костница“ на Централните софийски гробища засвири „Мила Родино“. Около паметника бяха строени представителни части на всички родове войски, целият генералитет, офицерите от софийския гарнизон и чуждестранните военни аташета, акредитирани у нас.

Пред паметника застават Президентът  в качеството на върховен главнокомандващ, министърът на отбраната, началникът на Щаба по отбраната. Присъстват много от живите ветерани, възпитаниците на Военното на Н.В. училище, кавалери на Военния орден „За храброст“. Тази година имаше сериозно присъствие на потомците на стария офицерски корпус от клуб „Един завет“.

Военният мавзолей – костница не може да остави никой равнодушен. Дъговидно зад паметника е разположена сграда, представляваща дълъг коридор, от външната страна с колонада. На десния край има зала, в която са експонирани военни  карти, на които са отбелязани всички битки и военни гробища на българската войска. В артилерийски гилзи е положена пръст от Мизия, Тракия, Македония и Добруджа и Западните покрайнини. Нов елемент е урната с пръст от Кербала, където на 27 декември 2009г. българската база „Индия“ бе атакувана от ислямисти и загинаха български воини.  В средата на сградата  има православен храм. Самият дъговиден коридор, свързващ  залите се състои от редици от пода до тавана с хиляди урни с костите на паднали в битка български войни. Капаците са дърворезба с кръстове и икони, а на малки табелки е изписано  името и чина на героя. Малко паметници влияят по силно от преминаването между тези две стени, градени от хиляди малки надписи.

Вечна памет!

Със знака на „Един завет“ на ревера известният блогър  и рекламист Иван Стамболов – Sulla коментира 20-тата годишнина на промяната у нас в предаването „Булевард България“ по ReTV на 6.11.2009

Любов Винарова

Две дами от „Един завет“:  Люба Винарова , за чийто род писахме тук и потомката на Паисий Хилендарски Светлана Дяконова участваха по тема „Будителите днес“  в „Жените“ с Марта Вачкова по БНТ1

Светлана Дяконова

На 5 ноември в големия салон на БАН на пл. „Народно събрание” бе представена издадената на български език книга „Българският народ, Македония, Европа” на проф. д.ю.н. Марко Марков, живеещ в Швейцария, преподавател по международно право в университетите в Женева и Фрибург.  Честването мина под надслова „Вечер на родината” за да напомни на традицията от 30-те години за подобни вечери.  Организатори бяха съюз „Истина” (организация, събираща сведения за престъпленията на комунизма), Институтът по история на БАН и Съюзът на възпитаниците на ВНВУ.

Трудът на проф. М.Марков представлява подробно изследване на „Македонския въпрос” от историческа, морална и правна гледна точка, като за неговото написване са използвани литературни източници на различи езици. Някои от тезите и изводите в книгата могат да се сторят остри, екзотични и дори еретични, но те почиват на логиката на един блестящ ум, световен авторитет в международното право и са резултат на 90-годишен жизнен път в досег с европейската култура и наука.  Книгата вече е издавана на френски език под името „Le people Bulgare, la Macedoine, l’Europe”. Издател е International Studies of Macedonia, Geneve.

Вечерта започна със слово на водещия Дянко Марков, който разказа за традицията на „Вечери на Родината“. След това присъстващите се насладиха на изпълнение на Рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров изсвирена от големия цигулар проф. Йосиф Радионов в съпровод на пиано на неговата съпруга Зорница Бегунова – Радионова. Преди изпълнението проф. Радионов увлекателно разказа историята на безсмъртното произведение, родено от отчаянието след Ньой в един берлински локал, където Владигеров и неговия приятел художника Константин Щъркелов прекарвали часове в обсъждане съдбата на България.
Биографията на автора проф. Марко Марков бе представена от неговия брат проф. д.б.н. Георги Марков. Самата книга представи акад. проф. Георги Марков (съвпадение на имена), директор на Института по история на БАН. След това младите журналисти Петър Добрев и Виктория Митрова, членове на клуб „Един завет” прочетоха пасажи от книгата. 

Накрая думата за приветствие взе председателят на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО  и РВГ полк. Никола Рухчев. Той напомни за надписа на портала на Военното училище „Пази традициите на този дом, отивайки в родната войска, отнеси ги с жар и гордост” и перифразира в обръщение към залата „Пази традициите на своя народ и общувайки със следващите  поколения, отнеси ги с жар и гордост” След това полк. Рухчев съобщи, че с решение на УС на Съюза проф. Марко Марков е удостоен със званието „Кавалер на почетния знак на Съюза” и му поднесе знака и грамота.
Самият проф. Марко Марков е вече прекалено възрастен за да вземе думата лично, но от негово име брат му Дянко прочете емоционално обръщение към аудиторията. Специални благодарности бяха отправени към арх. Георги х. Радонов, офицер от 63-ти випуск, който е превел от френски език книгата, както и към издателя ИК„Рал-Колобър”

В пълната зала на БАН присъстваха много възпитаници на ВНВУ от 60-ти до 68-ми випуск, както и членове на клуб на потомците „Един завет”. Сред публиката бяха доц. Антоанета Запрянова – Тодорова – председател на Българско генеаложко дружество „Родознание”, народният представител Лъчезар Тошев – вносител на законопроекта за Институт за националната памет, г-жа Радка Кусева от семейна фондация „Митрополит Методий Кусев”, г-жа Дебора Юлий Кнежевич от фонация „Кавалери на ордена За храброст” – организация, която освен социалната си дейност заснема документални филми с живите кавалери на ордена, вкл. и днешното събитие, г-жа Надя Аржанли от „Съюза на Белогвардейските емигранти и техните потомци”, проф. Христо Баларев – НКД „Светослав Лучников”, Любомир Величков – председател на клуба на летците „Кап. Димитър Списаревски“, Васил Станилов – гл. редактор на в.Про&Анти и др.
Вечерта започна с „Шуми Марица” и завърши с „Мила Родино” и „Изгрей зора на свободата”.

Освен конкретния повод за сбирката, струва си да подчертаем невероятното излъчване за „класа” на братята Маркови, чиято съдба е един от примерите за морала и ценностната система на добрите семейства от времето преди „диктатурата на пролетариата” да заличи това понятие.

