По следите на немските танкове в Българската армия

„Един завет“ си поставя за задача да разкрие личността на българския офицер от времето на Царство България. Съвсем умишлено стоим встрани от теми като военна техника, оръжие и снаряжение, стратегия… те са необятни и са обект на интерес на други групи – любителите на оръжие и военна история. Днес ще направим изключение от това правило, защото темата за немските танкове, вкопани по турската граница предизвика небивал интерес, а много запитвания по въпроса пристигнаха и при нас. Публикуваме проучване по темата от майор от резерва Манол Тенчев (ВВС). Майорът освен военна квалификация е магистър по история и журналист с редица публикации за въоръжението в БА. Материалът е предоставен специлно на Един завет. През 2008г.  е публикуван във в. Българска армия.

Напоследък в публичното пространство нашумя темата за немската бронетанкова техника, постъпила в Българската армия (БА) и вкопана впоследствие в пограничната полоса на югоизточна България. Медийният и обществен интерес са напълно оправдани и навременни. Защото става въпрос за един от символите на бойната слава на БА с неговите не само финансови, но и чисто морални измерения. Съдбата на вече изваденото “старо желязо” и на това, което ще остане като безмълвен символичен страж на предните постове на Родината, ще покаже що за патриоти, граждани и данъкоплатци сме ние българите в действителност.
Какво показва историческата справка. В годините на Втората световна война (ВСВ) България започва засилен внос на оръжие от Германия по т. нар. Програма “Барбара”. Тя включва изпълнението на “План 43” и “План 44”. Договореностите са постигнати през януари 1943 г. по време на посещението в Германия на министъра на войната генерал-лейтенант Никола Михов. Важен компонент за увеличаването на огневата мощ на БА в условията на бушуващата война е придобиването и използването на необходимия брой танкове. През 1939 г. БА притежава 14 танкетки “Ансалдо Фиат” и 9 полугодни средни английски танкове “Викерс” с остарели тактико-технически данни. През 1939-1940 г. от бившето чехословашко въоръжение са доставени 36 броя 10.5 тонни танкове “Шкода” с достатъчно боеприпаси за оръдията и картечниците. Пак трофейни, но този път от френския арсенал, са доставените през 1941 г. танкове “Рено”. И едните и другите са твърде стари и са предадени предимно за обучение.
Съвременна бронетанкова техника започва да се внася едва по Програма “Барбара”. Това са 97 танкове “Майбах” – ІІІ и ІV, като тип ІV е напълно съвременна и модерна машина. Освен това по същата снабдителна програма са внесени и 50 бр. щурмови оръдия (самоходни артилерийски установки – САУ) със 75 мм оръдия. Към 6 септември 1944 г. броят на танковете в Бронираната бригада достига 142 машини, т.е. толкова, колкото притежава по щат една германска танкова дивизия. Но в това отношение Германското главно командване остава длъжник на Българското. То не спазва обещанията си да достави на БА танкове за формирането на пет бронетанкови бригади – по една за всяка от сформираните тогава отделни армии.
В годините на “студената война” започва стациониране на бронетанкова техника по границата с Турция. Немските танкове и САУ започват да се вкопават и бетонират през 1957-59 г. След 1975 г. започва превъоръжаване на отделните картечно-артилерийски батальони (ОКАБ). Старите морално и физически остарели системи като 75 мм танкови оръдия Т-ІІІ и Т-ІV, 75 мм противотанкови оръдия “Райнметал” и 76 мм возими оръдия ЗИС-3 се снемат от въоръжение и се изваждат от дълговременните огневи точки (ДОТ), разположени по протежение на граничната ивица в югоизточна България. Следва първият логичен въпрос – какво става с това снето от въоръжение армейско имущество? В замяна там се монтират 85 мм куполни танкови оръдия, 76 мм бронирани корабни оръдия, 100 мм самоходни оръдия (САУ-100) и се предвижда като противотанково средство СПГ-9. Тази дейност е осъществена от службите “Артилерийско въоръжение” (АВ) на тогавашните 3-а и 2-а армии. В този смисъл, части и елементи от посочената техника следва да се търсят и в бившите АВ складове на 2-а и 3-а армии, доколкото такива все още са останали. Те биха били безценни за окомплектоването на извадените от пограничната полоса танкови корпуси. Сведенията на тогавашните въоръженци за тези събития са изключително важни и те следва да станат обществено достояние.
Български оръжейни конструктори успяват да усъвършенстват ударно-спускателните механизми на снетите от танковете “Майбах” 75 мм оръдия и приспособяват 75 мм снаряди от танкови оръдия на танковете Т-ІІІ и ІV за стрелба с оръдията на танк “Пантера”, които са поставени на ДОТ-овете на ОКАБ. Следва и вторият логичен въпрос. След като водещи въоръженци от БНА твърдят, че по линията “Крали Марко” е имало и “Пантери” (“Панцер V”), то къде са те сега? Тези машини днес са само около 40 в целия свят и вървят на пазара по около 150 хил. евро бройката. И накрая, вместо заключение.

В момента НВИМ – София притежава един “Майбах” Т-ІV (на снимката)  и три САУ на базата на танкове Т-ІІІ и Т-ІV. Нека експертите кажат това много ли е или малко. Оказва се, че понякога е много по-изгодно да замениш “излишното”, вместо да го продаваш. Такива предложения от военни репортери вече се появиха в централния печат. Недопустимо е България да не притежава в музеите си нито една единица бойна летателна техника, покрила с неувяхваща бойна слава родните ВВС. Недопустимо е да не притежаваме нито един “Месершмит” Bf-109 G-6 и нито един Junkers 87D (Щука), защитавали родното небе през 1943-44 г. и взели активно участие в Заключителния етап на Втората световна война (1944-45 г.).
Като че ли е дошло времето да започнем и да разменяме. А що се отнася до 85 мм куполни танкови оръдия, модел Т-34, нека този път подходим по нетрадиционно. Тези експонати биха били много добра основа за прохождане и у нас на т. нар. “военен туризъм”. От това биха спечелили както бедните български общини, на чиято територия се намират, така и структурите на военно-патриотичните съюзи, които биха поели грижата за опазването им.