Гробът на ген.майор  Сава Муткуров в Централните Софийски гробища

първият български генерал

министър на войната

регент

Носител на I степен на орден “За Храброст”

Носител на I степен на орден “Св. Александър”

Призоваваме ръководството на МО и ГЩ да вземе мерки за опазването на гробовете на великите български полководци и висши офицери - кавалери на военния орден!

Източник: http://geryordanova.blog.bg/viewpost.php?id=191457

*

Има един незабравим ден от живота на някои мъже, в който получават от баща си стара сабя с надпис “Съ нами Богъ”.Има семейства, за които историята не е просто учебен предмет, а и родова памет.

Има домове, от чиито стени редом с иконата и кандилото гледат избелели портрети на хора в мундири …

Точно 8 294 души са завършили Военното на Негово Величество Училище от създаването му през 1878 до 1948г., когато завършва 68-ми випуск - последния, влязъл като ”царски”.

 ENG / FR / RUS

Как да открием онова, което ни интересува в “Един завет” ? 

Пишете ни ако някоя статия не се отваря! Мейлът е посочен на лентата вдясно.

Датите на публикуване на статиите не са действителни. Те се използват фиктивно за да се подредят статиите в желаната от нас последователност.

В първоначалния екран се появява само първия абзац от всяка статия. След него в оранжев цвят има линк “цялата статия” . Кликнете върху него за да прочетете целия текст на статията.

На първоначалния екран се появяват само последните 10 статии в блога. На края на екрана, под последната видима статия има оранжев линк “следващи> “. Кликнете върху този линк за да заредите екран със следващите 10 статии. Когато стигнете до последния екран със статии, линкът “следващи” изчезва.

Най-отгоре винаги е програмната статия “Заветът на дедите”. Тя описва мисията на проекта и затова държим с нея да посрещаме всеки нов посетител. Винаги, когато отворите сайта ще видите най-отгоре тази статия, но това не означава, че в сайта няма нищо ново от последното ви посещение.

Под “Заветът на дедите” има друга статия, която е маркирана като “последна статия“. Тя е последната качена в сайта статия. Търсете маркера “последна статия” за да видите дали има нещо ново.

Под всяка статия има оранжев линк “Leave A Comment>>” Кликнете върху него ако желаете да оставите коментар под статията.

Статиите са групирани според съдържанието си и над заглавието си носят маркери /tags/, както следва:

- програмна статия - статия, чието съдържание е ключово за мисията на Един завет и която разкрива историята и ценностите на ВНВУ

- специални проекти - това са линкове към отделни, задълбочени проучвания на дадена тема

- последна статия - този маркер се носи винаги от последната публикувана статия в сайта, за улеснение на постоянните читатели

- съобщения - това са временни съобщения за предстоящи събития, уточняващи информации или указания.

“В планината мощно прозвуча българския национален химн “Шуми Марица”, подхванат от хиляди здрави гърла. С викове “ура”, но без да стрелят, българите се нахвърлиха с щик върху сърбите, които не очакваха една такава атака и се разбягаха, като отчасти захвърлиха оръжието си.”…

..Без да изгърми една пушка, с развити пряпорци и биющи барабани, под ужасен сръбски огън, Дунавския полк пристигна на бърдото - един силен напор, и сърбите бяха изхвърлени с щика из позициите и изгонени от височините. Сърбите за пръв път чуваха звуковете на българския народен химн Шуми Марица. Тези звукове сетне бяха вече сами достатъчни, за да разтреперят сръбската войска и да я докарат към бягство. В много случаи сърбите напущаха позициите, щом чуеха звуковете на “Шуми Марица”.

Пруският подполковник Хугербюгер

* * *

Шуми Марица

(актуален текст. Иван Вазов 1914)

Шуми Марица
Окървавена.
Плаче вдовица
Люто ранена.

Припев:
Марш, марш
С генерала наш.
В бой да летим,
Враг да победим!

Български чеда,
Цял свят ни гледа —
Хай към победа
Славна да вървим!

Припев…

Лъвът Балкански
В бой великански
С орди душмански
Води ни крилат.

Припев…

Млади и знойни,
В вихрите бойни
Ний сме достойни
Лаври да берем.

Припев…

Ний сме народа,
За чест, свобода,
За мила рода,
Който знай да мре!

Припев…

Предисторията на марша „Шуми марица” започва  през 50-те години на XIX век, когато в Шумен е създаден първият оркестър на унгареца Шафрани. Една от популярните песни, които той изпълнява е немския шлагер “Wenn die Soldaten durch die Stadt marschiern” (Когато войниците маршируват през града). Мелодията  на песента се харесава на котленеца Атанас П. Гранитски (1820-1874), по това време учител в града,  който нагажда мелодията  към своето стихотворение “Слънце-зорница”. През 1862 г. Гранитски се премества в Търново, където сред неговите ученици е Никола Живков. От учителя си Живков научава песента “Слънце-зорница”.
През 1876 г. избухва Сръбско-турската война, чиято цел е да подкрепи въстаниците от Босна и Херцеговина. В нея активно участие вземат български доброволци, командвани от руския генерал  М.Г.Черняев и войводата Ильо Марков. Сред доброволците е и Никола Живков. Живков е възхитен от личността на Черняев. “Ний знаяхми, че руския цар приследва генерала Черняев, че той – Черняев - избягал из Русия и дошал да се бори за България.”  Живков изразява възхищението си в стихотвеорение, към което добавя любимата мелодия от “Слънце-зорница”. Така се ражда химнът, носещ  първоначално името  “Черняев марш”.  С тази песен на уста отрядът на Дядо Ильо Марков влиза в град Зайчар.

Никола Живков (1847 Търново-1901 Варна )  е български просветен деец, главен учител във Велес, участник в сръбско-турската война (1876), където написва марша „Шуми Марица”.  Брат на Георги Живков – български общественик, политик и регент (1886-1887) и Вела Благоева – съпруга на социалиста Дим. Благоев.

През 1877 г. песента е отпечатана в българския букурещки вестник “Секидневний новинар”, списван от С.П.Бобеков., а през 1878 г и в сборника “ Гусла с песни”.