Бащата е видният плевенски адвокат Георги Марков. На младини той е активен член на социалдемократическата партия, но след Ньойския договор  се разочарова и напуска социалдемократите и застава на позициите на българския национализъм, като става един от водачите на съюз „Родна защита”. По линия на „Родна защита” и протестите срещу Ньойския договор адв. Г. Марков осъществява близко познанство с Иван Михайлов и ВМРО.
Георги Марков има четирима сина: Марко, Дянко, Георги и Любен. Още като ученици и четиримата се проявяват като музиканти –  свирят на цигулка, виола, виолончело и контрабас. В плевенската градска общественост се говори за „домашния оркестър” на Маркови. По-късно увлечението по класическата музика ще помогне на братята в трудната им съдба. Като младежи четиримата са членове на Съюза на българските национални легиони, а Дянко е негов водач за град Плевен.  Когато идва време да изберат професионално поприще, най-големият -  Марко избира правото, като следва в Швейцария, Германия и Франция. Дянко завършва 63-ти випуск на Военното на Н.В. училище и става летец – бомбардировач. Георги решава да следва пътя на своя вуйчо акад. Методий Попов – най-видната фигура в българската биологична наука в първата половина на XXв. Най- малкият брат Любен се отдава на музиката и става професионален музикант.

9 септември 1944г. преобръща съдбата на семейството. Тримата по-големи братя Марко, Дянко и Георги са изпратени на фронта като офицери (Дянко- кадрови, а братята му – запасни). Докато те се сражават с германците, баща им е убит от комунистите. Най-малкият брат Любен печели конкурс и мястов в оркестър в  Швейцария. С много перипетии успява да напусне страната. След завръщането си от фронта тримата братя са подложени на репресии. Дянко Марков е съден по т.нар. процес „Втори легионерски център”. Прекарва 8 години в различни затвори и концлагера Белене. Марко също е съден и лежи в затвора, но поради блестящите си публикации и авторитет в областта на международното право няма как да бъде съвсем заглушен. На база на професионални  контакти със свои колеги успява да замине за Женева и Фрибург, където получава признание и професорска катедра.  Георги Марков става професор по Биология и едно от големите имена на българската естествена наука.  Чете лекции в различни институти и университети в Европа и САЩ.

Македонската връзка на бащата Георги Марков с Иван Михайлов се предава и на синовете. Музикантът Любен Марков чрез своя приятел Борис Дрангов (внук на легендарния полк. Б.Дрангов) получава тайна парола за връзка с Радко (нелегалния псевдоним на Ив. Михайлов) и многократно го посещава в дома му в Рим. По-късно с Михайлов общува и Марко Марков, като ползва сведенията на водача на ВМРО при написване на своята книга. През 1990г. Дянко Марков посещава брат си Марко в Швейцария и двамата заедно отиват в Рим при Иван Михайлов.

Иван Михайлов и Дянко Марков в Рим

След промените братя Маркови се впускат с огромна енергия и авторитет в битка за истината.  Дянко Марков е учредител на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, негов председател, главен редактор на сп. „Един завет”, народен представител в XXXVIII Народно събрание.  Любен Марков е починал в Швейцария. Проф. д.б.н. Георги Марков създава Съюз „Истина” – единствена по рода си организация за разследване на престъпленията на комунизма в България и събиране на данни за жертвите, разкриване на масови гробове, изграждане на паметници, разгласяване на истината чрез публикации.  Проф. д.ю.н. Марко Марков създава своя голям труд „Българският народ, Македония , Европа” чрез който запознава европейската научна и културна общественост с всички правни, исторически и морални основания на българската позиция за Македония. Днес този труд е достъпен и на български език.

Дянко Марков и проф. Георги Марков, 2009г.

При нахлуването на Съветските войски в България на 8 септември 1944г. няколко български политически лидери – националисти успяват да напуснат страната. Във виенския хотел „Империал” (на снимката) обявяват Българско правителство в изгнание с председател лидерът на Народното социално движение проф. Александър Цанков и министри – проф. Асен Кантарджиев (водач на „Ратници за напредъка на българщината”), Христо Статев (лидер на едно от двете големи крила в „Български национални легиони”), полк. Ив. Рогозаров, полк. Никола Костов. Задграничното правителство настанява прииждащите бежанци от България, координира дейността на няколко десетки хиляди българи, които превратът е заварил като студенти, доброволци или работници в Германия и Австрия.  През ноември 1944г. задграничното правителство сформира т.нар. „Български доброволчески корпус”, като бойна част на страната на немския Райх.

Този епизод от историята е почти неизвестен и неизследван поради липсата на документи и малкия брой на участниците, оставили спомени. В празната историческа ниша се наместват митове, фалшификации, откровени лъжи и спекулации. В най-голяма степен това важи за „Българския доброволчески корпус” и неговия командир полк. Иван Рогозаров.
Спекулациите идват от няколко посоки:  Комунистите,  в желанието да оправдаят зверствата срещу българското офицерство и многобройните скалъпени процеси,  изкуствено раздуват дейността на корпуса като го представят като мощна конспирация. Описвайки българските офицери като „фашисти”, комунистите опитват да легитимират „антифашисткия” характер на своята антидържавна дейност. В последните години се роди модата на нео-нацизма – запленени от апокрифни конспиративни теории групи се вдъхновяват от расистката идеология и символика на Третия райх и най-вече от СС (огромната разлика между немската армия с вековни традидиции от рицарско време и партийните щурмоваци на расовата милиция е отделна тема). Тези  хора търсят вдъхновение в българско участие на страната на Третия Райх и го намират в Доброволческия корпус, като лансират митични  истории, звучащи романтично и героично. За основа на тази митология послужи една статия от руски любител – историк – Мих. Кожемякин, която днес може да се срещне на стотици места в мрежата. Няколко месеца след появата на статията, самият автор направи изявление, че се е предоверил на непроверени източници и изнесеното в статията не може да се приема за истина. Въпреки опровержението,  измислиците продължават да циркулират.