Когато през 1877 г. избухва Руско-турската война, в Кишинев се създава Българското опълчение. В голямата си част опълченците са бивши доброволци от сръбската война. Съвсем естествено те пристигат заедно със своята песен… По това време, към опълченския корпус съществува и руски военен оркестър. Поради голямото разминаване между текстта и мелодията  на “Шуми Марица”, капелмайсторът Маречек прави обработка на песента, като добавя няколко народни мотива. 
Истинското бойно кръщене и „освещаването” на песента става в боевете, които опълчението води за Стара Загора и Шипка.  Тъкмо на Шипка „Шуми Марица” става част от националната митология. Историята звучи като легенда:
 На 11 август 1877 г. на руското командване става ясно, че шипченската позиция не може да бъде одържана повече. Ген.Столетов взима решение руските полкове да отстъпят по габровското шосе, за да се окопаят там и да забавят колкото може повече настъпващите турски войски. Българските опълченци са оставени на връх Шипка като прикритие на отстъплението. Сигналът за отстъплението е чут обаче и от българските опълченци и те оставят позицията и се втурват назад, въпреки опитите на командирите да ги спрат. Тогава командирът на 3-та дружина майор Чиляев, изчерпал всички други средства, както по късно ще напише в спомените си, се изправя на една скала и запява “Шуми Марица”. Дочули песента, опълченците се спират, обръщат се към настъпващите турски редици, и пеейки своя марш се хвърлят в отчаяна атака „на нож”. Турците, обхванати от ужас пред шепата обезумели българи, се огъват и тръгват назад. Шипка е спасена…

 
 :

Непосредствено след Освобождението през 1878 г. в България идва чехът Габриел Шебек, който създава един от първите оркестри в Княжеството. Шебек прави своя, преработка на аранжимента.
По време на Сръбско-българската война през 1885 г. атаката „на нож” под звуците на „Шуми Марица” се превръщат в запазена марка на българския войник. Хилядите доброволци, които от цялата страна се стичат към Сливница в безпрецедентен пеши поход я пеят непрекъснато, за да се държат будни и бодри. През 1886г. популярният военен марш се превръща в първи български национален химн.

Въпреки популярността на марша, редица интелектуалци го критикуват за недодялания текст и недобре пригодената мелодия. Издигат се  гласове за създаването на нов химн.  Но идва Балканската война. Българският войник отново учудва света с героизъм. Очевидно е, че в „Шуми Марица” има нещо магическо, което превръща простите воловари в стена от стомана. Обхванат от патриотичен възторг след първите победи Иван Вазов  написва изцяло нов текст на песента, публикуван за пръв път на 4 декември с. г  във вестник “Мир”(бр.3733). Придружен е от следната редакционна бележка:

”Отдавна се очакваше една необходима изправка в текста на историческия български марш, написан както е известно, от  покойния Никола Живков.Текстът му при ритъм, неотговарящ винаги на музиката на марша, съединява и неумело написани стихове, та тия недостатъци неприятно дразнят ухото и вкуса при пеенето  на “Шуми Марица”. При повсеместното възхищение, което днес възбужда бойната музика на тоя марш, текстуалните му поправки станаха  наложителни, за да имаме пред света колко годе приличен по съдържанието си марш.
През 1914 г. Вазов прави последната, актуална редакция на текста на песента, поместена в стихосбирката “ Под гърма на победите.”

Налагането на тази най-нова редакция, поради силата на инерцията, върви трудно. Това кара народният поет да публикува текста повторно в стихосбирката си “Песни за Македония 1913-1916” отпечатана през 1916 г. със следната бележка:” За жалост, и днес, било по привичка, а може би по неизциримото наше безвкусие, “Шуми Марица” се пее, когато това стане нужно, повечето по стария глупав текст, за който се срамим пред чужденците, когато им се преведе. Ето защо с надежда да бъде от всички усвоена, аз препечатвам тук тая преработка на марша ни.”
Така или иначе, до началото на двадесете години старият текст е окончателно забравен.  В началото на 1925 г. е обявен конкурс за музикално хармонизиране на химна, (за който обаче липсват данни.) В научния архив на БАН се пазят 15 проекта, някои от които  са анонимни, а  други носят подписите  на  маестро Г.Атанасов, капелмайстора Иван Касабов, Никола Йорданов, Добри Христов и други.
През 1935 г. е направен опит да се слеят “Шуми Марица”  и химна на царя. Над музиката работят композиторите Панчо Владигеров и Менахем  Бенсусан, но целия проект пропада.  Въпреки това, церемониално „Химн на Н.В. Царя” се изпълнява след „Шуми Марица” без пауза
След 09.09.1944г. БКП започва да провежда политиката на Коминтерна за унищожаване на националната идентичност. Българитеот Македония са преследвани с огън и меч да се пишат македонци. Георги Димитров издава заповед „Да се гори с нажежено желязо българския национализъм“. Логично под ударите на червената диктатура попада и химна. „Шуми Марица” се използва като национален химн до 1947 г. , когато е сменен с песента “България мила, страна на герои” по музиката на съветския химн и със сходен текст.

* * *

      Черняев марш
      (Никола Живков 1876)
         Шюми Марица
         укървавена,
         Плачи вдовица
         Люту ранена -
          
         Припев :Марш! Марш
                           с Генераля наш
                           Раз, два, три
                           Марш! войници.
          
         Напред да ходим,
         войници мили,
         Тимок да бордим
         Със сички сили-
           Припев: …..
          
         Юнака донский
         нам йе водител,
         с пряпорец лъвский
         Вожд победител-
         Припев: …..
          
          
      Вижте деспоти,
      генераля наш
      чуйте, запейте
      Черняева марш-
      Припев: …..
         
      Войници храби
      след него летят,
      порят ваздухът
      и громко викат
      Припев: …..
         
      С кървав остър меч
      Генераля напред
      възглавя на сеч!
      Гръм огън навред….
      Припев: …..
         