Ето как накратко звучи историята, разказана от Михаил Кожемякин:
Доброволческият корпус е оглавен от полк. Рогозаров – бивш министър на труда на България, началник на Трудови войски,  когото 9 септември заварва на официално посещение в Германия. Корпусът е наречен „Бронеизтребителна легия” към СС-формированията на Райха, а Рогозаров е произведен „щандартенфщрер от СС”. Легията бърза да влезе в бой с Червената армия за да мъсти за окупацията на България. В героичните боеве, в които участва тя нанася сериозни поражения на Съветските войски и дори успява да свали съветски самолет с противотанково оръдие. Легията разполаха със свой разузнавателен самолет, подарен лично от Гьоринг. Българите се бият до последните часове на войната. Полк. Рогозаров загива в бой в самия ден на капитолацията на Германия – 9 май 1945.
…В тази история няма нито една вярна дума. Освен военно-тактическите недомислици, в статията съвсем произволно са използвани имена на офицери, които по същото време се сражават срещу Германия в  състава на Първа българска армия като летецът Петър Бочев и майор Иван Гюмбабов – и двамата загиват- единият в Македония, а другият в Унгария. Наивна и зле скалъпена фалшификация, макар, трябва да признаем увлекателно разказана.

За да разбулим колкото е възможно истината анкетирахме широк кръг хора: потомци на колеги и близки на семейството на Иван Рогозаров, български офицери,  служили заедно с него в Трудови войски, спомени на изявени фигури от българската емиграция, политически активни в задграничното правителство, български офицери – свидетели и подсъдими в процесите срещу „фашистките конспирации” и горянското движение.

Най-напред ще разгледаме известните данни за семейството и личната биография на Иван Рогозаров:

В началото на XIX век в стария централен квартал на Ловеч – Вароша, разположен под средновековната българска крепост живее Кунчо Рогозаров. Неговите синове Драгой и Панайот (Пано) се изявяват като деятели на българското Възраждане. Пано Рогозаров (1842-1893) е сред първите възрожденски учители и създатели  на новобългарската просвета. Учи при Йосиф Ковачев в Щип, след което учителства в редица български градове – Плевен, Свелиево, Тетевен, Ловеч. Преподава на български, гръцки, турски и френски езици.  Даскал Пано е сред първите, които въвеждат звучната метода, на мястото на взаимоучителната. Участва в революционния комитет, а след освобождението на Ловеч е секретар на първата общинска управа при Временното руско управление. Даскал Пано Рогозаров се жени за сестра на  революционерите Анастас поп Хинов (Ловеч)  и Данаил Попов (Плевен). В това авторитетно ловешко семейство се раждат двама сина: Иван и Христо. Отгледани в патриотична среда, и двамата решават да се посветят на офицерската професия.

Христо П. Рогозаров е роден през 1891г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1912г. с 32-ри випуск с профил иженерни войски. Производствата му са както следва: подпоручик 02.12.1912, поручик – 02.08.1914; кап.- 20.07.1917; Служи последователно в понтонната дружина,  2-ра понтонна дружина, 1-ва пионерна дружина, техническа дружина. Уволнява се през 1921г. През 1937г. е привлечен в новосъздадените Трудови войски и е произведен майор. Майор Христо Рогозаров е първият началник на Школата за подготовка на трудови офицери  през 1938г. и после отново в периода 1940-1941г. Христо Рогозаров е изкушен и от историята и публицистиката. През 1936г публикува студията „Апостолът на свободата Васил Левски в Тетевен”.

Иван П. Рогозаров е по-големият от двамата братя. Роден е на 13.11.1887г. Завършва ВНВУ с 27-ми випуск през 1907г – пионерен профил. Производства: подпоручик – 15.08.1907; поручик – 04.09.1910; капитан – 01.11.1915; майор – 24.11.1917. Участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, Рогозаров получава два ордена „За храброст” – IV ст. 1 и 2 кл. Служи последователно в понтонната дружина, техническата дружина, началник на автомобилната школа, автомобилната дружина. В края на Първата световна война по време на  войнишките бунтове и обявяването на т.нар.”Радомирска република” майор Рогозаров оказва съпротива на дезертьорите на гара Кюстендил и при схватката е ранен. След войната, през 1919г. се уволнява. През 1936г. е привлечен като офицер в  „Трудова повинност” и е произведен подполковник. Подполк. Рогозаров работи като преподавател в създадената през 1938г. Школа за подготовка на трудови офицери. След 1940г. работи в щаба на Трудови войски.  Вероятно през 1943 е произведен полковник от Трудови войски. Главен редактор на списание „Трудово дело” и автор на множество професионални статии на военно-трудова тематика. Рогозаров е специализирал в немски пионерни школи. Като немски възпитаник и про-германски настроен офицер, често му е възлагано да придружава  немски военни делегации в България, откъдето има близки отношения с немските офицери пребиваващи у нас.

Полковник Иван Рогозаров никога не е бил министър в на Царство България преди 9 септември. Никога не е бил началник на Трудови войски. Никога не е бил на служба в СС и никога не е обличал чужда униформа, различна от българската. Никога не е участвал в бой със Съветската армия и не е загинал в такъв бой в последните часове на войната. На 9 септември не е бил на офицално посещение в Германия.

От началото на 1944г. Рогозаров със семейството си живее в баварския град Фюсен, където осъществява координация между българските и немски трудови войски. (Известно е, че за да спаси от депортация българските евреи, цар Борис III ги мобилизира в Трудова повинност в няколко трудови лагера, като постоянно изтъква пред Райха, че са му нужни като работна ръка и затова отказва да ги предаде на немците). Новината за преврата заварва Рогозаров именно в баварското му жилище.

След сформиране на емигрансткото правителство във Виена през септември 1944 , полк. Рогозаров заема длъжността министър на труда и трудовата повинност, като единствен от министрите не живее във Виена, а пътува от дома си във Фюсен. Неколкократно влиза в конфликт с проф. Кантарджиев, който е министър на войната, в резултат на което военния ресор е поет от министър-председателя Цанков. За да осигури политическата подкрепа на германските власти, емигрантското правителство е принудено да обяви създаване на доброволчески корпус. Това те правят по чисто дипломатически причини. Цанков и колегите  му са опитни политици и си дават ясна сметка, че войната вече е загубена. Задграничното правителство насочва усилията си към обединяване на българската емиграция и търсене на пътища да попаднат в зоната на англо-американците с гаранция че няма да бъдет предадени на Съветските сили или българските комунисти. Членовете на правителството всячески бавят сформирането на корпуса  и с половин уста се стараят да охладят ентусиазма на множеството доброволци – български студенти и членове на организациите Бранник и БНЛ. Някои декларации за постъпване в корпуса са „изгубени”, на други младежи се съобщава грешен час и те изпускат влаковете за фронта – с тези „саботажи” министрите в изгнание спасяват много доброволци от безмислена смърт. Така или иначе през октомври 1944г корпусът е съставен и базиран във военния лагер Дьолерсхайм, близо до Виена.  Командири са полк. Рогозаров, майор Тодор Жеков – син на ген. Никола Жеков (за него ще публикуваме отделна статия), полк. Никола Костов и кап. Иван Иванов. Корпусът се състои от 3 роти от по 150 души и се обучава от немски инструктори – запасни офицери. През април 1945г. възниква конфликт сред членовете на корпуса, част от състава е обвинен в дезертьорство и при престрелка са убити няколко десетки войници и подофицери. Корпусът никога не напуска базата си в Дьолерсхайм и не участва в боеве!  Ако е изпълнявал задачи, то това са само охранителни и патрулни мисии в тила, в близките райони около лагера. При настъплението на съюзниците корпуса се разпуска и военните облечени в цивилни дрехи се смесват с населението. Главните дейци на Корпуса и задграничното правителство под чужди имена търсят спасение в различни държави: Италия (полк. Н. Костов под името Йорданов. Става част от т.нар. „задгранично представителство“, съветник на цар Симеон II, почива през 70-те години в Мадрид), Германия (майор Т. Жеков заминава при баща си и цар Фердинанд в Кобург) или Южна Америка (проф. Катнарджиев заминава за Бразилия), за да предотвратят залавяне и предаване на руснаците или българската комунистическа власт. Някои се укриват с месеци и след това се предават на американците или заживяват под чуждо име (братята Александър и Асен Цанкови стават Цолови).
Полк. Рогозаров не е загинал в битка на 9 май 1945г., както твърди легендарната версия. Вероятно е вербуван от американските служби в края на 40-те години за целите на студената война срещу комунизма. Има сведения, че полковникът участва в организирането на диверсионните групи, които навлизат тайно в България от Гърция и подпомагат Горянското движение. Името на Рогозаров се споменава по време на разпитите в хода на процесите срешу заловени „диверсанти” като организатор на подпомаганите от САЩ военни бази на горяните в Гърция и радио „Горянин”. Въпреки това Рогозаров не се включва в българските емигрантски организации и следите му се губят в началото на 50-те години  в Париж, където живее със семейството си.

Възможно е единични  български младежи да са участвали по своя воля като доброволци в СС-части. Среща се информация за няколко българи,  участвали в немската армия, като дори получават немска пенсия след войната. Важно е да подчертаем, че не става дума за български офицери и със сигурност подобни  изолирани случаи не бива да се бъркат с Доброволческия корпус. Възможно е също така германското оперативно командване да е разработвало възможността за създаване на българска СС-част. Такава обаче ефективно никога не е сформирана.

Оценката за ролята на Доброволческия корпус е нееднозначна. Докато създаването на задграничното правителство има своята логика и намира  политически аргументи във факта на съветската окупация на България, то за действията на българските офицери нещата не стоят точно така. Офицерът по силата на клетвата и военния устав е длъжен да изпълнява безпрекословно заповедите на политическото ръководство на страната. Трябва да отбележим, че България обявява война на Германия с акт на кабинета на Константин Муравиев – редовно избрано и легитимно правителство, действащо от името на българския цар. Политическите аргументи на този акт може да са дискусионни, но едно е безспорно: за български офицер, който се е клел в царя участието в армия, с която страната е в състояние на война е нарушение на клетвата. Нашата армия е вкарана във войната срещу Германия против волята си. На фронта заминават не комунистите, а българските офицери и техните войници Както вече казахме, доброволческият корпус никога не влиза в битка, а охранява немския тил в Австрия. Но да охраняваш тила означава, че на твое място за фронта заминава един немски войник, който ще стреля по твоите колеги – офицери, по твоите братя по клетва, по твоите войници, по твоята кръв.
Другата гледна точка също има своите аргументи: С действията и намеренията си корпусът спомага за забавянето на съветската армия и задържа марша на болшевишката сган по Европа. Това ще признае всеки, който не приема безкритично либералната историческа парадигма, наложена от победителите, според която във Втората световна война побеждава Доброто, което отървава света от „кафявата чума”. Ако това съждение е в пълна степен вярно за европейските евреи, за англичаните и французите, то народите в Източна Европа могат с пълно основание да кажат „благодарим за такова „Добро”, което спасявайки някого от нацизма, завещава други  на комунизма, за да може в продължение на 50 години милиони човешки същества в половината континент да бъдат подложени на изтребление и унижение” Слава на Бога, днес в Европа най-после комунизма е осъден наравно с нацизма и обявен за престъпление срещу човечеството.  Този така закъснял акт на осъждане поражда нова морална дилема: Можем ли едностранно да осъдим онези българи, които подкрепиха последните издихания на Третия райх, след като техните колеги се сражаваха под командването сталинския комунизъм в състава на Трети украински фронт?  Българските офицери, които се биха срещу Германия бяха принудени да го направят – зад тях в България бяха техните семейства, техните командири, техните арестувани колеги – заложници на болшевиките. Те наивно си мислеха, че с участието си във войната ще откупят живота – своя и този на близките си. Много от тях останаха излъгани в тази своя наивност.

Много от бойците на Доброволческия корпус след войната се поставят в услуга на САЩ – в базите „Лаврион“ и “х. Кириякос“ в Гърция, а по-късно в т.нар. „Българска рота в НАТО”. Нова дилема: имаш ли морално право в името на борбата срещу комунизма да се поставиш в услуга на чужда държава, онази същата, която извърши верломно безчестие и уби стотици жени и деца под бомбения килим по улиците на София?