      Труба низ гора
      За звони напред!
      Хей ура, ура!
      Ура напред !
      Припев:…..
     
      * * *

Шуми Марица
(Иван Вазов - първи вариант от 1912г.)
 
Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
в люти рани днес.

Припев: Марш, марш,
                  Генералю наш!
                  На бой да летим
                   враг да победим !
 
Балкански чеда,
цял свят ни гледа,
хай, към победа
славна да вървим!

Припев…

Лъвът балкански
в бой великански
с орди душмански
води ни крилат.

Припев…
 
Сърцата наши,
юнашки, силни,
смърт ги не плаши,
тупат за борба.

Припев…
 
Ний сме народа
за чест, свобода,
за мила рода
който знай да мре!

Припев…

РАЗГЛЕДАЙТЕ ПРОЕКТИТЕ

Така пише от вътрешната страна на портала на Военното на Н.В. училище. Този надпис прочитат младите юнкери всеки път, когато излизат в отпуск. Той им напомня, че навън те не представляват просто себе си, а цялото офицерство, че са наследници на традиции, създадени от бащите им. Напомня им за честта на пагона, която трябва да пазят винаги и навсякъде повече от живота си. Този надпис прочитат и в деня, когато след първото си офицерско производство заминават към поверените им части…  Първите стъпки за създаването на Военно Училище в България се правят още преди Берлинския конгрес.
В един от своите рапорти до Петербург, руският императорски комисар в България, княз Александър М. Дондуков - Корсаков, изтъква необходимостта от откриване на българско Военно Училище.
В телеграма от 3 юни 1878 г., руският военен министър Д. А. Милютин пише: “Императорът напълно одобри вашето предложение за създаване на юнкерско училище.”В продължение на 65 години, от 1879 г. до 1945 г., Военното на Негово Величество Училище дава на българската войска 8294-мa офицери.
От тях, в периода 1885 - 1945 г., загиват 1189 души, което клони към 15%. Други са съдени и осъдени от “Народния” съд и претърпяват различни наказания, включително - и смъртно наказание.
Всички те достойно посрещат всички драматични събития на една отминала епоха. Предвождат българските мъже в 5 войни и, заедно с тях, извоюват славни военни победи…
В своята история, Училището е получило 3 знамена: първото -
в 1878 г. - дарено от княз Александър I Батемберг, а следващите две - в 1925 г. и в 1936 г., дарени от цар Борис III.
Съдбата на знамената от 1878 г и от 1936 г. е неизвестна.
Държавата предявява високи изисквания към постъпващите в Училището младежи. Техният успех от основното училище, с който кандидатстват във Военното Училище, не може да бъде по - нисък от Много добър (4,50). След прецизни медицински изследвания, се подбират единствено кандидати с нормално психо - физическо развитие. Следва провеждане на сериозни приемни изпити по математика, по българска история, по български език и литература.
Кандидатите за едно място биват, средно, около 10 - 15 души. Смело може да се каже, че приетите кандидати са били част от цвета на българската нация, по онова време. От тях, синовете на действащи и на запасни офицери и подофицери представляват около 20 - 22%. Останалите кандидати произхождат от средите на служители в държавната администрация, на лекари, на юристи, на учители, на търговци, на занаятчии и на земеделци.
В Училището, освен военната наука и практика, се изучават военна психология, военна педагогика, политическа и военна история, гражданско и конституционно право, история на изкуството и други общообразователни предмети. Мозайката от всички учебни предмети, които се преподават на бъдещите български офицери, ги формира като стойностни личности, като добри граждани и като високообразовани учители и възпитатели на своите подчинени.
За преподаватели във Военното Училище са привлечени изтъкнати научни авторитети като професорите Спиридон Казанджиев, Стефан Баламезов, Благой Мавров, математикът Иван Икономов, писателят Стоян Загорчинов, художникът Кирил Цонев, както и много други ерудирани личности. А военните дисциплини се преподават от най - добрите български офицери, завършили висша военна академия у нас или в чужбина.
В тази обстановка се обучават бъдещите офицери на България. Изучават се последните достижения на военната наука за онова време. Създават се офицери с високи воински добродетели, с развито чувство за чест, за дълг, за отговорност…Предтеча на ВУ е формираната, през м. юни 1878 г., в Пловдив, команда от т.н. “волноопределяющи се” млади български доброволци.
През м. септември с. г., тази команда наброява вече 106 души.
След предварително публикувана обява за условията на постъпване в училището, на 15 ноември, в София, започват изпити по определена изпитна програма.
От Пловдив пристига ротата на “волноопределяющите се”. Те са пътували с влак до гара Саранбей (дн. Септември), а оттам - пеша - до София.
Успешно преминалите конкурсните изпити формират първите два класа на Военното Училище.
Първият клас - от 162-ма души - е създаден от участници в българското Опълчение, това са хора с известна военна подготовка и с определен военен опит, някои от тях, освен че са участвали в Руско - турската война от 1877 - 1878 г., са служили и в Русия.
Вторият клас - от 93-ма души - е съставен от младежи без военен опит.
За началник на ВУ е назначен гвардейският капитан Флейшер. Юнкерите са настанени в сградата на бившата турска военна болница. Днес, на това място се намира Централният Гарнизонен Военен Клуб.
На 26 ноември 1878 г., Военното Училище е открито, при тържествена обстановка.
В 66 годишната си история, до 1945 г., Военното (малко по - късно, наречено “на Негово Княжеско Височество”, а, след 1908 г. - “на Негово Величество”) Училище преминава през няколко периода на развитие, свързани с нуждите на българската войска и с развитието на военната наука.
Условно разграничени, периодите, през които преминава ВНВУ са:
Първи юнкерски период - 1878 - 1900 г.
Първи кадетски период - 1900 - 1910 г.
Втори юнкерски период - 1910 - 1937 г.
Втори кадетски период - 1937 - 1945 г.
Началният първи юнкерски период се характеризира с известни търсения на най - верния път за подготовка на българските офицери. Така, курсът на обучение е променен от 2 на 3 години.
Двегодишният период на обучение включва един първи (младши) клас, в който се преминава общообразователна и общовойскова подготовка и един втори (специален) клас, в който се преподава специализирана военна подготовка по рода войска. Тогава, войсковите родове били: пехота, кавалерия/конница, артилерия и инженерни войски.
По - късно, се установява тригодишен период на обучение, който включва един подготвителен клас и два специални класа по рода войска. Така е до 1900 г.
Първите випуски са малобройни - не надвишават 85 д.
Този период е характерен и с изграждането на нова сграда, принадлежаща на ВУ. Построена е в периода 1887 - 1892 г. - първоначално, на два етажа. През 1908 г., сградата е надстроена с още един етаж.
През 1900 г., се въвежда кадетска гимназия, с което започва и първият кадетски период.
Вторият юнкерски период е свързан с ролята на ВУ в периода 1912 - 1919 г. Съставът на випуските е увеличен. Достига се максимум от 425 випускници. Клаузите на Ньойския договор, ограничават приема в училището и випуските се движат между 33 - 90 души, с малки изключения - 49-ти и 50-ти випуск (1930 и 1931 г.) произвеждат 111 и 124 д. След падането на ограниченията, в резултат от Солунското споразумение от 1938 г., випуските се стабилизират в състав от 113 - 203-ма д.
През 1937 г., отново се въвежда кадетска гимназия и това е началото на втория кадетски период, който приключва със закриването на кадетската гимназия през 1944 г.
Последните, останали след чистката кадети от 66-ти, 67-ми и 68-ми випуск, завършват ВУ през 1948 г.