Къде остава достойнството на офицер, поставил се в услуга на чужда държава, независимо коя е тя и за какво се бори? С руснаците срещу германците, с германците срещу руснаците, с американците срещу българските комунисти… дилема пред клетвата на плаца на Военното училище, която всеки участник в събитията е решил според собствената си съвест.
В спомените на редица български офицери, които събитията от септември  1944 заварват на територията на Райха – като български военно-дипломатически представители, на обучение в различни школи или по лична работа в Германия, те гледат на Корпуса с гнусливо презрение. Повечето от тези офицери – немски възпитаници и антикомунисти предпочитат да се завърнат в България, давайки си ясна сметка какво ги очаква там. Без патос и излишнен драматизъм те приемат съдбата си. Не търсят спасение нито в Райха, нито при Съюзниците, въпреки че във военнопленническите лагери (германски – след 2 септември и американски – по-късно) им се оказва постоянен психологически натиск, придружен с примамливи предложения.

В заключение трябва да кажем, че днес, 65 години по-късно отношението на оцелелите „царски” офицери към участниците в Доброволческия корпус е спокойно и лишено от крайности и политическа оценка. За живите ветерани с които говорихме, Цанковите доброволци, а  по-късно и „диверсантите“, навлизали от Гърция  и Турция са просто тяхни колеги от Военното училище, които в сложна житейска ситуация са направили своя избор.

След като преминалите през всички кръгове на ада участници в събитията се въздържат от категорична оценка дори след 90-годишен житейски път, ние като едни обикновени читатели на историята също няма да го направим. Би изглеждало лековато и несериозно, дори обидно.

Последните  месеци от дейността на полк. Иван Рогозаров преминават в условия на тежък  морален, политически и чисто житейски избор. Каквато и да бъде оценката за неговите решения – от „Осанна“, до „Разпни го“, тя не може и не бива да замести приноса на военния деец Рогозаров за историята на армията на Царство България. В защита на честта на пагона  ще изтъкнем, че Ив. Рогозаров е преди всичко български офицер с близо 35-годишна образцова кариера, подагог, публицист, един от създателите на Трудови войски, решителен мъж, проявил героизъм срещу враговете на България, двоен кавалер на ордена „За храброст” и като такъв ще спи спокойно вечния сън на храбрите.

——

Източници:
1. Христо Миевски. Бях царски морски офицер
2. Антон Чипев (емигрант в Канада, бивш секретар на Ас. Кантарджиев в задграничното правителство). Спомени и писма до д-р Здравко Цанков (емигрант, племенник на Ал. Цанков)
3. Румен Руменин. Офицерският корпус на България 1878-1944.
4. Мито Исусов. Цанковият корпус
5. Мих. Кожемякин – Болгарские части СС
6. Мих. Кожемякин – писмо- обръщение към българските читатели.
7. Дим. Колев. Майор Т.Жеков (сп. Един завет 2008г.)
8. Сп. Трудово дело – течение от 40-те г. под редакцията на подполк. Иван Рогозаров.
9. Албум 1-ви випуск на Школата за подготовка на трудови офицери.
10. Въоръжена съпротива срешу комунизма (статии от Н. Илиев)
11. Офицерите – фашисти пред Народния съд. (Г. Станкулов, „Народен обвинител“, 1946)
12. Спас Райкин – БНФ
13. Лични разговори и анкети с участници в събитията и офицери от 61, 63, 65 и 68 випуск на ВНВУ.

Школата за подготовка на трудови офицери е основана с Височайши указ  22 от 18 .10.1938г.  Целта на училището е да подготвя офицерски кадри за новосъздадените Трудови войски, наследник на Трудова повинност. Подчинена е на началника на Трудови войски ген. Антон Ганев.   „Трудова повинност” е създадена през 1920г. като институция, която частично заменя наборната служба – българската армия е орязана от Ньойския договор и няма право на численост, каквато предполага набора.  За неин пръв директор е назначен ген.м-р Иван Русев, а за негови помощници – ген.м-р Стефан Тасев, ген.м-р Константин Живков. Командния състав е изключително от офицери, уволнени от армията след Ньой. През 1935г. ТП преминава на подчинение на Министерство на войната и е преименувана в Трудови войски. В този период Цар Борис III и военното ръководство започват своя таен план за възстановяване на българската военна мощ. Трудови войски имат за цел възстановяване на военната инфраструктура – сгради, пътища, мостове, жп. линии, складове, както и възможността за нейното бързо разгръщане при необходимост от придвижване и настаняване на големи военни подразделения.  Плод на техния труд са проходите Троян – Кърнаре, Кричим-Девин, Бели Искър – Белица, Шипченски, Твърдишки и др. В първите години офицерският кадър на Трудови войски се формира хаотично – чрез привличане на преминали в запаса офицери от инженерни и пионерни войски.  През 1938г. с Височайши указ е създадена Школа за подготовка на трудови офицери (ШПТО). За школници се приемат първите по успех випускници на  Школата за запасни офицери. Курсът на обучение е едногодишен и включва 33 учебни дисциплини с хорариум от 834 часа, групирани в няколко цикъла: военна, инженерна, трудово-техническа и специална подготовка. Школата е базирана в района на 1-ва трудова дружина – кв. Лагера. През 1942 г. Школата е преместена в собствена сграда в Горна баня. Девизът е „Труд за България”

Ген. майор Антон Ганев – Началник на Трудови войски. Убит след 9.9.1944г.

Церемонията по производството на випуските традиционно се провежда с голяма тържественост. Началникът на школата посреша началника на Трудови войски ген. Антон Ганев (на снимката) и началник-щаба на ТВ полк. Константин Аврамов. Ген. Ганев приема строя. Присъстват министър-председателят, министърът на войната, началник-щаба на войската, началниците на ВНВУ и ШЗО, висши офицери от столичния гарнизон. Ген. А. Ганев лично раздава дипломите на произведените подпоручици.

Началници на школата (назначени преди 9.9.1944):
майор Христо Панов Рогозаров (24.11.1938 – 05.12.1938 г. и 16.01.1940 – 09.01.1941 г.),
подполк. Никола Димитров Батоев (06.12.1938 – 15.01.1940 г.) / на снимката/
подполк. Марко Йорданов Марчев (10.01.1941 – 15.09.1941 г.),
подполк. Георги Колев Баев (16.09.1941 – 15.10.1943 г.),
майор Коста Василев Янков (16.10.1943 – 14.04.1944 г.),
кап. Иван Матев Папазов (15.04.1944 – 03.06.1946 г.)

Преподаватели в Школата:
Кап. Евстати Беджев – к-р на учебния взвод
Полк. Михаил Янков
Майор Ив. Мирски
Майор Първи Христов
Подполк. Димитър Паров
Подполк. Иван Рогозаров – за него в публичното пространство се срещат невероятни небивалици. Затова ще посветим отделна статия на този офицер – двоен кавалер на ВоХр.
Подполк. Вас. Григоров
Подполк. Иван Иванчев
Подполк. Ангел Семов
Подполк. Ст. Генов
Кап. Асен Бунджулов
Подполк. инж. Димитър Рухчев (на снимката) – баща на председателя на нашия Съюз полк. инж. Никола Рухчев (65 вип)
Инж. Щерю Дамов
Инж. Петър Владиков
Данаил Ц. Краев
Сан.пор.д-р М. Каранов

Випуски:

До обявяването на република и погромa над офицерския корпус завършват осем випуска:

1-ви випуск (1939) – 36 школници с първенец на випуска подпор. Янко Футеков (от рода на Райна Княгиня)
Списък на випуска – подпоручици: Ламбо Н. Станилов, Ганчо Ан. Ганев, Байчо Ал. Даскалов, Борислав Ал. Розев, Ангел М. Стоянов, Иван Хр. Кънев, Борис П. Николов, Кирил Ал. Дамянов, Димитър Л. Сиклуцов, Неделчо Г. Папазов, Борис Ив. Ангелов, Захари Хр. Шойлев, Атанас С. Атанасов, Георги К. Тодоров, Емил Русев Радков, Никола п.Ил. Якимов,  Георги Ат. Иванов, Методи Я. Огненски, Благой К. Бушев, Илия Зах. Йоцов, Янко Ил. Футеков, Никола Конст. Труфешев, Асен Ан. Александров, Никола Кр. Николов, Бончо К. Бонев, Радко М. Кировски, Атанас Мар. Маринкев, Петър Ив. Петров, Борис Мар. Герговски, Крум Т. Георгиев, Аспарух Н. Казанджиев, Стоян Н. Стоянов, Иван М. Иванов, фелдфебели:  Васил Ст. Иванов, Никола Ст. Василев, Методи Ц. Пецовски

*

2-ри „Добруджански” випуск (1940) – 39 школници с първенец подпор. Янко Янгозов. Същата година България присъединява Южна Добруджа и на офицерите от випуска се пада тежката задача незабавно да организират възстановяването на инфраструктурата, прибирането и съхранението на реколтата. В изпълнение на задачата на 22 септември 1940г.  15 – хиляден трудовашки корпус навлиза в Добруджа, посрещнат с хляб и сол от населението.

Първият район на Школата в кв. Лагера

3-ти „Беломорски” випуск (1941) – 32 школници с първенец подпор. Николай Геров. На тях се пада честта на изграждат военна инфраструктура в Беломорието.

Министър-председателят проф. Богдан Филов, Министърът на войната ген. Теодоси Даскалов и генералитета на приемa по случай производството на 3-ти „Беломорски“ випуск, 3.10.1941г.

*

4-ти випуск (1942) – 70 школници с първенец подпор. Димитър Маринополски – от рода на летеца Стефан Маринополски. Това е първият випуск, който участва в Гергьовския парад. За представянето си получава от царя оценка „Отлично”. В деня на производството се освещава и новия район на Школата в Горна баня.

5-ти випуск (1943) – 70 школници с първенец подпор. Никола Гаврилов

6-ти випуск (1944) – 70 школници с първенец попор. Рачо п. Маринов. Випускът е произведен на 14 септември 1944г. Много от офицерите заминават с частите си на фронта и получават ордени „За храброст” при Крива Паланка, Стражин и Страцин.
7-ми випуск (1945) – 37 школници с първенец подпор. Йордан Петков

8-ми випуск (1946) -  37 школници с първенец подпор. Георги Тодоров

 __
Източници:
Рогозаров, И.  Изминат път (Трудово дело – бр.4)
Мантуров, Хр. Създаване и дейност на Школата за подготовка на трудовите офицери (1938-1950) (Военноисторически сборник, бр.2, 2008г.)
Батоев, полк. Никола. Личен архив – със съдействието на потомците му.

На празника на воинa-светец Св. вмчк. Димитър в София бе тържествено учреден  „Един завет”  – клуб на потомците на царския офицерски корпус. За двете години, откакто го има  този сайт, около него се създаде неформална общност.  Вчера клубът се учреди и формално, като структура на Съюза на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища, Школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство.

Като организатор на събитието имах известни притеснения – все пак с повечето хора бях контактувал само по електронната поща, а за вечерта бях запазил зала на Министерството на отбраната и ангажирах времето на възрастните възпитаници на ВНВУ и кавалери на ордена „За храброст”.  Притесненията ми се оказаха напразни. Четвърт час преди обявеното начало всички които бяха потвърдили присъствие бяха налице. Учредители от страната и чужбина изпратиха писмени приветствия, които бяха прочетени от трибуната.

На срещата присъстваше целият Управителен съвет на Съюза,  двойните кавалери на ордена „За храброст” – 90-годишните Венелин Попов и Владимир Матев – и двамата от 61-ви випуск,  както и знаменитият оратор Дянко Марков – летец-бомбардировач (63 вип.). Военният телевизионен канал отрази събитието.