ВНВУ подготвя не само висококвалифицирани професионални кадри, но създава и възпитатели, способни, в процеса на обучение, да внедрят воински и граждански добродетели у своите подчинени.  В този смисъл, Военното на Негово Величество Училище се превръща в общонационална институция за обучение и възпитание.
Животът във ВУ, посветен на високи морални добродетели като родолюбие, жертвоготовност пред Отечеството, другарство, достойнство и почтеност, съчетан с воинска дисциплина, висша подготовка и образцов ред, изгражда у младите хора силна привързаност помежду им. Тази привързаност между тях не може да бъде заличена нито от различните родове въоръжени сили, в които те служат, нито от службата в гарнизоните, нито от цивилния живот. Времето, прекарано във Военното Училище се превръща в синоним на неизлечими спомени за най - пълноценните години от младостта им.
Всеки випуск, обединил възпитаници на еднаква възраст, има и свой вътрешен живот, свои проблеми и изживявания.
Офицерите от повечето випуски на ВУ участват във не една война, сътворяват подвизи на бойното поле, дават скъпи жертви… От техните редици излизат множество литературни таланти, които чрез лирика и проза възпяват изминатите героични събития или подчертават, с младежки устрем, готовността си да служат на Родината, командвайки нейните армии.
Професионални музиканти, отначало - чехи, а после - българи, поемат, като капелмайстори, новосъздадените военни духови оркестри. Юнкерът Александър Морфов дава една идея: всеки випуск да има свой собствен марш, който да описва неговата дейност, неговите идеали и стремежи. Първият випуск, който има свой собствен марш, е 24-ти випуск (1903 г.).
***
Началници на ВНВУ

01.09.1878-21.05.1879 - капитан от Руската армия Николай Николаевич Флейшер;
31.05.1879-12.01.1882 - щабскапитан от Руската армия Константин Трофимович Ревянкин;
12.01.1882-18.03.1884 - подполковник от Руската армия Арнолд Александрович Ремлинген;
30.08.1884-08.10.1885 - подполковник от Руската армия Всеволод Викторович Сахаров;
10.10.1885-28.10.1885 - ротмистър Анастас Тодоров Бендерев;
28.10.1885-23.12.1885 - майор Петър Димитров Груев;
21.07.1886-28.01.1887 - капитан Христофор Георгиев Хесапчиев;
28.01.1887-01.07.1887 - майор Рачо Петров Петров;
25.07.1887-27.10.1887 - майор Върбан Николов Винаров;
27.10.1887-05.06.1891 - майор Стефан Георгиев Паприков;
05.06.1891-02.11.1891 - подполковник Рачо Петров Петров;
02.11.1891-01.03.1897 - подполковник Кирил Ботев Ботев;
01.03.1897-29.05.1897 - подполковник Павел Петров Христов;
01.06.1897-20.03.1903 - подполковник Михаил Попов Савов;
21.03.1903-04.06.1903 - подполковник Васил Петров Петев;
04.06.1903-09.01.1904 - генерал-майор Стефан Лазаров Ильов;
09.01.1904-14.03.1905 - подполковник Васил Петров Петев;
14.03.1905-01.11.1907 - полковник Атанас Григориев Назлъмов;
02.11.1907-02.04.1910 - генерал-майор Вичо Дионисиев Диков;
03.04.1910-01.01.1912 - генерал-майор Кирил Ботев Ботев;
18.03.1912-19.09.1912 - полковник Никола Тодоров Жеков;
27.09.1913-09.03.1914 - полковник Иван Цонев Луков;
09.03.1914-10.09.1915 - полковник Стефан Тасев Тасев;
16.09.1915-12.09.1917 - полковник Георги Савов Стойнев(?);
17.09.1917-23.09.1918 - полковник Атанас Петков Каишев;
29.10.1918-07.11.1919 - полковник Петър Иванов Мидилев;
24.11.1919-13.06.1920 - полковник Стефан Нойков Нойков;
16.06.1920-18.10.1920 - полковник Славейко Василев Василев;
04.11.1920-10.01.1923 - полковник Илия Стоянов Каблешков;
10.01.1923-13.06.1923 - полковник Христо Константинов Христов;
14.06.1923-05.09.1928 - полковник Дамян Дамянов Велчев;
05.09.1928-30.01.1929 - генерал-майор Сотир Стоянов Маринков;
31.01.1929-18.05.1934 - генерал-майор Михаил Йовов Йовов;
19.05.1934-11.04.1935 - полковник Крум Недев Колев;
11.04.1935-28.10.1935 - полковник Димитър Стоянов Стоянов;
28.10.1935-12.10.1936 - полковник Васил Тенев Бойдев;
12.10.1936-17.02.1937 - генерал-майор Никола Николов Хаджипетков;
17.02.1937-19.04.1941 - генерал-майор Никола Маихайлов Михов;
28.06.1941-19.09.1942 - полковник Александър Попов Попдимитров;
19.09.1942-09.09.1944 - полковник Иван Христов Сапунджиев;
10.09.1944-1948 - генерал-майор Христо Христов Стойков.