Събранието започна с великия марш „Един завет”. Залата стана на крака, а възрастните ветерани запяха в хор. Председателят на Съюза полк.инж. Никола Рухчев (65 вип.) приветства присъстващите и в емоционално слово разказа за историята и ценностите на съюза и съдбата на старото офицерство. След него Дянко Марков говори за България и родолюбието.
Всеки от учредителите получи лично от полк. Рухчев нагръдния знак на Съюза на запасните офицери (1908г.), който днес е знак на нашия съюз като единствен продължител на забранената от комунистите и заклеймена като „фашистка” организация (най-големият „фашист” вероятно е героят от Дойран ген. Владимир Вазов, който най-дълго е начело на СЗО)

Споменаха се предците – имената на десетки достойни офицери,  водили българските синове в петте войни, а също подофицери и войници, които се причислиха към строя на вечните водачи, кой с железния, кой с дървения си кръст… Ако трябва да повторя всички имена, рискът да пропусна някого е огромен, а би било кощунство. Затова ще изредя само генералите: Никола Михов (регент), Никола Недев, Георги Георгиев, Стефан Паприков, Никола Станимиров, Тодор Кантарджиев, Георги Марков, Никола Марков… както пише в заглавната ни страница: има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет.

Съюзът на възпитаниците на ВНВУ е единствената обществена организация, която носи ценностите на старото българско офицерство от епохата на Царство България.  Само при нас членуват онези, които 9 септември завари с офицерски пагон. За голяма част от тях, офицерското призвание се предава по наследство от бащите и дядовците. Тези хора бяха убивани, изхвърлени от армията, изпратени по затвори и концлагери, преследвани и изселвани, оживелите съхраниха честта си за да я пренесат във времето и да я вградят в нова България. В нашия Съюз са последните живи кавалери на ордена „За храброст” – рицари по статут, аристократи по дух, пример за следване по битие. Най-сетне, при нас са онези, които излитаха с малките си самолетчета  срещу десетократно по-голям противник  - армадата на летящите крепости, която зачерняше небето до хоризонта… българските летци се връщаха от тази обречена битка като победители, защото волята на противника за живот, беше  по-слаба от тяхната готовност да умрат за страната си. Няма друга организация, която да носи тази памет и дух, няма и не може да има, защото тази велика войнска традиция е наша семейна традиция.

През  последните две десетилетия  България премина през политически и социални разделения, залитания, възторзи и разочарования. Възпитаниците на ВНВУ нито за миг не се подадоха на изкушенията на времето и  съумяха да опазят неопетнен своя безупречен авторитет.

снимка: Изгубената България

Членовете на Съюза   принадлежат към  последните випуски на Военното на Н.В. училище, които имат живи представители. Мястото на починалите членове понякога заемат техните съпруги и деца.

Дали духът на старото офицерство ще си отиде с последния поручик, който е вдигал знаме в Орфанския залив на Егейско море? Ролята на клуба на потомците е да не допусне това да се случи. Ние сме хората, които от деца знаха къде у дома се крият сабята и ордените и които носеха клеймото „семейство на царски офицер” с гордост, която онези с петолъчките в главите и на шапките никога няма да разберат.

Чрез нашия клуб в Съюза влизат потомци на по-старите випуски на ВНВУ и ШЗО, които нямат живи представители. Сред нас са и  потомци на подофицери и войници, получили войнишки кръст „за Храброст” – най-високото отличие  в моралната скала на честта.
Сред нас са потомци на висши държавни сановници, дипломати и учени, удостоени с царски ордени като строители на съвременна България.
Отворени сме и към наследници на онези малцина, издържали строгата селекция да служат под щандарта на личния на монарха гвардейски конен полк. Надяваме се, че всички тези хора са наследили от семействата си частица от добродетелите и честта на стара България.

Има офицери от днешната БА – действащи и от резерва, които чувстват магията  на  традицията и я намират при нас. Те са живата връзка с армията, която ще разнесе мелодията на „Заветът на дедите” от хребетите на Хиндукуш до пясъците на Арабската пустиня.

В един древен ръкопис се казва, че „българите са онзи народ, при който благородството се купува с кръвта на неприятеля и без колебание за по-благороден се счита онзи, чието оръжие е окървавено в сражение.”  Днешният неприятел не носи пушка и не дебне на границата. Неговото оръжие са фалшифицираната история, клеветата и забравата. Затова специално поканихме сред нас няколко души – историци,  журналисти и личности с активна гражданска позиция, които воюват за истината – хора, които изследват миналото,  спорят с лъжата и вадат от забвение имената на славата .

Всеки, който  поиска да се изяви ще получи тази възможност.  Който има време и желание ще присъства и  участва в публичните изяви  на Съюза. Най-важната полза от клуба на потомците обаче, ще бъде духовната съпричастност – това че нашият знак и нашето слово ще влезат в няколко десетки български домове, отговарящи на старото буржоазно понятие „добро семейство”. Когато знаем, че сме общност, че има и други като нас, ще бъдем по-уверени да отстоим паметта на предците си. Ако ние, потомците на офицерския корпус на Царство България опазим родовата и семейната си памет, ако се покажем достойни за нея, това рано или късно ще повлияе цялото общество.
На добър час! И както пише на сабите ни…

.

Борис Станимиров

Председател на клуб „Един завет“

ЧЛЕНСТВО В КЛУБА>>

___

N.B.  До следващото редовно общо събрание, което ще бъде отчетно-изборно, от името на Управителния съвет полк. Рухчев  определи за председател на клуба инициатора на събитието, който е член на Съюза от 12 г. и  единствен познава всички учредители.

От днес в интернет е достъпен специален проект на информационна агенция „Фокус“ озаглавен „Български бойни знамена“. Освен сбирка със снимки и информация за всички български бойни знамена и пленените от българската войска чужди знамена, екипът на страницата има желание да я превърне в място на памет за българската бойна слава.

НА ДОБЪР ЧАС!