/Из периодичния печат и форум Бойна слава/

Съюзът на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища е създаден на 20 март 1992 г. като приемник-възродител на забранените и разтурени след 9 септември 1944 г. „Съюз на запасните офицери” и „Общество на кавалерите на ордена “За Храброст”. При основаното си Съюзът носи името Съюзна възпитаниците на  Военните на Негово Величество училища. Училищата са поставени в множествено число защото са включени двете съществуващи до септември 1944 г. Военно на Негово Величество училище в София и Военноморското на Негово Величество училище - Варна. В последствие Съюзът се разширява, като приема в редиците си и завършилите Школата за запасни офицери и потомците на „царските офицери” .
Съюзът на възпитаниците на Военните на Негово Величество училища Школата за запасни офицери и Родолюбивото войнство и гражданство, постави в своята Програма следните задачи:
-Да съдейства за възраждане на дисциплината, моралът, духа, традициите, ритуалите и военните символи в българската войска, да спомага за издигане на авторитета на българския офицер като командир и възпитател във войската и като гражданин в обществото.
-Събиране и публикуване на данни за разгрома на офицерския корпус от комунистическата власт, за нейните беззакония и престъпления против личността и семействата на репресираните офицери, както и оказване на всестранно съдействие за тяхната политическа и гражданска реабилитация.
-Издирване и отдаване почит на загиналите във войните, на убитите и безследно изчезналите през време на комунистическата диктатура, както и на починалите членове на Съюза.
- Почини и съдействие за реставриране и поддържане на съществуващите и изграждане на нови паметници, мемориали и други обекти за проявен героизъм на българските воини и бойни части, съдействащи за родолюбивото възпитание на поколенията.
В Съюза не могат да членуват лица, за които е доказано, че са били членове на БКП и БСП или сътрудници на репресивните органи на тоталитарната власт.
Съюзът има свои клубове в столицата и в по-големите градове в страната. Ръководи се от Председател и Управителен съвет избиран на всеки две години от върховния орган на Съюза - Националното събрание. Досега председатели на Съюза са били Любомир Банковски, Дянко Марков, Александър Лозанов и Никола Рухчев.
Клубните събрания се провеждат поне веднъж в месеца. Софийските клубове са организирани по випуски на завършване на ВНВУ, а в страната клубовете са градски. Съюзът ежемесечно провежда лектория на различна тематика. За лектори се привличат изтъкнати специалисти и учени, включително и такива от Съюза. Лекторията традиционно се провежда последния понеделник от месеца в залите на Военния клуб.
Съюзът издава и свой печатен  орган - списание “Един завет”, на страниците на което се публикуват статии по над 20 рубрики от всички области на науката и изкуството, с особена тежест на военната и военноисторическата област Списанието се разпространява в структурите на съюза, библиотеки и военни поделения цялата страна.
Ежегодно Съюзът издава уникален военноисторически и църковен календар, който с графичната си изработка се е превърнал в запазена марка на Съюза.
Много членове на Съюза издават свои трудове, главно спомени и животоописания. Освен “Един завет” Съюзът издава периодично издание “Съюзни вести”. Съюзът участва във всички общонародни демократични прояви и чествания, в много конференции, научни сесии и други форуми. Клубовете, които са организирани по випуски ежегодно честват своя ден в който са произведени в първи офицерски чин с възпоменателни тържества в своето училище, сега Военна академия “Г.С.Раковски”
Съюзът има значка, която имат право да носят само членовете на Съюза, или специално удостоени лица за особени заслуги.
Централният офис на Съюза се намира във Военния клуб, на етажа на военната библиотека.
Към Съюза има Клуб на летците „Кап. Д.Списаревски”, който обединява военни пилоти - ветерани, завършили ВНВУ. Те се събират всеки вторник от 11ч. В клуба на летеца на бул. Цариградско шосе 111.

“Един завет” стартира нов проект.  Ще представим историята, авторите и бойния път на маршовете на българските победи. Песенната традиция е дълбоко свързана с българската армия. Военната музика не е просто параден церемониал. В 6-те войни, които България води в новата си история военните оркестри маршируват в първата линия на боя и повдигат духа на войните. Малцина знаят, че по своето музикално наследство българската армия е уникална - бойните ни маршове са над 400!

Традиция е всеки полк, както и всеки випуск на ВНВУ да имат свой марш, прославящ бойните подвизи на частта.

Като композитори и поети на бойни маршове и ръководители на военни оркестри  се изявяват най-видните български творци: Иван Вазов, Николай Ракитин, Добри Христов, маестро Георги Атанасов, Емануил Манолов, Цветан Радославов, Георги Шагунов, Александър Морфов, Драгия Тумангелов, Любомир Бобевски, както и мнозина вдъхновени войни - участници в битките, които изливат въодушевлението си в стихове, писани на цигарени кутии по землянки и окопи, които по-късно стават възторжени паметници на българския дух. Щастливи сме, че разполагаме с едно уникално проучване: „По следите на една безсмъртна песен” от д-р Николай Русев, издаден в емиграция в Париж през 1988г. В повече от 1600 страници д-р Русев е  събрал е текстовете, нотите и историята на всички български бойни маршове - в книгата фигурира маршът на всеки випуск от ВНВУ и ШЗО, всеки полк и всяка част, със снимки, история, плакати и картички от онова време. Книгата на д-р Русев практически съдържа всичко за българската военна музика. В наши дни значителен принос за историята на военната ни музика има д-р по музика Тодор Стоев - член на ръководството на СВВНВУ. Д-р Стоев е носител на международна награда по музика в гр. Лече (Италия). Той сам е написал доста маршове. Негови са повечето задълбочени публикации по темата в сп. Един Завет.

Веднага след Освобождението като капелмайстори в новата българска войска се назначават предимно чехи. Много от тях има високо музикално образование като диригенти на войскови духови оркестри. Както във всички области на новата българска държава, чехите имат огромен принос за организационното укрепване на военната музика и военните оркестри. Но те са чужденци и от тях не може да се очаква пълно сливане с българския дух. Затова като създатели на бойни маршове се изявяват най-вече техните ученици - първите български военни музиканти. Много от тях също са възпитаници на водещи музикални училища от Европа.

Разбира се, много от възрожденските песни и популярни мелодии от времето на борбите за национално освобождение също намират своя маршов аранжимент и стават част от традицията на българската войска.

Особено място в българската маршова песен има първия химн “Шуми Марица”. Той е създаден още през 1876г. по време на сръбско-турската война, в която българска доброволческа част се сражава под командването на генерал Черняев.

Смята се, че първия бележит композитор на български бойни маршове е Александър Морфов (1881-1934). Той е възпитаник на 24 випуск на ВНВУ. Морфов създава 22 марша. 12 от тях са по негов текст, а останалите - от проверени автори. Маршът “Ний ще победим” , който композитора написва за своя 24-ти випуск се превръща в маршова класика. Той написва също така маршовете на 41- ви и 42-ри випуск, с което утвърждава традицията всеки випуск да си има марш. Връх в творчеството му е “Марш на македонските революционери” известен още като “Изгрей зора на свободата”

Родоначалникът на българската опера маестро Георги Атанасов (1882-1931) завършва Букурещкото музикално училище, след което учи в Италия при самия Пиетро Маскани. Малко известен факт от живота на маестрото е, че в продължение на 25 години той е капелмайстор на гвардейския полк и създател на 20 бойни марша, сред които този на 46-ти випуск “Съдбата нам е отредила”

Основателят на българската професионална музика Добри Христов (1875-1941) учи в Прага, където е личен ученик на Дворжак. Наред със своите велики произведения във всички музикални жанрове, Д.Христов е автор на “Български народен химн на Н.В. Царя” по текст на Агура, както и “Напред към подвизи и слава”, който се използва днес като марш за среща на знамената, както и на държавни глави. Негов е и “марш на 53-ти Орловски випуск”

Една от най-крупните фигури, свързани не само с войнишките маршове, но и с военната музика изобщо, е композиторът и капелмайсторът Георги Шагунов (1873-1948). Завършил Лионската консерватория, младият маестро отбива военната си служба като капелмайстор на 24-ти Черноморски полк. Шагунов написва близо 1000 различни симфонични произведения и над 400 марша. Той пише маршовете на 48-ми, 49-ти, 50-ти, 51-ви, 58-ми, 59-ти, 60-ти випуски на ВНВУ, маршове на различни полкове, както и такива, посветени на различни събития. Все пак, над всичко остава неповторимия “Един завет” (1919)по текст на Иван Йончев. Той е звезден миг за авторите. Признанието на цял народ прави от марша синоним на връзката на минало с бъдеще, а като музикална творба е направо изумителен, безукорен като музикален строеж, хармония и мелодия. Шагунов пише още “Марш на ВНВУ” и соловият марш на оркестър “Герои-летци” в памет на кап. Дим. Списаревски.

Връхна точка достига българския боен марш с творбата на Михаил Шекерджиев (1889-1957) по текст на подп. Константин Георгиев “Велик е нашия войник”. Това е такова постижение, такова истинско прозрение, което не може да се повтори и остава уникално в пълния смисъл на думата. Никой, никога, при всяка смяна на политически климати и режими не можа нито да отрече този марш, нито да го забрави. Той остава в сърцето на българина като негово достойнство, негова опора и вяра.  Шекерджиев написва и редица други чудесни маршове: на 44-ти, 45-ти, 61-ви кадетски випуск и “Марш на танкистите”.

Възпитаниците на ВНВУ от 1937 до 1946 си спомнят своя преподавател по музика и диригнет на хора на училището Драгия Тумангелов (1890-1946). Негови са “Топовен гръм” (по Ив. Вазов), марш на 63-ти випуск (”Бяло море”), по текст на юнкер Живко Попов и др.

Известният марш “Бдинци”, всъщност марш на 3-ти пехотен Бдински полк е по текст на Никола Попов и музика на полковия капелмайстор Боню Кирчев (1875-1948). Кирчев заема този пост 25 години!

Балканската война показва силата на българското оръжие. Победата над Османската империя вдъхновява армия и народ. В епичните боеве при Ескиполос, Петра, Селиолу, Бунархисар, Люлебургаз, главно участие има 4-та Преславска дивизия. Скоро след това дивизията получава своя марш, известен още като “Ечи ти роден наш балкан” по стихове н майор Никола Янакиев и музика на полк. Никола Блажев (1880-?), капелмайстор на 43-ти полк.

В състава на 7-ма Рилска дивизия през 1913г. се бият двамата приятели поручик Найден Андреев и подпоручик Владимир Гълъбов. По-късно те са отново заедно през 1915г. в настъплението срещу Сърбия. Тогава създават “Булаирски марш” (Марш на 22-ри Тракийски полк) и “Марш на 7-ма Рилска дивизия”.

По същото време композиторът поручик Никола Колев написва няколко марша. Един от тях, по стихове на поручик Гатю Тасев е маршът “Млад картечник”.

Александър Кръстев (1860-1902) създава изключителния марш “О добруджански край”, който става известен през 1916г. по музика на Любомир Бобевски.

КЪМ ПРОЕКТА

Малко известно у нас е че през 1940г. след споразумение между СССР и нацистка Германия и съвместната окупация на Полша, червената армия  разстрелва над 8000 полски офицери и още 14000 свещеници, учители, учени. В гората край Катин, смоленска област, западна Русия е изтребен командния състав на полската армия и елита на полската нация. Ужасът на катинското клане е пресъздаден от големия полски режисьор Анджей Вайда, чийто баща е сред разстреляните в Катин.