Можете да видите страницата ТУК>>

Балканска война (1912-1913)

 Пор.  Христо Андреев Топракчиев +19.10.1912

Първа световна война (1915-1918)

Кап. Никола Стоименов Божков +02.04.1917
Кап. Димитър Петров Дрънков +02.04.1917
Пор. Коста Димитров Мишев +29.07.1917
Пор. Тодор Иванов Пачев +20.06.1918
Подоф. Данчо Ганчев Зарев +20.06.1918
Кап. Марко Бончев Щерев +26.06.1918
Пор. Иван Марков Бойчев +11.09.1918

Защита на родното небе срещу англо-американските бомбардировки (1943-1944)

Ф-л. Йордан Славов Тодоров +14.11.1943
Подпор. Митьо Симеонов Дисов +24.11.1943
Кап. Павел Лазаров Павлов +10.12.1943
Поручик Любомир Иванов Петров +17. 12. 1943
ф-л. Костадин Тодоров  Йорданов (Латинов) +17.12.1943
Подпор. Йордан Костов Ачков +17.12.1943
Ф-л. шк. Йордан  Найденов Димчевски  +17.12.1943                
Пор. Димитър Светозаров Списаревски +20.12.1943
Подпор. Георги Райчев Кюмурджиев +20.12.1943
подоф. Симеон Кирилов Михайлов +10. 01. 1944
пор. Тома Йорданов Боев +10. 01. 1944
Подоф. Атанас Атанасов Кръстев +10.01.1944
Кап. Герхард Венгел (Luftwaffe) Hptm.Gerhard Wengel +10.01.1944
Пор. Иван Василев Бояджиев +30.03.1944
Ф-л. Христо Цанков Коев +30.03.1944
Ф-л. Йордан Николов Кубадинов +30.03.1944
Ф-л Иван Минчев Сомлев +16.04.1944
Пор. Любен Захариев Кондаков +17.04.1944
Пор. Димитър Стефанов Попов +17.04.1944
Пор. Веселин Николов Рачев +17.04.1944
Пор. Христо Георгиев Арнаудов +17.04.1944
Подпор. Иван Тодоров Стефанов +17.04.1944
Подоф. Атанас Атанасов Кръстев +17.04.1944
Подпор. Иван Ненов Бонев +11.06.1944
Ф-л Цвятко Марков Загорски 24.06.1944
Пор. Георги Петков Кировски +28.06.1944
Пор. Никола Рангелов Колев +28.06.1944
Подпор. Слави Крумов Куртев 19.07.1944
Подпор. Борис Трифонов Тосунски +31.07.1944
Подпор. Димитър Петков Младенов +31.07.1944
Подпор. Милуш Кирилов Милушев +31.07.1944
Подоф. Кирил Алексиев Иванов +31.07.1944

.
Избити от комунистите* след Съветската окупация 09.09.1944

Пор. Кирил Димов Петронов
Пор. Иван Симеонов Пехливанов
Пор. Митко Ангелов Попдимитров
Пор. Владимир Александров Балан
Кап. Борис Костов Теофилов
Кап. Руси Иванов Русев
Подпор. Йордан Георгиев Йорданов
Подпор. Борислав Маринов Семов
Кап. Васил Стрезов
Майор Христо Вълев Илиев
Кап. Никола Милошев Виденов
Подполк. Тодор Йорданов Рогев
Подполк Васил Петров Вълков
Майор Никола Стоянов Бошнаков
Пор. Васил Пантев Шишков
Кап. Марин Грозев Петров
Подпор. Желю Неделчев Желев

Втора световна война (1944-1945)

Подпор. Марин Ангелов Цветков +09.09.1944
Подпор. Марин Стоименов Стойчев +11.09.1944
Подоф. Димитър Христов Минчев +16.09.1944
Подоф. Пенчо Митев Сергиев +16.09.1944
Подоф. Здравко Велев Чолаков+16.09.1944
Подоф. Стефан Димитров Узунов +16.09.1944
Подпор. Димитър Димитров Сотиров +22.09.1944
Кап. Иван Иванов Сомлев +22.09.1944
Пор. Йордан Русев Русков + 25. 09. 1944
Подпор. Иван Йонков Иванов +2 5.09. 1944
Подпор. Нено Иванов Попов+2 5.09. 1944
Подпор. Стоян Костадинов Бижев +27.09.1944
Подпор. Иван Стоянов Мартев +27.09.1944
Ф-л. Константин Б. Константинов +27.09.1944
Подоф. Асен Николов Петков +28.09.1944
Подпор. Петър Ангелов Бочев +05.10.1944
Подпор. Спас Маринов Константинов +18.10.1944
Пор. Кирил Стоилов Андонов +23.10.1944
Подпор. Виктор Николов Рангелов +31.10.1944
Подпор. Димитър Христов Бърдаров +31.10.1944
Подпор. Йовчо Димитров Атанасов +31.10.1944
Подоф. Георги Марков Георгиев +03.11.1944
Подпор. Стефан Николов Стефанов +31.03.1945
Майор Иван Георгиев Рангелов +19.05.1945
Пор. Неделчо Димитров Бончев – в неизвестност
Подпор. Спас Маринов Константинов – в неизвестност
Подоф. Георги Марков Георгиев – в неизвестност

Летци загинали при вдигане по тревога в мирно време

капитан  Иван Дончев Василев +28.06.1966
Майор Милко Пейковски +24.07.2003
кап. Николай Радулов +24.07.2003
оф. к-т Бойко Панайотов +24.07.2003

Летци загинали при аварии, избрали да не катапултират за да отклонят самолета от падане в населени места**

Полк. Радослав Славов Димитров +01.07.1987 – спасява  Костинброд
Кап. Стоян Иванов Стоянов +02.09.1960  – спасява курсант, изчаква го да катапултира
Кап. Венко Ангелов Савов +27.09.1986 – спасява Ген. Тошево
Ст.л-т Йордан Тенчев Тенчев +27.08.1986 – спасява Ген. Тошево

.

ВЕЧНА ПАМЕТ!

 ______

* Тук фигурират само имената на летците, разстреляни от комунистите. От списъка отсъстват още десетки имена на хора, починали след изтезания и лишения в комунистическите затвори и концлагери.

**В списъка сме дали само летците, загинали при бойни действия. Още много летци загиват по време на учебни полети, поради технически аварии,  лоши метерологични условия, човешка грешка. Всички те са герои на България! Пълен списък ще намерите ТУК