Полската военна храброст е пословична. Известни са полските хусари с техните “крилати”доспехи. Известни са и отчаяните атаки на полската конница срещу танкове - боен подвиг без аналог в новата история. Тези храбри мъже заслужават да им отдадем чест. В блога на Георги Грънчаров попаднахме на статия за филма “Катин”:“Катин” - забравената трагедия
Преди няколко месеца разбрах от блога на Март Лаар за новото творение на полската филмова индустрия - “Катин”. Лаар беше писал за него в контекста на историческата памет и с надеждата, че филмът ще спечели “Оскар”, защото наистина го заслужава. Още тогава се заинтересувах от филма, но чак сега успях да го открия. И да го гледам. Всъщност, гледах го още в събота, но до днес не ми идваха думи, с които да го опиша. Изстрелите от последните 10 минути на филма се бяха загнездили в главата ми и пулсираха там, правейки я неспособна да пресъздаде впечатленията си с думи.
Катин е от онези думи, които се изричат с една особена предпазливост. Като Треблинка. Като Аушвиц. Като Нанкин. Като Хирошима и Нагасаки. Като сакрално място, пред което трябва да склониш глава и да помълчиш, отдавайки почит на тия, дето лежат под краката ти.
Събитието, което пресъздава филмът, ни връща в горещата 1939 г. Германия напада Полша и слага началото на Втората световна война. 17 дни по-късно съсипаната и колабираща славянска държава е ударена от Съветския съюз от изток. Предварително споразумение между Сталин и Хитлер чертае нова карта на Европа, на която Полша не съществува, а полският народ е осъден на изтребване. Докато нацистите окупират Западна Полша и установяват там система на терор, в източната част Червената армия пленява всички полски офицери и ги депортира навътре в руска територия - в горите край Смоленск.
Филмът показва драмата на един народ, изправен пред лицето на унищожението и изоставен от всички в своята отчаяна борба за съществуване. Режисьорът Анджей Вайда проследява тревогите на семействата на пленените офицери, които нямат никаква информация за своите синове, бащи и съпрузи; прониква в умовете на обречените мъже, които вече предусещат жестоката съдба, която ги очаква. В същото време камерата показва смелостта и доблестта на полския офицер, който остава верен на дълга си към родината и избира пътя на достойната смърт пред позорното бягство.
Комунистическите завоеватели обаче нямат намерението да позволят достойна смърт на пленниците. По предложение на своя довереник Берия Сталин подписва заповед за убийството на пленените полски офицери. В продължение на няколко седмици над 20 000 души - офицери, генерали, учители, свещеници, университетски преподаватели, научни работници - цялата интелигенция и движещата сила на полското общество - са превозени с камиони в горите край Смоленск. Всички са разстреляни и заровени с булдозери в черната пръст. Повече от 4000 полски офицери оставят костите си в масовите гробове на Катинската гора.
Режисьорът не спестява нищо от потресаващите събития, разиграли се през зимата на 1940 г. Почти като на сън зрителят вижда как грубите ръце на червеноармейците свалят уплашените хора от камионите и ги изправят пред огромната яма насред гората, която вече е почти пълна с тела. С лекарска прецизност и магазинерска досада руснакът насочва немски пистолет към тила на пленения и един куршум пръсва мозъка му, излитайки през челото. Всичко се върши толкова рутинно, толкова безпристрастно, сякаш някой отваря бутилки или чупи орехи за сладкиш. Булдозерът минава над телата и засипва всичко с пръст.
Драмата на Катин не свършва с масовата екзекуция и точно тук блясва майсторският клас на филма. Режисьорът ни показва документални кадри от немските архиви - при настъплението си в Съветския съюз през 1942 г. Вермахтът се натъква на масовите гробове и ги отваря. Назначена е международна комисия, в която участва дори български експерт патолог и германската пропаганда съобщава на целия свят за варварското деяние на болшевиките. Само няколко години по-късно ситуацията се променя и Червената армия отново се връща в Катин. Гробовете наново са разровени и за страшното престъпление са обвинени нацистите. И така 45 години…
Чак по времето на Елцин руската страна признава, че жестокото клане е извършено от съветските специални части на НКВД. А болките и страданията на десетките хиляди хора, чиито мъже, бащи и синове лежат в гората на Катин, докато техните убийци шестват като победители в собствената им държава, остават, уви, в забравените страници на историта. “Катин” ги извади наяве отново и ги показа на света по брилянтен начин. Защото истината, макар и застреляна в тила като куче, макар погребана от булдозери и приписана на други, никога не може да остане скрита.

Към оригиналния източник

Особеният статус на офицерското съсловие в България. Възникване и история на офицерския корпус в Европа и Русия и приемственост на традициите в младата българска държава. Идеология, морал и чест на офицерството.

„…Българите това е народът,който имаше всичко което е пожелавал, народ в който е придобивал титли онзи който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ при който бойното поле прославя рода, понеже у тях без колебание за по-благороден се смята оня, чието оръжие е било окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе (крал Теодорих) не се е случвало да срещне противник, който да му устои…”
 
(Из “Похвално слово за крал Теодорих” на Магнус Феликс Енодий)
 
*

“Натрупаната в епохата на Възраждането съзидателна енергия у българския народ осигурява такова възходящо развитие на България в първите следосвобожденски десетилетия, което поразява Европа и кара нейните политици и държавни мъже да и предричат голямо бъдеще. Един от стожерите на това развитие и причина за оптимистичните прогнози е българската армия. Строителите на българската държава ясно съзнават значението на армията като гарант на политическото благополучие и затова влагат много средства в нейното изграждане и във формирането на офицерския корпус.
Заедно с грижите за военното образование на юнкерите като бъдещи офицери във Военното училище в София се обръща сериозно внимание и на нравственото им развитие като личности. Още в инструкцията на училището, утвърдена на 30 януари 1879 г., изрично е вписано изискването юнкерът „да съзнава, че достойнството на добрия офицер, независимо от научните познания, се обуславя от добрата нравственост, благородство в мислите, вежливост в отношенията с другите, точност и безпрекословност в изпълнението на своите задължения”.
Издигнало образованието, възпитанието и дисциплината в култ, Военното училище става инкубатор на офицерското съсловие не само като елемент от българската армия, но и като водеща, елитна част на обществото. Вън от строя животът на българския офицер е материално осигурен, а самолюбието - задоволено от принадлежността към най-привилегированото съсловие в България. Това е закономерен резултат от един справедлив и честен договор, еднакво изгоден и за двете страни. Държавата гарантира на офицерството висок социален статут, срещу който получава вътрешна и външна сигурност. Самото офицерство осъзнава, цени и се гордее с мястото си в обществото и гледа на своя морал като на пряко продължение на възрожденските ценности и идеали.”

(проф.д.и.н. Светлозар Елдъров, Военноисторически сборник бр.1/2003г.)

*

“След напускането на страната ни от руските инструктори, техния военен дух продължаваше да живее у нашите офицери. За краткия свой престой в страната ни (всичко около седем години) русите успяха да внедрят в душите на своите възпитаници офицери фанатичната любов към военната служба, към военното призвание, към армията и войника и презрение към всякакви блага и богатство до степен почти на някакво монашество… Строгата дисциплина бе евангелие за цялата им служба, дългът към службата и Родината бяха основен стимул в цялата им дейност. За тях офицерът бе часовой, нерекъснато бодърстващ на своя пост в защита на Родината, а не чиновник, служещ с часовник в ръка. Малките изключения от този идеален образ бяха рядкост. ..На второ място идваше внушението на русите, че офицерът принадлежи към една особена, по - високостояща обществена среда от останалия народ… Страхът да не бъде “опетнен мундирът” им, т.е. тяхната военна чест, заемаше видно място във възпитателната система на руските инструктори и за тази цел те бяха създали в полковете и специални съдилища - “судь чести” (съд на честта - б.р.)
 …
Голям  интерес възбуди у нас  скандалът в Бургас, при който поручик Коевски застреля запасният капитан Златоустов… Златоустов бе обидил Коевски публично на една вечеринка във военния клуб и отказал да му се извини или да му даде удовлетворение чрез дуел, което тогава смятахме за единствения начин за разрешаване на подобен спор. Тогава Коевски го заплашил, че заради тази му постъпка ще го застреля и наистина изпълнил заканата си, като уби Златоустова, ако се не лъжа, в Градската градина. Военният съд оправда поручика. В тази присъда виждахме разрешение на принципния въпрос, който ни интересуваше най-много, а именно как трябва да постъпва оня офицер, който е заставен да брани честта си, а с това и честта на цялото офицерско съсловие…
На времето мнозина смятаха, че в подобни случаи е правилно засегнатите лично или в печата офицери да се отнасят за обидата към съда, тъй като той имал по право и по дълг функцията да защитава честта на всеки гражданин в страната, включително и на офицера. Повечето от офицерите обаче не бяха съгласни с това и не желаеха да търсят защита от съдилищата. Преди всичко в Гражданския кодекс те не можеха да намерят достатъчно ефикасна защита, а освен това смятаха, че за офицера честта е нещо, стоящо много по-високо дори от живота му. Веднъж опетнена, според тях тя не можеше да бъде възстановена от който и да било съд. Гражданството от моята епоха, особено интелигенцията и дори ония, които се занимаваха с политическа дейност, не можеха още да схванат деликатната разлика между честта на един обикновен гражданин и тази на един офицер. И когато някой от нас защитаваше твърдо и дръзко своята военна чест, често бивахме осмивани и окачествявани като някакви далечни останки от кастите през Средновековието. Малцина бяха ония, които разбираха, че един голям държавен интерес изисква офицерите да имат едно неопетнено и рицарско държание във всички случаи, т.е. и в частния си живот, и в службата си.”

(Димитър Азманов. Моята епоха 1878-1919 (ВИ)    

*

„На особена почит бяха офицерите. Те бяха на времето едно добре гледано и привилегировано съсловие. Производството на младите подпоручици беше събитие от значение за тогавашния живот. Новопроизведените офицери биваха представяни лично на княза, а още същата вечер, горди и самоуверени, те изпълваха на групи масите в градското казино, бирариите „Червен рак” и „Батемберг” и ложите на вариетето „Нова Америка”…
Според конституцията царят беше главникомандващ на войската. Но ако това беше формално така, фактически то бе даже повече. Защото цар Фердинанд отдаваше извънредно значение на необходимостта младата малка държава да има добре въоръжена и безупречно дисциплинирана армия. Ето защо създаването на такава армия бе първата негова грижа. Войниците се кълняха във вярност към царя. Верността на армията към него, царя беше за Фердинанд „светая светих”, до която никому не бе позволено да се докосне. Цар Фердинанд пазеше най-ревниво войската от партийни влияния. Армията и външната политика бяха двата ресора на управлението, който бяха изцяло подчинени на царя. Министрите на войната и на външните работи трябваше да имат неговото абсолютно доверие и тем ясно и много определено бе позволено да „завеждат”, но не да „управляват” министерствата си. Министърът на войната беше почти винаги неполитическо лице, а много често изхождаше и от антуража на царя, от свитата или от дворцовата канцелария.
Това състояние имаше и добри, и лоши страни.
Добри - защото то позволи армията да бъде държана далече от ежедневните партийни дрязги, да бъде под височайше покровителство, да се ползва с неограничени кредити и благодарение на всичко това да се развива и закрепи в обзавеждането и дисциплината си на завидна висота.
Лоши - защото ръководството на армията бе оставено във властта и преценката само на Царя, който можеше неограничено да разполага само по свое усмотрение с нея, даже и против правителството. „

(Константин Кацаров. 60 години живяна история. Изд. прозорец)
___

Тези няколко оскъдни цитата описват мястото на българския офицер в обществото. Високият обществен статут и престиж на офицерския корпус е наследен от руските инструктори, които обучават първите оф